ДОМ
- Брей, че кога стана обяд?! - каза най-възрастният от тримата работници, които вече няколко седмици работеха по основните на новата жилищна кооперация. Той беше нещо като техен бригадир. После свали старата си бейзболна шапка с мрежичка на темето и погледна нагоре към кадифеносиньото небе и майското слънце. То вече се бе превърнало в голямо златножълто копче, което нечия ръка сякаш беше завъртяла, за да усили обедната жега и задух.
Бригадирът притвори за миг очи и се заслуша в песните на градските птици, които долитаха от близките дървета и които той и колегите му заглушаваха постоянно с машините си по време на работа.
След няколко секунди на блаженство избърса потта от челото си с ръкава на мръсната си работна тениска, която някога със сигурност е била зелена, и нахлупи шапката си.
- Я вижте бе! Тая пак е тук! - подвикна весело другият работник и посочи с глава към отсрещната страна на улицата.
Там стоеше и ги наблюдаваше възрастна спретната жена с побеляла коса, прибрана грижливо на висок кок. Вече няколко пъти тази седмица тя идваше, спираше за минути пред строежа, гледаше ги и после си тръгваше, без да каже нищо.
- Ей, верно бе! - възкликна най-младият член на бригадата. После подхвърли:
- Сигурно й харесва да гледа млади готини мъже как бачкат.
Тримата се разсмяха шумно, а бригадирът каза:
- Че сме готини - готини сме. Че бачкаме - бачкаме. Само дето вече не сме млади. Поне аз де! - въздъхна тежко той с тъга по младостта си, с която заедно бяха правили кой знае колко много лудории. После сякаш дойде на себе си и продължи:
- Абе стига сме си губили времето, че почивката си върви. Сега ще довтаса чорбаджията и пак ще мрънка.
Тримата се измиха под чучура на импровизираната си чешма в единия край на голямата работна площадка.
- Киро - обърна се бригадирът към най-младият си работник. - Тичай до магазина, че умирам от глад.
- Пак като вчера ли да купя? - попита на свой ред Киро.
Бригадирът поклати одобрително глава и се настани под сянката на дървения фургон, в който се преобличаха.
- Купи ми и едни цигари! - каза другият работник. - Моите останаха вкъщи. Жената, ако ги намери, ще ме направи на салата. Бях й обещал да ги спирам.
- Добре - каза Киро. - Отивам.
- Чакай малко! - викна след него бригадирът и Киро се спря - Питай тая жена какво иска.
Момчето се отправи с енергични крачки към близкия квартален магазин. Забави се в него няколко минути, а на връщане се спря пред възрастната дама, която все още беше на отсрещния тротоар. Поговори с нея пред погледа на двамата си колеги и после се върна при тях с една пълна найлонова торба.
Докато обядваха, бригадирът, който вече беше приключил с храната, попита:
- Какво каза жената?
- Нищо - отговори Киро с пълна уста.
Преглътна и после продължи:
- Каза, че на това място била старата къща, в която живели с мъжа й 20 години. Построили я двамата заедно с помощта на родителите си. Че тук били щастливи и други подобни глупости. Я ми подай македонската наденица и още една филия.
- Вярно бе! - каза другият работник. - Тук навремето наистина имаше няколко кирпичени съборетини.
Бригадирът се замисли, извади една цигара и я запали, без да каже нищо. После погледна към улицата. Жената вече си беше отишла.
