Писателят Георги Стоянов на 90 години

Интервю на Георги Майоров с  Георги Стоянов

-  Драги Стоянов, приятели сме отпреди петдесет години. Ти си утвърден професионален писател с богат житейски и творчески опит, заслужаваш уважение. Предстои ти 90-годишен юбилей. Радва ли те или те тревожи този факт? Имаш зад гърба си над 30 книги. Откъде тръгна и докъде стигна?

- Стигнах до зимата на старческото безвремие. Понякога се питам: Защо съм проплакал с протестиращ, дрезгав гласец в оня отколешен октомврийски ден? С каква задача и помисъл?

Роден съм на 27 октомври 1931 година не по лична заявка и желание в полското село Конуш. В паузата между две световни войни. Баща ми беше земеделец, изкушен от примамката на изкуството: свиреше на акордеон по празници и делници, имаше приятен, възнежен тенор, който омайваше заслушания народ, щом викнеше да пее.

С песен тате завъртял акъла на мома Тодора. Тя поотраснала стройна и гъвкава като трепетлика, пълнела окото на тате с радост.

Като дете бях абониран за хремата и инфлуенцата, често се просвах на сламената рогозка под сайванта. Един летен ден, на шестгодишна възраст, с братовчеда Пеньо се изкъпахме в ледено студената вода на циментовото корито. През нощта вдигнах температура. Мама опипа челото ми:

- Боже, Начо, това дете пламти като факла. Скачай, да го водим на доктор!

След тричасово пътуване талигата спря в двора на Католишката болница в Пловдив. Прегледаха ме лекарите, спогледаха се някак смутени. В една широка стая лежаха уморени, отчаяни хора. После щях да науча, че в болницата също докарали писателя Йордан Йовков. След много години бай Петко Величков, директор на издателство „Христо Г. Данов”, където работех като редактор, ми съобщи как същата 1937 година, когато се залежах в болницата, със свой приятел книжар снел посмъртна гипсова маска на великия писател.

Веднъж ме повика в кабинета си, огледа ме: „Какъв късмет, да охкаш в една болница с Йовков. Ето че и ти вече издаваш книги, сигурно те молепса гениалният писател. Дано поне малко се поучиш от него.”

Тогава, в далечната трийсет и седма година, аз умирах. Доктор Груев заговори тихичко:

- Булка, искам да ти кажа нещо важно… Твоето момче няма да го бъде. Опитахме какво ли не, няма подобрение.

- Ще умре ли? - потрепери мама. Лекарят кимна, наведе чело:

- Да, за съжаление.

Мама пламна, размаха ръце пред носа на медика:

- Аз това дете няма да го дам на оная с черната коса, докторе!.

Тогава мама ме заведе в карловското село Баня. Къпах се една седмица и се разшавах. Върнахме се в Конуш. Две последователни години посещавахме тоя курорт и вече смело се държах на краката си. Съвзех се, чувах как птиците запяват на двора прослава на здравето и доброто.

- Каква майчина защита! И колко детайлно помниш всичко това.

- Тръгнах на школо. На първо време накуцвах, ама се търпеше. Завърших основното училище и започнах да се залисвам по едно каматно комшийско момиче. Тоя факт след години описах в повестта „Когато се разделяме”.

Записах гимназия в Асеновград. За празнични дни се връщах у дома. В събота следобед тръгвахме от Станимашкия хълм Бадилема към нашето село. Петнайсет километра пеша изминавахме всяка седмица с моите съученици Спас, Кольо, Йордан. Когато една вечер влязох вкъщи, мама мълчаливо наблюдаваше как къкри тенджерата на перустията. Приготвяше вечеря. Весело поздравих. А тя се сепна, тихо простена:

- Добре дошло, момчето ми. Всичко хубаво, само кака ти Деля веке я нема.

- Как така, къде сте я изпратили? - попитах.

