Въведение в проблема

Панко Анчев

1.

Българското литературознание, а и историографията ни някак бързо и лесно решиха кой, какъв и какво е направил преп. Паисий Хилендарски и определиха мястото и значението му за българската история. Да, решението е вярно и точно, ала въпреки това е недостатъчно, за да бъде напълно ясно как преп. Паисий Хилендарски се превръща в начинател на българското възраждане. Общото мнение е, че това е станало почти внезапно и неочаквано, необяснимо за разума как от нищото изведнъж се появява един автор, който тайно написва своята книга и тя се превръща в начало на нова епоха в българската история и литература. Заслугата за това е преди всичко на великия ни поет Иван Вазов, който създаде феномена „Паисий” като нечуван и невиждан преди, а и след това.

Но ако това не е така, то от къде, как и защо се появява преп. Паисий и неговата книга „История славяноболгарская”?

В литературата, а и в историята нищо не произлиза от нищото. Винаги са необходими предпоставки, факти и явления, идеи, усилия. И когато се появи този, който ще ознаменува началото на новото време, всичко това се откроява съвсем отчетливо и показва как всичко се е подготвяло и подреждало разумно. За преп. Паисий и „История славяноболгарская” обаче сякаш няма такива предпоставки и не се вижда никаква линия на събитията, явленията и тенденциите преди него. Ще каже човек, че времето е празно. Но да не забравяме, че това време е все още средновековие и в него процесите са развиват по различен от модерната епоха начин и последователност. По тази причина известно време се счита, че не „История славяноболгарская” отваря възраждането, а литературата на дамаскините. Или по-късно, от времето на Васил Априлов, Неофит Бозвели, Юрий Венелин. Марин Дринов е първият, който определя преп. Паисий Хилендарски за начало на модерната епоха.

Но и в споровете, и в единството на възгледите за началото на българското възраждане липсват достатъчно категорични и ясно формулирани критерии за извеждане на една или друга теза. Това се отнася и за преп. Паисий.

Науката продължава да забулва българското възраждане в някакъв мистичен воал, придавайки му изключителен характер, възвишен смисъл, изключителност, висока нравственост - едва ли не то е свещено и не подлежи на характеристики, които го изваждат от тази негова „святост”. То, разбира се, е светла епоха в българската история, но едва ли е толкова свято, че да не подлежи на анализи, тълкувания и оценки, които да се опитват да променят общата му характеристика или да го лишават от ореол и неприкосновеност.

Това кара повечето изследователи да твърдят, че няма явна приемственост между средновековната и възрожденската литература, че между двете епохи няма преход, а модерната започва рязко и категорично и изведнъж променя българската история. Подобни твърдения не произлизат от липса на факти, а от нежелание да се вникне в сложността на процесите и да се потърсят реални обяснения за някои, уж несъществени, факти. Или по-скоро знаци, на които не се отдава внимание и не се зачитат като исторически факти, на които трябва да търсим обяснение.

Но ако наистина смятаме, че през 1762 г., когато преп. Паисий Хилендарски завършва своя труд, изведнъж „просветва” и всичко се променя, значи подценяваме историята и движението на времето и не забелязваме преходните периоди, в които на изпитание се поставят всички зародили се промени и се проверява тяхната адекватност, жизнеустойчивост и перспективност. Съвременниците обикновено не ги забелязват, за да ги преценят и ги пригодят или отхвърлят, още докато са в ембрионалното си състояние. Но историкът е длъжен да ги отчита и анализира.

2.

Днес никой не оспорва ролята и значението на преп. Паисий Хилендарски като начинател на българското възраждане. Има достатъчно основание, поради което е и безспорно, да се смята, че с неговата знаменита творба започва модерната епоха в българската история. Натрупани са безброй изследвания; авторът и неговата творба са обгледани от много страни, изведени са и са формулирани ясно техните качествени характеристики. Но аз смятам, че тези формулирани вече характеристики се нуждаят от доразширяване, доуточняване и аргументиране, не за да се потвърди още веднъж установената истина, а за да се очертае цялата същност на епохата, която наричаме възраждане; за да се види как и защото тя прецени, щото в нейното начало да стои творба от подобен род. Още по-важно е да се види как протича процесът на преход от средновековие към модерна епоха.

