откъс от романа

Павлина Павлова

* * *

С последни сили се добрах дотук, до същото място, където за първи път я видях да танцува с вятъра…
Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.
Край!
Вече не ми остана и капчица надежда.
Ръцете ми, колкото и да се протягат, няма да докоснат Евридика, нито да привлекат трепетното й тяло в прегръдките ми.
Как можах да послушам коварния глас на Вакханката, която сякаш ми шепнеше в ухото:
“Изгуби я… Евридика обърка пътя в лабиринта на Подземното царство… Много бързаше да я изведеш горе, а тя е само един дух… Нима не се увери с очите си: безплътна сянка… Изгуби я завинаги!…”
“Млъквай вече!…”
Пътеката беше стръмна, камъни се откъртваха и ги чувах как се търкалят с грохот, преди да полетят към бездната от мрак и огън. Ами ако някой такъв камък я е повлякъл натам?
“Тя се върна обратно… Излъгаха те… Сам си… Сега е време да поемеш назад, да я намериш и отведеш със себе си… После ще бъде невъзможно…”
“Но Бог Хадес ми каза да не се обръщам!…” - опитвах се да я надвикам с гласа на разума.
“Излъга те, за да се отърве от тебе! Та помисли си: кой досега се е върнал от Царството на мъртвите? Никой!”…
И в един момент не издържах. Този шепнещ глас ме изнерви, накара ме да забравя предупреждението на Хадес.
Обърнах се.
И тогава наистина я изгубих.
Сянката на Евридика, която беше на крачка зад мене, отскочи назад и бързо се превърна в бяла ефирна мъгла….

Не спрях да се самообвинявам…
Не спирах да си задавам въпроси и търся отговори, които никой вече не би могъл да ми даде.
Защо не останах там? Защо продължих по обратния път към Горната земя? Защо се върнах? Та животът без нея е бавно умиране. Не съм нито жив с живите, нито мъртъв с умрелите.
Аз съм една изгубена самотна душа.
Аз съм Орфей, който прекоси морета, езера и реки, планини и пустини, преодоля невероятни опасности с аргонавтите и кораба “Арго” до Колхида и се завърна триумфално с тях и Златното руно в Йолк; аз съм Орфей, който прекара двайсет години в Египет, изучих писмо и четмо, както и знанията, дадени на хората от бог Хор и Хермес Трисмегист, служих в Главния храм на Тот, станах Велик Посветен и когато почина фараон Ехн-Атон, бях свидетел на крушението на цветущото царство, доведено до ръба на пропастта.
А после поех към моята Родопа планина…

Човешкият живот е като изкачване по невидима стълба от Земята към Небето.
До - първи Божествен ден. Вдишваш първите си глътки въздух. И уж растеш, а всъщност вече си тръгнал по стълбата за нагоре.
Ре - Въздухът ти носи ароматите на мама, на татко, на най-близките… Постепенно разпознаваш и други аромати - на топъл хляб, на прясно издоено мляко, на пчелен мед, на сирене… После към тези аромати трупаш нови и нови - на пролетно нацъфтели овошки и цветя, на билки и гниеща шума, на градушка и пролетна вода…
Ми - Земята сякаш расте заедно с тебе. Все ти се иска да достигнеш хей онзи хоризонт, а когато някой ден и това стане, се изправяш безмълвен, защото в която и посока да погледнеш, те мамят нови далечини.
Фа - Водата тече, блика, шумоли, ромони, бълбука, бучи, гърми… Понякога, когато се гмуркаш сред нейните пениви вълнички, ти се струва, че си като рибка… И е толкова вкусна, влива в тебе силата на земната твърд. И ускоряваш ритъм.
Сол - Огънят има много лица. Може да те приласкае и сгрее, когато навън бушува снежна фъртуна… Може да те обжари, дори да те изгори, ако го доближиш прекалено. Може и да подпали дома ти…, нивата ти…, да изгълта лакомо събраната зимнина и да обрече на глад цялото семейство…
Ла - Енергията обаче се трупа и от него, от огъня, както от въздуха, водата и земята - четирите елемента, от които е съставен нашият свят. А на тебе ти трябва все повече енергия, защото ти се струва, че времето се изплъзва, а имаш да вършиш още толкова много неща…, толкова много!…
Си - Зачеване, Изгрев, Залез. Това ли е всичко? Преминал си през този свят със скоростта на падаща звезда, която е осветила лицата на влюбените… И както си дошъл от непроницаемите космически тъми, тъй ще изчезнеш пак в тях… нагоре, все по-нагоре по стълбата към небето.
И кръгът се затваря.
Душата, достигнала до финала на земния си живот в това тяло, се подготвя за ново прераждане.
А онези, които са постигнали съвършенство, заживяват сред вечно блаженство в небесата…

* * *

Какво облекчение и радост ме обзеха, когато керванът се зададе на хоризонта. И аз се присъединих към пътуващите за Мемфис търговци.
По пътя спирахме в оазисите и тогава се притеснявах да не би някой да разпознае коня си, защото можех зле да си изпатя.
Извадих късмет, макар да срещахме стада от камили, кози, овце, крави и магарета. Само тогава библейската тишина на пустинята беше начупвана от техните звуци. Иначе вървяхме като в храм и дочувах как сърцето ми бие.
В Мемфис също не се задържах, защото и там един керван беше почти готов да тръгне на юг. Изчаках на пристанището да разтоварят последните сандъци. Носачите внимателно оставиха тежкия си товар и седнаха край него да отдъхнат. В дървените сандъци имаше благовонни масла в плътно запушени съдове и непознати плодове, също слонова кост, рисувана керамика пурпур и бисери, платове. Гледах да не се сближавам с търговците, защото разбрах, че тук търговци и пирати понякога означаваше едно и също.

Движехме се в близост до реката, но и на достатъчно разстояние, за да не се натъкнем на изпълзели от нея хищници.
Когато слънцето се наклонеше към залез, спирахме за нощувка. Горещината се стапяше, ала още беше рано за нощния студ. Затова всички бързаха да си приготвят топло гнезденце за тъмната и много студена нощ. Обичах да наблюдавам залеза, докато търсех изсъхнали стъркове или съчки, за да ги прибавя към останалите и така поне за кратко да се стопля, преди да потъна в съня.
После хапвахме кой каквото си носеше, пиехме камилско мляко, топлехме се на огъня, запален от сухи вършини и докато търговците и камиларите си разказваха истории, аз гледах звездите. Бяха толкова близо и толкова далечни, бяха красиви и тайнствени.
Търговците споделяха, че бил открит нов метал - желязо, но добивът му се оказал твърде сложен. Ако се намерел начин да се извлича от рудата, скоро вместо от бронз, всички оръжия, звънци, съдове, скулптури и накити ще можели да се изработват от желязо. В Индия вече постигали голям напредък.
Бронзът се получаваше от смесването на мед и калай. Ала калаят бил на изчерпване и търговците се впускали във все по-далечни и рисковани пътешествия с едничката цел - да намерят от тази скъпо струваща стока. Затова беше по-евтино да се внесат бронзови предмети, отколкото да се произвеждат на място.
Носех си бронзова чаша от нашия двореца - макар да беше от островърхите, с които се пиеше вино на екс, много ми харесваше заради изобразения на нея кон. Заради острото си дъно, тя не можеше да стои изправена, освен ако не е забучена в пясъка, но с времето ми ставаше все по-скъпа, защото беше мил спомен за дома.
Интересно ми беше, че и тук правеха съдове с остри дъна, но не чаши, а амфори.

Наближавахме Царския град, защото все по-често виждах хора или добитък. Спряхме за последна нощувка и като забих колче в твърда земя, вързах коня да пасе, а аз тръгнах да търся нещо за огъня. Не бях се отдалечил много, когато конят ми изцвили с пълно гърло, а щом хукнах към него видях как бива завлечен в реката от голям крокодил. Нищо не можеше да се направи, защото се присъединиха и други крокодили за богатото угощение.
Работниците, които вадеха тиня от плитчините край брега, само клатеха глави и казваха да се благодаря, че бог Собек е предпочел коня ми, вместо мене.
Прави бяха, ако не внимавах, и аз щях да го последвам. Но как те не се страхуваха от крокодилите? Страхували се, казаха, но господарят чака тухлите. На брега двама омесваха извадената тиня със слама, а друг я разпределяше в дървени калъпи, подредени в редици, за да съхнат на слънцето. С тези тухли щяха да строят после нечий дом. Така изградените домове пазеха през лятото хладина, а през зимата задържаха топлината за обитателите му. И по нашите земи правеха такива тухли, но вместо с тиня - с глина.
Запитах близо ли е Уасет, а те ми посочиха на юг и като се взрях, видях високите сгради, които опираха чела в небето.
На сутринта тръгнах пешком подир кервана.
Стори ми се, че градът е наблизо, ала не беше така. След като вървях през целия ден и на другия ден до обяд, едва тогава влязох през една от северните му порти.
И ето ме във великия град на Боговете. Уасет-Тива - градът със стоте порти.
Бях замаян от величествените храмове и дворци, от изпъстрените с йероглифи стени и множеството колонади, от издигнатите навред каменните статуи. Напомняше ми за друг град, за който ми бяха разказвали, но кой? Може би за Вавилон.
Храмове, дворци, статуи и обелиски със смайващи размери посрещаха погледа ми във всички посоки.
Лутах се в обедната горещина, а от напечените камъни лъхаше такъв задух, че едва дишах.
Водата ми беше свършила, но все не се натъквах на кладенец или продавач на пиво поне.
Съвсем останал без сили, се загледах в перилата на стълбището на висока постройка, трябва да беше храм - бяха украсени с огромни кобри, чиито опашки се издигаха нагоре и изглеждаха като истински. Над главите на кобрите беше изобразен бог Хор с глава на сокол и с двойната корона на Египет - вече знаех, че е един от важните богове тук.
Кобрите олицетворяваха богинята Уаджет, покровителка на Долен Египет, а изобразеният над главите на кобрите бог Хор бе символ за единството на огромната обединена държава, състояща се от Горен Египет и Долен Египет.
Облегнах се върху постамента на статуята на друг техен бог - Тот с глава на ибис. Чувствах, че силите ми са на изчерпване и трябва да пийна вода. Но не знаех откъде да си набавя - дали има наблизо кладенец или страноприемница. А слънцето така прежуряше, че всичко пред очите ми трептеше и се люлееше - все по-силно и по-силно…
Свалих мокрия от пот тюрбан и…
Когато отворих очи, първо видях седналия до мене мъж, облечен в черно, който се молеше.
Наоколо бе полутъмно и прохладно…, толкова приятно прохладно след адския пек навън.
Но къде бях и как съм се озовал тука?
Надигнах се, ала мъжът ме спря:
- Не бързай да ставаш. Полежи още малко. Искаш ли вода?
Закимах, защото се чувствах като риба, стояла месеци на слънцето.
Той ми подаде мях и колкото и да не ми се искаше да бързам, започнах да гълтам скъпоценната течност. Пиех толкова нетърпеливо, че струйки потекоха от ъгълчетата на устата ми. Пиех и усещах как живителната вода прониква по всичките ми вътрешности и как силите ми се възвръщат.
Като утолих жаждата си, запитах:
- Кой си ти, добри човече? И как се озовах тук?
- Не помниш ли? Изгуби свяс пред храма на великият бог Тот и слугите те внесоха на хлад. В такава горещина е опасно да се стои на слънце. Виждам, че си странник. Отде идеш?
- От много, много далече. Роден съм в планина, наименувана Родопа, населявана от моето племе беси. Взех участие в рисковано пътуване с кораба “Арго” до Колхида. И след като донесохме Златното руно в Йолк, тръгнах за насам.
- С кораба “Арго”? Не съм чувал за имена на кораби. Интересно. И каква е целта на пътуването ти сега?
- От малък ме влече астрологията, а научих, че по тези земи е живял Хермес Трисмегист.
- Знаеш за Великия Хермес?!
- Разказаха ми това-онова, но не ми е достатъчно. Искам да пия от извора…, да науча повече за него и за седемте мъдреци от Едфу… Вярно ли е, че той е Господар на времето, който разделя епохите, месеците и годините? - Мъжът ме слушаше с интерес, присвил очи: - Вярно ли е, че се е спуснал от небето върху лотос? Откакто съм тук, виждам това цвете изрисувано навред.
- Защото то е символ на раждането на Слънцето, като източник на живота, защото олицетворява не само красотата, но и чистотата, светлината и стремежа ни към по-добър свят.
Лотосът. Красивите му цветове ме бяха изумявали всеки път, когато се натъквах на тях - бях ги виждал, обагрени в червено, розово, синьо, жълто, както и в снежно бяло. И понеже нежните цветчета се разтваряха рано сутрин и се затваряха, щом паднеше мрак, египтяните вярваха, че от лотоса се е родил тяхният върховен бог на слънцето Ра.
- Бог е довел краката ти точно където трябва - изправи се непознатият: - Всичко, което искаш да научиш, ще го научиш. А ако искаш, ако покажеш качества, може да продължиш по пътя на светлината. Сега първо да те нахраним, защото май освен вода, не си слагал и троха в устата от доста време.
Един слуга ми донесе поднос. Отхапах от питката и парче сирене. Мм, вкусът от детството ми. Сиренето беше направено от млякото на кози, овце и крави, както ми поясни Аменемуиа, мъжът, който ме спаси. Беше висок, слаб, с бръсната глава и лице, по което времето не беше вдълбало своите дълбоки резки. Очите му трудно се различаваха в полумрака, но усещах, че ме гледа добронамерено.
- Никой не влиза в живота ни случайно, синко. Запомни го. Даже капка дъжд не пада случайно. Защо точно тук, пред Главния храм на бога, когото си дошъл да дириш, ти прилоша? За да не го отминеш, за да останеш и получиш знание, което ще ти даде силата да побеждаваш и да разнасяш светлината на духовността.
Вниманието ми привлече неговия масивен златен пръстен, украсен със скарабей и инкрустиран със скъпоценни камъни - беше изящно и рядко срещано бижу.
Щом се съвзех, взех лирата и запях за своя благодетел.
Оказа се, че тук на особена почит се радваше арфата - тя много ми заприлича на лирата, само дето беше по-голяма, с повече струни и затова имаше дъговидна форма. Виждал я бях при странстванията ми, но беше предназначена за богати домове, където се събираха богати фамилии да я слушат. А аз вече не бях царски син, а един пришълец, който минава през тяхното селище.
На първо време ми показаха водния часовник - “клепсидри”, по който жреците се ръководели за извършване на обредите в определени часове на деня и нощта. През деня слънчевите часовници вършели работа, но нощем единствено с такъв воден часовник нямало да сбъркат. Умно изобретение: представляваше керамичен съд с тесен чучур. Отвътре беше разграфен на равни отстояния с помощта на 12 дупчици - разстоянието между две от тях беше равно на водата, която изтичаше през отвора за един час. Дневните часове наричаха “слънчеви”, а нощните - “часове на мрак”. Първият час от деня се назоваваше “сияйният”, а в полунощ - “който вижда красотата на Ра”. Имаше и часове, назовавани твърде поетично: “мигът на нощта”, “часът на здрача”, “часът на вечерното ястие”, “мигът на уханието в устата”.
Аз трябваше да се грижа да не оставям никога водата в съда да изтече докрая.
Ето че животът ми започна да се подрежда - имах и покрив, и работа.

