къси и много къси разкази

(От цикъла „Приказните острови”, допълнен с нови острови в архипелага.)

Златимир Коларов

ПОБИТИТЕ КАМЪНИ

Разравям папка със стари пожълтели вестници и попадам на снимка на Побитите камъни, направена от брат ми преди години. Издухвам праха, заглеждам се в сивите грамади и споменът ме връща във времето на моето ранно детство…

Гонехме се из топлите и прашни улици на селото на баща ми Девня, разглеждахме с интерес разкопките на Марцианопол - древния град, построен преди хиляди години недалеч от Девня, катерехме се по дърветата, къпехме се във Вълшебния извор и ловяхме риба в реката за ужас на баба ми да не се нараним или удавим. Въпреки честите наказания за детското ни непослушание, бяхме щастливи, далеч от ограниченията на големия град и всичко, свързано с него като родители, учители и училищни забрани, чувствахме се волни и безметежни, усещахме в душите си пулса и красотата на Живота…

Веднъж, скитайки без цел из Низината и хълмовете покрай нея, стигнахме до Побитите камъни и дъхът ни секна. Застинали в жегата на лятото, камъните се издигаха над нас сиво-бели, покрити с дупки и петна от мъх, величествени и огромни, като колоните на древен Храм, устояли на ветрове и дъждове, а ние се разхождахме между тях като онези древни богомолци, чийто посивели кости намирахме сред разкопките край Девня. Проядени от Времето, покрити с петна варовик, костите приличаха на камъните срещу нас. Докоснах топлата и грапава повърхност на най-високия камък и потръпнах. Тогава така и не разбрах какво почувствах…

И досега всеки път, когато застана срещу Побитите камъни усещам, че се връщам още по-назад във времето от дните на моето детство, че се докосвам до нещо тайнствено, свято и велико, нещо, което идва от Древността, прелита плавно през Настоящето, за да стигне и надживее Бъдещето, нещо изначално, вечно и непонятно като Вселената, Зачатието и Живота. И всеки път, когато докосна топлата и грапава повърхност на някой от Побитите камъни, усещам същата вълнуваща тръпка от моите ранни години. И разбирам, че тогава, в моето далечно детство, когато докоснах за първи път един от Побитите камъни, всъщност докоснах моите древни корени, покълнали при Сътворението на Земята и Живота. В този кратък миг усещам, че докосвам пулса на Времето, силата на Живота, безкрайността на Вселената и се сливам с дъха на Вечността…

Затварям вестника и го връщам  папката. Пред очите ми искрят самотните камъни от ранното ми детство…

——————————

ЩЪРКОВО

Пътувам към Щърково. Гнездата на щъркелите са празни - септември е. Отивам да даря две заплати на дома за инвалиди „Света Петка”. Там почина баба ми преди години.

Лъскав кафе-автомат искри в разноцветни светлини до входа. Подминавам го и влизам в дома.

Представям се на персонала и казвам за какво съм дошъл. Гледат ме удивено, после се разбързват - предлагат ми кафе, кола, торта. Отказвам. Лицата им посърват и вземам чинийката с тортата.

Разчува се защо съм дошъл. Домуващите чукат и надничат зад вратата, мотаят се без причина по коридора. „Краката на мълвата са по-бързи от крилете на мисълта” - мисля си и дояждам тортата.

Директорката казва - с парите ще направят навес над площадката с пътечка за рехабилитация, ще купят метални табли за сервиране, прибори за хранене, телевизор за столовата… - все нужни неща за който и да е дом за инвалиди. И допълва - от години не могат да направят навеса поради липса на пари, пластмасовите табли отдавна са се изпочупили, приборите са се изпогубили, за нови няма пари…

- Видях, че има телевизор във фоайето - вметвам.

- Във всяка стая има телевизор, но когато се събират заедно не могат да се разберат какво да гледат. Мъжете искат футбол, жените - сериали. Лидерът на групата определя какво да се гледа и винаги има недоволни. Като по-силни, се налагат мъжете - отговаря тя.

- Купете телевизор за жените - отсичам аз.

- Ваша воля - усмихва се директорката.

Повежда ме към двора, за да видя площадката за рехабилитация и започнатия, но недовършен навес. Минаваме покрай стаята на баба ми. Вратата е открехната. На леглото на баба лежи безпомощна старица. Гледа в тавана. И баба гледаше в тавана, когато я оставих.

