ПЪРВИЯТ ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА В. „ЛИТЕРАТУРЕН ФРОНТ”

Иван Вълов

В каталога на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” името на Ангел Тодоров носят повече от 50 авторски заглавия.

Ангел Тодоров е между малцината, отдали повече от половин век за изграждането, обогатяването и развитието на родната култура. Той пише поезия и проза, разказа и фейлетони, занимава се с литературна теория и критика, работи като журналист в различни вестници и списания, участва в редактирането на книги, превежда от френски, немски, руски и естонски език…

Ангел Тодоров е роден на 20 октомври 1906 г. в гр. Видин, в семейството на учители. Племенник е по майчина линия на известния политик и общественик Найчо Цанов. Завършва гимназия в родния си град и се записва в правния факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Пристигайки в София в ранната есен на 1925 г., деветнайсетгодишният Ангел Тодоров отива първо при редактора на в. „Наши дни” Димитър Полянов. Дотогава между двамата съществува само писмовна връзка. Оттук нататък не само творчеството, но и животът на Ангел Тодоров ще се развива под прякото въздействие на Димитър Полянов. Той започва да сътрудничи на  в „Наши дни”, „Нови дни”, „Звънар”, а по-късно на „Наковалня”, „РЛФ”, „Единство”. Няколко години А. Тодоров е квартирант в дома на Христо Смирненски. Там се слага началото на дългогодишната му дружба с по-малкия брат на поета, талантливият хуморист и сатирик Тома Измирлиев. В този период той се запознава и сприятелява с младите писатели: Крум Пенев, Никола Ланков, Георги Караславов, Крум Велков, Камен Зидаров, Христо Радевски, Орлин Василев, Младен Исаев… След дипломирането си в Юридическия факултет заминава на специализация в Париж и Дижон. По време на двегодишното си пребиваване (1930-1931 г.) едновременно с усъвършенстване на юридическата си квалификация, Ангел Тодоров изучава богатата култура на Франция и се сближава с творци като Анри Барбюс, Пол-Ваян Кутюрие, Пол Елюар, Елза Триоле…

Пише поезия и проза. Неговата първа книга е с разкази - „Клуб и фабрика”, издадена като приложение на библиотека „РЛФ”. Следват две стихосбирки: „Поеми без лъжа”, (1936) и „Полезни поеми” (1938). За тях пишат положителни рецензии Георги Бакалов в сп. ,,Нова литература”, Людмил Стоянов в „Кормило”, Георги Цанев (с псевдонима И. К.) в „Изкуство и критика” (кн. 9, 1938 г.). В рецензията си Г. Цанев обръща внимание на една характерна особеност в поезията на А. Тодоров - съчетанието на откровената гражданска лирика с чисто интимни вълнения. Даден е пример с двете стихотворения в цикъла „Стихове за любовта”: „Негърка” и „Ли и Лу”, свързани с преживяванията на поета от пребиваването му във Франция…

След 9 септември 1944 г. председател на Съюза на българските писатели става талантливият поет, сатирик и публицист Трифон Кунев, който е назначен и за директор на Народния театър. Ангел Тодоров и Андрей Гуляшки стават първите редактори на в. „Литературен фронт”. Когато България се включва във Втората световна война, Ангел Тодоров е между първите писатели, които заминават за фронта. Участва в издаването на в. „Фронтовак”, а през следващите години армейската тема ще продължи да заема централно място в творчеството му.

Появяват се една след друга стихосбирките му „Червено знаме”, „Избрани стихотворения”, „Планински дъб”, „Достойна правда”, последвани от „Сред народа”, „Слънце наше, въздух наш”, „Пролетарски песни”…

Той е между създателите на много популярния в недалечното минало в. „Стършел”. Известно е неговото чувство за хумор - ту жлъчно по отношение на нетърпимите недъзи и антиобществени прояви, ту леко иронично и предизвикващо насмешка, или пък ситуация, от която изскача най-неочакван виц. На безспорно талантливия хуморист и сатирик Ангел Тодоров принадлежат редица сборници, издания на широко популярната библиотека „Стършел”. Такива неголеми по обем, но много търсени от читателите са: „Много шум”, „Дългата ръка”, „Ха да викнем”, „Студен душ” и др.

Сериозен дял в творческата биография на Ангел Тодоров заема литературно- критическата и литературоведческата му дейност.