Египет, както си го знаехме ние, тук звучеше другояче -”Масър”.
Местните наричаха страната си Та-Кемет (”черна земя”) по цвета на плодородната почва в долината покрай Нил. Наричаха я също “Дом на Ка на Птих”, “Ка” означаваше “душа”. Но както и да я наричаха, очите ми виждаха едно процъфтяващо царство, благодарение управлението на фараона Аменхотеп ІІІ. Отначало с думата “фараон” хората са назовавали царския дворец. Едва при управлението на Тутмос ІІІ прехвърлили значението на думата върху самия цар.
Тук всемогъщият господар на всички и всичко беше той, фараонът. От другата страна бяха робите - повечето хора, които превиваха гърбове от тъмно до тъмно, за да изпълняват градежите на фараона. Някъде по средата, но по-близо до него, беше жреческото съсловие, което никак не бе малко - наброяваха хиляди, както сам се убеждавах.
Бях изненадан, когато разбрах, че магьосниците се ползваха с голяма популярност сред местните. Те ги лекуваха и от зли прокоби или от вече направена им магия, като бъркаха лековити смеси на лунна светлина, в които имаше мъртви скорпиони, криле от прилепи, кожи от змии. И също правеха магии - на тях или на техни врагове.
Столицата Уасет беше разделена на две части от канала, който преминаваше през средата на града. На север от него се намираха най-големите храмове, към които водеше дълга алея от сфинксове с глави на овни. Тази алея започваше от сърцето на града, от храма на Амон-Ра, който все още не беше завършен.
Това място беше отредено за живот на фараоните и внушаваше страхопочитание с грандиозните си строежи. Там беше розовата статуя на каменен Скарабей, за която съществуваше поверие, че ако се обиколи седем пъти, ще донесе щастие на човека.
Всички тези храмове образуваха своеобразно селище - Карнак, което беше обградено с дебели защитни стени и големи каменни порти.
Само веднъж годишно, когато беше празникът на Опет, хората можеха да влязат за малко в храма.
Символът на вечния живот “анкх” беше изрисуван навред по стените на храмовете, този свещен символ носеха и фараоните, когато се появяваха пред хората.

Скоро след пристигането ми моят спасител Аменемуиа ме изпрати да видя пирамидите, чиято слава се носеше далече извън пределите на Египет. С мене беше Джабари, натоварен от Учителя, както започнах да наричам Аменемуиа - да ме разведе и ми покаже долината на царете (Уади-Ал-Муллук) и гробището на фараоните.
Беше започнал сезонът на наводненията. Гробището на фараоните и тук, също както в Мемфис, се намираше отвъд Нил, на западния бряг - там, където залязваше слънцето. Земята на мъртвите. Заради разлива, започнал скоро след пристигането ми, лодката ни остави току досами огромните каменни гробници. И тези бяха покрити с бял полиран камък, от който при изгрева на слънцето започваха да блестят като скъпоценни накити.
Ние, тракийците, открай време вярваме, че душата напуска тялото след смъртта и отлита към небесата. Египтяните също вярваха, че душата не погива, но според тях тя преминава в някое животно, което тъкмо се ражда. Когато то умре, душата пак преминава в друго животно и така, едва когато премине през всички животни и птици, идва ред пак да се вмъкне в раждащ се човек. Този кръговрат според тях трае три хиляди години.
Ала това се отнасяше за обикновените хора - душите на фараоните имаха друга съдба.
Река Нил или Хапи даваше живота наоколо и в първия момент можеше да те заблуди, да те помами да се изкъпеш в тези прохладни води, които лениво течаха на север. Добре че вече знаех за хилядите крокодили, които се спотайваха не само под повърхността, но дебнеха и в крайбрежните заблатявания, пък и с очите си видях какво сполетя моя кон.
Навярно от тези зъбати грозни чудовища се беше родил митът за бог Собек - с глава на крокодил и човешко тяло. Живеещите около Тива смятаха крокодилите за свещени и Джабари ми разказа, че от години опитомявали по един, който украсявали с обеци на ушите и гривни на предните крака. Хранели го с жертвено месо и когато някой ден умре, го балсамирали и погребавали в свещен ковчег.
Докато прекосявахме реката, лодкарят не спираше да повтаря:
- О, ти, прелест на водата, ти, Собек, голямо мъжко същество, бог на плодовитостта, на водните, земните и небесните простори…
Ха! “Прелест на водата”! Това подмазване ми се стори чудовищно, още не бях се освободил от мъчителните сцени на завлеченото и разкъсано от крокодилите дете.
Някои го наричаха дори “любим Собек”, като така искаха всички да знаят, че се ползват от покровителството на крокодилите.
Оказа се, че освен бог на дълбоката вода, бог Собек е олицетворение на разливите на Хапи.
Изобразяваха го не само като крокодил с човешка глава, но и като човек с крокодилска глава. Мене и от двете изображения ме побиваха тръпки.
Фараон Аменхотеп ІІІ издигнал внушителен храм, посветен на бог Собек в град Фаюм. А недалеч от храма имало изграден лабиринт, където се извършвали ритуалите в негова чест. Подобен лабиринт имало само на още едно място - в град Абидос - до храма на бог Озирис.

Пирамидите бяха десетки, накъдето да отправех поглед, виждах техните величествени очертания. Много от тях бяха повредени от голямото земетресение, станало неотдавна. Най-стара била стъпаловидната на Джосер, строена по време на Третата династия, но тя била в Мемфис - разказваше ми Джабари, макар вече дазнаех за нея. Бяха не само почит към боговете, но и знак за могъществото на фараона, който щеше да намери вечен покой в някоя от тях.
В момента строяха Тронната зала или както тук я наричаха “Колонна зала” или “зала за аудиенции” в бъдещия храм на Амон. Когато преминахме от южната й страна, бях поразен от релефите, изобразяващи коронацията на Аменхотеп ІІІ от боговете на Египет. Е, не от всичките, от най-главните.
А недалече се виждаше голям разкошен дворец и северно от него - заупокоен храм на фараона.
Привлякоха вниманието ми колосите пред него - “Ел-Колосат”, поставени като пазители пред входа на погребалния храм на Аменхотеп ІІІ. Бяха две масивни каменни статуи на живия бог, изобразен седнал, с ръце, положени върху коленете и поглед, насочен на изток, към изгряващото слънце и реката.
Едва когато ги доближихме забелязах двете по-малки фигури, издълбани отпред на трона, в краката на фараона: на жена му Тия , получила титлата Велика кралска съпруга, когато се омъжила за Аменхотеп ІІІ, и на майка му Мутемувия. А чрез изображенията на папирус и лотос - символи на двете земи Горен и Долен Египет, се подчертаваше целостта на обединен Египет.
Рано се женеха фараоните, твърде рано. Аменхотеп е бил на 12, Тия - на 11 години, когато седнали на престола.
Вдигнах очи към главата на Аменхотеп ІІІ - сигурно отстоеше поне на 40 лакътя. Не спирах да се дивя как успяваха да пренасят тези огромни каменни късовес лодки от далечни разстояния, а после да ги изправят.
Вътре, в обичайния полумрак, най-силно ме впечатли статуята на царица Тия, направена от алабастър, млечнобяла и полупрозрачна. А иначе огромната постройка, както ми каза Джабари, била 200 лакътя широка и 1200 лакътя дълга. Беше претъпкана от статуи на богове и сфинксове, както и статуи на царското семейство.
Неотдавна бил завършен и величественият му дворец, южно от заупокойния храм на Размес ІІІ, кръстен “Малка`та” (по името на местността) или “Дом на ликуването”, защото бил издигнат за отпразнуването на първия му сед-фестивал - 30 години управление. Това огромно имение включвало и малки параклиси, къщи за държавни служители, кухни, работни помещения и салони за служителите. Дано имах възможност някой ден да надзърна зад високите стени, които го обграждаха. Тук влязохме, понеже още не беше завършен.