На двора ги виждам: седемдесетинагодишни, тя - в инвалидна количка, той на пейката до нея. Свели глави един към друг, си приказват нещо. Другите, с патерици, канадки, бастуни, със слаби крайници и изтерзани погледи, бавни, разтреперани се движат по двама или на групи.

- Обичат се, ревнуват се, събират се, карат се, разделят се - проследява погледа ми директорката. - Като деца са - големи, безпомощни деца.

Мисълта ми се отплесва:

…Гонехме се с брат ми из топлите и прашни улици на селото на баща ми Девня, разглеждахме с интерес разкопките на Марцианопол - древния град, построен преди хиляди години недалеч от Девня, катерехме се по дърветата, къпехме се във Вълшебния извор и ловяхме риба в реката за ужас на баба ми да не се удавим. Въпреки честите наказания за детското ни непослушание, бяхме щастливи, далеч от ограниченията на големия град и всичко, свързано с него като родители, учители и училищни забрани, чувствахме се волни и безметежни, усещахме в душите си пулса и красотата на Живота…

Спомням си и чуруликането на сините канарчета в края на песента…

…Държахме радиоапарата върху бюфета - нямаше свободно място в малката ни стая на втория етаж на сива триетажна сграда, оцеляла от бомбардировките през войната. Докато слушахме песента и ние се чувствахме канарчета, затворени в квадратната ни като кафез стая. Въпреки теснотията ни бе уютно - пет канарчета в центъра на София: аз и брат ми, майка ми и баща ми, през зимата и баба ми от село. Неусетно канарчетата отлетяха. Останахме аз и брат ми…

Издишвам и продължавам разходката из двора на дома.

На тръгване се заглеждам в кафе-автомата.

- Много му се радват! - проследява погледа ми медицинската сестра: - Някои имат пари и пият кафе от автомата. Казвам им: „Ще ви направя кафе, не си давайте парите!”, а те: „А, не! Да се почувствам европеец, истински човек!” и пускат стотинките си, въпреки че им правя шварц кафе, еспресо, турско, със и без мляко, каквото поискат, всякакво.

Качвам се в колата и потеглям. Домуващите ме изпращат - сами или на групи, мълчаливи и притихнали, на пейките, в инвалидни колички, по прозорците. Встрани кафе-автоматът искри с разноцветните си светлини.

Давам газ. Щърково и празните гнезда остават далеч назад…

…Карам, без да забелязвам подробности по пътя. Нагарча ми - аз уредих приемането на баба в дома. Почина месец след това.

——————————

ДЯДО ДИЧО

Дядо ми Дичо е бил обущар. Починал е преди аз да се родя. Баща му, прадядо Господин, го е завел от Девня във Варна при известен обущар да да учи занаята срещу парче хляб и покрив. До Варна вървели пеш, нямали пари за влака. Било е началото на есента.

Дядо спял в работилницата, а майстора, жена му и сина му в съседната стая. Надвечер гасели печката и дядо зъзнел от студа до сандъка с кюмюр. Печката в стаята на майстора горяла до сутринта.

През деня дядо изрязвал гьон, кожа, корк, набивал клечки в подметките, разтривал обувките с газ и вакса и ги нареждал на стелажа, изчиствал въглените и пепелта от печките и зареждал печката в стаята на майстора високо пълнене, за да издържи до сутринта, разбивал леда около герана, вадел вода, стоплял я на печката и перял дрехите на майстора и жена му, премитал и почиствал работилницата и спалнята на обущаря, оправял и леглото на сина им, който бил на годините на дядо. Хранели се на ниска софра, седнали на пода. Всеки път, когато госпожата слагала чиния с анемична мръвка в рядката чорбица, синът й бръквал с шепа в чинията на дядо, вземал мръвката и я налапвал. Веднъж дядо го пернал с лъжицата през ръката. Синът се разревал. Майсторът бутнал настрани чинията си, отрил устата с опакото на дланта си, бавно се изправил, взел дилафа от сандъка с кюмюр е пребил дядо. Три дни дядо ми лежал в работилницата без да може да стане и да работи. В тези дни оставили печката да гори до полунощ. После пак ставало студено. Съвзел се и продължил да изрязва корк, кожа, гьон, да набива клечки, да слугува.

