Илия Михайлов

Беше почти 4.50 ч., когато той отвори очи. Трябваха му няколко секунди, за да свикне с тъмнината - единственото, което изпълваше малката му стая освен гардероба с две вратички, леглото му и празната маса до прозореца.

Взе в ръка старата си ожулена „Нокия” с копчета, която помнеше и по-добри времена, и изключи алармата. Едва ли имаше нещо, което да мрази повече от този проклет звук и което да му е толкова полезно и необходимо всяка сутрин.

Огледа се наоколо, преди да стане. Все си повтаряше, че е време да купи някакво обзавеждане, за да придобие това място по-уютен вид и да заприлича на дом. Но така и не се решаваше да го направи. Сякаш се надяваше, че с това ще запази последната частица от спомена за жена си, която го беше напуснала преди няколко години.

А всичко започна така добре за тях, когато решиха да потърсят по-добър живот за себе си в чужбина, ставайки част от огромната армия български гастарбайтери по света. Испания се оказа по вкуса им заради топлия климат и работата, с която двамата бързо свикнаха. Хората там бяха усмихнати и дружелюбни. Поне тогава - по онова, тяхното време, когато хората бяха някак  повече човеци.

Работеха ден след ден и почти не мислеха за нищо друго. Бореха се с носталгията заедно, съединявайки в свещен съюз спомените си за родината. А за Коледа винаги успяваха да си откраднат седмица-две. Връщаха се в България. Срещаха се с роднини, близки и приятели. Опитваха се да се успокояват, повтаряйки си, че след само още няколко години ще се върнат обратно за постоянно. Ще си купят собствен дом. Ще създадат свои деца. Ще си имат къща някъде в Родопите. Ще бъдат щастливи. После всичко някак се сгромоляса под тежестта на собствените им мечти и на неговото желание да се върнат в България и да започнат да ги превръщат в реалност. Жена му остана там с уговорката да довърши месеца, но така и не се върна повече. Разделиха се завинаги, а той едва не се самоунищожи, докато лекуваше тежкия си развод с алкохола. После осъзна, че не това е начинът, стъпи на краката си и успя да продължи напред по пътя си. Останаха само спомените. Проклетите спомени, които се блъскаха в решетките на сърцето му и го правеха слаб, самотен и неуверен.

Прозя се. Разтърка очите си с ръце и стана. Направи си едно кафе на старата, обгоряла по краищата кафеварка кубинка и излезе на терасата с цигара в ръка. Януарската сутрин беше ясна и студена. Вятърът леко поклащаше голите клони на дърветата. А уличните лампи се приготвяха да приключват поредната си нощна смяна и да угаснат в заслужена почивка. Очакваше го поредният му дълъг работен ден на волана. Пътници, разписания, курсове „до” и „от”, ремонтирани отсечки, задръствания, неуредици, агресия и комплексирани простаци на пътя. И все пак харесваше работата си. Някак успяваше да се потопи в нея. Тя беше нещо като спасение за него. Вадеше го от мислите му. Отвличаше вниманието му като политик от наболели обществени проблеми. Той просто караше и караше. Всичко останало се превръщаше в една голяма мъгла, през която смело водеше своя автобус и хората в него, тръгнали за някъде.

Облече се. Нахлузи зимната си шапка и заключи празния апартамент след себе си. Излезе на улицата и пое към автогарата. Имаше още близо час до първия му курс, но той винаги беше там по-рано. Разменяше по някоя друга приказка с колегите и диспечерките. Беше начин, по който бягаше от самотата си вкъщи и от усещането, че не е нужен никому.

Тогава чу някъде до себе си слаб звук. Спря се и наостри уши. Приличаше на мяучене, което идваше сякаш изпод земята. Огледа се и видя някаква малка топчица, свита под  едно старо зелено рено, на което нечия трепереща ръка беше написала с разкривен грозен почерк „Измий ме!”. Приближи се и видя безпомощно оранжево улично котенце до една от гумите на френската кола. Настръхнало, мръсно и изплашено, то го гледаше с надежда в красивите си пъстри очи. Той се наведе и протегна ръка, за да го погали. Малкото същество понечи да избяга, но нещо го накара да се откаже от инстинкта си за самосъхранение. То изправи опашчицата си, измяука за „Здравей!” и подуши протегната ръка на шофьора, която вече нежно го милваше по гръбчето. Човекът го взе в ръцете си - беше женско котенце, точно толкова голямо, че да се събере в шепите му.

Разкопча ципа на якето си, усещайки как някаква невидима сила го накара да сложи малката оранжева госпожица на топло в пазвата си. Тя бързо се успокои и започна да мърка.

- Кръщавам те Шепичка - каза сякаш на себе си и на котето шофьорът.

В този момент той вече беше решил. Обърна се назад и закрачи към вкъщи. Спомни си, че има малко мляко в хладилника. Влезе обратно в апартамента. Извади котенцето от якето си и го пусна. А то, водено от неизменното си любопитство, веднага се зае да изучава новата, непозната за него среда. И Шепичка, и шофьорът вече знаеха, че това е нейният нов дом.

Човекът сипа млякото в малка паничка, останала от един сервиз, който бяха получили с жена си за сватбата. После погледна часовника си и каза:

- Шепичка, ще тръгвам! Бъди добро момиче и не прави пакости! Довечера ще се видим!

Котенцето му отговори нещо с очи, докато си играеше с чехъла му на средата на коридора. Шофьорът го погледна с умиление, заключи след себе си и пое към автогарата. На улицата усети чувство, което не беше изпитвал от години. И той не помнеше откога. Бързаше за работата си, за да я свърши. Нямаше търпение да пребори работния си ден и да се прибере вкъщи, защото там някой го чакаше.