Всички тези фараони бяха почитали бога-слънце Ра. Преди около четиристотин години за покровител на фараоните бил обявен бог Амон, но постепенно хората започнали да почитат и стари египетски богове, като броят им беше внушителен. За всеки бог се строяха храмове, в които служеха немалък брой жреци, всеки бог имаше своите вярващи…
Всеки от фараоните на Старото царство по правило беше наредил да изпъстрят дворците, храмовете и пирамидите с надписи, пълни с преувеличения, да не кажа - с лъжи, но те вероятно така се издигаха в собствените си очи и в очите на народа. Пък и може би вярваха, че като идеализират своя живот, това ще натежи върху везните за тяхното безсмъртие.
И макар повечето надписи в гробниците на фараоните, както и в храмовете, да бяха пълни с преувеличения, да не кажа - с лъжи, всички жреци следваха тези истории, а с времето като че започваха и да им вярват. Суетността и славолюбието на властниците водеше до изграждане на идеализиран техен образ, който имаше твърде малко с реалния.
В близост се намираше селището, където строителите на пирамидите живееха. Джабари ми обясни, че докато трае строителството на гробница или пирамида, край нея се създава ново селище като това: в него се настаняват архитектите и строителите със своите семейства. А когато я завършат, те отиват на друго място и тогава в него идвали да живеят жреците и обслужващия персонал на храма, изграден към пирамидата на владетеля.
В близост до припирамидалния град се виждаше великолепната резиденция на фараона, където той отсядал за няколко дни, когато идвал да провери как върви строежът на бъдещия му вечен дом. Не бях изненадан от подобно разточителство, защото бях видял един от дворците на Сенусерт в Уасет, който се наричаше “Сенусерт наблюдава първичния хълм” и е бил построен, за да може царят да наблюдава празник в района - тогава столицата е била другаде.
Вече бяхме много изморени и оставихме разглеждането на още от тези забележителни градежи за някой друг път.
С облекчение поех обратно към източния бряг на реката, настанен в малка плоскодънна лодка. За разлика от този, който беше пустинен, той беше обрасъл в зеленина и палмови горички. Край нас плаваха баржи, натоварени с камъни и пясък, но лодкарят ми каза, че ако имам късмет, мога да зърна и царска шествена лодка - той имал такъв късмет, неведнъж при това.
Докато ми говореше, беше потопил дясната си ръка във водата и безгрижно шляпаше във водата.
- Да не останеш без ръка - казах му, докато се озъртах за зъбатите чудовища.
- Няма ги.
- Как да ги няма, пълно е с тях. Просто се спотайват под повърхността и хоп, изненадващо нападат.
- Кой месец сме?
- Това какво общо има?
Тогава лодкарят ми обясни, че през зимата крокодилите стават безопасни, защото тогава четири месеца спират да се хранят, излизат на сушата и снасят яйца.
- Виждал съм ги, малко са по-едри от гъшите - продължаваше лодкарят: - Да се чудиш как от нещо толкова малко пораства звяр, дълъг седемнайсет лакътя, че и повече.
Макар да не виждах и следа от крокодили, макар да нямах причина да не му вярвам, все пак продължих да бъда предпазлив и когато слязохме на брега.
Други свещени обитатели на реката бяха някои риби и особено змиорката, някои видове змии, също дивите патици. Разказаха ми и за някаква свещена птица Феникс, но тя идвала тъдява веднъж на петстотин години. Била много красива и необикновена - едни от перата й били златисти, други - червени. Приличала на орел, но била по-голяма от него. А долитането й било свързано с погребението на нейния баща в светилището на Бог Амон-Ра. Носела го в човка, положен в голямо топче от миро, добре замазано. И след като го оставела в краката на бога, отново отлитала за нови петстотин години.
Който пък убиеше ибис или сокол, независимо дали нарочно или случайно, биваше осъден на смърт. Трябваше да бъда предпазлив, много да внимавам докато науча всички техни правила и възбрани.
Според египтяните, викът на щъркела е одухотворил всичко, създадено от бога на слънцето. Навярно затова смятаха, че раждането на новия живот е поверено на щъркела и го изобразяваха как носи бебе, повито в кърпа. Ако пък подарите на болен човек фигурка на щъркел, той скоро ще оздравее.
Оказа се, че след два дни беше фестивалът на Тот - най-големият празник за годината. Очаквах го с голямо нетърпение, защото щях да видя както Главния жрец, така и ритуал на много години.

Главният жрец предизвика страхопочитанието ми, още щом го зърнах. Носеше върху препаската си кожа от леопард, а върху главата - страховита маска на ибис. Дори отдалече изглеждаше впечатляващо с тежкия грим около очите - плътна очна линия и тъмно зелени сенки до веждите.
Това беше първия ми досег с ритуал, лично ръководен от Главния жрец и се стараех да видя и чуя възможно най-много.
Когато му поднесоха златен ритон с глава на сърна, едва сдържах възклицанието си. Защото това беше тракийски ритон и фактът, че го виждам в най-големия храм на Тот, при това употребяван в ритуал в негова чест, беше смайващ…
На този ден се извършвало специално жертвоприношение - колели агне, прасе и бик. Жертвените животни бяха отведени до светилището начело на шествие, след което Главният жрец извърши церемонията, подпомаган от посочени от него Жреци и младши помощници.
Всеки ритуал Главният жрец завършваше с вдигнати ръце и три пъти повтаряше: “Амон… Амон… Амон”. След него подемаха останалите жреци. Накрая този зов се подемаше и от всички присъстващи.
Отначало ми се счуваше като “Аум”, но каквото и да казваше, звучеше впечатляващо.
Жертвоприношението в чест на Тот започна. С агнето и прасето се справиха лесно. Накрая доведоха белязания бял бик до олтара, накладоха огън и направиха възлияния, като призоваваха бога. После заклаха животното - бяха добре обучени как да го правят бързо и без да се стига до изненадващи обрати. И веднага му отрязаха главата, като не спираха да я проклинат. Клетвите гласяха, че ако предстои да се случи някаква злина над народа на Египет, то нека се насочи към тази глава. След което главата беше незабавно изнесена от храма. Научих, че след такива ритуали отивали първо на пазара - ако се намери някой чужденец, да му я продадат. Ако ли не - я изхвърляли в реката.
Преминаха към одирането на бика. Изискваше се сила и майсторство, но и това беше добре овладяно от двамина помощници на жреците.
Очаквах, че ще го почистят от вътрешностите, както правеха у дома, но те извадиха само червата, другото оставиха вътре. Отрязаха му краката, бедрата и плешките, както и врата, и се заеха да го напълнят с хлябове, мед, стафиди, смокини, тамян, миро, разни аромати. Поляха го обилно със зехтин и го предадоха на огъня.
И според традицията, започнахме да се удряме един друг. Стори ми се, че продължи много дълго… Бях гладен, защото беше задължително да сме се подложили на пост предния ден.
Първожрецът даде знак за края.
Седнахме, капнали от умора, и ни нагостиха с онова, което не беше изгоряло напълно.

Фараон Аменхотеп ІІІ беше успял да разшири и укрепи границите на царството и хората живееха добре.
Търговията процъфтяваше. От владенията му в Азия като данъци към столицата Уасет прииждаха кервани, натоварени с дървесина, с мед, олово, сребро, с животни, роби, вино, бижута, слонова кост и благовония - тук се кръстосваха пътищата от Нубия, Пунт, Червено море и от големите оазиси на западната пустиня.
Царстването му скоро щеше да отбележи 40 години и подготовката за празненствата беше в ход, когато той неочаквано почина.
Но… смъртта слага край не само на един човешки живот, пък бил той и фараон. Слага край на неговите мечти и тяхното осъществяване.
Мумията та Аменхотеп ІІІ беше поставена в три позлатени ковчега, положени един в друг, в три саркофага, също един в друг и всички - в четвърти саркофаг от червен кварцит.
И веднага след погребението, когато всичко беше готово за коронацията на първородния му син Тутмос, майка му Тия - официалната съпруга на Аменхотеп ІІІ, реши да го ожени за една от наложниците на починалия.
Оказа се, че “Малка’та” не бил най-големият дворец, но със сигурност - най-разкошният дворец на фараона. В него живеели 500-те наложници на Аменхотеп ІІІ, една от които била Нефертити и нея царица Тия избрала за съпруга на Тутмос.
Само че Тутмос скоро след женитбата му за Нефертити също почина, ден преди преди тържествената коронация, и мястото му зае неговият брат Аменхотеп ІV. Името му Аменхотеп означаваше “Амон е доволен”. Така Аменхотеп ІV се явяваше десетият фараон от Осемнадесетата династия на Масър. В огромния харем на фараона бяха събрани красавици от целия свят, но той реши да се ожени за съпругата на брат си - Нефертити.

Коронацията се състоя в Тива и аз, заедно с Учителя и избрани жреци от Големия храм на Тот, също присъствах на тази бляскава церемония, която започна на източния бряг и трябваше да завърши на западния при двореца “Малка’та”, често наричан “Дом на ликуването”. Говореше се, че неслучайно Аменхотеп ІІІ е избрал да си построи дворец на това необичайно място - на западния бряг - понеже тогава върлувала чума и така искал да предпази себе си и своите близки от този смъртоносен бич Божи. Ето защо бяха тези много на брой статуи на богинята Сехмет, поставени около двореца. Името й означава Могъщата и беше войнствена опозиция на богинята-котка Бастет. Защото изображението й беше на жена с лъвска глава. Освен богиня на войната и разрушението, тя беше и богиня на изцелението. Наричаха я “крилата Сехмет-Ра-Баст, водителка на боговете” и пазителка на царя в битка, защото прогонва неговите врагове със стрели.
Затова жреците й се славеха като лечители, които пропъждат зли духове.
Докато разглеждах статуята на фараон Аменхотеп ІV ме побиваха тръпки от изражението на издълженото му змиевидно лице с яйцевиден череп, твърде голям за човешкия род, от пръстите му, подобни на паешки крака, от огромните стъпала и грамаден задник, както и женските му гърди. За такава статуя по нашите земи щяха за обезглавят начаса дръзналия да се подиграе с царя, но тук очевидно смятаха това за нормално.
Предстоеше ми да изживея същите смесени чувства и когато го зърнах отдалече - той много си приличаше със статуята.
Имаше твърде голяма глава, един и половина пъти по-голяма от на нормалните хора. Пръстите на ръцете му бяха дълги и тънки и наистина приличаха на паяци. Фигурата му беше по-скоро женска със закръглените си пропорции и големи гърди.
- Не бях виждал такава глава - прошепнах на Учителя и той също шепнешком ми отвърна:
- Още щом се роди дете от царската фамилия, поставят на главичката му специално изработено менгеме, за да може черепът му да бъде издължаван по време на растежа и така да няма съмнение за неговия божествен произход.
Фараонът беше не само върховен жрец на култа към всички богове, които се почитаха тук, а те надвишаваха най-малко хиляда, но самият той бе считан за бог. За това обожествяване говореха внушителните пирамиди-гробници на фараоните преди него с изрисуваните сцени на раждане директно от бога Амон-Ра.
Най-почитани след Амон-Ра бяха боговете Тот, Анубис, Изида, Ма’ат, Озирис, Бастет, Хор, Собек, Нут, Шу, Тефнут, Нейт, Геб, Хатор - и всеки бог или богиня, независимо дали беше плод на египетска традиция или привнесен отвън, имаше своите храмове, своите жреци, своите ритуали и своите поклонници.
Отначало се смущавах, когато минавах покрай статуите на чуждите богове - не стига, че бяха огромни, но бяха толкова много. Дори имената на всички не можех да запомня!
Над всички богове надмощие обаче имаше богът-слънце Амон-Ра, затова и фараоните се наричаха негови синове.