- Оженихме я, сине, Влашо от село Пранга я откара. Завъртя се тоя пранговец у нас, бил я харесал на Араповския манастир. Залъга ни, че ще я нареди във фризьорски салон, ще къдри гънгите и нема повече да се мъчи в текезето за 50 стотинки на трудоден. Рекохме с тейко ти: „Дано е за хубаво.Стига се е трепала Деля на къра, нека види малко рахат, да заживее по градски.”

- Тази история на родната ти сестра претворяваш в книгата  за Садово, където си бил учител. Повестта „Лесно щастие”  през 1961 г. предизвика голям интерес сред читателите. Как я написа?

- Като учител в Садовския техникум разполагах с доста свободно време. Тогава написах в тетрадка голям формат сагата на нашето семейство, както и дивотиите по насилствената масовизация на текезесетата. Позволих си да открехна опасни страници от това време. В една и съща година излязоха две книги за извращенията при кооперирането на земеделските стопани: „Мъртво вълнение” на Ивайло Петров и моята

- „Лесно щастие”, която продължава да се чете, макар да е на 60 години. Бе станала любимо, търсено четиво. Канеха ме на многобройни срещи по читалища и училища. Повестта наплоди над 30 рецензии и читателски отзиви. Един месец след излизането й от печат, в издателството се получи писмо от Харвард - молеха издателството да изпрати екземпляр от книгата на университетската библиотека.

- Повестта е ярък документ за времето на надежди и разочарования. Тя се чете с интерес до ден днешен. Първородната ти рожба се радва на щастливо дълголетие,  остава като вълнуваща, художествено пресъздадена изповед за колективизацията на селото. Имаш ли образи и прототипи, дълбоко врязани в сърцето и съзнанието ти?

- Аз съм колекционер на човешки съдби и истории. Никога не съм бягал от предизвикателствата на съвремието.  Добрата книга винаги се осланя на неща от действителността, досегнали сърцето и ума. Имах трима дядовци: дядо Стоян, когато не познавах, понеже бе умрял на война, преди да се родя. Дядо Георги Рабуша, маминият баща, и приетия от овдовялата ми баба Ивана несретник дядо Георги Говедаров. Той се върнал куц от Балканската война. Сам - без жена, без деца, гол като кол, той бе отишъл да се бие с агаларите, да освобождава братска Македония от турско иго. При атака около Одрин бухнал снаряд и един шрапнел го ударил в коляното. Дядо се проснал на бойното поле ни жив, ни умрял. Дошъл на себе си на другия ден, накиснат в кървища. Бил страшно гладен. В раницата му нямало и троха хляб. Успял с нокти да събере овесени и ечемичени зърна от конски и волски фашкии. Намокрил шепа зрънца, счукал ги с два камъка, замесил малка питка и я изпекъл на огъня. Хапнал, съвзел се. По-късно санитарите го прибрали в лазарета. Вече бил инвалид, не можел да воюва и го изписали. Куцукайки, се затътрил към нашето село Конуш да търси човешка милост.

- Покъртителна съдба. Записа ли нещо. Какво излезе от нея?

- Тая история дядо ми я разказа във волската кола, на път към полето. Воловете, послушни и работни като дядо, пляскаха с опашки и се бранеха от стършелите.

Сладкодумник беше моят куц дядо, глуха жалост обливаше сърцето му по загубените деца, но никога не го видях да отрони сълза. Разказваше, пушеше и подсмърчаше. Толкова слаб и дребен беше дядо, а бе гонил агаларите с пушка, бе влизал в бой на нож. Гладът и болестите помели пет негови момичета, преди да тръгне на война.

- Вълнуващо, невероятно!

- Много жалех и обичах стареца. Чудех се как е възможно да преживее толкова изпитания и да остане жив, да хвърли тоягата, с която се подпираше и да хване дървеното рало, за да угари нашите ниви.

В ученическа тетрадка подробно бях записал тия случки. Това бе началото на моето писателство.

В романа „Паметта на сърцето” дядо отново оживя, блещукаше с кристално сините си очи, накуцваше по твърдата земя, подире му крачеха двата вола.

