Людмил Симеонов

НОЩЕМ

Внезапен вик ли ме събуди във нощта
или простена вятърът във есенните клони?
Навярно нещо лошо съм сънувал
или пък - нерви може би.
Но аз не мога вече да заспя.
Излизам на балкона.
Вън е тихо.
Земята топло диша и не свети
дори един прозорец.
Но защо ли
си мисля, че викът си беше истински?
Чие сърце не беше издържало
във тази тъй привидно тиха нощ,
когато всички болки изпълзяват
от своите леговища,
когато
сме най-безпомощни пред самотата,
а утрото е толкова далече?

Над мен са безразличните звезди.
Над мен е космосът -
eдна огромна бездна
и сред нея -
един човешки вик.

СРЕДНОЩЕН БЛУС

Така е хубава нощта!
От златните тромпети на звездите
се лее блус.
Това е твоят танц!
Навярно някъде сега танцуваш.
И пълна е нощта със музика,
със говор и със смях.
И празнични наздравици се вдигат.
А мойта чаша е догоре пълна
със самота и мрак.

ЕСЕННО

Окапват белите градински рози.
Безшумно над пространствата вали
и бавно от небесните чертози
се свличат тежки есенни мъгли.

Поляга здрач във мислите, в душата -
за лятото все още тя скърби.
И вик на жерави в далечината -
протяжен вик за сбогом може би.