Шествието по коронацията се движеше бавно, с подходящата тържественост и беше толкова дълго, че не му се виждаше краят. Хората, струпали се от двете страни на пътя, надаваха приветствени възгласи под зорките погледи на елитните му войници (меджай). Не проявяваха ли нужната почит и уважение към своя фараон, можеха да се разделят с живота си и те го знаеха. Затова отстрани изглеждаше, че всички от сърце славославят своя господар, макар отлично да знаех, че не е така. Е, имаше и радостни зяпачи, за които зрелището щеше да бъде тема за дълги разговори месеци наред, но те бяха малцина. Защото какво значение има за бедняка какви са били дрехите на фараона и свитата му, какви нови накити си е сложила Нефертити и останалите по-първи хора, щом не можеха дори да мечтая за такива.
Но пък зрелището си заслужаваше да бъде и видяно, и аплодирано.
Каруци със специално изградени платформи возеха артисти, облечени подходящо, за да покажат славни исторически битки. Имаше много музиканти и танцьори, също джуджета и смешници. Разбрах, че фараонът и Нефертити обичали изпълненията на арфи и флейти, но към тях се включваха и два непознати за мен инструмента - ней и уд. Ней приличаше на флейта, а уд-ът имаше струни и по форма наподобяваше на гъдулка, но именно те, заедно с тарабуката придаваха местното звучене на песните.
Следваха ги каруците, натоварени с клетки, в които бяха затворени редки животни, доставени от близки или далечни страни.
Накрая се движеха стадо камили, следвани от стадо бойни слонове.
Не, не те бяха краят на шествието.
След слоновете пристъпваха строените войници от меджай - армията на фараона.
Върху тапицирана в пурпур носилка се беше полуизлегнала майката на фараона царица Тия.
Самият фараон беше в пурпурна роба, богато украсена със златните символи на Бога-Слънце Амон-Ра. Плътната очна линия и сенките правеха очите на фараона да изглеждат огромни и хипнотизиращи.
Непосредствено пред фараонската двойка и след нея крачеха роби, които носеха флагове, върху които бяха изрисувани образите на Аменхотеп ІV и Нефертити. Бяха изработени от кожа и робите изкусно ги размятаха наляво-надясно, за да могат всички да видят образите върху тях.
У дома традицията беше друга. В Тронната зала, бяха изобразени двойни свастики, които татко ми разтълкува като изображение на Вселената в спиралната галактика на Млечния път. А мнозина от нашето племе носеха такива изображения, изработени от дърво, камък или нещо друго, които се наричаха “щастлив амулет”.
- Виждаш ли онези забулени жени? - посочи ми с кимване Учителя към странна група, която се отличаваше от останалите.
- Само очите им се виждат.
- Това забулване е тръгнало от древна Месопотамия. В чест на богинята на плътската любов Астарта всички жени трябвало да се отдават на непознати в свещените гори около храма на богинята.
- Всички? Дори от двореца ли?
- Всички! Без изключение. И за да не бъдат разпознати, жените от двореца и съпругите на богатите започнали да си увиват главите, само очите оставяли непокрити. Така се родили бурките.
- Виж ти. И сега така си ходят навред, дори в домовете.
- И като помислиш: само заради една отдавна забравена традиция.
Със съжаление поехме обратно, оставяйки зад гърба си великолепния дворец “Малка’та”.

ІІ - Ре - ВЪЗДУХ

Да живея в Уасет за мене беше голямо изпитание, поне в началото. Особено ми беше трудно да се ориентирам в гигантските храмове, най-вече в Храма на Тот, където намерих толкова радушен прием. Не успявах да свикна с издигнатите навред статуи, които бяха като истински и ме стряскаха на всяка крачка. Бях отраснал сред простора на нашата планина, а срещата дори с хищници никога не ме е плашила, но… Тук ме потискаха тези гигантски строежи, издигнати с кървав пот и с цената на хиляди животи. Ужасяващото могъщество на фараона постоянно напомняше за себе си - още сънувах публично набития на кол мъж, обвинен в кражба на мрамор, предназначен за гробницата на Аменхотеп ІІІ. Дори да беше истина, как може заради два каменни къса да заплати с толкова мъчителна смърт?!
Тук начините на отмъщение и възмездие бяха несравними с онова, което бях виждал и чувал, надминаваха и най-извратеното въображение: бях свидетел как на един нещастник му отсякоха предната част на стъпалата и го пуснаха да си ходи - той разбира се рухна и издъхна сред локва кръв; на друг наказанието беше пробиване на челото с клин; на трети му отрязаха краката и ги закрепиха около главата, докато беше привързан за стълб…
Ала в празнични дни на много от статуите слагаха царствени наметки, кичеха ги с венци по главите, а в краката им поставяха храна и напитки. Така тяхната суровост биваше смекчена и ненатрапчива.
Откакто пристигнах в Египет, постоянно се натъквах на неща, които ме изумяваха със своята странност. Тук жените продаваха по пазарите и правеха покупки, докато мъжете им си стояха у дома и тъчаха платна и рогозки. Натоварените с покупки жени ги носеха върху раменете, а мъжете - на главите.
Но не знаех какво да мисля, когато видях, че мъжете пишкат клекнали, а жените - прави. При това и едните, и другите, ходеха по нужда вътре в къщите си, а се хранеха на улиците. Запитах веднъж Джабари защо е така, а той ми отвърна: “Как защо? Срамните нужди не трябва ли да се удовлетворяват скришом? Трябва, затова им викат “срамни”! А което е явно като яденето, защо трябва да се крием вътре?”
Не разбирах и защо живеят заедно с животните? Хората по нашите земи, а и където бях досега, предпочитаха да ги отделят в самостоятелни навеси, постройки или ограждения.
Но това не беше всичко. Докато ние се хранехме с хляб, омесен от смляно жито и ечемик, тук беше голям срам, ако някой изпадне дотолкова, че да е принуден да яде такъв хляб. Техният хляб се приготвяше от дребни зърна, наричаха ги “зея” или “лимец”, а тестото месеха с крака. Като ги виждах как ходят боси и стъпват в какви ли не мръсотии, ми се повдигаше при мисълта, че със същите тези крака, дори да са измити старателно, е бил замесен хлябът на трапезата.
В многобройните храмове не видях нито една жена-жрица и когато запитах Учителя защо е така, той ми обясни, че жените нямат това право. Преди много години, когато се основало прорицалището в чест на Дионис, в него служели две жени-жрици. Но това било против техните норми, затова били отведени от Уасет и едната продали в Либия, другата - на финикийците. Не ги убили, защото те били първите основателки на прорицалища. Но оттогава единствено мъже могат да бъдат жреци на боговете и богините. И докато навред по други страни, където бях минал, жреците носеха дълги коси, тук те се бръснеха. През ден премахваха космите по цялото си тяло и се къпеха два пъти денем и два пъти нощем в свещените езера в храма, за да могат да се представят без каквато и да е мръсотия, когато служат на боговете. И се обличаха в ленена дреха и сандали от папирус, нямаха право на други дрехи или обувки.
И още нещо, което правеха мъжете - обрязваха си членовете. Щом Бог ни е дал члена, той е помислил как да изглежда, защо трябваше да вървят срещу Създателя?

Не си губех времето - техните йероглифи бяха много, а аз исках час по-скоро да се науча да чета и пиша. Та това бяха около 700 знака! Затова постоянно повтарях новите, пишех ги, произнасях ги и напредвах бързо. Ала преди да започнат да ме обучават, се заклех, че няма да споделям с никого нито чутото, нито онова, което щях да прочета в библиотеката на храма.
В Масър имаха два вида писменост - народна, която аз изучавах, и свещена, която щях да изуча по-късно.
Първите йероглифи, които научих, бяха “aleph” - означаваше “бик”, “bet” - “дом”, “gimmel” - “пръчка”, “dalet” - “врата”…
- Защо пишете отдясно наляво? - възкликнах недоумяващо.
- Не е ли очевидно: следваме движението на Амон-Ра по небето - от изток на запад.
Замълчах, но си помислих колко по-правилно би било да се пише отляво надясно, от запад на изток, защото означава надежда за възраждане.
Някой ден щях да се опитам да направя тази промяна.
Едно от нещата, което не разбирах и не исках да приема, беше тази чудатост на египетските писари: те изписваха само съгласните азбучни знаци, вместо да изписват и гласните, и съгласните. Това дълго ме затрудняваше при четене, но когато свикнах, станах по-добър и от тях. Ала продължавах да съм на мнение, че за всички би било по-добре, а за писарите - по-лесно - ако тази практика се промени.
- Когато Тот създава първата династия по нашите земи, избрал седем номой - жреци-учени, на които разкрил божественото знание, поради което те се превърнали в мъдреци. Нарекли ги “хората-птици”, защото върнали на нашите предци вярата и мечтите, а нали чрез тях духът ни лети.
- И на мене ми направи впечатление, Учителю, че в различни срички и знаци е вложен смисълът за летене: “ехи”, “епи”, “кем”, “па”…
- Затова имат очертанията на крило или птица.
- Също както пречупеното крило на бумеранга…

Колкото повече опознавах египтяните, толкова повече ги харесвах. Въпреки горещината и прахта, те редовно се къпеха, носеха чисти дрехи, а мъжете редовно бръснеха лицата и главите си.
Навред по улиците се натъквах на бръснари, които бързо бръснеха поредния желаещ, седнал върху малко столче. Ако нямаше желаещи, бръснарите обикаляха из улиците, понесли своите столчета, малки съдове с вода и нож за бръснене.
Жените се обличаха в дълги, прилепнали към тялото рокли “саро”, придържани от широки презрамки, и това ги правеше да изглеждат по-високи и стройни. Мъжете носеха къси тесни препаски или престилки “схенти”, само при по-студените дни си слагаха широка риза с пояс и наметало. И едните, и другите обаче ходеха боси. Мъжете носеха сандалите си в ръка, а ако беше богаташ - това правеше някой от слугите му, като ги обуваше едва когато пристигнеше до мястото на срещата. Доколкото разбрах сред висшите служители в двореца имало длъжност “носач на сандалите на фараона”. И че е велика чест, когато фараонът давал разрешение на някой придворен да се появи пред него, обут със сандали.
Единствено май само слугите, наричани “шемсу”, ходеха задължително обути в сандали, защото на тях се падаше честта да носят сламеника, върху който седеше господарят им по време на обиколка на своите имения.
Като казвам “сандали”, това не са нашите удобни меки сандали, направени от кожа. Тези представляваха една подметка от палмова кора, с гайки от папирус и две-три връзки от тънко въженце.
Семействата на египтяните не бяха големи като нашите. Щом децата навършеха десет години, те спираха да посещават училище и отиваха да учат занаят, ставаха чираци при някой майстор. Живееха с родителите си до пълнолетие, след което поемаха по свой път, създаваха свои семейства, мъжете започваха работа. “Вземи си господарка на сърцето” - поучаваха родителите своите 15 годишни момчета, а момичетата те имаха грижата да задомят.
Сезоните в Египет бяха три, всеки по четири месеца: “Ахет” беше времето, когато Нил се разливаше и това траеше от средата на юли до средата на ноември. “Перет”, нашенската зима, беше от средата на ноември до средата на март и означаваше “сезон на покълване”. “Шему”, лятото, “сезон на горещините” траеше от средата на март до средата на юли. Това беше времето, когато реката беше най-маловодна и духаха горещите пустинни ветрове. Новата им година започваше на първия ден от разлива на реката през “Ахет” - на 19 юли. На този ден изгряваше звездата Сириус, която преди това се е скрила някъде за 70 дни. Тогава долитаха от юг ятата бели ибиси.