Тези събития, исторически дати, личности, художествени или научни творби, с които се означава началото на новата епоха, винаги принадлежат и то в еднаква почти степен на предходното време. Най-малкото защото произлизат от него. В него са родени и формирани, придобивали са смисъл, влияние и стойност, натрупвали са елементи, които в един момент са ги извеждали на ново равнище, от където те вече са елементи и на епохата, която от тук насетне започва за протича. Това са драматични личности, понеже в тях се осъществява едновременното рязко разграничаване на двете епохи, но и в тях новото време надделява и се установява окончателно. Не е достатъчно да се говори за „ново идейно-художествено съдържание”, което отличавало новата от старата литература. Този аргумент е развит от акад. Петър Динеков в статията му „Паисий Хилендарски в развитието  на българската литература” (Вж. изданието Петър Динеков „Възрожденски писатели”, съставител Андрей Андреев, поредица „Българска класика”, С., 2007). В нея авторът систематизира основанията на българското литературознание преп. Паисий Хилендарски да бъде обявен за родоначалник на възраждането. Не е достатъчно и да се твърди, че старата българска литература е литература с религиозно съдържание, а новата, чието начало е „История славяноболгарская”, е вече светска. Защото просто това не е делитбен белег, а общи основания, повтаряни от всички, без дори да се замислят доколко това е не просто вярно, но и съществено.

Преп. Паисий Хилендарски е монах в Хилендарския манастир на Света Гора, който пише своята книга в манастира като монашеско послушание и в кръга на братята монаси се обсъждат нейните идеи. Тя се пише като книга, която ще обслужва Църквата и нейната служебна дейност и ще се чете в храмовете било като проповеди, било като беседи през миряните и ще се съхранява в храмовете именно като богослужебна.

В случая изключително важно е значението на Света Гора и конкретно на Хилендарския манастир, чийто игумен е архимандрит Лаврентий, братът на преп. Паисий. Света Гора е столицата на православното монашество, съставено в преобладаващата си част от високо образовани, отлично подготвени богослови, но и запознати със светски науки и идеи. Манастирите притежават богати библиотеки и книгите в тях се четат от братята монаси, някои от които са и писатели.

За Европа XVIII век е Векът на Просвещението, на новия тип знания, учение, представа за света и човека. Неговите идеи няма как да не навлязат и монашеските килии в Света Гора - било от книги, било от разказите на завърнали се от пътувания из Европа духовници, било от поклонници, дошли в манастирите да се помолят и утешат.

Но и сред православните народи, чиито представители има в манастирите тук, започват важни и съществени промени, за които просветените братя монаси непременно разговарят и обсъждат. Защо пък за ходят толкова далеч, когато и в диоцеза на Константинополската патриаршия се вижда как живеят хората, какво става в Османската империя, колко бурни събития протичат.

Проблемът за българското възраждане трябва да започне да се разглежда именно от тук - от Света Гора и монашеския свят в Православната църква.

3.

Българският свят по онова време е в Османската империя и в икономическо и политическо равнище, а и в идеологическо, е като цяло далеч от процесите в Европа. Друго е неговото устройство, начинът му на мислене, социалната йерархия, характерът и силата на интелигенцията му; друга е и културата и просвещението му. Много чужди нему сили са сили от Империята. Те не идват отвън, а са вътре в него и го превземат постепенно, ала доста агресивно и безапелационно. А все още няма кой да организира и поведе съпротивата. Защото тези процеси не са осъзнати като процеси в националния свят. Самият национален свят не се осъзнава все още като различен и противоположен на другите светове, с които съжителства в рамките на Империята и Константинополската патриаршия. Макар че започват да гледат на себе си като на общност, която има права над българската.

Такова е средновековието в неговия край и българско проявление.

Но и плахото начало на нещо ново, което се изразява най-напред в промяната във възприемането на историята като процес; който се движи от ниското към високото, от простото към сложното, от малкото към голямото и великото. Това означава, че сегашното състояние, което е толкова тежко и унизително, ще има край, който е желан и към който трябва съзнателно да се върви. Средновековният човек не я възприема по този начин, защото тя е предопределена и фактите, събитията и хората са участници в нещо, което не могат да променят, ако Бог не ги благослови и покровителства.

