Милена Обретенова

„Аз, разбира се, презирам отечеството си от главата до петите…” Не съм аз, великият Пушкин е. Ала и аз като него. Колко пъти само съм презирала! Държавата, управляващите, отделни персони… Презирала съм, да! Неграмотност, самочувствие без покритие, липсата на първите седем… И презирам.

„…ала ако чужденец сподели това ми чувство, изпитвам досада.” Втората част от изречението. На Пушкин. Ала и аз като него. Повърхностният негативизъм на какви ли не представители на други нации ме вълнува все по-малко. Изпитвам досада. Точната дума. Досада. Като бръмченето на муха.

Когато обаче се сблъскам с вербализирано високомерие на българин, освирепявам!

… Най-агресивните антисоциални мерки на прословутата „ковид пандемия” достигнаха и до нас. Копипейстнати. Че какво пък да се напъваме за свои! Та нали затова сме европейци! Нали затова сме глобалисти!…

И не се питайте имат ли тези мерки почва у нас! Имат, естествено, имат! Защото най-после сме част от цивилизования свят! Започнаха да ни го обясняват кротко, вразумително. Тц! Върви българинът, навел глава. И не се дава. Започнаха да ни вразумяват малко по-хард. Продължава си българинът с наведена глава. Но не се дава.

И изведнъж всеки политик, лекар, журналист и пр. се напъна да надскочи Иван Хаджийски. Да дава акъл как да се накара опърничавият българин да се ваксинира. Ами то срамота пред чужденците! Последно място! (За първото по бедност нещо забравиха да се срамуват.)

И така, цяла методология изработиха нашите съвременни „народопсихолози”. Но българинът върви, навел глава. И не се дава. Защото за пореден път в историята си обръгна на обидите. Прост - прост. С изостанало мислене - с изостанало! В своя си паралелен свят - е, и?

Нали съм си средностатистическа българка, и аз така. Давам „свободно” на крясъците на „компетентните” авторитети. Оставям ги да се превърнат в звуков фон.

Но изведнъж от звуковия фон се откъсва крясък, който ме оглушава. Крясък, който ме наранява: „Българинът много се страхува да не му се затрие семето.” Убийствена ирония, не - максимум сарказъм! Вулгарният цинизъм на уличната лексика на поредното „светило” е пряка препратка към най-първичното. Към елементарното физиологично. За да се почувстваме примитиви. За да се напънем засрамено да го опровергаем. Тц! Освирепявам! Започвам да крещя АЗ.

Семето…

„Тук ще бъде България! Казах!” Ясно е, Аспарух. Тук ще бъде! На това апетитно късче земя. Победа и прокоба. Войни и глад. Войни и робство. Границите от три морета се свиват до четирите стени на собствения дом. Той е родината. Той е държавата. А нейните поданици са децата ти. Красивите семенца, които ще покълнат и ще зашумолят на твоя език. А след това и семенцата на семенцата… Домът ще се обгради от нива. И нивата отново ще нараства. Нивата ще приглася на вятъра. И все по-силно ще се чува нейният копнеж! Изказан на български! Благодарение на семенцата - единственото средство за оцеляване!

А след това ще се появят Асен и Петър. Иван Асен ІІ, Иван Александър. Патриарх Евтимий ще оглуши света с лепотата на езика ни.

Тези неща си ги знаем.

И отново - държавата-дом, която столетия се крепи на крехката сила на семенцата. На децата ни. На децата на децата ни. Които проговарят на български. Които обичаме на български.

Затова ги има Паисий и Раковски. Левски и Вазов. Звездите над „свода небесен”.

Тези неща си ги знаем.

Страхувал се българинът да не му се затрие семето! Не му увирала главата! Напротив, добре е увряла в 14-вековната му история. Българинът е намерил отговора на мъчителния екзистенциален въпрос.

Важно е да се запази семенцето. Децата. Децата на децата. Децата на децата на децата. Родът нараства, подрежда се до друг род. А род до рода е вече народ. Ту плаче, ту се смее - на български. Дори в европеизираното ни съвремие. Дори в глобализираното ни безумие.

Върви си българинът, навел глава. Нека мислят, че е малодушен. Нека си мислят, че ще го пречупят. Цивилизовани варвари и гаражни народопсихолози!

Българинът си има най-важното - надеждата на семенцето…

И няма копи-пейст. Тук е България. Казах!

23.10.21