Храмовете тук се оказаха твърде богати, някои като нашия дори съперничеха по богатствата си на фараона. За нашия храм например знам със сигурност, защото го прочетох на една глинена плочка, че притежава 80 122 човека, като в това число се включват жреците, писарите и лодкарите, ловците и работниците. Негова собственост бяха 488 598 животни, имаше 399 градини, огромни полета на площ колкото цяла империя, имаше 85 лодки, 52 работилници, 105 населени места.
Бях смаян, когато научих, че жреците от храма на Тот разполагаха със своя флота, която изпращаха за закупуването на дървен материал, така нужен при строителството на нови сгради, както и за благовония, необходими за церемониите в храма.
Може би само храмът на Великия Бог Амон-Ра притежаваше като нашите богатства.
И макар другите храмове да не можеха да се мерят с нас, и те бяха самостоятелни до голяма степен и затова всяко посегателство срещу тях можеше да получи неочаквана развръзка.
Всеки ден се печеше свещен хляб, както и печено от волове и гъски. На жреците беше забранено да ядат риба, не знам защо. Виното и пивото също бяха в изобилие.
На бога служеха много жреци, като един беше Първожрец. Ако нещо станеше с него и починеше, мястото му се наследяваше от неговия най-голям син. Традиция.
Друга традиция беше свързана с принасянето на бели бикове за жертва на бога. Само бикове и мъжки телета, никога крави, защото тях ги смятаха за свещени животни на Изида. За целта един от жреците беше определен да следи за чистотата на животните. Всяко от тях биваше довеждано пред него и той го оглеждаше внимателно дали няма израснал дори един черен косъм. После караха животното да легне и отново внимателно биваше огледано от всички страни, включително и космите на опашката - дали растат правилно. В случай, че не откриеха нарушение на правилата, а в тях се включваха още редица строго посочени белези, то тогава жрецът го белязваше с папирус, който увиваше около рогата и му слагаше глина, която подпечатваше с пръстена си. Ако някой си позволеше да принесе в жертва небелязано по този начин животно, го очакваше смъртно наказание. Незабавно.
Всички храмове бяха величествени, защото се смятаха за обиталища на бога и “острови на реда в океана от хаос”.
В храмовете се записваха имената на новородените деца, в тях се завеждаха искове, водеха се отчети за платените данъци и към всеки храм имаше изградени “Домове на живота”, където се обучаваха бъдещите писари като мен и се преписваха папируси и книги.
Но когато научих, че в Уасет има прорицалище на Дионис и той е на голяма почит сред определена група египтяни, смайването ми беше пълно. В храма на Дионис имало златна статуя на бога, златен трон и златен олтар. Толкова далече от дома беше достигнало доброто дело на този реален бог. Всъщност защо се чудя, нали татко ни разказваше, че е ходил и в Индия и е променил изцяло живота на хората там, научил ги е да живеят по-добре, дал им е нова религия…

Строителството на храма, посветен на бог Амон-Ра в Източен Карнак тъкмо приключи. Фараон Аменхотеп ІV го кръсти “Гемпа-Атен”, което означаваше “Слънчевият диск се намира в имота на Атон”. Една на пръв поглед незначителна промяна, но кое я налагаше, не ми стана ясно: Амон-Атон! До него вече издигаше ръст голям палат, част от който беше за жена му Нефертити. И още преди да ги довърши, започна строежите на още два храма, пак в храмовия комплекс северно от града.
Богът на слънцето отначало се е наричал Ра, по-късно станал Амон-Ра. Беше изобразен като човек с глава на сокол и слънчев диск. Та бог Ра всеки ден се издига в небето на своята ладия и дарява със светлина цялата земя. А вечер се спуска в Подземния свят, където до сутринта води борба със силите на хаоса и мрака, но неизменно ги побеждава. Символът за тези негови победи беше божественият знак “анкх” - кръст, на който горната права част е заменена с елипса. Знакът “Анкх” като йероглиф означава “живот”, а като символ - “вечният живот”. Затова го считаха за символ на безсмъртието и мнозина си го носеха, окачен на тънка кожена връв върху вратовете.
Бог Амон беше богът на въздуха и вятъра, той изпълваше целия видим свят и вдъхваше живот на всичко живо. Затова бог Амон беше и баща на всички фараони. Наричаха го “Великата жива душа”, но, както душата, и той беше невидим. Невидима беше и жена му Амаунет. Хората вярваха, че бог Амон е закрилник на угнетените и на онеправданите.
Друг сред главните им божества беше бог Собек. Изобразяваха го с глава на крокодил и когато изпадаха в трудни моменти или се разболееха, се сещаха за него. Понякога го смятаха за спътник на Ра, друг път - за негов противник. Не можех бързо да се ориентирам в нагласите на местните и затова внимавах да не кажа или направя нещо, с което да си навлека техния гняв.
Защото първият път, когато отидох в дома на Гахиджи, началникът на писарите, се загледах подигравателно в скулпурата на едно уродливо брадато човече, поставено близо до входа. А се оказа, че то било техният домашен бог-закрилник, което защитава дома от злото, от болести и от опасни демони. Постепенно откривах такива домашни богове, въплътени в джуджета, във всяка по-заможна къща. Но докато от малки фигурки до големи статуи на различни божества украсяваха домове и храмове, беше немислимо бог Анубис да се види в нечий дом - смяташе се, че фигурата му ще донесе нещастие.
Богинята Ма’ат беше почитана като богиня на справедливостта и затова нейното изображение съответстваше на тази й роля: в едната си ръка държеше скиптър, а в другата - символа на вечния живот. Понякога щраусовото перо в косата й ставаше толкова голямо, че заместваше главата й, но нали това перо използваше Анубис, за да претегли човешката душа.
Предателската същност на жената беше вменена на богинята на небето Нут. Нейното синьо тяло беше обсипано със звезди. Легендата разказваше, че била съпруга на върховния бог Ра, но била влюбена в бога на земята Геб.
Бог Озирис беше бог на умиращата през есента и възраждащата се през пролетта природа и не знам защо държеше в сгънатите си ръце скиптър и бич. Неговият брат Сет - с животинска глава с дълга извита зурла, беше бог на хаоса, бог на пустинята, на бурите и насилието, именно той убива Озирис. И малко объркващо ми беше, че бог Озирис е женен за своята сестра Изида, която му ражда бог Хор. Изида беше почитана като богиня на майчинството и съпружеската вярност.
Според един от “Текстовете на саркофазите” Озирис е първия балсамиран, след като Тот, Анубис, Изида и Нефрида събират разчлененото му на четиринадесет парчета тяло и ги съединяват в първата мумия - Унен-Нефер - “вечно красивият”. Единственият къс, който не е намерен, е неговият фалос, който бил погълнат от риба оксиринс, в каквато се превърнал Сет. По тази причина, заради липсващата част от тялото му, Изида не успяла да го върне в царството на живите и той умира повторно, този път завинаги. Останал в царството на мъртвите, а другите божества решили да го направят цар на отвъдното.
И тук започваше голямото ми объркване. Защото Озирис хем го свързваха с Хор, хем го съединяваха с Ра, хем го разпознаваха в Луната, някои дори стигаха дотам, че го отъждествяваха с Великия небесен бог.
Ами нищо чудно, че при толкова много богове историите им започваха да се преплитат, наслагват и за такива като мене с пълна сила отговаряше изразът: “оплетен като пате в кълчища”.
Ето какво прочетох в “Текстове на пирамидите”: “Ти се носиш по реката, наречена Тис, ти се носиш към Абидос. Ти отваряш врата на боговете на хоризонта и радостните богове идват към теб. Те притеглят душата ти към небето и душата ти заема място между тях. Появяваш се като Хор, произлязъл от небесната утроба, и с това формата ти, излизаща от устата на Ра, е онази на Хор, първият измежду душите.”.

Тот - богът на луната и мъдростта, както и на писмеността, най-често биваше изобразен като човек с глава на ибис, който носи четка за писане и палитра. Освен с глава на ибис го рисуваха и в образа на бяла маймуна. Той беше господар на времето и беше “този, който разделя епохите, месеците и годините”. Неговият калем го правеше и господар на писарите.
Бог Хор беше смятан и за първия фараон на Египет и затова понякога го изобразяваха с глава на сокол, върху която е поставена двойната корона на Долен и Горен Египет.
Ала Тот бил и създателят на Хермес Трисмегист - чието име означаваше “три пъти мъдър”. Защото той беше пророкът без лице, носител на мъдростта на самия Тот, но и сам създал мистериите на божествената наука и мъдрост, която прави света по-добър, а за да не погинат, създал йероглифите, с които да ги запише за потомците. “И тъй, назоваха ме Хермес Трисмегист - и имам трите дяла на всемирната мъдрост.”
Учителят ми довери, че в неговия храм в Хелиопол има библиотека с тайни коридори и ниши, където се съхраняват изписаните от самия него папируси, както и една безценна книга, в която са записани думите на Тот и на неговите седем мъдреци - “Първото време”, както и “Описания на хълмовете на праисторическо време”. Той ги бил виждал, разгръщал, но не посмях да го запитам дали мога да се надявам и аз някой ден да имам тази радост.
Преданията за него бяха пълни с чудатости: как в едно вълшебно огледало можел да вижда неща, които се случват далече от него; имал птичка, която когато пеела му разказвала новини отдалече; и как се спуснал от небето на земята със своя кораб, за да предаде на жреците своето знание. Той научил хората на знаците, с които да записват словата, показал на занаятчиите как да тъкат и плетат, а мъжете въвел в изкуството на лова и земеделието. Седемте мъдреци пък идвали от остров, наречен “родината на първите хора”, но този остров бил погълнат от Потопа. Повечето от обитателите му се удавили, а седмината се спасили и пристигнали в Масър.

Небето бързо притъмня, вятърът задуха толкова силно, сякаш щеше да събори храма. Ако си бях у дома, след такава буря би се изсипал пороен дъжд, но тук не капна дори капка.
Щом бурята стихна и небето се проясни, започна да се диша по-леко.
Излязох да се поразходя.
Сега на пазара най-много се търгуваше с ленени платна.
Ленените растения, изкоренени преди цъфтежа, ги използваха за направа на фините платна, от които се правеха долни и горни дрехи. Вярваха, че боговете, още преди да слязат на земята, са носели ленени дрехи. Изтъканото ленено платно биваше разделяно съобразно гъстотата на нишката при тъкането: “царският лен” беше с най-високо качество, почти прозрачен, следван от “прекрасен тънък лен”, “тънък лен” и “гладен лен” или “обикновен лен” - той беше най-разпространен и най-евтин. Беше бяло платно, което след това се боядисваше, кроеше и се шиеха дрехи.
Продаваха също зеленчуци и плодове, засадени в градините до жилищата им, които те трябваше да поливат всеки ден заради горещините, но пък така си докарваха допълнителен доход.

