СУРВАКАНЕТО
Вървя по жълтите павета на Царя в Голямото село и насреща ми Гецата. Съвипускници сме от висшето образование, не можем да се разминем.
- Ха, Геца, откъде се намери по тия плочки? Ще си изкълчиш чепика в това време.
Паднал е първият сняг. Със закъснение, но пак навреме. Идва Коледа, Нова година, Богоявление… Какво ли ще ни се яви? Грозно е без сняг, та господ пак ни го изпраща. И е пухкав, да го близнеш като сладък памук. Но на нашата възраст не е по сърце.
Скрипти под нозете, погажда ни пързалка. Носи радости, но и потиска. Настъпва голямото сурвакане на бащи и дядовци. Затова хем е весело, хем е тъжно!
Отдавна не сме се виждали, прегръщаме се. Но Гецата се държи малко изметнато. Под лявата си мишница е награбил кашон.
- Ще ме извиниш… малко такова… Като ме е заяло внучето: „Дядо, компютър, та компютър!”. Не ме пита имаш ли, нямаш ли, дядо, ами направо иска. И откога! Цяла година блъскам за него. Двадесет и четири часа в една баровска фирма раздвижвам офертите по екрана на дебели вратове, а моят все повече изтънява.
След това три дни на ранчото като луд рия и прекопавам гроба си, а внучето все повтаря: „Кефи ми се на компютър!” Абе какво е това кефене, какъв е този език?
Граматиката не знае, не знае къде се намира България на картата, а лексикони ще ми съчинява. В този лексикон, дядо, казва, ще те вкарам като в Червената книга. Боже, на изчезване съм бил, рядко срещан екземпляр! Внучето ми крои затриване, пък аз ще го глезя, ще блъскам за неговия компютър. Щото само това липсвало на кефенето му.
А не ме пита какава жълта кал съм мачкал в Лисието, Благоевградско, та сега да стъпвам по тези жълти павета в столицата. Не ме пита, не иска и да знае. Знае само едно - искам! А навремето татко, ако ми даде едно левче, подскачам до небето и го стискам цяла година. Но през цялата година ще трябва да съм си го изкарал. Иначе, няма.
Една гола сурвачка ми дава - дрянова, напъпила, че да ми напомня кога цъфти дрянът, а той цъфти най-рано, и кога узрява плодът му - най-късно, когато всички плодове са окапали. Затова и ние късно узрявахме, но и сега даваме плод. Пък то ме сурвака без сурвачка. И не чака Коледа и Новата година, пък да ми пожелае здраве и живот, че по-дълго да ме сурвака, ами направо ще ме вкарва в Червената книга.
И като се заговорихме с Гецата, та се забравихме. Приказката ни се разтегна, защото за разтъжаване се озовахме на чаша чай в клуб „Ялта”.
- А какво сурвакане беше в нашия край - сега пък аз започвам своята сага пред Гецата. - Не мигваме цяла нощ. И ставаме в малките часове. А баща ми от вечерта крои и стяга цървулките от здрава волска кожа. Трябва с ново да стъпим в Новата година.
Крои ги върху дъска и после ги веза с тънки тасмички от същата кожа - истински мокасини, само да ги разцелуваш. От тях нагоре, до коляно, кръстосваме черни лачени върви, че да красят навоите и да плашат таласъмите.
После навличаме топли дрехи, премятаме торбичките през рамо, грабваме сливовата сурвачка със заспали пъпки и събираме дружинката. Кака Рада вече е голяма и не й прилича сурвакането. Мария пък е най-малката, не е дорасла да държи клонката на благословията. Само с кака Ваня сме за тая работа. С нея ни застъпват две години разлика и можем заедно да брулим орехите на радостта.
Подсвиркваме на другите от махалата, разлайваме кучетата и тръгваме. Сняг е натрупал до шия. Един пробива пъртина, после друг го смени. Редуваме се до отмала, но най-дълго води братовчедът Стефан. Той е най-голям здравеняк и сербезлия. След него е другият братовчед - Митко, в неговите дири стъпвам аз. След мене е кака Ваня.
