Георги Н. Николов

Стихосбирката „Осем такта тишина” на Марин Маринов, изд. къща „Булевард”, 2021 г., е неговата втора поетична книга след „Тежка светлина” - 2000 г. и представя съвременната българска маринистика на един нов, по-висш етап в развитието си.

Защото и морето, като възпяван природен феномен ражда във времето спецификата на своите реминисценции, своята изповедност и човешко присъствие върху неспокойния му син хоризонт. Както е отбелязал сам авторът, „Бургас е моят град, а морето - хляб и начин на живот”.

Тази съдбовност, зрима или завоалирано напомняща за себе си, прелива по страниците в полифонична музика на съзнанието. Защото Марин е не само наблюдател и художник на пастелни мигове от своята делничност.

Той е техен интерпретатор; философските му наблюдения отдавна надхвърлят импресивната черта на наблюдавания хоризонт и се превръщат в смисъл и мото на съществуването му: не само физическо, а цветно-интелектуално и емоционално.

Би било твърде малко ако само отбележа, че човекът и морето се сливат в единно мисловно цяло под булото на вечността. Те взаимно се преливат в сага за крехкото равновесие между тленно и духовно.

Белетристичните фрагменти, включени в сборника, сполучливо маркират следващите тематични открития, които Марин поднася и ние се вглъбяваме в поредния прибой от чувства, завладели авторовата душевност, или в измамната тишина на пейзажа, който след миг ще смени настроенията си.

Но това далеч не е всичко. Защото поклонниците на маринистиката знаят, че палитрата й от теми включва човешкото присъствие без остатък: честата грубост на делника, годишните сезони на личността - от аромата на пролетта, през летния апогей и есента на зрелостта до неизбежната, грохнала зима с предречения й финал.

С може би предварително орисания ни коловоз на дните и опитите ни да го променим в желаната от нас посока, доколкото тя е вярна и позитивна.

В стиховете на Марин Маринов откриваме романтизъм и метафизика, красиво нарисувани метафори и редом с тях - конкретика, до която се е докосвал неведнъж морският труженик, от една страна и от друга - жителят на цялата планета, който по сините й пътища търси смисъла на своето съществуване; на усмивката на природния пейзаж и на любовта; на смяната на поколенията и дълбоката привързаност, извинете, че се повтарям, на Марин към морето.

Всеки път, когато се докосвах до книгата, оставах с убеждението, че тя има приносен характер в съвременната ни маринистика и трябва да се познава от читателите на различни възрасти.

И когато настъпи часът за равносметка, всеки от нас, който е съзерцавал и обичал стихията, да има какво да си спомни, преди да прекрачи в отвъдното, както е в творбата „Защото”:

Защото ти живя
с радостния ритъм на сезоните,
с радостния ритъм на морето,
ей тук, под скалите,
сега скърбиш тайно, далеч от всички,
скърбиш за себе си
в безпощадната настойчивост на миналия си живот,
в отсеченото време, изгубен в знаците на светлината
и на мрака.

Маринистиката е „неспокойна” тематична и емоционална област, в която успешно съществуват и пейзажа, и човешкото присъствие и доминиращото над всичко и всички усещане за безсмъртие и непреходност, равнозначни единствено на безкрайното време.

Марин е вплел своето поетическо „аз” в биологичната човешка обвивка и е поставил дарованието си в „подножието” на морето: на границата, където сушата и синята стихия си дават безкрайна среща.

Отдръпват се и отново се сливат в единство, възможно само с благослова на Създателя.

И „Осем такта тишина” даровито отмерва този пулс на сливане и отдръпване, на буреносно очакване, или ласкаво докосване до брега, защото създателят на книгата е мислеща частица от това единство между двете стихии, което ги обединява и ни поднася същността му така, както усещаме божествената същност в прислонилия ни храм на преходната вечност.

Ще се радвам, ако Марин Маринов продължи тази си линия на философско съзерцание на природния феномен, във властта на който доброволно и радостно се предаваме и ние…