Георги Гривнев

Никой не знае откъде дойде тая пандемия, която обърка навиците и нареди по своя нареда това, което сме предвидили да свършим, макар да знаем, че свише друг разполага. Казват, че прилепите били виновни. Известен биолог сподели по телевизията, че е ял прилепи, но нищо не е прилепил.

Спомням си прочетеното от монографията за с. Момчиловци на отец Константин Канев за чумата, за която се носел слух, че е пренесена от мишки, свряни в чувал с вълна, докарана от Беломорието през 1836-1838 година.

Картината била страшна - по-страшна от война, по-кървава от пришествие. Здравите родопчани нарамвали завивки и храна и бягали дълбоко в гората, в пещерите, за да се спасят, изоставили неизлечимо болните стари родители. Кърмачки и млади майки умирали, а живите им невръстни рожби заравяли до тях. Завръщайки се в къщите, с прътове, които имали накрая си гач, закачвали одеялата с трупа и го издърпвали до гроба.

А сега как е? В затворени ковчези изпращаме покойниците. И полагаме цветя на капака, а не до тялото на близкия човек. И не можем да не си спомняме книгите за войната - за изпратените войници да се бият на чужда земя. А те се връщат в родния си край в цинкови сандъци, в които дори майката и бащата не знаят дали там са техните мъртви синове или само униформите им и нещо друго…

Не се наемам да търся причините за пандемията - това е работа на други. Но не мога да съм спокоен, че ние, хората, непрекъснато нарушаваме хармонията в природата. Здравните власти непрестанно напомнят да си мием ръцете, лицето, да носим маски… А кой да измие напластеното от мръсотия лице на земята? Наскоро огромен айсберг се откъсна от ледовете на Антарктида. Затоплянето на световния климат вече е неоспорим факт. Правителствата на държавите симулират загриженост, но си казват: „Това не се отнася до нас…”

Пластмасата толкова много се е произвела, че някой ден ще ни затрупа и ще се превърнем в бездушни, студени същества, на които ще им е все едно какво се случва наоколо. Реките и моретата са пълни с боклуци. И най-високите планински ридове са замърсени. Тревата по картълите плаче, че не може да расте свободно и вместо да усеща стъпки на сърна, се задушава от мирис на бетон и желязо. Сечем горите като невидели - забравихме думата „залесяване”. И после се тюхкаме, че нямаме вода, а тази, която имаме, е безвкусна и мръсна. Не се ли намесихме твърде много в „покоряването” на природата? А това „покоряване” си е чиста експлоатация, душмански грабеж, пладнешко разбойничество? Но природата един ден се изправя: „Баста! Сега аз имам думата!”

Пандемията избухна като световна война, необявена и като че безпричинна. Един вирус, колкото микрон, взриви цялото човечество. И подложи на изпитание характерите, поведението, дисциплината дори. И пандемията ли е като жената „необходимо зло”? Или ще си отиде някой хубав ден.

А душите, какво става с нашите души? Анемични ли са вече? И те ли опустяват както опустяват българските села? А сърцата - не затлъстяха ли и те, та отвръщаме очи от бедния и нещастния?

Интересно, от тридесет години насам така заобичахме кучетата, че всяка жена си има вече домашен любимец - дали не се припознава в героинята на Чехов от разказа „Дамата с кученцето”? И предпочитаме да нахраним кучето си вместо клошара, който рови в контейнера. Не ме разбирайте погрешно. Светим с телефоните си, вместо с очите си. Вземаме светулките за звезди, халтурата за култура, провокираме сами мечтите си и ги постигаме, защото са колкото нискостеблени храсти.

Бедния наричаме неудачник, нещастния - мързеливец, почтения - Дон Кихот. Вършим беди и изричаме обиди, без да искаме прошка и покаяние. Лакомията и простотията ни убиват бавно, като отрова, която е сигурна, но бавно действаща. Забравихме, че се раждаме, без да носим нищо със себе си. Така както и трябва да си отидем. Трупаме вещи и сметки, а тоя издигнат баир няма изкачване, но няма и слизане. Докато един ден… Някъде бях написал, че от простотията и глутницата няма спасение. И ако все пак глутницата може да се изтребе, простотията е непобедима.

„Като мухи сме мрели есен…”, писа навремето Вапцаров. И сега мрем като мухи, защото системата ни е калпава - по стълби и по болничните коридори, в спешната линейка… Щом системата е търговска, значи има алъш-вериш. Няма да спестя епиграмата: „Зелени коридори, клинична пътека - с пожелание пръстта ни да е лека.” Пандемията настъпи внезапно, изненадващо, изневиделица. Непозната, забулена в тайна. На докторите, медицинските сестри и санитарките, които са на първия окоп в битката срещу пандемията, заслужава да им се целува ръка. Всички те не са безименни, а хора с имена, в бели престилки. Наричат ги ангели и с право. А някои отлетяха към небето, спасявайки със сетния си дъх болния, немощния, страдащия.

И ако КОВИД-19 има положителен знак, той е, че се обръщаме към себе си, взираме се в собствената си същност, в това, че животът е единствената реална илюзия, която не се нуждае от доказване.

И си задаваме въпроса дали сме на мястото си и накъде сме се устремили, какво сме постигнали, какво не сме осъществили, кого сме обичали и дължим ли покаяние, изменихме ли на своята вяра и предадохме ли своите идеали и куп още въпроси.

И в тоя мълчалив монолог се питаме още дали близките ни стават по-близки, дали загубите ни правят по-смирени, а придобитото - по-равнодушни. Животът и смъртта, макар че са на един дъх растояние, предизикват равносметка, за която може и да не ни стигне време.

В уединение, в самота поетът пише най-хубавите си стихове, композиторът реди най-вдъхновените си ноти, художникът нанася на платното най-светлите бои, актьорът репетира главната си роля и т. н. Селянинът отделя за сеитба най-здравите семена, астрономът се рее в галактиката и открива нови планети, археологът мечтае за славата на Шлиман…

Възрастният се терзае дали е извлякъл всичко от ценния си професионален опит и дали е бил полезен на обществото. Младият специалист се осланя на опита, но сам проправя пъртина към научните постижения. Само глупакът си остава глупак - той не се вълнува от съдбата на ближния си, затова не му дава къшей от своя хляб, нито част от своята постеля.

Пандемията ще мине и замине. Хората сме късопаметни и бързо ще я забравим. Отново ще потънем в суматохата на всекидневието, в суетата на личната изява и във водовъртежа на оцеляването.

Ще извлечем ли урок от това, което се случва? Ще забравим ли тежкия дъх на смъртта? Или на житейските наслади ще се отдадем без остатък? Или ще очакваме утрото с оная радост, с която се благославя божественото Слънце!