Пенчо Чернаев

Не ми е чуждо нищо човешко:
радост и болка, песен и плач.
Върху земята стъпил съм тежко,
както във есенна нива сеяч.

Тия стихове на Вълко Марашев могат да послужат като верен подстъп за възприемане на книгата му “Мартеница” и на поезията му изобщо.

Защото, струва ми се, те най-пълно изразяват него самия като певец на простите човешки радости и болки, на хубостите на родната земя и на синовната обич към нея.

Очерталата се при някои млади поети тенденция за непрекъснато усложняване на стиха не го засяга, той остава земен, непосреден, непревзет.

В творбите си не плаща дан на поредни моди и увлечения, не иска да се преструва на по-интелектуален, отколкото е, нито за възпламенен от изгарящи емоции и свръхчувствителност.

Стихът му е овладян, сдържан, но наситен като гъсто, южно вино. В този смисъл индивидуалността на Вълко Марашев се забелязва сред младата ни поезия.

В първата самостоятелна книга на младия поет и учител има стихове за земята и любовта, за героите, дали живота си за днешния ден, както и нежни песни за съкровени човешки преживявания, чувства и изповеди, спотайвани дълго и споделени откровено.

Такова е въвеждащото стихотворение “Провинциални поети”, посветено на пишещите събратя, които носят със себе си мириса на хлебни жита, пътуват с влакове късни, бързат за срещи по редакциите и пак се завръщат в своите градчета, гдето творят честното си и искрено слово.

Възторгът от героичното и неговата прослава са водещо начало в стиховете на В. Марашев.

Преклонението пред саможертвата на дедите и бащите живее в сърцето му, натежало от дълбока и неизразима признателност и същевременно изпълнено с готовност да продължи подвига им (”Април 1876″, “Поп Андрей”, “На загиналите поети-партизани”, “Трети етаж” и др.).

Не е случайно, че обикнати образи в стихотворенията са селянинът, който с коляно оставя в земята трапчинки, българката, дето с ясен поглед отмества сърцето мъжко в гърдите, борецът, писал със смъртта си стихове неустрашими.

И всичко - минало, настояще и бъдеще - е синтезирано в свидния образ на Родината, постигнат с внушително обобщение. Милвана от вража сабя, здрависвана от чужд куршум, тя единствена е вечна и безсмъртна. Тя е била и ще бъде!

И слънце пак ще те огрява
и вятър пак ще те люлей…
Живей във мен като държава
и като капка кръв - живей!

Поетовите думи са избликнали като лозунг и заклинание. Марашев изобщо не е привърженик на шепота и полутоновете, той иска гласът му да звучи високо и ясно.

Това се чувства и в обикнатите от него метафори, и в редица от съзнателно търсените и сполучливо намерени поанти.

В първата си книга младият автор засвидетелства определена култура и овладяност на стиха. Показателни в това отношение са стихотворенията “Гроздобер”, “Ръченица”, “Събота”.

Ритмичната и звуковата оркестрация на “Събота” например внушават на читателя усещане за движението на летящия влак:

Лакът в лакът,
препуска влакът.

В това струпване на “к”-та сякаш се долавят тракането на колелетата и устремният бяг. Подобно впечатление оставя и “Ръченица” (подхваната ситна-ситна и разлюшкала Тракия житна-житна).

Вълко Марашев не е любител на многословието. Той е кратък, стегнат, сдържан. Личи амбицията му да премерва всяка дума. Значителна част от стиховете му са лаконични, като комюникета.

Ще посоча например “Новини”. От двете полушария, от цялата планета долитат като изстрели новини тревожни:

И една едничка от България:
триста гайди се надсвирват в Рожен!

Радостно е, че поетът-учител е включил в книгата стихове и за своето учителско всекидневие. Те носят същия изповеден характер и същия стремеж към извисяване.

Авторът се чувства наследник на Бачо Киро и на априлци, като при тях е силно желанието му да спряга вярно “глагола на борбата в сегашно време”, бои се да не задраска случайно вярата на децата, горд е със своята професия:

Днеска аз съм учител на трийсет деца,
на трийсет усмивки, на трийсет слънца.
Друго нищо не искам. На мене ми стига,
че трийсет деца пишат моята книга.

Естествено е в първата стихосбирка не всички творби да са равни, да има и по-слаби, и по-неизразителни (не си поставям задача да се спирам на тях), но като цяло тя е свидетелство за един надарен поет, който тепърва ще ни радва с нови постижения.

——————————

в-к “Учителско дело”, 1978 г.