Принос имат книгите му с литературоведчески характер: „Животворната правда на художествената литература”, художествено-публицистичната му книга „Стоян Михайловски - баснописец и сатирик”, едно блестящо от гледна точка на критиката и литературната история изследване. Не само полезна информация от фактологична гледна точка, но най-вече с точната си и безпристрастна оценка на двайсетината автори, включени в нея, притежава книгата „Български писатели” (1964 г.). Авторът умело изтъква достойнствата на Любен Каравелов, Пенчо Славейков, Димитър Полянов…

Ангел Тодоров се занимаваше активно и с художествени преводи, най-вече на поезия. Превеждаше от френски, немски, руски и естонски език. Има заслуги в  създаването на Съюза на българските преводачи, на който той е първият председател от 1974 до 1979 г., а на следващия конгрес е преизбран за почетен председател.

***

С името му са свързани много забавни истории, които в повечето случаи той сам си съчиняваше. Имаше наистина завидно чувство за хумор. Съжалявам, че малко са вицовете и анекдотите, които съм запомнил, разказвани от него или по негов адрес.

Лили Димитрова, секретарката на редакцията, посреща разтревожена главния редактор със съобщението, че от ЦК вече няколко пъти го търсили по телефона. Поръчали щом дойде, да се обади на еди-кой си номер. Още не отдъхнал от извървяното пешком разстояние от Съюза на писателите на ул. „Ангел Кънчев” 5, до до Подуене, бай Ангел започва усилено да върти телефонната шайба. Повече от половин час не може да се свърже, отсрещният телефонен номер дава „заето”. Но когато най-сетне връзката била осъществена и бай Ангел очаквал да разбере кой и за какво го търси, чул познат глас. Бил на сина му.

- Румене, какво търсиш в ЦК?

Оказало се, че вместо да звъни на телефона от ЦК, той набирал домашния си номер.

Завърнал се от командировка в Съветския съюз, бай Ангел разказа следната история:

„Както си вървях по красивата московска улица „Горки” към Българския културен център, внезапно се изви силна вихрушка и усетих, че нещо падна върху главата ми. „Е, рекох си, може да ми е било писано да се срещна със смъртта в братския Съветски съюз?” Но когато се огледах, видях недалече от млада и красива руса жена. В едната си ръка държеше голяма, поне метър буква, изрязана от стиропор и боядисана в ярък зелен цвят. Сигурно вятърът я беше съборил от някаква реклама. Усетила уплахата ми, жената се усмихна и каза:

- Няма страшно, това е „мягкий знак!”

Последната вечер преди да си тръгне от Москва за София, Ангел Тодоров бил поканен на вечеря в дома на свой руски колега, главен редактор на едно от големите руски списания. Всичко било отлично: богата трапеза, напитки, задушевен разговор. Развълнуван и разчувстван от оказаното му гостоприемство, когато се разцелували с домакина на сбогуване, Ангел Тодоров пошепнал доверително:

- Бях на гости у много приятели и всички се отнесоха сърдечно с мен, но всички бяха евреи. Тази вечер съм истински щастлив, друго си е богатата руска душевност..

Последвалият отговор го отрезвил:

- Така е, но аз също съм евреин!

Бай Ангел Тодоров и още неколцина приятели, леко почерпени, излизат от Клуба на журналистите. Същата вечер били поканени на рожден ден. Под настроението на погълнатия алкохол, а той си позволяваше понякога да сръбва повечко, се навел до ухото на уловилия го под ръка Славчо Васев и пошепнал:

- Отиваме на гости у Х., но трайте да не разбере Славчо, защото от него няма да можем да се вредим…

* * *

Ангел Тодоров имаше великолепни качества като писател, редактор, публицист, преводач. Беше изключително дисциплиниран, носеше в определения ден и час точно толкова реда, колкото са му поръчани. Минаваше за един от най-бохемски настроените писатели, но имаше един принцип, който никога не нарушаваше: задължително работеше всеки ден до обяд. Така можем да си обясним и обемното му творчество, многото му книги - авторски и преводни. Беше прецизен като документалист и отличен познавач на българската и руската литература, а също и на френската история и литература. Отнасяше се добронамерено към младите литератори и пускаше за печат стиховете им. Е, понякога си позволяваше да допълни текстуално дори такива поети като Есенин и Маяковски. Обяснението му беше, че с поправката им щели да звучат по-съвременно.

През дългите години на съвместна работа имах възможност да се уверя и в нещо, което трудно бих могъл да проумея. Той никога не би влязъл в контакт с някой властимащ,за да защити невинно наказан, помолил го за помощ. Не би ударил по масата. Дали това пък не бе получен през дългия му живот урок и философия, до които човек неизбежно достига: „Не бъркай с голи ръце в огъня!” „Не ритай срещу ръжен!” И все пак да се работи с Ангел Тодоров, беше приятно…

Отиде си на 25 февруари 1993 г. на 87-годишна възраст.