Бог Тот (друго негово име беше Джехути, а също и Таати, което означава “Светещият”) някога много отдавна слязъл от небето с лотосово цвете и предал на жреците знанията по астрономия и математика, и ги научил на играта със зарове. Преди 8320 г. Тот създал египетското духовенство - жреците на Тот - и завещал на Висшия жрец на фараона “42-те свещени книги на мъдростта”, както и календара.
В Тайната зала на Храма се пазеха преписи на 42-те тайни писания, от които се учеха всички египетски жреци. Техни преписи се пазеха не само в нашия, а във всеки храм, шест от които бяха посветени на медицината.
- В тях има всичко - каза ми веднъж Учителят: - Описано е изкуството за затваряне душите на демоните в статуи с помощта на билки, скъпоценни камъни и аромати.
- Това не беше ли само за душите на ангелите?
- За тях също.
- Така ли са се появили статуите, които могат да говорят и да предвиждат бъдещето? - запитах.
- Така.
- Сигурно и рецептата за заграждане на магическо име е пак оттам?
- Да.
- И заклинанията за магическа защита на обекти ли?
- Да.
- Какви други познания има в тези 42 писания?
- Да ме беше попитал какви няма, по-лесно щях да ги изброя. В тях има всичко, свързано с магията, астрологията, алхимията, философията.
Разгърнах внимателно първия папирус, който привлече вниманието ми. Той наистина беше твърде дълъг - 144 царски лакътя. Но пък беше безценен със своите описания на стотици заболявания и начини за лечението им със съответни рецепти и магически заклинания. Щеше да ми е от полза да ги изуча, за да помагам на хора, заболели от дезинтерия, сърце, глисти, резматизъм, херния, диабет, кашлица, ангина, очни и женски болести. Също от различни травми на главата и тялото, рани от нож или стрела…
Според египтяните човек се ражда със седем души, които са под влияние на седемте планети и всяка от тях носи името на планетата, както и нейния характер: Сатурн е съзерцателна душа, Юпитер - разумна, Марс - импулсивна, Слънцето - жива, Венера - приятна, Меркурий - интелектуална, Луната - раждаща.
Жреците, за свое улеснение, бяха записали отделни части от Книга на мъртвите върху 78 златни таблички с еднаква големина и кой знае защо ги бяха разделили на две - 56 от тях наричаха “Младши Аркани”, а 22 - “Старши Аркани”. Върху гърба на всички бяха изрисувани различни образи на мъже и на жени и с помощта на “Старши Аркани” те успяваха да разгадават миналото и да предсказват бъдещето на желаещите.
Тук гледаха на смъртта по сходен начин като хората от моето племе. При смърт или както тук го наричаха “прекратяването на живот” веднага започваше подготовката му за “новото раждане”.
Но когато се изправих за първи път пред статуя на Хермес Трисмегист, ахнах от почуда: кадуцеят в ръката му беше нашият кадуцей на Великата богиня-майка Кибела! Как така “Великият Велик” и “Майсторът на майсторите” се беше сдобил с този кадуцей? И какво излизаше? Че Хермес Трисмегист е използвал жезъла на нашата древна богиня Кибела, Великата Майка Кибела. У дома в двореца имаше глинени скулптури на Кибела и точно пред гърдите й беше изобразен същият кадуцей, абсолютно същият!
Други негови символи бяха петелът, костенурката и крилатата шапка. Костенурката беше символ за неговото дълбоко знание и мъдрост, на Висшия Космически разум, крилатата шапка напомняше за способността му да пътешества във висшите светове и това той беше изразил недвусмислено: “ЦЯЛОТО Е Умът; Светът е Ментален - съдържащ се в Ума на ЦЯЛОТО.” “Въпреки, че Всичко е в ЦЯЛОТО, също толкова вярно е, че ЦЯЛОТО е във Всичко. Който наистина разбира тази истина, е постигнал велико познание.”

В Масър към разказите за Атлантида се прибавиха и разкази за две други древни цивилизации - Лемурия и Хиперборея. Според Учителя, от небето се спуснали извънземни, които показали на предците как да строят пирамидите, след което се завърнали в небесния си дом. Затова фараоните строяха и до днес своите тайни места, откъдето след смъртта си, с помощта на енергията на самата пирамида, душата им да се издигне и отлети до съзвездието “Орион”. Затова първите пирамиди са построени така, че да възпроизведат това съзвездие.
Правеше ми впечатление, че фараоните, техните съпруги и част от жреците рязко се отличаваха от местните - всички те бяха от бялата раса, някои имаха светли коси и сини очи, други бяха с кестяневи или черни коси, но повечето бяха високи, стройни и красиви. Подозирах, че някои от тях може да са потомци на моите прадеди, прогонени от родните места покрай Понта след голямото земетресение и Потопа, станали преди повече от четири хиляди години. Неслучайно и до днес се беше запазила традицията при смъртта на фараона да поверяват балсамацията му на жреци от нашето племе или от племето сатри. Сатрите бяха наши съседи - в миналото беси и сатри са били едно племе, но постепенно жреците, които произлизали от няколко големи родове, се отделили под името “беси”.
Имаше и класа на жреците-тракиди, пазителите на висшето знание. Та именно тях ги викали в Египет при смъртта на фараон, въпреки стотиците хиляди жреци, които тук всеки ден се упражняваха да балсамират хора, животни и птици..

Много се вълнувах и нетърпението ми растеше с падането на нощта. Защото предстоеше да видя “звезден часовник” и да стана свидетел как Учителя ще наблюдава и описва звездите.
Тръгнахме - аз напред, понесъл лампата, а той след мене - с плоча, линия с процеп и триъгълник.
Тръгнахме по таен проход, използван само от жреците, който ни изведе до върха на порталната кула. Откога си мечтаех да се изкача тук и да наблюдавам звездите и движението на планетите.
Върху покрива имаше поставена маса и с помощта на някакъв уред Учителят скоро откри звездата, която му служела за отправна точка. След което погледна към плочата и ми каза колко е часът.
Възхитих се, защото преди да тръгнем за насам се отбих до клепсидрата, за да проверя точния час и той безпогрешно го повтори - беше три след полунощ. Исках да знам точния час, защото петият час на нощта беше посвещаван винаги на Бога на Смъртта Озирис. Този час имаше особена важност от пътуването на мъртвите и го наричаха “Вернес”, селение, което се намирало далече от Земята в “скритото пространство”. Когато ладията пристигне в своето светлинно отдалечаване, Ра им извиква: “Когато ви намерих, бяхте за оплакване и телата ви бяха се затворили над вас. Но ето, че вдъхнах дихание в ноздрите ви и отредих вашето преображение.”.
- Ще мога ли и аз да се науча? - запитах несмело.
- От тебе зависи. Ако си толкова усърден, колкото и при изучаването на знаците, няма проблем.
- Не мога да открия съзвездието “Голямата мечка” - оплаках се, след като отново не го видях: - Когато бях у дома, нощем винаги си беше на небето.
Учителят извърна глава към мене и зъбите му се белнаха в тъмното. Усмихваше ми се:
- То пак си е там, но оттук не можеш да го видиш. Погледни: точно над нас е съзвездието “Южен кръст”. То е ориентир за мореплавателите, както Полярната звезда на север.
Погледнах и останах заслепен от красотата.
- Най-ярката звезда е Сириус. Сега ще те насоча да я видиш.
Значи това е Сириус, от чието благоразположение зависеха добрата реколта и успехът на всяко начинание.
- Наближава Нощта на кървавата Луна - каза Учителя. - Тогава ще наблюдаваме Луната необичайно голяма, ярка и кърваво червена.
- Това лошо предзнаменование ли е?
- За някои лошо, за други - добро! Всичко, което се случва, има смисъл и значение - отвърна многозначително Учителя: - Има десетки съзвездия, но е добре да изучиш 13-те, наречени зодиакални. Това са Риби, Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион, Змиеносец, Стрелец, Козирог и Водолей. На коя дата си роден?
- В полунощ на 24-ти срещу 25-ти и са ме записали на 25-ти.
Учителя се извърна към мене, сякаш чу изключително важна новина.
- Наистина ли си роден на 25-ти? Виж ти! На същата дата е роден и Великият Хермес Трисмегист! И бог Хор! Значи си от зодия “Козирог”.
- Това лошо ли е?
- Не, как ти хрумна! Трябваше да се досетя, че си “Козирог”. На пръв поглед си мек, а всъщност притежаваш твърд характер. Имаш почит към учителите и по-възрастните, уважаваш традициите. Романтичен си, но макар да гледаш към звездите, си стъпил здраво на земята. Не си пъхаш носа в чужди работи, не злословиш. Това е знакът на съдбата, на възмездието, знакът за началото на света и победата на времето. Най-важната черта на Козирозите е издръжливостта. Те са справедливи и хладнокръвни, работливи и точни. Ще ти покажа изображението на съзвездието върху небето. Накратко: идеалният човек, на когото да вярваш и да разчиташ. Един ден ти ще стигнеш до върха на своята планина и тогава бих искал да съм до тебе.
Слушах Учителя и добре, че беше тъмно, за да не види как по страните ми избива червенината от притеснението. Толкова много похвали никой, освен мама, не беше изричал за мене.
- Благодаря, Учителю. И всичко това го разбрахте само от една дата?
Спомних си, че и Херакъл беше роден на 25-ти декември.
- Датата ми помогна да го обобщя, всъщност отдавна съм го разбрал. В момента на своето раждане човек поема своята съдба посредством енергиите на Слънцето, на Луната и на планетите, но значение има и семейството, в което това става, както и мястото и часа на раждане. Затова съобразно разположението на небесните светила в деня и часа на раждането, се изчисляват 13 астрологически домове, заедно с асцедента, така се нарича изгряващият зодиакален знак на източния хоризонт по време на раждането. И на тази база ние, които владеем изкуството на астрологията, можем да предвидим съдбата на всеки човек. Според Египетския хороскоп - ти принадлежиш към зодия Непри /21 декември-1 януари/. Родените под този знак са много упорити, съвестни и работливи. Имат всички необходими качества на водачи и често будят възхищение у околните. Винаги знаят какво искат от живота и как да го постигнат. Те не допускат някой или нещо да се изпречи на пътя им, а смелостта им помага да се справят с трудни задачи. Имат голямо доверие на своите приятели… - Учителя направи пауза, след което добави: - Вече имах възможност да се уверя, че написаното отговаря напълно на твоята натура.
- Искам да стана като вас!
- Ще станеш, и ти ще станеш прочут звездоброец! - убедено каза Учителя: - Важното е човек да осъзнае, че иска да бъде причинител, вместо следствие, а ти от много млад си го поискал. Затова ще дойде ден, когато ще се издигнеш на по-горно ниво, защото имаш качества и способности. И тогава ще помагаш да се изиграе играта на живота от хиляди, ти ще бъдеш този, който ще ги тласка и насочва по правилния път.
- А вие от коя зодия сте?
- Аз съм зодия “Везни”! - каза Учителя: - Роден съм на 19 октомври. “Везни”-те олицетворяват богинята Ма’ат, дъщерята на Ра.
Една от най-важните египетски богини Ма’ат преценяваше и претегляше душите на хората, затова бе символ на истината, справедливостта, вселенската хармония и божествеността.
- Щастливо съвпадение или по волята на боговете - отвърнах тихо, замислен над знаците, които ни поставяше Съдбата и на които не обръщахме внимание.
Двамата замълчахме.
- Астрологията е велика наука, синко - каза ми Учителя: - Дава тълкувания според планетарния управител на годината, дава описание на природата на планените.
- Но това не е ли същото, което прави оракулът?
- Има голяма разлика. Добрият астролог прави прогнози за разливите, сеитбата, за дъждове, войни, епидемии, земетресения. Определя позицията и природата на няколко ярки фиксирани звезди. И подробно може да опише Сатурн, Юпитер, Марс и Глава (Опашката на Дракона) във всеки от 13-те знака на зодиака.
- Но какъв е смисълът на тези предсказания, щом те така или иначе ще се случат, нали? Кой може да спре наводнение, земетресение, епидемия?
- Природните катаклизми не могат да бъда спрени, то е ясно, но когато знаем, че ще се случат, можем да се предпазим и да намалим щетите от тях. Ако ти е известно, че ще има земетресение, което ще срине всичко наоколо, ще предупредиш хората да излязат навън и така ще им спасиш живота. Нов дом и нови храмове могат да се построят, но поне да отложим неизбежното за техния живот. Взирането към небето ни въвежда в Космическия порядък. Какво е казал Хермес Трисмегист: “Не гледайте звездните конфигурации, а следете за лъчите.”. Затова изучаването на Божествения свят се изучава чрез съноподобно ясновиждане, допълнено от различни изчисления. Затова ти предстои чрез инволюция да откриеш виденията за живота на различните божества.
- “Това, което е горе, е подобно на това, което е долу, и това, което е долу, е подобно на това, което е горе.” - казах бързешком втория закон на Хермес.
- Ела - поведе ме Учителя и едва тогава забелязах върху маса, поставена по-нататък, странен уред.
Представляваше дълга тръба, която се придържаше в полуизправено положение от сложни връзки, но нямах време да ги разгледам, защото той повдигна долния й край до височината на очите си и надникна през нея. Дали беше куха като тръстиково стъбло?
- Хайде, погледни сега. Ще видиш Сириус толкова близо, все едно е слязъл досами нас.
Все още неразбиращ какво има предвид, залепих око за тръбата и едва не извиках. Удивление, страх, възхита, зашеметяваща красота - всичко това беше в меката пулсираща като облаче светлина, облаче, слязло “досами нас”. Нима това беше Сириус, когото гледах преди малко?
- Това магия ли е?
- Ако беше някой от робите, щях да ти отвърна: “да, магия е”. Но ти вече натрупа достатъчно познания, за да ти разкажа как работи това устройство, с което наблюдаваме небесните светила и изчисляваме отстоянията им от Земята, техните орбити, техните спътници.
- Невероятно… - успях да промълвя и отново впих око в звездното сияние.
Тази нощ бях напълно покорен от астрономията и мисля, че Учителя тепърва щеше да ми разкрива нови тайни за небесата, за които знаех толкова малко, макар откакто се помня да живеех с поглед, вперен нагоре към тях.
Разсъмваше.
Пред погледа ми все по-ясно започнаха да се очертават в далечината гигантските храмове, посветени на боговете.
Годишните разливи на Нил бяха започнали. Те даваха на хората даровете за живот, но в същото време отнасяха бедняшки къщи, загиваха хора и добитък, озовали се не където трябва.
Тези разливи достигаха навътре в сушата на четири дни път от старото русло на реката. След като водата намалееше - от октомври до февруари следваше разораване и засяване на семената. От март до май със сърпове прибираха реколтата, вършеха с вършея, за да се отдели зърното от сламата, пресяваше се зърното, после го смилаха на брашно. От свареното брашно правеха бира и хляб.
Египтяните се деляха на седем основни родове - жреци, войни, пастири, свинари, търговци, писари и кормчии. Но от тях с изключение на жреците само на онези, които са се посветили на военното дело фараонът даваше по дванадесет арури земя, свободна от данъци. Арурата е сто египетски лакътя. И всяка година две хиляди военни ставаха телохранители на царя, като се сменяха всяка година. За службата си получаваха допълнително на ден по пет мини печено жито, по две мини телешко месо и по четири аристери вино.
Време беше да се връщаме.
Моето легло бе иззидано от кирпич на педя над пода, върху което постлах рогозка. Рогозките се използваха или за подовете на къщите, или ги окачваха на прозорците, за да спират навлизането на прах, пясък и слънце. Повечето египтяни спяха на земята, като си постилаха предназначени за целта чисти рогозки.
Бях изморен, изпълнен с нови вълнения, ала нямах време да ги осмислям и скоро потънах в дълбок сън.