Нали е момиче, крепим я и я пазим като крехко яйце. В нейните стъпки, на по-утъпкано, пък накуцва Ленчето - братовчедка от нашето коляно. След това е Ангел - Пъцелата. Отзад го сбутват Гочкова Шона и сестра й Мина, защото той е сурникалчо, а те са пъргави като сърни. Накрая е симпатягата на леля Шинка Стойковска - Васко.
Той е награбил и чифтето на баща си. Ако срещнем звяр, ще се уплаши - очите ни святкат като на зверчета в тъмното напред. Но отзад винаги могат да ни заръфат - я вълци, я мечки.
Има ги по нашите баири на всяка крачка. Затова Васко ни пази. Той е нашият сигурен ариергард, а бодито ни е Стефан. Какъвто си е, и на дявола рогата ще строши. Защото и таласъми има по колибите - така им викаха на нашите махленски къщи.
Програмата ни е готова, но трябва да извървим поне два километра до съседното село Махмутица. Правим си тънка сметка. Първо ще сурвакаме там, докато тамошните запъртъци се мътят в гнездата си. Те са по-каба дечурлига.
Бащите им се водят в графата „чорбаджии”. Тях трябва първо да обрулим, пък нашите си бащи ще оставим накрая, та най-голямото здраве пак да си остане у тях.
Шосето свършва. От Махмутското дере нагоре по единия борун се възкачва едната махала, срещу нея - в усойката, е другата. Тя е по-близо до нашето селце и я оставяме за после.
Най-напред чукаме на портата на Панталончо. Той е ларж стопанин, но пуска стотинките си в панталона, че после трудно му се вадят. Но и ние хитруваме. Не благославяме както даскал Жоро ни учи, а съчиняваме наши си благословии.
Панталончо още не може да набара стотинките в дълбокото дънце на джобовете си, та Панталончовица изсипва в шепите ни киселици. Благодарим и на това. На нас и те са благи. Ние в Кукувица и киселици си нямаме.
Над Панталончо е Ушов Стайко. Ще го хванем натясно. Той е едър, висок и ушите му, макар и големи, се губят сред внушителната му фигура. Но като са казали някога, че прадядо му е имал магарешки уши, иди ги скъсявай! Така ще си останат!
Ушов Стайко си падаше по млади невести. Знаехме го и ние - децата. Затова от дувара до къщата сме взели по един камък. Влизаме и с камъните в ръце пеем пред него:
- Колкото са камъните ни, толкова млади булки да се навъртат около тебе през Новата година!
Тия думи ги изричаме само пред него. Жена му е в килера. Търси да нагребе жито и да го изсипе по шепа в празните ни торбички. А ние жито не искаме, затова благословията ни е такава. И от нея ушите на стопанина порастват още повече. Душата му се напълва с радост и широко разтваря кесията си.
Бърка и на всички дава не някакви жълти стотинки, а по едно цяло книжно левче. Така и нашите уши щръкват от радост, че неговите въобще не ги виждаме. Ех, сега вече с удоволствие приемаме и шепата ръж от жена му.
До Уша е къщата на калеко Пейо. Човек мед! - казвам на Гецата. - Прозорецът свети. Събудили сме ги, докато сме разлайвали кучетата на Ушо. Къщата им е кипра, като момичетата, дето са народили и наредили като броеница с леля Катерина.
Гледаме хубавко да изтупаме нозете си от снега. Влизаме, а леля Катерина ни посреща с нейните най-благи думи:
- Мари си моите дечинки, ами къде сте тръгнали посред нощ? Вълци ще ви изядат, син! - грее от радост лицето й. Думата „син” тя употребява като синоним на „чеда”, „чедо”.
- А-ха, ще ни изядат! - отвръща Васко. - Като им духна под опашката, ще има да си ближат раните.
- Олеле, олеле! Че вие и чифте носите! Ха да сте ми живи и здрави! - нейното сладкодумство го няма по целия свят. - Че, влизайте, де!