- В написаното от теб се очертават два периода: от 1960 до 1989 година - социалистическият, и вторият - на демокрацията, която отпуши бутилката на нови лошотии. В 10 знакови заглавия -  „Лесно щастие”, „Хубавицата крадла”, „Когато се разделяме”, „Този странен живот”, „Любов на твоя праг”, „Зъб от акула” и други, бележиш как се полагат основите на социализма. Колоритните герои -  Венка от „Лесно щастие”, Павла от „Любов на твоя праг”, чаровните сестри от „Зъб от акула” и други, са хора от народа, от селото и града, които изповядат здравословни ценности в духа на традицията. Тихите, обречени на нелек труд и забрава жени, от твоите увлекателни повести, новели и разкази внушават спонтанно съчувствие и любов - с остри конфликти, с ясна сюжетна  линия и колоритен език. В тях няма измъчено съчинителство, малокръвен типаж и насилени ситуации. Гребеш с широки шепи съдби и истории от всичко родно и читателят  вярва на пресъздаденото от теб. Героите ти страдат, но умеят и да се шегуват в трудни ситуации, те са осезаемо живи. Как постигаш това?

- Писателят трудно може да обясни как претворява човешки съдби и образи. Навярно в това е и силата на таланта - да се пише така, че читателят да се идентифицира с героите. Той обича да вижда и усеща частица от себе си, от своите мисли и чувства в разказаното на белия лист. В паметта ми лежат много впечатления от действителността преди и след Девети септември, аз лично съм участвал в тоя живот, ходил съм на младежки бригади, без да съм получавал и стотинка за труда си. Бях учител със заплата 49 лева  месечно. Като журналист и редактор, винаги съм държал ръката си върху пулса на живота. И най-важното - никога не съм стоял със скръстени ръце, не съм се затварял в интелигентска черупка. Днес е друго: завърши кандидат-писателят университет, настанява се на някаква служба или в редакция и захваща да нищи своя окаян, беден живот, да твори поезия или проза. И творенията им, както и животът им, намирисват на имитация и подражание на чужди модели. Проза без сюжет и конфликти, поезия без рими и ритъм, сюрреализъм, а магическия реализъм заехме от Латинска Америка. Днес се глаголи за постмодерна литература - тя пък няма нищо общо с глъбинния български живот и проблеми, с Вазовата традиция.

- Странно, въпреки липсата на хонорари и днес много се пише.

- Днес писателството е на мода. То гарантира… безпарично безсмъртие.

- Би ли казал нещо за авторските си патила с романите „Грехът” и „Черната роза”?

- Знаеш ли, още като прописвах, си дадох дума да не фалшифицирам истината.. Мъчителни преживявания и впечатления ме притискаха от всички страни. Романът „Грехът” до голяма степен е автобиографичен. Главният герой е момче, журналист, който от село попада в града и започва нов живот. У него се сблъскват човешки унижения и неправди и той се заема да помага на изпадналите в беда. Героят обаче претърпява фиаско - наклеветен е от ОФ-обществеността, че в своите писания клевети честните отечественофронтовци, защитава престъпници. Журналистът е уволнен от редакцията, трябва да си търси работа на друго място.

Подобна е историята в романа „Черната роза”- тук главният герой, заплетен в нелеки житейски ситуации и трудности, мъчително осъзнава личния си живот и поведение, извървява обратния път от Америка, където е отишъл на гурбет, за да се озове отново в позната родна среда. Претърпял неуспех в гонитба на миражи, той се завръща към своите корени с наведена глава. Героите ми търпят катарзис, учат се да преодоляват трудностите, полагат усилия да се себепознаят, да преосмислят своето поведение.

- Коя е Мавруда в нашумелия на времето роман „Грехът”?

