КАМБАНАТА НА ДУХА

Георги Майоров

Предварително правя уговорката: поради обремененост и страдания от евангелството на баба ми по майчина линия, на майка и голямата ми сестра, на някои от лелите ми, които при молитви изпадаха в транс и в екстаз бъбреха на непознат език, а бяха малограмотни, завършили само четвърто отделение (клас), а толкова добри по характер, че още в младини станах атеист.

Наследство ми остана да пазя и библията на майка ми, и скъпия завет да обичам човеците и да ненавиждам злото и злодеянията, да не мразя никого, дори нейния Бог. Затова не вярвам в божието слово, а в нашите дела. И вече само думите са мой Бог, на тях се моля винаги да бъдат правдиви.

Сега ми попадна за коментар книгата „Лъх от тих вятър”, (С.2020), с 42 къси разказа на богослова - поет и белетрист, Янчо Михайлов.

И се питах като антихрист как ще възприема богослужебното четиво. Признавам, не бях чел книга на жив съвременен богослов, но бях приятно изненадан.

От професионална етика надникнах и в публикуваната поезия от петте му стихосбирки. Топло изляти свободни стихове с морски привкус и иносказателна тоналност. Тук обаче става реч само за неговата белетристична книга.

Янчо Михайлов реалистично ни поднася не богомолско, а светско четиво по непринуден начин. Разказва живата истина за църквата и нейните служители.

Разкрива примери на честно служене на православната вяра, но не подминава и отровата, която налива днешният неугледен либерализъм на православието по битови и лъже-духовни причини.

Духовната камбана нерядко е поверена в ръцете на нечестиви духовници, които не вярват на себе си, камо ли да вдъхнат вяра и упование на енорияшите. Та дори аз, като антихрист, считам, че църквата е морално задължена в разпасаното ни време да въздига падналия духом народ.

Точно това прави авторът чрез патилата на героите си. Разказът преминава през цялата книга като свято слово не само за покаяние, а преди всичко за светли дела в живота ни.

Темите са многообхватни: за служенето в черквите и манастирите, за литургиите и изповеданията, за клисарството и опелото, свещеникът дали да се разбира с Бога или с хората, за вниманието към бедния и самотника, за лицемерната проповед да обичаме и враговете си, за корумпирането на отделни божи служители, за покаянието и смъртта, за пандемията и социалната роля на черквата, за справедливите и нечестиви упреци и нападки към свещениците, за чуването и нечуването на молбите ни от Бога, за лекуването на обществото от пороците и други общочовешки тегоби.

„Вярата е талант, синко, не на всеки се дава” - казва на внука си героинята баба Душка от разказа „Болнична стая”. Затова Янчо Михайлов дава свободен избор на героите си - да вярват в Бога или не.

И не ги убеждава с проповед, а ги оставя сами да се убедят от патилата по своя житейски път. Всеки да си носи кръста доброволно и да не поглежда към чуждата паница.

Авторът направо влиза в темата, разгръща фабулата със спокоен тон, както се иска това от богослужението и от канона. Всеки да се моли за домочадието и стопанството си и да не пита Бога какво да прави в един или в друг случай, а да търси свещеника за посредник.

В йерархията всеки да расте според богослужението, но и по смирението, защото днес властва „агресивната посредственост”. Новото време опорочи всички хора. И под духовното було се търгува със своята или със съвестта на други хора.

Сблъскват се житейските истории с християнството и с божието смирение: „Лесно е да цитираш Словото Божие, трудно е да го живееш, а аз съм твърде далеч от последното” - си казва отец Даниил. Пък отец Антоний, който проповядва Божите нареди, сам се съмнява в тях като маловерец и не вкарва в правия път децата си.

Камбаната на духа не винаги отпява в съзвучие с житейската нагласа на хората. Само дъхът на Господа е „лъх от тих вятър”, който облагородява и възвисява.

Всеки е призван да внесе камък за съграждане на храм, но не само на реалния монумент, а преди всичко в душата си. Щото поради немотия или друго духовно несъответствие с живота, свещеници се съблазняват макар и от дребно благо. Благородството следва да разпръсква „сумрака в храма и в душите” ни.

Настоящата пандемия внася смут у всички ни с несправедливите внушения, че черквите са източник на зараза и трябва да се затворят, защото двоедушният човек „във всичките си пътища е неуреден”.

Писателят правдиво разкрива и социалната роля на черквата, която не се състои само в материални помощи и подаяния, а в утешаването и вдъхването на надежда у енориашите за надмогване на различните „житейски и духовни” несгоди.

Най-малко заради недостатъчните средства с които разполага, тя не е средище за решаване на всички материални затруднения на богомолците и на неверниците.

В днешното разпътно време авторът ни показва, че има „трапезни християни”, които разбират от всичко, дори „от богословие”, та тръбят, че се смятат за праведни и „Бог е в сърцата ни”, а нямат Бог нито в сърцата си, нето в душата си. А това пречи за лекуване на обществото от наслоените пороци.

Съвестта ни следва да се преборва с прегрешенията в младостта ни, от което всички страдаме и не можем в делата си да се вслушваме в „камертона на Бога” с отпятите тревожни ноти за нашето духовно пречистване и по него да устройваме живота си и „отношенията с околните”.

Критикува суеверието без вяра. Отправя надежда хората да станат добри колкото изписаната доброта за тях в некролозите.

Сам авторът се явява като очевидец на случките и събитията. Това увлича и кара читателя да вярва в истинността им и да допринасят обща полза.

След като атеистът се срещна с творбите на писателя - духовник, се оказа, че тази проза не е богомолска, а общочовешка. Показателно е и това, че духовниците са ползват с уважение в светския храм на българските писатели, един от които е Янчо Михайлов.

Камбаната на духа от разказите зове към подобаващо благоприличие в разединеното ни и телом, и духом общество. Тревожно бие за разтлението на духа у хората, но книгата има и широка познавателна стойност - дава знание на невежите и е коректив за знаещите.

Макар и атеист, надявам се с духа си да съм прочел книгата и праведно да съм се произнесъл за творчеството на богословския писател и добър приятел на нашето Сдружение Янчо Михайлов. Дано!