НЮАНСИ
Из „А животът…” (2021)
НЮАНСИ
Понеже животът е кръглият дансинг -
предлага, върти се, не спира,
не смогнах, пропуснах на практика шанса
от всеки нюанс да избирам.
За колко разцветки копнях мълчаливо -
за чувства със цвят на дъгата,
но само моменти от черно и сиво
познава у мене душата.
Не знам за червената, страстната тръпка,
с която се ражда зората.
Видя ли небето - със синя прегръдка
как само целува земята?
И люляков дъх на приятелство здраво
какво е до днес не познавам.
Какво е безгрижие? Май бе в резедаво,
когато при друг се явява.
Макар да е късно, от днеска нататък
ще вкусвам от всички нюанси!
Защото животът е толкова сладък!
Защото светът е прекрасен!
ВРЕМЕТО ПРЕД МЕНЕ СЕ ИЗНИЗА
Неделя е. А аз и не разбрах
кога изтече седмицата. Цяла.
Това направо си е крах
за времето, което съм проспала.
За толкова неща мечтах.
На книга свойте планове изписах.
Додето мислих, смятах и кроях
и времето пред мене се изниза.
О, то не спазва мярка или знак!
Директно покрай тях прелита.
Стопява се денят. А нощен мрак
задачи и решения помита.
Упреквам се, че в този свят свещен
аз нищо от желаното не случих.
Но знам със сигурност, че моят ден
на честност ме научи!
САМОТЕН ПРАЗНИК
И тази вечер в дух ще се извая.
Ще съм безмълвна снимка от стена.
Ще слизам тихо, само да узная
кога ще си отиде тази тишина.
Ще се налея в чаша тъмно вино,
ще се смрача в квадратната тъма
и тази нощ ще чакам да отмине,
досущ като предишните - сама.
Ще си побъбря с хора от екрана,
ще се посмея с глупава шега,
а виното в кристалната ми кана
ще се надига с някаква тъга.
Ще мине бързо, само ще повтаря:
Остават още малко часове,
дванайсет е, нощта почти догаря
и пак ще си сред живи гласове.
Не знае то - човекът е пустиня,
когато е в живота сам!
До всеки бог е нужна и богиня,
макар и от реброто на Адам!
АКО ТОЙ ПРОМЯНАТА НЕ ЩЕ
Исках. Много исках, но не мога
да превърна дявола в светец.
Бях забравила, че само Бог
е единственият, истински творец.
Исках злото да стопя в човека,
да посея в него доброта,
да го радва изворче, пътека
и омайва мирис на цветя.
Мога ли аз нещо да направя?
Той - човек, природно си расте.
Кой във него нещо ще постави,
ако той промяната не ще?
Чак сега разбирам, осъзнавам,
че насила няма полза грам.
Искат ли ти - помощ ти раздавай.
Но не щат ли - спираш! И до там!
И додето други убеждавах -
аз пропуснах радости безчет!
И макар и късно - обещавам -
ще си купя за живот билет!
БЯЛА САМОТА
Самотата във мене затрупа
всяка фибра парче по парче.
Заприличах на снежна хралупа,
а сърцето ми в нея - врабче.
Не останаха даже трохички -
ни от спомени, ни от мечти,
Да си клъвва поне по едничка,
за да знае, че още лети.
И зазидано в тясната клетка
на един самоволен недъг,
то навикна със бялата гледка
и въртежа на празния кръг.
А навънка светът се простира
без измислени знаци, черти
и сияещ, красив, галопира
към сърцето на свойте мечти.
Само негова думичка нежна
вкаменения сняг ще свлече.
И излязло от клетката грешна -
ще политне сърцето-врабче…
САМОТА
Пак ли ти, Самота…
Чакаш вън да те взема във скути?
С теб нали се простих
и далече от мен те прокудих?
Някой друг потърси.
Настани се в приют. Във безкрая!
Аз от теб се спасих
и за тебе не искам да зная…
И когато човекът е сам,
непременно ли той е самотен?
Аз товаря деня си до грам -
от задачи и случки е потен.
Не поглеждай онези лица,
те от мойте успехи тъмнеят -
нямат огън да бъдат слънца,
но не искат и други да греят.
Те се мразят самите дори
и към себе си път не намират.
Но войната със мен ги държи,
моментално накуп се събират.
Аз привикнах с това…
И за нищо не искам да плача!