Българското модерно съзнание се зачева в тази именно промяна на идеята за историята. Историята е време, което се променя, но и което променя човека и хората. Но в нея има и повторяемост. Онова, което някога е било, е възможно да се завърне и повтори. Особено ако е свързано с величие и добродетели. Ала не толкова лични, колкото за целия народ и неговия свят. Така много бавно, но достатъчно уверено този свят започва да излиза от Църквата и да се обособява извън нея като национален, т. е. не просто друг, но и различен от останалите. И то не толкова по вяра, религия, Бог, но по качества, които се формират, утвърждават, губят, налагат, защото условията, в които съществува този свят за различни.

Това преображение се извършва в съзнанието на монах, защото то постепенно става съзнание на народа и формиращата се нация и той като писател и мислител улавя промяната, размишлява върху нея, записва я върху хартията и я превръща в исторически факт. Въпросът е в кой точно момент от този процес преп. Паисий формулира и новата идея, която българският свят осъзнава и заживява с нея, превръщайки я в главна национална идея. И с нея започва и българската национално-освободителна революция.

Тя се заражда в обективната реалност, но се настанява в съзнанието на твореца, за да покаже както обективната картина, така и субективното преживяване и осмисляне на времето. Можем да си представим колко сложно и трудно е всичко това в средата на XVIII век и то в България или по-точно - в Хилендарския манастир на Света Гора. Толкова повече трябва да си даваме сметка за възбудилата се вече сила в българския свят, който разчупва стереотипи, принципи, закони на общественото развитие, на вярата дори, за да се изпълни предопределеното и неминуемото.

Този Паисий е вече в модерната епоха. Но от друга страна той е средновековен писател с религиозно съзнание, което не се е променило, духовник, йеромонах, брат на манастир. Като средновековен човек и писател, неговата творба не е лично негово дело. Тя не го изразява, защото няма тази задача. Името му стои в началото й, защото той е само физически изпълнител на нещо, което се ражда в манастира със съучастието на други монаси и след дълги разговори и беседи. Преп. Паисий и за миг не си мисли, ча този труд ще го прославя; той иска само да събере всичко, каквото знае и е чел, да го систематизира и напише, за да го четат на други.

Боян Пенев ще се чуди защо св. Софроний никъде не споменава, че се е срещал с преп. Паисий и че е получил от него първата книга на модерната епоха. Но всичко е много просто: тази среща не е между писател и читател, между известен автор и неизвестен читател. И двамата са анонимни в тоя миг. Св. Софроний ще препише творбата на преп. Паисий, за да се ползва в храма. Няма как една подобна среща да се преживява като събитие в оня момент. Защото в оня момент тя не е още събитие. Ако поне виртуално, понеже не е възможно реално, да се пренесем в епохата от втората половина на XVIII век, ще можем да видим истинските реалности.

4.

Когато говорим за преображенията в българския свят от втората половина на XVIII век, трябва да имаме предвид, че не личности раждат, формулират и лансират новите идеи. Трудно е да се каже, че и обществото вече ги е формирало и по  някакъв начин ги е изразило, както това става в нормалните време от модерната епоха. Особено когато вече има вестници и информацията се разпространява бързо и в много посоки. Но през 60-те години на въпросния век изобщо не съществуват средства за информация, в българския свят няма нито учени, нито мислители, нито политици, които с действия или говорене да известяват, че нещо ново се е зародило и че то трябва да бъде усвоено от народа.

В такава обстановка са нужни и нов тип ум, и нов тип разум, за да бъдат благоприятната почва, в която ще покълнат семената на новите идеи и знания.

Такъв нов тип ум и нов тип разум е Света Гора с всичките нейни манастири и монашески братства.

Тук е и преп. Паисий и братството на Хилендарския манастир.

Аз постоянно наблягам на този очевиден факт, понеже искам да му придам реалното значение, което е получил от историята. Защото онова, което той осмисля и пише, е излизане от средновековието, но и от религиозното съзнание и създаване на нова среда и обстановка за вярата и Църквата, за нейното учение дори. Модерната епоха веднага, след като се установи в историята, започва своето ожесточено и неспирно оспорване на средновековието, доминирано от Православието и Православната Църква. В основата на това оспорване е нацията, националното съзнание и идеите за национална държава, вътре в които българите да се обединят и заживеят по свои правила и закони. Но фактът, че именно монах, член на монашеското братство на Хилендарския манастир, е човекът в българския свят, който възприе тази идея, осмисли я и я формулира, за да я направи достъпна и разбираема за българите, е показателен за характера на явлението и за началото на възраждането.

