„СЕБЕ СИ ОПИТВАМ ДА НАДСКОЧА”
Отглас за първата книга на Димитър Златев
С радост и нетърпение разтворих позакъснялата първа стихосбирка на Димитър Златев „Дъбове в града” /1990/, защото отдавна познавам този поет от неговите епизодични публикации в печата. Освен това, добре съм запомнил, че тъкмо той спечели един от блицконкурсите за написване на стихотворение, посветено на Хасково, по време на литературните дни „Южна пролет”.
Стиховете в тази неголяма книжка отразяват преживяванията и вълненията на един вече помъдрял от възрастта гражданин. Няма ги ония вироглави юношески втурвания и възторзи, ала навсякъде в тия изстрадани лирически късове се чувства неподправената искреност на автора. Стихотворенията, включени в тази книга, са опазени от гръмогласните фрази, позьорството, снобизма и високомерието на редица незаслужено хвалени съвременни поети.
Димитър Златев е чужд на показността. Неговата творческа сила е в откровената естествена искреност, основана на утвърдената от векове българска нравственост.
Наистина, голяма част от стихотворенията не са равностойни и като тоналност, и като художествено внушение, и като авторско самочувствие. Но това е трудно за постигане. Рядко са тия автори, които успяват още с първата си стихосбирка да направят такъв подбор на творбите си, че книгата им да зазвучи като едно единно цяло, като самостоятелно органично произведение.
И все пак, добронамереният читател сигурно ще запомни за себе си стихотворения като „Талант”, „Умират брястовете”, „Чаша чай”, „Реплика”, „Завещание”, „Кръговрат”, Дъбове в града” и още някои други творби.
Ето само една строфа от стихотворението „Талант“:
Знам, че в мъдрост, страсти и във стих
себе си опитвам да надскоча.
В търсене не се ли уморих?
Докога отново ще започвам?
Това е драмата на всеки човек, ала като че ли най-жестоко тя се откроява в сърцето на поета, който завършва стихотворението си е ей тези прости слова:
Трябва за човещина талант,
а такъв талант - ми стига.
Лирическият герой на тези стихове се изповядва в искрена и неповторима любов към родния край и неизчерпаемата красота на българска природа. Той тъгува по изгубената простота в междуличностните отношения между хората. Страда по отминаващата младост, ала знае, че пред строгите закони на естествения ход на живота хората са безсилни.
Затова стихотворението „Равновесие” звучи изповедно и въпреки неговото тъжно настроение, то все пак завършва с оптимистично обобщение: „По-ненаситно гледам красотата.”
Много бащинска и житейска мъдрост е стаена в откровението „Завещание“. То е една мъдра равносметка на поета пред очите на неговия син. Сред неголямото наследство, което му завещава бащата, е признанието:
Във наследство оставям ти нрава,
който татко преди завеща ми:
в труд - ръката да бъде корава,
в обичта ти да няма измами.
А това не е ли най-здравият, най-ценният български нрав - трудолюбието. Всичко друго почива на честния и всеотдаен труд. Ала заедно с него всеки човек е длъжен да бъде честен към другите хора и себе си, отзивчив и непримирим, горд и нравствено чист.
Ето това е кредото на този автор, който знае, че със стиховете си няма да шашне света, но се мъчи поне с няколко свои думи да докосне душата на ония, които споделят неговите критерии за ценностите в живота. Тъкмо заради тази негова творческа честност поетът Димитър Златев заслужава уважението на читателя.
————
Димитър Златев. „Дъбове в града”. Издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1990.
В. „Шипка”, Хасково, бр. 72, 16 април 1991 г.