Числата. Никога досега не бях виждал как се изписват. А то било толкова лесно. Нагоре-надолу… Или нагоре-надясно-надолу… И колко бързо се помнеха: всяка цифра отговаряше на броя на ъглите й при изписването.
Нулата нямаше нито един ъгъл. Единицата имаше един ъгъл.
Две имаше два ъгъла, три - три и така - девятката беше с девет.
Едно било числото на сътворението и олицетворявало човека и Божията Любов.
Две - на хаоса.
Три - обединява боговете Изида, Озирис и Хор.
Четири е символ на етапите от човешкия живот - детство, младост, зрялост и старост.
Пет е число на действията, пътешествията и решимостта.
Шест е хармония и красота.
Особено ме заинтригува числото седем. То олицетворяваше божественото съвършенство или Бог. Както ми поясни Учителя, било магическо, божествено и щастливо, връзка между тленното и вечното. Седмицата беше знака на Орион. Дъгата се състояла от седем цвята. И планетите на небето са седем.
Вече ги бях научил, докато плавах на “Арго”, затова побързах да покажа знания:
- Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера, Сатурн.
- Седем са смъртните грехове и седем са добродетелите, които спасяват душата от презподнята - поучаваше ме Учителя: - За възходящите към Бога души има седем ангели, които ръководят седемте същности на Великата Божествена Същност. Михаил (означава: като Бога), Анаел (Послушай ме, Господи), Рафаил (Бог Изцелител), Гавраил (Сила на Бога), Касиел (Престол Божи), Сашиел (Божия справедливост) и Самуил (Гняв Божи). А седемте демони по пътя на душата към бездната и ада, са Велзевул, Самаел, Питон, Осмодей, Велиал, Люцифер и Сатана. Преведено, Сатана означава “противник на Бога”.
Тогава ми хрумна, че мога да запиша седем основни тонове и да ги подредя в стълбица, та както гласът се въздига нагоре при пеене, така също и да слиза и да не губи тоналността.
- Ти още не си ходил в Храма на Слънцето, там има седем вази. Числото седем дава ключа за всички земни и небесни тайни. Седем е числото на бог Озирис и е символ на вечен живот. А великото съответствие, което съществува във Вселената, ни дава право да казваме: “Както на небето, така и на Земята”.
- Но числото 22 не е ли числото на бога в покой?
- Така е, затова и Озирис е бил убит, докато спи, тоест - в покой…

Гробниците тук наричаха “махат” или “дом на вечността”. И право да строят гробници имаха всички, дори най-бедните, макар техните да бяха несравнимо по-скромни. Затова, когато фараонът или някой от велможите биваше особено доволен от свой служител, изпращаше свои работници и поемаше всички разходи по изграждането гробница на своя подчинен. И това беше при всички - пример даваше фараонът. Понеже изграждането й изискваше време, навършеха ли 35-40 години, мъжете започваха да си избират място и да изграждат своя “дом на вечността”. Обикновено след полагането на мумията входът към подземните помещения биваше затрупан, за да се предпази от ограбване и се осигури спокойствие на покойника. Но пък се изграждаше надземна част като параклис, като място за поклонение и място за поднасяне на жертви. В нея освен името, се изписваше и кратък текст, който да разкаже за живота на мъртвия.

Пазарът винаги е бил притегателен за мене с пъстротата на своите посетители, с предлаганите стоки, защото и едните, и другите ми разкриваха за хората и нравите повече от всякакви думи. Застанали пред своите големи кошове със зеленчуци или със сладкиши, с риба или с гримове и парфюми, с накити и бижута, продавачите шумно оповестяваха колко изгодно е да се купи именно от тях. Купувачите се спираха край тях, понесли на раменете си торби или малки ковчежета, в които също носеха стоки, които се надяваха да разменят срещу съдържанието в кошовете на продавачите. След пазарлък, и едните, и другите оставаха доволни от направената размяна.
За да си купи човек нещо, независимо че това се правеше чрез размяна, пазарлъкът ставаше на база на “хар” - това беше чувал или голям керамичен съд с вместимост 77 литра зърно. За по-дребни стоки оценката ставаше в “кебес” - тя се равняваше на половин “хар” или на 2 “дебен мед” - точно 38.5 литра зърно.
Присъствах на покупката на саркофаг, за който близките на починалия дадоха мед 8 1/2 дебен; както и мед 5 дебен; 1 прасе, което прави 5 дебен; 1 коза, което прави 3 дебен; 1 козле, което прави 2 дебен; 2 цепеници от сикомора, което прави 2 дебен. Общо 25 1/2 дебен. Както се вижда, скъпо беше да се погрижиш за мъртвец. Защото най-изявените майстори в селището, което строеше пирамидата на Аменхотеп ІІІ получаваха на месец 11 дебен мед, докато обикновените работници получаваха по 8 дебен мед.
Храната на египтяните се състоеше основно от хляб и пиво, фурми, смокини и грозде. Рядко си позволяваха печена върху дървена жарава патица или гъска. По-заможните, както и жреческото съсловие, се радваха по-голямо изобилие - на трапезата им присъстваше всеки ден говеждо печено или варено, разни видове пернати, също сирене, масло, мед, плодове.
Но и бедните, и богатите, бяха благодарни на реката, защото ако не беше тя, всички щяха да гладуват. Помня, че прочетох някъде за масов глад и сърцето ми се сви от жалост: “Зърното беше оскъдно, семето беше изсъхнало, храната не достигаше, всички бяха лишени от реколтата си. Хората вече не можеха и да ходят; децата плачеха, младите мъже бяха сломени, а старците бяха с мъка на сърцето, седнали на земята със свити крака и прибрани ръце. Дори придворните страдаха от лишение, храмовете бяха затворени, а светилищата тънеха в прах. С две думи - всичко живо беше потънало в скръб.”.

В една от къщите беше станал пожар. Хората стояха на улицата и наблюдаваха безучасно как пожарът поглъщаше дома им. В този момент с диво мяукане една котка се хвърли към пламтящата къща и изчезна от погледите на множеството. Имала вътре малки, та вероятно искаше да ги спаси. Разбира се, това беше невъзможно, защото козината й веднага пламна, но тази нейна саможертва дълбоко ме развълнува.
Затова, когато на следващия ден ми донесоха овъгленото й трупче, с голямо старание я балсамирах и отведох скърбящите й собственици, за да я поднесем в краката на богинята Бастет. Те бяха в дълбок траур.
Макар да беше горещо и сухо, хората бяха свикнали с климата и живееха в своите каменни, кирпичени или дървени къщи, построени една до друга, сякаш за да си правят сянка. През деня работеха от ранно утро до мрак, но това не им пречеше вечер да се забавляват и си организират различни празненства. На тях задължително имаше музика, танци и пиво, от което ставаха по-шумни и понякога се стигаше до сбивания, но бързо ги укротяваха и всичко продължаваше сред неподправено веселие. Наблюдавах лицата им и ги сравнявах с лишените от всякакво чувство лица на жреците, които сякаш приживе бяха надянали погребалните си маски.
Напоследък при мъжете бяха станали модни дълги плисирани престилки, като обикновено обличаха две едновременно - по къса върху по-дългата, стигаща до глезените, като долната беше с по-големи гънки. А краищата на пояса се привързваха като дълга увиснала панделка. Прибавяха и голяма декоративна яка “горгерен”. А късите наметала стигаха до кръста.
Жените продължаваха да носят своите дълги прилепнали ленени рокли, но се забелязваше промяна и при тях - с изненада срещах жени с голо рамо, ту ляво, ту дясно, а сандалите започнаха да се изработват от кожа - както подметката, така и няколкото каишки, които обвиваха стъпалото. Имаше дори с извити нагоре носове. При богатите настъпи разцвет в носенето на перуки - те и преди си бръснеха главите и си слагаха перуки, но сега бяха дълги, с едри къдрици или тежки плитки, изработени от конски гриви или овча вълна. Мъжете пък си оставяха дълги бради, в които по-заможните вплитаха боядисани в злато вълнени нишки.
Но и богатите, и бедните, имаха обичай да си очертават очите и си боядисват клепките с боя, която ги правеше да изглеждат… хм, малко плашещо. Освен това си слагаха червена помада върху устните и скулите и си оцветяваха с къна ноктите на ръцете и на краката. И богатите и бедните носеха гривни, гердани, обеци и украсяваха с бродерии и маниста, дори със скъпоценни камъни сноп ленти, които си слагаха около врата и раменете или върху бяло наметало, а жените боядисваха в златно зърната на гърдите си, които в повечето случаи не бяха прикрити.
Направи ми впечатление, че тук често изобразяваха фараоните със змии върху челата. Когато главата на змията беше насочена нагоре, означавало стремеж към познание, възходящи енергии. А насочена надолу - към плътското и духовното изкушения.
Понякога, докато се движех из пустинята, имах усещането, че тази река наподобява на огромна ленива змия, която пълзи към морето. Ала ако не беше Хапи не съм сигурен дали тъдява би имало живот. Защото долината около нея беше притисната от два планински масива, зад които започваха пустини - на запад - либийската, на изток - арабската. Когато през есента Хапи придойдеше и залееше долината, всичко се оцветяваше в синьо. През зимата избуяваше растителност и през лятото цветът се променяше до златен от зрещите жита, лимец и ечемик. И всичко се повтаряше отново, и отново…
В най-стари времена са наричали Египет “страната на черното и червеното” - черно заради цвета на земята покрай реката и червено - цветът на пустините.