Е, добре, остани…
Но си тръгваш, изчезне ли здрачът!
ЖИВОТ В САМОТА
Толкова дълго живях с тишината,
толкова дълго живях в самота,
че се издигнах в страдалка самата,
възпроизведох се в чин пиета.
Тъй със години навън не излизах
от своята кожа с пришит катинар -
скъсала бях и последната риза
на мойта надежда, на моя олтар.
И сляпа, не виждах ония небета,
в които ме чакаха светли звезди!
Как не усещах, че в ниски полета
крилатата птица за плод не гнезди.
Защо не изстисках страха си затворен,
когато бе в мене все още мъгла?
Врата на летците отваря простора
и само на смелите дава крила!
ДА СЕ ИЗДИГНА В ПИЕТА
Такава самота във мен се е вселила,
че с писъка си цял света ще огласи,
ще ме изхвърли някъде в една могила,
догоре пълна с моите сълзи.
В гърдите ми тиктака май останка
от някогашно слънчево сърце.
Кога съм заприличала на сянка -
с висящо тяло, с вързани ръце?
Душата ми е куха, празна бездна -
отдавна самотата я изпи.
Нима във нея скоро ще изчезна
и моят дух до грам ще се стопи?
Така ли като цвят ще си повехна?
О, нещо ме събужда! Но какво?
Ще трябва свойта същност да открехна.
Да се превърна в друго вещество.
Ще трябва себе си да означавам!
Да се издигам в цветна пиета!
В живота трябва сам да се спасяваш.
А другото е прах и суета!
Дали е късно? Много ли се бавих?
Дали да си предложа втори шанс?
Дано това, което ще направя,
към раните ми бъде реверанс!
СЛЪНЦЕ В СЛЕПИТЕ МИ СТЪПКИ
Как искам да придърпам слънцето във здрача
и в стъпките ми тъмни да сложи светъл знак.
Да спрат да тъпчат в кръг и вече да не влачат
душата ми от кръпки, провиснала от мрак.
О, аз и не познавам пътеката до рая
и колко ще тежи отскока ми до грам,
но аз за този миг страдалчески мечтая
и само моят дух без тялото е там.
Нагледах се на сделки от пъкъла наети,
в които дявол съди дали си крив и прав.
Един народ, изнудван с парични пируети,
най-често се превръща във болка и във гняв.
Наслушах се на думи от ангели фалшиви,
които могат само да лазят и слухтят.
Те светят като образ във рамките красиви,
а вън от тях делата черни си броят.
Прати ни, Боже мили, най-светлите мотиви,
които да ни слеят с добрия кръговрат.
И в пулса ни ритмичен кръвта ни да открива,
че всички сме човеци във този земен свят.
И ТОЗИ ПЪТ
Годините в живота ми се трупат
и времето по-силно ги сплъстява,
притиска ги отгоре като с камък
и спомени над тях се утаяват.
Не мога като другите да кажа,
че днес за нищичко не съжалявам.
Напротив - бих се преродила даже,
да взема туй, което заслужавам.
И този път аз нужното ще сторя -
сърцето си ще браня от разруха,
защото то сега е празен орех,
с открадната любов и радост куха.
И този път светът ще бъде чаша -
от всички удоволствия ще пия.
Защото аз от бездните се плашех
и в дните си зад сълзите се криех.
На своите родители се вричам
да бъда дъщеря за пример,
да казвам често колко ги обичам
и време винаги за тях да имам.
Планетата бих тръснала обратно
и цялата й хубост ще погълна.
Защото като зрънце непохватно
в простора се страхувах да покълна.
Да можех, да. Да можех да изгрея,
като човек отново гол и празен…
Аз вече зная как да го живея,
защото, той, светът е тъй прекрасен!
ДАЙ НА ЧОВЕЦИТЕ УМ
Не открива рецепта човек да избяга от свойта природа -
за да бъде за всички добър и на всички да носи изгода.
Колко пъти обиди търпи - не че няма словесна тирада,
а защото не иска и той до равнището ниско да пада.
Колко пъти разумно мълчи и скандали безброй отминава,
не за друго - понеже си знае, че на глупав и луд се прощава.
Колко хора го хулят във гръб, ей така - нещо да става,
а добрият, възпитан човек - винаги пръв премълчава.
Боже, дай на човеците ум, ала нека е тежък еднакво,
да не може невеж или луд умния да разплаква!