За Българската църква и Православието очевидно е било важно българският свят да се обособи и откъсне от Константинополската патриаршия и от православните гърци, но и от другите православни народи, да се осъзнае напълно именно като различен, за да тръгне върху попрището на новото време. Този монах поема тежък кръст, влиза в нови борби с дявола и злото, преодолява нови и още по-големи трудности и изпитания, за да защити и разпространи идеите на своята книга. Преп. Паисий действа като средновековен човек, за да отвори началото на модерната епоха и да изведе в нея своя народ. Божият български народ трябва да се осъзнае като различен, защото е създаден от Бог различен и като такъв да се влее повторно в Православната Църква и да запази чистотата на Христовата Истина.

Това е смисълът на идеята, която преп. Паисий изрази в „История славяноболгарская” и която постави началото на модерната епоха в българския свят - идеята за националната държава.

За преп. Паисий идеята за националната държава и за възможността и необходимостта българският свят да извоюва своя Църква и своя държава не е светска. Тя ще стане светска и буржоазна идея  по-късно и ще бъде не просто осмислена и възприета от новите българи, но и ще се превърне в основата на идеологията на българската буржоазна революция.

Впрочем, преп. Паисий не употребява понятието „национална държава”, а „царство”. Защото за него Царството  не е национално, а е обединение на българите - християни. Следователно е много повече от национална държава, а място и организация за единение. То не е обикновена разновидност на буржоазната държава, каквато разновидност ще бъде установена и у нас от Фердинанд, а православна държава, изградена по православните християнски закони.

Преп. Паисий не прави тези уточнения, защото не е необходимо. В средата на XVIII век те се разбират от само себе си в контекста на времето и в разказа му славното минало на българите и техните царе и военноначалници.

5.

Уточненията, които направих по-горе, не допускат за преп. Паисий и неговата история, както за епохата, в която той живее и пише творбата си, а и за протичащите в нея процеси, да се използват понятия и характеристики, отнасящи се до по-новото време и неговата литература.

Преп. Паисий е много по-различен от писателите от неговото време и от предходниците му, но той е различен не изобщо, понеже за различни индивидуалности, а в контекста на времето, в което и те живеят, работят, мислят. Той единствен улавя новите идеи, защото монашеското му битие му дава досег до тях чрез монашеското братство и живота му на Света Гора. Бог избра него, за да го направи предвестник на грандиозни събития и радикални трансформации, да ги съобщи на народа си и ги осмисли като писател и духовник.

Преп. Паисий не напуска епохата си нито духовно като мислител и писател, нито физически като човек. Той докрая на живота си е в нея и служи вярно по дадения обет. Затова и ние трябва да съдим за него именно като човек на своята епоха.

Но тази епоха вече се пропуква и в нея започват да се чуват нови звуци, думи, изрази, съждения; нови светлини сияят и осмислят и определят живота на хората.

Има ли обаче преп. Паисий съзнание, че отваря нова епоха. Аз мисля, че той и неговите събратя монаси от Хилендарския манастир осъзнават какво мислят, пишат и проповядват. Те и затова се заемат да го правят. Но самата нова епоха още не е настъпила, за да кажем, че той вече изразява модерно съзнание. Сега процесите се намират в „зоната на ускорението“, когато трябва да се формулират новите понятия, да се настрои мисленето на нови основи, а хората да се подготвят за своя нов бит и новото си историческо битие.

В „История славяноболгарская” се говори по различен начин в сравнение със средновековната литература като цяло. Говори се за древно българско царство, в което българите са живели по различен начин - не като сега. Това вече е наистина нова лексика и стилистика, нов риторика и мислене. Времето вече тече по-бързо, ала не чак толкова, че измененията да се откроят веднага. Нужни са натрупвания, уточнявания, изясняване характера на новото, а и хората да свикнат с него. Можем да си представим как ден след ден това става. Но средновековните хора не могат да станат модерни толкова бързо. А и преп. Паисий не ги подканва, за да го правят. Ето, тук е ключът към неговото дело и творчество. Той говори за едно, а ние днес разбираме друго. Съвременниците му обаче го разбират и се вслушват в думите му. Те звучат от църковния амвон и именно амвонът им придава значението. Времето още не се е намесило достатъчно, за да промени този смисъл и да се чуят други неща от тях.