- Майка ми Тодора. Тя се подвизава в романа като неистовата Мавруда, самоотвержена жрица на домашния сговор и единство. Тя изстрадва мъчително прехода от селото към града, където изконните нашенски нрави не важат. Романът излезе в 15 хиляден тираж, разграби се за ден-два. Няколко дни след издаването му от Кинематографията в Бояна се обади режисьорът Димитър Петров. Зарадва ме: прочел бил „Грехът”, много го харесал. Завършил поредния си филм, екипът с нетърпение чакал да се заемат със следващия сценарий. Вика ме в столицата, да подпишем договор, наесен щели да започнат снимките. Бях като ударен от парен чук. И други режисьори и драматурзи два пъти ме приласкаваха, нищо не се получи. Но, както се казва, хванах се на въдицата този път, тръгнах към Бояна. Режисьорът ме посрещна възторжено. Разговаряхме дълго и ентусиазирано. Всичко било окей, дал романа в редакционния отдел и тия дни ще чуе мнението на специалистите. Представи ме на редактора Първан Стефанов. Мълчи тоя човек, почесва се, па поклати глава:

- Не става от тоя роман филм! - и нито дума повече. Невинно потопи очи в пепелника на масата.

Моят режисьор остана втрещен. Прегърна ме, изпрати ме до изхода:

-  Почакай, ще намеря друг редактор! Първан не разбира от сценично изкуство.

Както и да е, пих чаша студена вода и въздъхнах: „Чудо голямо, баща ми все сценарии е писал!”

След час-два влакът София - Пловдив ме полюляваше по релсите, а последният разговор с режисьора още звучеше в ушите ми:

- Приятелю, - утешаваше ме режисьорът Димитър Петров, - не се отчайвай, вярвай на читателите, които мечтаят да видят филмирани твоите герои и истории. Нищо, че от тук - оттам пишман критици гърмят халосни патрони. Те са повлияли на редактора да отхвърли нашата идея романът да стане кино.

-  И романът „Този странен живот” ти докара големи ядове. До тоя момент издаваше книги, за съдбата на селото. А през 1975 г. излиза романът ти „Този странен живот” с работническа тематика…

- Темата повече беше екологична. По това време театрите играеха „Тая малка земя” на Георги Джагаров. Хвалеха неговия спектакъл, та чак го прехвалиха. Но той казваше половината истина за живота. Аз нямах самочувствието на работнически писател като Коста Странджев. От моето село всяко утро тръгваха към Комбината за цветни метали селяни, за да отработят хляба си. Те загърбваха земята и ставаха работници. Темата ми се стори интересна, защо да не опитам? И през 1975 година романът излезе в 15 хиляден тираж и бързо изчезна от книжарските рафтове.

Редактор на романа беше Яко Молхов. Книгата се търсеше и четеше. От София ми позвъни Георги Тахов. Във вестник „Пулс” щели да публикуват похвална рецензия за романа. Вестникът се появи на 6 май, на моя имен ден Гергьовден. Тахов ме излъга - рецензията бе унищожителна. Христо Стефанов, амбициозен критик, си бе плюл на ръцете и с удоволствие съсече романа. Убедено твърдеше,че клеветя социалистическата действителност, героите били измислени, схематични. А те бяха все мои близки приятели металурзи, на които знаех и кътните зъби. Техните изповеди, тревогите им, ми бяха близки и понятни. Можех да бъда обвинен в известна очерковост, в прекалено придържане към действителността, но не и в схематизъм.

В читалище „Шалом Алейхем” се състоя премиерата. Огнян Сапарев прочете аналитичен доклад, изтъкна, че книгата представя сполучлив портрет на работнически колектив в движение. Срещата вървеше добре. Наченаха изказванията и поздравленията. По едно време в препълнения салон настана оживление: влязоха трима мъже и две жени. Металурзи и библиотекарки в Дома на културата в Комбината. Делегацията пристигаше да изпълни поръчение на директора. Строго поръчение! Припознах мои приятели от завода, някои от тях послужиха като прототипове. Седнаха новодошлите, заслушаха се в изказванията. Изправи се един журналист от заводската многотиражка и започна обвинителна реч. Бе запомнил наплювателството в „Пулс”. Покашля се и каза, че въпросният роман бил обсъден в кабинета на техния шеф. Всички били възмутени от съчинението, авторът лъжел, че работниците в Комбината имали нерешени проблеми и трудности.