КЪДЕ СИ, МОЯ ОБИЧ
Виси душата ми на прага -
напразно чака всяка нощ и ден.
Но теб те няма. Не помага
дори и лампата на Диоген.
За теб Вселената пребродих
и Космоса за тебе прекосих.
За теб на пръсти по водата ходих,
на рибите за раните простих.
Навсякъде те търсих и разпитвах,
душата си на пепел натроших,
омръзна ми от фалшове прикрити,
от розови преструвки и лъжи.
Земята е наклонена от хора,
които от безбожие тежат.
Не вярвам днес и на простора -
там също врани зли кръжат.
Къде си, моя обич съкровена?
Навярно чуваш моя искрен зов.
Дали не си пък още неродена,
желана моя, истинска любов?
Открия ли те, аз ще те усетя.
Сърцето ми от страст ще затупти.
От искреността ти ще засветя
и земното кълбо ще заблести!
ЗАВИСИМИ
Като вързани бяхме със тънка каишка.
И смирено и дръзко до тебе вървях.
Затвърдихме ли нашата, общата нишка,
или шанса отдавна за нас пропилях.
Аз от теб, ти от мен си зависим.
Нашта връзка на косъм виси.
С твойте луди приумици, с твойте капризи,
побеляха до корени мойте коси.
Ти си толкова сприхав и толкова труден!
Нараняваш ме с куп изневери и грях.
И добре, че във тебе съм влюбена лудо
и с това те крепях, и до мен задържах.
Колко често в нозете ти лазех.
И денят си проклинах под белия свод.
И те исках, и страшно те мразех!
Но добър или лош… беше моят живот!
АЗ ПРИЯТЕЛИ ИСКАМ
Когато те предадат,
все едно са ти счупили ръцете.
Можеш да простиш,
но никога вече не можеш да прегърнеш.
Лев Толстой
Аз приятели искам такива,
за които със сигурност знам,
че и в радост, и в болка горчива,
за сърцето си ключ ще им дам.
Без приятел е скучно, обаче,
аз служебен такъв не си взех,
като мим да се смее и плаче
над скръбта ми и моя успех.
Мен приятел ми трябва, когато
съм с преляло от мъка сърце
и когато съм в дъно на блато,
да ме грабнат две силни ръце.
Като слънце над мен да се схлупи,
ако чужда злина ме смрачи.
И когато посока изгубя -
да ми бъде и път, и очи.
Със предателства вече привикнах!
Със прекършени чувства до кръв!
Как приятел със тях ще обикна,
ако все пак открия такъв?
НАДЕЖДАТА Е КРЪПКА
Надеждата е нужна за душата кръпка,
когато е накъсана, когато я боли.
Разбирам я Земята - изгаряща от тръпка,
как чака спръхнала по суша да вали.
Аз търсех искрено, другарско рамо,
когато съм с проблеми - да подслоня глава.
И тази мисъл беше небето ми голямо,
в което се издигах и раждах сетива.
Крилата ми нерядко се чупеха ранени,
издирвах мъдро ято, с което да летя.
Стопявах се на пепел, възкръсвах като феникс,
готова да обичам, готова да простя.
Надеждата за мен е и болка, и възхита.
Със нея се възраждам и в зими, и в лета!
О, как е казал само народният мислител:
Надеждата умира последна на света.
Трепти, Надеждо мила, и в дните ми пулсирай!
Додето теб те има - ще има и живот!
С надеждата човека и път, и цел намира.
С надеждата достигаш небе и звезден свод!
ЩАСТИЕ РЕАЛНО
Преди да стана собственик на щастие реално -
не някакво измислено, не нещо виртуално,
Измих солта, с която дълбахте мойте рани
и си събрах мечтите, в гнева ви разпиляни.
С какво съм предизвикала житейските шамари?
С това, че рядко пиех от вашите отвари?
Не знам. Но аз съм вече друга и мога да се пазя!
Отказвам по земята прегърбена да лазя!
От днес съм вече птица! Птица съм крилата.
И тялото ми вече е точка в синевата!
Със вашите прийоми сами се почерпете.
Аз пия глътки свежест от капките на цвете.
Тук мисли и посоки никой не купува
и моят сън спокоен на облак бял нощува.
Сега съм тъй високо в небесните простори,
че може само чудо оттам да ме събори.