Изкачваме хубавата стълба до втория етаж. Там вече ни чака калеко Пейо. Седнал е на миндера, но се изправя. Ние първи влизаме в къщата, носим му берекет и му идва да ни прегърне.
Тази къща я благославяме иначе:
- Както ние се бутаме кой да влезе по-напред, така и ергените да се надпреварват, кой пръв да грабне хубавите ви моми! - отпяваме в хор.
Кесията на калеко Пейо се разтваря широко и ни дава по една голяма пара. А леля ни е приготвила курабийки, сладки като нея.
От радост хвърчим към братовата му къща - на Тодор Митрювски. Него през лятото бяхме го сгащили да пасе конете си в нашите ливади, че на Стефан, Митко и на мене дава по цяло левче, така тримата ни отличава, че да продължим да пазим тайната. На другите деца дава железни пари.
На двадесетина крачки оттам е къщата на Михковичин Вълко. След него благославяме къщата на Георги Терзийски, на Чучуранци, после се отправяме по лъкатушния сокак нагоре.
Там най-напред обираме каймака от Чакърци, че от Лазювци и накрая спираме пред Мемцата. На неговата врата хлопаме по-дълго. Той е стиснат човек, стипца, но пак не го подминаваме. На него пожелаваме колкото е голяма планината, толкова богатството му да расте през Новата година.
От него нататък брулим пъртина към Чуртата Духо. Неговата къща е най-отдалечена, под веждата на самото Мече гробе. И не всички сурвакари се решават да отидат. А човекът има голям мерак и него да посетят и уважат сурвакари. Винаги дава по левче. После не съжаляваме, че сме били цял километър без път в мраз до поледяване.
Чуртата е табиетлия и ни кани да поотдъхнем и да се стоплим. Печката бумти до зачервяване. Жена му слага голямото джезве и набързо кипва греяна ракия. Мъжът и? ще си облажи мустаците, но и на нас, момчетата, капват в малки филджанчета като напръстници. Стопаните тук не се страхуват, че ще се напием. И ние не се свеним.
Много пъти сме опитвали лангер, когато бащите ни изваряват джанковица на Кьошка.
От Чуртата надолу се търкаляме като снежни топки. Стръмно е. Само гледаме да не хлътнем в дупка, че да разсипем понатежалите ни торбички.
Долу, в дерето, е къщата на Манол Ключков. Неговото коляно е чобанско и дълго време не можем да наближим портите. Забравил е да върже кучетата. Ще ни изядат, а никой не отваря. Губим търпение и накрая Васко дига чифтето. Гръмва и кучетата ни отварят път. С жално жаукане и вълчи скокове се спасяват поединично, накъдето им видят очите.
Едва тогава Ключковци се размърдват. Отварят вратите и ни лъхва целебна миризма на овча тор, примесена със спарен дъх на серниста вълна. Защото билюците им нямат край. Тук ни напълват торбичките с по едно петарче овча саздърма. Това имат най-много овчарите. Дават отгоре и сушени сливи и пари. Дебели са, чорбаджии, но вратовете им са тънки, жилави. Много се трудят и сурово месо не се лепи по костите им.
По стар кемерен мост прехвърляме дерето и се озоваваме в отсрещната махала. Там първо се бялва къщата на Шапковци. Братята Диньо и Златил живеят в къщата-близнак. И е най-хубавата в Махмутица. Триката е - мазе и два етажа нагоре. На стръмничко е, но я крепи братско разбирателство. Никога при тях крамола не се чува.
На нашето похлопване отварят бързо. Тяхното коляно е бохемско. Дай им ядене и пиене. Не се отказват и от хубави жени. Те ни напълват торбичките с какво ли не - орехи, ябълки, ошав, варени яйца. Отгоре дават и по две левчета.
Встрани от тях са къщите на Присадовци. Пак братя - Лазар и Петър. Като светиите. Те са присадени от нейде, но като хвойните в трапа, къщите им са пуснали здрави и жилави корени. Бедни хора са, но дават едри пари. Това даване е веднъж, а пожеланото здраве ги държи цяла година.