Нас трябва да ни интересува преди всичко „зоната на ускорението“, за която стана дума малко по-горе, защото там всичко е все такова, каквото е замислено и изречено. И дори да го четем днес, но съобразявайки се с тогавашните особености, ще го чуем и видим в автентичния му вид. Тогава няма да говорим за „патриотизъм” и „патриотични чувства”; или че преп. Паисий „идеализира българския народ, неговото минало, език, култура, земя”, както впрочем твърди акад. Петър Динеков. Преподобният просто напомня, че светът, в това число и нашият, е създаден от Бога за наша радост и не бива да се срамуваме от онова, което Той ни е дал. Ние трябва да знаем в каква лексика сме, какви са истинските думи и техните звучения в творбата на преп. Паисий, за да не се опитваме да ги произнасяме вместо него. Защото тогава не само звучат по различен начин, но и няма да са неговите думи. А на нас те ни трябват; те са ни необходими, за да ги разгадаваме и за да разгадаваме времето, в което преподобният отец ги е произнесъл.

Но ние, разбира се, трябва да видим и значението на преп. Паисий и на неговата история обективно, т. е. такава, каквато е. Тази творба действително изиграва огромна роля за националното осъзнаване на българина и православен християнин. Този българин е трябвало да разбере (и то бързо, веднага), че не е това, което гърците и турците му внушават, че е. Но на него му е нужно знание най-напред за себе си и рода си.

Затова и нашето възраждане започва с история. Виждаме колко логично и естествено се получава всичко - особено в прехода от средновековието към модерната епоха. За да премине един народ в новата епоха, трябва да е придобил нови качества и знания. Без тях той просто ще загине, затиснат от новите обстоятелства и грижи, които му предстоят. Най-необходимото му е да се осъзнае „за себе си” и „в себе си”. А това не може да се получи, ако собственото ми минало му е непознато и чуждо.

Знанията по историята могат да бъдат дадени в храма и свещеник, прочел книгата на преп. Паисий.

Тази книга е помощник на духовника, за да се подготви за неделната проповед след Светата Литургия. На човека с религиозно съзнание, който обаче знае, че Истината е в Църквата и в храма, в Божествената Света Литургия и се проповядва вярно от свещеника или архиерея, е достатъчно да чуе проповедта. И да се усъмни в онова, което гърците и турците му говорят и го убеждават.

За разлика от западноевропейския ренесанс, нашето възраждане започва с апология на средновековието. То е нашето славно минало, но и нашите поуки. Защото величието на могъщото ни царство се стопило заради много грехове на българите, заради отслабналата вяра и влечението по лек и безпътен живот. Петте века робство за кръстът, който българите са носили, за да изкупят греховете и поискат прошка, за да се избавят от досегашната си участ. Затова е необходимо да се осъзнаят като различни от тези, които са ги поробили и сега ги държат в унизителното подчинение на роби и безправни същества, които дори на своя Господ не могат да се помолят на родния си език.

Книгите са записали тази история, за да не изчезне спомена за миналото. Но ние трябва не само да познаваме това минало, но и да размишляваме за него и да разгадаваме, доколкото е по нашите сили и немощи, за Божия промисъл.

6.

„История славяноболгарская” събра в себе си всичко онова, което българинът трябва да извърши през следващите години. Тук са и темите, които българската литература ще разработва през цялото възраждане, ще ги развива и обогатява, ще им придава все повече новия смисъл, който те придобиват с времето, за да покаже на обществото, че му е възложена изключителна мисия.

Ето и най-важната за литературата ни причина да се смята преп. Паисий с труда му „История славяноболгарская” за начинател на възраждането. То започва с творба, в която са очертани главните му задачи, неговият характер, силите, които ще го движат, проблемите, които ще решава. Преп. Паисий не може да знае, че началото на възраждането е начало на буржоазната епоха и че предстои радикално преобразяване на стопанския, политическия, духовни живот на българския свят, с което той ще се отдалечи неимоверно от времето, в което живее, служи и твори. Сега-засега е задължително да започне промяната в съзнанието, за да се осмисли националното и се разграничи то от другите народи - особено от тези, които го потискат и поробват. Промяната започва с преодоляване на комплексите за малоценност и с очистване на името „българин” от наслоенията, придадени му от враговете и противниците на народа, а те са врагове и противници на Бога.

Бог повелява българите да си възвърнат предишното величие и слава, които са определяли живота и на други народи. Но не за да ги поробват и владеят, а за да се утвърдят като силни, умни и пазители на вярата. Те ще направят това, когато най-напред изучат историята и познаят своето минало и нейните закономерности.