- Нашите металурзи се радват на грижи и социална защита, ръководството своевременно решава техните насъщни проблеми. Георги Стоянов дава невярна картина на заводската действителност.

Всички били недоволни от написаното в романа и той, журналистът, не виждал защо трябва да се хвали книга, която изопачава истината за живота на работническата класа.

Фронтът бе открит. След един месец се състоя заседание на издателите в ЦК на партията. Караманчев, шеф на Полиграфиздат, изнесе обстоен доклад. Издал съм бил суров роман, идейно-художествено нестабилен и като редактор в издателство съм пускал първи книги на млади автори, които страдали от сериозни художествени слабости.

В навечерието на Новата 1976-а година бях отстранен от издателството, но Партията ме назначи за инспектор по културата, с по-добра заплата. „Наказаха го, като го издигнаха за началник” - шушнеха зад гърба ми.

Започна новото ми служебно битие - да превозвам камъни за паметник на Боримечката край Клисура. Да надзиравам ремонта на Араповския манастир. Да организирам фестивал на Альоша на Бунарджика. Сключвах договори с писатели и художници за създаване на нови творби. Не минаха и две години и напуснах ОСИК. Поканиха ме да оглавя новосъздадената многотиражка „Димитровско знаме” към АПК Първенец. Тук изкарах 6 години, после постъпих на работа в списание „Тракия”. В края на 1991 година излязох в пенсия. С жена ми Драга се оттеглихме в родното ми село и там се отдадох на активно писане. Преживяното търсеше излаз.

И ето ме днес, след 60 творчески години живот - застанал в началото на финалната, фатална права. С еднопосочен билет.

- С какъв имот - както определяш литературното си дело - се сдоби и завеща на поколенията за 60 години труд над словото?

- Член на СБП от 1995 година, грамоти за заслуги в развитието на съвременната българска литература и народен будител. Участия в антологии на съвременния разказ, с тридесетина книги.

Започнах с повестите „Лесно щастие”, „Хубавицата крадла” и „ Когато се разделяме”. После се хвърлих в дълбоките води на романите: „Грехът”, „Тоя странен живот”, „Любов на твоя праг”, „Зъб от акула”, „Разпятия”, „Първа любов”, „Денят на крокодилите”, „Птиците и залезът”, „Черната роза”, „Тигрово око”, „Паметта на сърцето”, „Небесен огън”, „Усмивката на ятагана”, „Обичам те, прости ми”.

Имам и пиесите: „Сватба”, „Любов на твоя праг” (драматизиран едноименен роман), „Хайдутин и бесило”- куклена пиеса.

Публицистиката ми обхваща: „Миналото на село Конуш” - селищна история, „Американската мечта отблизо” - пътепис, „Любимец на народа” - документална повест за световно известния кларнетист Никола Илиев и „Обитателят на райската градина” - за пчеларя Любен Радин.

Сдобих се и с отличията:  Орден „Св. св Кирил и Методий”, първа награда „Златен клас” - за повестта „Когато се разделяме”, претърпяла три издания, първа награда „Златен клас” и „Пловдив - 1966″ за „Паметта на сърцето”, 2015 година награда на СБП, награда за съвременна драматургия на пиесата „Любов на твоя праг” на национален конкурс, носител на голямата награда „Христо Г. Данов” за цялостен принос в националната книжовна култура за 2021 г., редица отличия за разкази, новели и други.

- Добре си се потрудил. Смея да вярвам и се надявам, че библейската годишнина ще те дари с благодатни вълнения. Пожелавам ти здраве и творческо дълголетие. Чакаме новите ти книги!

- Дай боже!

- Накрая ти благодаря за искрените отговори. Надявам се да не пресъхва перото ти. Писателите творят до последния си дъх. Аз вярвам в неподкупната съвест на поборниците на словото - за повече красота и хуманизъм в нашия живот.

- Благодаря ти, приятелю!

- И аз ти благодаря за богатото творчество и положения труд за пребъдието на българския език и световната значимост на българското книжовно дело.