Връщаме се покрай Шапковци и тръгваме по сокака над тях. Наближаваме къщата на Гаджоня. Стефан сума време рови из дувара и вади голям камък. Трябва му, много добра работа ще свърши. Гаджоня е любовник от класа и този тежък камък е специално за него. Стефан го взема и ни повежда към портата. Върви пръв. Под тежестта едвам изкачва стълбата. Но има защо. Знае си номера. Застава пред Гаджоня и декламира:
- Колкото тежи този камък, толкова да тежат ония ти работи отдолу!
Ние покрай животните бяхме завършили висше полово образование и не се срамувахме да наричаме нещата с истинските им имена.
Гаджоня се хили до уши и дава на Стефан цяла петолевка. Даже не си е помислял, че ще му изсипе такъв берекет. На нас дава стотинки. Беден е човекът. Останал е само с един гол… и невястата, жената на сина му, който беше починал от охтика.
Хвърчи старият от радост, като чува тази благословия. Сигурно си имаха някаква своя тайна, но това не беше наша работа да знаем. Тя хрисимо полага в ръцете ни по едно хубаво сварено яйце. Приготвила е и баница. Дава ни по едно парче, че и устата ни да благослови, които изричат толкова хубави думи. Хапваме, а Гаджоня приготвя гайдата.
Надува я и гайдуницата заиграва ситна ръченица. Първа скача невястата. След нея рипваме и ние. Торбичките подскачат, стотинките звънтят като чинели, орехите са същински маракаси, а златното жито се сейка по торбиките и вика: „Шъъът, шъъът, шъъът!”. И то сякаш иска да опизим тайната на тази къща. Курабийките припяват: „Сладки сме, сладки сме, сладки!”. Яйцата потропват: „Здрави сме, здрави сме, здрави!”. Киселиците думкат: „Благи сме, благи сме, благи!”.
Най-после излизаме и Стефан се хвали.
- Видяхте ли? Той за такава благословия и къщата си ще ми хариза, а вие се гърчите от срам! Важно е парички да падат!
По-нагоре загряваме гърбовете на Кабаковци. Кабаци наричаме и дебелите овни. Дали оттам иде прякорът им, не знаем. Но има нещо вярно. Те са с каба - души, като дебелите им кесии. И се молим през Новата година да им набъбват като Балкана.
Над Кабаковци, са Гореловци. Кога са горели и после пак са построили къщите си, не се помни. Знаем само едно, че някога са горели.
Още по-нагоре, под Вельовото, стигаме до Гърбювци. Не са гърбави хората, само фамилията им е сгърчена. И са малко сополиви. От това, което ни дадат, не всичко ядем. Излезем ли от къщата, непременно нещо изхвърляме на кучетата. Гнус ни е.
С това приключваме обиколката на Махмутица. Прехвърляме рида, който дели двете селца, и се спускаме към нашата Кукувица. Едва сега започва да се разсъмва пред очите ни. И пак няма жива душа. Обхождаме и Кукувица и се прибираме по домовете. С голям трепет броим събраното. Може да е малко, но радостта ни винаги е много голяма.
Стопляме се и пак се събираме с опразнени торбички. Има време, цял ден се сурвака. Сега се отправяме към Сариевите колиби.
После прехвърляме барчинката с параклиса „Свети Пантелеймон” и чак на четири -пет километра от Кукувица се озоваваме в Окманица. Да почетем и благословим и тези хорица. Те са най-откъснати от Широка лъка. Вървят и се изкачват по едни кълкатици - ще рече по серпантини, въз трапа, всред хвойни и метличини, че на човек му излиза душата, докато стигне Окманица. Ние обаче сме упорити. И на тях правим уважението. А те ни даряват с всичко, каквото имат.
Така сурвакахме едно време. И беше почетно и радостно задължение за нас.
Разделяме се с Гецата. Той понася компютъра, за да зарадва внука си. Аз бях решил да търся луксозно автомобилче за внука, но се отказах от покупката. Стига сме мачкали душата му с тези бесни колела. Ще му подаря моята детска торбичка със спомените от сурвакането в Кукувица. Вярвам, че ще я приеме. И това му стига, докато съм жив!