Затова и преп. Паисий пише: „Историята дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом, но и на големите владетели за добро властване: как могат да държат дадените им от Бога поданици в страх Божи, в послушание, тишина, правда и благочестие, как да укротяват и изкореняват бунтовниците, как да се опълчват против външните врагове във войните, да ги победят и да сключат мир.” Това е великият замисъл на нашето възраждане и Божият промисъл за българския свят. Не отказ от Господа, не събуждане и възхвала на личното аз, егоизма и личната гордост; не бунт и революция - дори и с най-добри намерения; не живот по земни и човешки закони; не човек сам да определя как да живее и сам да устройва общността и държавата, в която да живее. А да живее „в послушание, тишина, правда и благочестие”.

Това е възраждане на свободния християнски народ, а не на езическата античност!

Нашето възраждане по преп. Паисий е възвръщане към истинското православие.  Това ще бъде наградата, която народът ще получи за своето усърдие и подвизаване във вярата.

Българската реалност е различна от тази в Европа, поради което и проблемите, които народът трябва да решава са различни. Други са и необходимите качества, които вече трябва да притежава личността, за да заслужи новия живот. Европеецът открито започва да се отказва от християнството, за да почувства отново силата в себе си. Той сам иска да постигне всичко, а не да се уповава на Бога. Защото вярва, че е достатъчно силен и способен да бъде сам на себе си господар. Но той черпи основанията си от постиженията и богатствата, които започва да трупа в личния си стопански живот, след като е отхвърлил чуждото господство.

Преп. Паисий проповядва, че свободата ще настъпи, когато българинът се върне към своя Бог Иисус Христос и заживее по Неговите закони и правила. Защото веднъж се е отказал от тях, пренебрегвал ги е, разчитал е на себе си и на своята воля, съблазнявал се от дявола и иноверецът го е поробил. Защото греховете са го отслабили и направили неразумен. За тази драма на греховете и съблазните, на които са били подложени българите, разказва и „История славяноболгарская”.

Тук изобщо не става дума за каквато и да било политическа промяна в българския свят, а само за нравствено преображение и изпълване на личността със съзнание за своята родова и национална принадлежност. Това е напълно в духа на християнството. В учението на Иисус Христос не се говори за оспорване властта на когото и да било - особено от тези, върху които тя се разпростира. Освен ако не е власт иноверска. Светът трябва да се подобри, като се усъвършенства християнинът, но след покаяние и молитви към Господа. В християнството няма революции.

Силна е властта на този владетел и водач, който е нравствен, добър, умен, мъдър, следващ Христовите завети; който се кае и моли Бога за прошка на греховете и прегрешенията си. А не коварният, държащ в подчинение хората под себе си, жестокият, богатият.

Такава е „политическа философия” на преп. Паисий Хилендарски, показана и развита в „История славяноболгарская”!

7.

Аз подчертавам различието между онова, което е желанието на преп. Паисий за бъдещето на българите, и с което започва и българското възраждане, с реалностите на Европа, с нейните ценности.

По-късно българския свят ще слуша и други съвети и призиви и ще тръгне по пътя, по който Европа вече е вървяла и е достигнала до равнището, до което се е стремяла в модерната епоха. Тогава и в българските реалности ще се появят нови хора, с нови идеи и действия, с друго мислене и разбиране за историята и нравствените ценности. Ще се задействат и нови механизми във функционирането на историята. Заветите на преп. Паисий ще бъдат видоизменени и ще се превърнат в политическа идеология, която ще задвижи революционните процеси и ще насочи нацията към модерната епоха.

В „зоната на ускорението”, в която преп. Паисий Хилендарски пише своята „История славяноболгарская” и проповядва новите необходимости, които българският народ трябва да осъзнае, за да излезе от старото и се нагоди в новото, протича смяната на историческите времена. В тази смяна все още участват физически, т. е. чрез действия, ново мислене и проповядване, малко хора. Те приемат да разсъждават върху написаното от преп. Паисий и да го правят достояние на своето паство или на общностите, в които живеят. Не е лесно, защото и средновековният духовен живот е доста замрял, в упадък е и са малцина духовниците и образованите хора, на които най-вече проповядва преп. отец. Тепърва се създават онези духовни общности, които заедно осъзнават времето и неговите повели.