След шест месеца прадядо Господин отишъл да види сина си - за първи път след есента. Заварил го приведен над менгемето в скута си да набива клечки в гьона. Дядо видял баща си на вратата, навел глава и се разплакал. Бил е на дванадесет години.

…Когато си спомня сълзите на дядо, си мисля, че всеки трябва да държи в душата си родовата памет будна, за да не е бил напразен животът на тези преди него. Сълзите на дядо са стоманения лост, който ме държи изправен.

——————————

ЧИЧО ИЛИЯ

Съседите ни по етаж чичо Илия и леля Лушка често се караха. Кога с основание, кога - без. Като всяко семейство. Може би малко повече. Неусетно остаряха, както и другите възрастни в блока. Младите отлетяхме - аз и брат ми за провинцията, синът им замина за Англия, дъщеря им се премести при мъжа си. И етажът опустя.

Синът им се връщаше в България през пет години, за по два-три дни. Дъщеря им рядко ги посещаваше, сърдита за нещо на тях и брат си. Те продължиха да се карат и да се ослушват дали някой от децата им ще позвъни по телефона или на вратата.

След десетина години с брат ми се върнахме в София. През ден аз или той се отбивахме при майка и татко - за пет-десет минути, понякога за повече. И етажът живна.

Чичо Илия и леля Лушка ни се радваха, както когато бяхме деца. Кавгите намаляха. Чакаха и се ослушваха някой да ги потърси.

Майка и татко починаха. С брат ми престанахме да посещаваме стария ни дом. И етажът отново опустя.

Един ден чичо Илия ми се обади, че леля Лушка е в Пирогов. Отидох да я видя. Той ме водеше уверено по плетеницата от коридори. Влязохме в болничната стая и я видяхме - бледа, изпотена, завита до брадата с болничното одеяло. Устата й бе изкривена, едното й око бе притворено. Той тихо я повика. Тя го погледна с отвореното си око, после мен. Измъкна ръката си изпод одеялото, дланта й трепереше. Протегна я и изфъфли нещо.

- Позна те - пошепна чичо Илия.

Кимнах.

- Може и да се оправи?… - погледна ме той.

- Може - пошепнах аз.

След седмица пак ми се обади и каза, че леля Лушка е починала, погребал я предния ден. Изразих съболезнованията си. Той благодари и затвори телефона.

Срещнах го след година - блед, отслабнал. Стисна ръката ми. Дланта му бе слаба като на дете.

- Не бяхме най-задружното семейство - въздъхна той. - Петдесет и четири години заедно не са малко. За хубаво, за лошо - не се забравят. Мъчно ми е, много ми е мъчно…

И отмина - накуцвайки, попрегърбен.

——————————

ЩЪРКЕЛИ

Средата на септември е. Хладнее. Въпреки това времето е добро за плаж. И влизам в „Марната водица” - любимия басейн на мен и на жена ми в полето край Костандово. Нарекли сме го така заради водата - едновременно топла и хладна, нежна, мека, гали, утолява жаждата, опива, отморява. Хайтов я определя с непреводимото „марна”, дума, която няма синоним.

Слънцето клони към залез, по водата пълзят дълги сенки от близките тополи. По повърхността искрят розови отблясъци, синьото на дъното проблясва между тях. Лястовици се вият високо в небето. Любимото ми време за плуване е - последните посетители си тръгват и плажът опустява. Изглежда по-празен, отколкото преди месец в края на деня. Не е заради липсата на плажуващи. И осъзнавам - щъркелите ги няма. Отлетели са.

От години на дървото до входа има щъркелово гнездо. В началото на всяко лято от гнездото се подават няколко бели главички и тънки червени клюнчета. Големите ги няма. По някое време някой от тях долита, малките писукат, надигат глави, заравят клюнчета в клюна на големия и поглъщат попови лъжички, жаби, гущерчета, дребни рибки. Разтоварен от улова, големият извива шия като лебед и затраква доволен с клюна. Край него малките писукат. Щастлив от свършената работа, щъркелът отлита, за да се върне след час и да нахрани малката си челяд. Двата щъркела се редуват, храната за малките е в изобилие. С жена ми и сина ми им се радваме като деца.