Завръщането на белите ибиси беше знак за ловците да се заемат с улова на колкото се може повече птици. Дебнеха ги по бреговете на реката в заблатените места и ги ловяха със специални приспособления. Беше много важно да наловят много, за да напълнят опразнените ферми, защото Свещеният ибис беше от най-предпочитаните птици за приношение и балсамация. А и той беше първата ми балсамация, тъй че изпитвах някаква нежност към белите птици с дълги, тънки, завити надолу клюнове. Но не минаваше ден, без да балсамирам ибиси, понякога по няколко. Това ми се струваше жестоко, ала нямах избор. А умъртвените мумифицирани птици поемаха към катакомбите, подредени една върху друга в малки ковчези или просто така.

Не спирах да изучавам “Кибалион”, като не знам защо в ума ми се въртеше постоянно: Кибела - “Кибалион” - знание за Силата на Бога. Все още не бях открил връзката между тях, по-точно скритата връзка, защото не можеше да няма такава, беше очевидно и бях убеден, че непременно ще я намеря, рано или късно.
Хермес: “Вярно е без лъжа, вярно и най-вярно: “Това, което е долу, е също такова, което е горе. И това, което е горе, е също такова, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-единствено нещо.”
Хермес: “И както всички неща са произлезли от едно, от една мисъл, така и всички неща са били породени от едно - от тази воля.”
Хермес: “Баща му е Слънцето, майка му е Луната. Вятър го е носил в утробата си. Отхранила го е земята. Баща на всяко съвършенство, на целия свят е Той. Силата му е цяла, ако се обърне към земята. Ще разделиш - с радост и проникновение - земята от огъня и рядкото от гъстото. От земята се качва на небето и после слиза на земята и поема силата на горните и долните неща. Тъй ще имаш славата на целия свят. И затова всяка неяснота ще бяга от тебе.”
Хермес: “Това е силната сила на всяка сила, защото ще победи всяко рядко нещо, а във всяка твърдо ще проникне.”
Хермес: “Така бе създаден светът. Оттук ще произлязат великолепни чудеса, които така ще станат.”
Каква голяма радост беше за мене, че най-после притежавах ключа за най-тайната книга на Хермес “Кибалион”. Защото бях на път да стана един от посветените, които след съответно продължително обучение можеха да отворят умовете и душите си за световното знание.

Току-що бях прочел “Поймандрес” и силно ме развълнува този “пастир на хората” или “пастир на мъжете”:
“Когато Хермес, “писарят на боговете”, наследникът на египетския бог на мъдростта Тот, медитирал върху тайните на света в пустинята, му се явил Поймандрес, умът на вселената, абсолютният владетел на всичко, и му разкрил тайните на живота. Те са описани в неговите две прочути творби: “Изумруденият скрижал” и “Божественият Поймандрес”. Било му казано, че светлината е същността на духовната вселена и от нея е създаден светът, а материалният свят е временен и илюзорен. Затова, който е привързан към тялото си и плътските си чувства, се лута в мрак и страда от мъките на смъртта. А който разбира, че тялото е гробница за душата му, постига безсмъртие.”
“Веднъж, когато размишлявах върху съществените неща и моята Душа се извиси нагоре, физическите ми сетива напълно заспаха, както при някой, който след обилно угощение или вследствие на голяма физическа преумора е налегнат от дълбока дрямка. Привидя ми се едно огромно същество с неопределена форма, което ме повика и рече: “Какво искаш да чуеш или видиш и какво жадуваш да научиш и познаеш с цялата си душа?”. Аз казах: “Кой си ти?”. И получих като отговор: “Аз съм Поймандрес, Духовната Душа, преобъдващото от само себе си същество. Аз зная какво желаеш силно и навсякъде съм с теб!”. Аз казах: “Жадувам да бъда поучен върху съществените неща, да разбера тяхната природа и да позная Бог. О, колко много копнея да разбера!”. Той отговори: “Задръж добре в съзнанието си това, което искаш да узнаеш, и аз ще те науча.”. При тези думи неговият външен вид се промени и заедно с това в един миг всичко се разкри пред мен. Аз видях едно необикновено видение: всичко се превърна в една ведра и радваща сърцето светлина и аз се наслаждавах безгранично на тази гледка.”.
“А Поймандрес ми рече: “Проумя ли какво иска да покаже тази гледка?”. Ще узная, рекох. “Онази светлина, каза, съм аз, Умът, твоят Бог, който е преди влажната природа, появила се от мрака: а светлият логос от Ума е син на Бога.”. И какво? - казах. “Така знай: онова в теб, което вижда и чува в теб, е Словото на Бог, а Умът, твоята Духовна душа, е Бог Отец. Те не са разделени един от друг, защото тяхното единство е животът. Сега насочи сърцето си към светлината и я познай.”.
Двете начални причини за съществуващия свят са баща и майка. Бащата е светлина, майката - мрак. Частите на светлината са топло, сухо, леко, бързо, а на мрака - студено, влажно, тежко, бавно. От тях се е създал целият живот - от жена и мъж.
“Два са лежащите отдолу тежки елементи - земя и вода, два са леки - огън и въздух, и тяхното смесване е причина за реда на цялото…”.
Запомних откъси от “Поймандрес”, защото трябваше да ги осмислям дълго, да вниквам в тяхната дълбочина и да се опитам да ги превърна в свое верую. Защото бяха основата на онова, което ми предстоеше.
“32. Духът, Бащата на всички същества, който е живот и светлина, създаде един човек по свой образ и подобие и пламна в любов към него, към своето собствено дете. Защото Човекът, като образ и подобие на своя Баща, беше много красив. Така Бог започна наистина да обича своя собствен образ и го дари с всичките си творчески сили.”
“35. Тогава Човекът, който притежаваше власт над света на смъртните същества и животните без разум, се наведе надолу през обвързващата го сила на сферите, чиято обвивка той беше разкъсал, и се показа на природата долу в красивия образ на Бог.”
“38. Ето защо от всички създания в природата само човекът е с двойнствена природа, а именно: смъртен според тялото и безсмъртен според истинския човек в него.”.
“39. Защото, въпреки че е безсмъртен и има власт над всички неща, той споделя участта на смъртните, понеже е подчинен на съдбата. По този начин, въпреки че родината му е над обвързващата сила на сферите, той се превърна чрез тази сила в роб, и въпреки че е мъж и жена, защото произлезе от единия Отец, който самият е мъж-жена, и въпреки че е неподвластен на съня, защото произлезе от съществото, което също е неподвластно на съня, човекът бе победен от страстното желание на сетивата и от съня.”
“41. Поймандрес каза: “Това, което ще ти кажа, е тайната, която е била скрита дълбоко до този ден. След като природата се сля с човека, тя роди едно удивително чудо. Човекът притежаваше в себе си естеството на всичките седем Ректори, които, както ти казах, бяха съставени от огън и дихание, и сега природата роди незабавно седем човека, в съответствие с естеството на седемте Ректори, едновременно мъж и жена, и с изправено тяло.”
“47. А сега обърни внимание на това, което толкова много желаеш да чуеш. Когато този кръговрат напълно завърши, връзката, която свързваше всичко, беше разкъсана по волята на Бог. Всички животни, които до този момент бяха едновременно мъжки и женски, както и самият човек, бяха разделени на тези два аспекта и така някои животни станаха мъжки, а други - женски. Тогава Бог изрече свещените слова: “Растете и надраствайте на брой, множете се всички вие, които сте създадени. И оставете онези, които притежават Духовната душа, да се разпознаят като безсмъртни и да узнаят, че причината за смъртта е в любовта към тялото и към всичко земно.”.
“48. Когато Бог изрече това, провидението чрез съдбата и обвързващата сила на сферите даде тласък на съединяването на половете и размножаването започна; и всички същества се размножаваха според своя вид; и който разпозна себе си като безсмъртно същество, беше избран от всички. Който обаче обича тялото, което бе произлязло от заблудата на желанието, трябва да се лута по-нататък в мрака и да изживява в страдание всеки път опитността от смъртта.”.
“61. Ти ми обясни, о, Духовна душа, всички тези неща точно така, както желаех. Но разкажи ми сега какво представлява пътят нагоре?”.
“62. На това Поймандрес отговори: “Първо в процеса на разлагането на материалното тяло, то се подлага на промяна и формата, която има, става невидима. Ти предаваш обикновения си Аз, който отсега нататък е лишен от дейност, на Демона. Телесните сетива се връщат обратно към своя първоизточник, от който те отново стават част, и наново се сливат в едно с неговите дейности, докато силите на инстинктите, влеченията и страстите се връщат в лишената от разум природа.”.
“64. И когато се освободи от всичко, което е произлязло от взаимодействащите сили на сферите, той влиза сега в притежание на своята собствена сила в осмата природа и пее, заедно с всички, които пребивават там, химни във възхвала на Отец; и всички се радват на неговото присъствие.”.

Колко много тайни се съдържаха в 12-те книги от “Корпус Херметикум”, този огромен труд на Хермес Трисмегист. Трябваше да го препрочитам и осмислям, трябваше да вникна в някои от диалозите между Хермес и Поймандрес-Бог от една страна, Асклепий и синът на Асклепий - Тат - от друга, след което да запомня най-важните. В първите книги Поймандрес-Бог учи Хермес на тайните на Вселената, а в по-късните Хермес предава наученото на Асклепий и Тат.
“26. Бог, Духът, който е мъж и жена в самия себе си и е извор на живота и на светлината, сътвори чрез Словото едно второ духовно същество, Демиургът, който като Бог на огъня и на диханието създаде Седем Ректори (Управители), които обгръщат сетивния свят със своите кръгове и го управляват чрез това, което се нарича Съдба.”.
М-да… Съдба!
Ала “Изумруденият скрижал” беше като синтезирана мъдрост на останалите. Тя се базираше върху трите страни на Мъдростта във Вселената и ставаше ясно откъде Хермес е получил прозвището Трисмегист (Трижди Велик) - понеже е овладял трите страни на Мъдростта - алхимията, астрологията и теургията. Те всички имаха свещено тайнство, затова преди да отворя книга, отправях молитва към Бога, а когато се стигнеше до някакво вдъхновение или откритие, то биваше посвещавано на него. Защото знанието е светлина без сенки, която води към върха.
Но като че най-важното за мене се съдържаше тук:
“66. Но… защо се бавиш? Няма ли да отидеш сега, след като получи всичко от мене, при онези, които заслужават, за да им служиш като водач, за да може човешкият род, благодарение на твоето посредничество, да бъде спасен чрез Бог?”.