Тази зона е извън всеобщия живот на българския свят. Но това е само физически и механично. Защото е виртуална общност, а не някакво пространство на бит и конкретно устройство. В нея се събират умовете на тези, на които Бог е възложил да променят българския свят и да го избавят от апатията и застоя. Ускорителите на времето най-често дори не се познават лично, не общуват пряко едни с други, но сродните умове и техните мисли винаги се намират и се съединяват в общ духовен съюз. В „зоната на българското ускорение” преп. Паисий е, така да се каже, предвестникът, този, който вестява новото, важното и нужното. С него и около него са братята му в манастира. Но и тези, с които се среща в своите апостолски пътувания за проповядване на вярата и „ползата от историята”. Тук след време ще се озоват, вече като преки последователи, и архм. Неофит Бозвели, и св. Софроний Епископ Врачански, които ще изведат делото на преподобния отец на ново равнище и ще отбележат прехода към нов етап на националното ни осъзнаване.

Последователите са също големи имена, ярки писатели, духовни водачи на народа. Но е трудно да се установят кои биха могли да се определят като предшественици на преп. Паисий Хилендарски. Защото те не биха могли да бъдат просто средновековните книжовници, работили по едно и също време или малко преди него. Връзките му с тях са формални. Или по-точно в сферата на средновековната ни книжнина: език и жанр. Защото книжовниците от българския XVIII век са в пълния смисъл на думата средновековни. Докато преп. Паисий е писател на идеи - въпреки че и той е все още средновековен човек. Но той е влязъл в „зоната на ускорението”, докато определяните за негови предшественици са извън нея. Това са основанията на тезата, която поддържат някои учени, за липсата на пряка връзка между старата и новата литература. Но както вече стана дума по-горе, самият преп. Паисий Хилендарски е тази връзка между двете епохи и двата дяла от историята на българската литература.

8.

Появата на писател, мислител и проповедник от ранга на преп. Паисий Хилендарски е Божий знак, че българският народ е изкупил греховете и прегрешенията си, заради които е наказан да страда толкова дълго под иноверската власт. Това се опитва да внуши и самият автор на „История славяноболгарская”.

Преп. Паисий показва този знак и разумно го потвърждава с различни доводи и с конкретните му проявления. Трудно е този знак да се види, ако някой не го покаже. Този някой обаче трябва да е надарен с очи за него, сам да го носи в себе си и да чувства човешка подкрепа от хората около себе си. Но понеже става дума за епохално явление и събитие, не бива да забравяме, че историята се преживява най-често според библейските мерки за времето и неговата скорост. Но осъзнаването им е възможно едва след осъзнаването на самата история като смяна на епохи. Докато е просто бит, времето тече по друг начин и съобразно продължителността на човешкия живот и смяната на дните с нощ заедно със смяната на годишните сезони. Когато човек стане част от историята, той няма търпение да я изживее така, както изживява своя живот: всичко да се случва бързо, веднага, за да може да бъде усетено и преживяно лично.

Историята се изживява като обективно време, над което никой няма власт, но и като субективно - протичащо в личността и проявяващо се като нетърпение, досада, отчаяние, неусетност. У всеки човек е различно. И у народите е различно. Възприемането на времето е важен фактор в тяхната история от модерната история. Особено когато осъзнават, че са изостанали от другите и трябва да ги догонват. Преп. Паисий не го преживява така, защото все още не е модерен човек, а продължава да е част от средновековието. Нетърпелив е модерният човек, защото е практичен и бърза сам да реши съдбата си и бъдещето си. Той няма време да чака Бог да му даде онова, от което смята, че има нужда. Затова и се опитва сам да си го вземе, за да не закъснение за следващия момент.

Но това в българският свят ще се случи малко по-късно, когато се формира и буржоазната личност и историята се осъзнае като история на буржоазната епоха. Тогава „зоната на ускорението” ще се е разтворила в общия ход на историческото време и движението на българската нация към своето ново битие.

Това са в общи линии проблемите, които следва да бъдат анализирани като породени или свързани с „История славяноболгарская” и значението на преп. Паисий Хилендарски като писател и велика историческа личност. Необходимо времето на преподобния отец да бъде изследвано много внимателно, а неговата „История славяноболгарская” да бъде прочетена и като продукт на това време, и като начална книга за българския народ в неговото битие в модерната епоха.