Щъркелетата растат буквално пред очите ни - за два месеца стават едри птици, размахват криле срещу вятъра, той ги повдига, те пробват тягата на крилата и напора на вятъра, но не слизат от гнездото - все още крилете им са слаби, за да полетят, а долу се разхождат бездомни кучета, чакали…

В средата на август малките политат. Големите им показват реката, вировете, водоемите из полето. Газят във водата с тънките си розови крака, натапят клюн в мътната вода, извиват шия и поглъщат хванатите жаби, попови лъжички, рибки. Вечер в гнездото се прибират младите, а големите кацват на някой близък стълб, за да пренощуват - гнездото е отесняло за петте големи птици. Приличат на хора - чувал съм много пъти: „С жена ми се преместихме в къщата на село, а апартамента оставихме на децата…” Нали са родители, и щъркелите, като хората оставят гнездото на децата, а те нощуват по стълбовете из полето, защото долу се разхождат чакали, бездомни псета… - мисля си и си спомням накацалите по електрическите стълбове щъркели, наредени един до друг като броеница. - На следващата година младите ще оставят гнездото на своите деца, после те на своите и така е откакто свят светува - всичко в името на децата - мисля си в късния следобед в средата на септември.

- Няма ги - кимвам към празното гнездо.

- Отлетяха - отговаря собственичката на басейна и ми дава билета.

- Пусто е без тях - казвам.

- И на нас ни липсват - казва тя. - В Дорково е останала една двойка с двете малки.

- Защо? - пита ненаситното ми любопитство.

- Не знам. Един човек каза, че като се събирали да отлетят другите кръжали над тях, но те не отлетели.

Плувах и отпраших за Дорково с Авенсиса. Слънцето потъваше зад билото на планината. Въздухът бе наситен с розови отблясъци. И ги видях - две слаби птици в гнездото върху комина на Кметството.

- Защо не са отлетели? - попитах едър шестдесетинагодишен мъж, седнал на ниско столче до стар москвич с вдигнат капак на багажника, пълен с чували с картофи и щайги с домати.

- Младите са нефелни, излюпиха се гърчави. Не можаха да полетят, че крилата им са слаби. Старите ги хранят, но не растат. Другите тръгнаха, старите останаха. Всеки ден им носят жаби, гущери, ама файда няма. И сега са някъде из мочурищата.

По същото време след седмица пак отидох да плувам в „Марната водица”. Плажът изглеждаше още по-пуст. Осъзнавам - усещането за пустота идва от небето - празно е, и лястовиците са отлетели. Останали са само розовите отблясъци на залеза. И пак отивам в Дорково да видя щъркелите. Няма ги.

- Къде са? - питам мъжа пред москвича с чувалите с картофи и щайгите с домати.

- Дойдоха от някаква организация от Стара Загора  и ги взеха. Да ги гледат през зимата и напролет да ги пуснат. Ама няма да стане - младите няма да полетят, старите няма да ги оставят. Нали са им деца…

…Следващото лято в гнездото до басейна имаше само един малък щъркел - чакаше възрастните да се върнат да го нахранят и разперваше крила срещу вятъра.

- Един ли се е излюпил? - попитах собственичката на басейна.

- Бяха три, но двете бяха болни и старите ги изхвърлиха от гнездото. Сега гледат здравото - отговори тя.

——————————

БАЩА

Мернах скулестото му лице през предното стъкло на автобуса. Подаде билет на възрастна жена и взе стотинките. Затвори вратите и подкара към следващата спирка…

Преди година доведе сина си за преглед в клиниката. Даде ми талона за платена такса. Видях, че са бедни и попитах защо не е взел направление за преглед при някои от колегите, които имат договор със Здравната каса, за да си спести парите. Каза, че синът му не е осигурен и ме погледна с тревога. Синът, изпит двадесетиняколкогодишен младеж, страдаше от чести инфекции на костите и беше безработен.

Бяха от някакво далечно родопско село. Жена му береше тютюн, гледаше животни. Той работеше като шофьор към Градския транспорт.

Казах, че лечението ще струва скъпо. Най-добре е да плати осигуровките на сина си и да го приема в клиниката. Отговори ми, че няма тази възможност. Настоях. Той вдигна безсилно рамене.

- И изследванията ще струват пари - казах аз.

- Поне тях да направим засега - каза той.

Обясних му къде се намира лабораторията с най-ниските цени. Каза, че ще се справи - карал е по всички линии на София и познава града като петте си пръста.

- Ще Ви потърсим след десетина дни - каза той.

- Изследванията ще станат по-рано - казах аз.

- Заплатата изпратих на жената и дъщерята - каза той. - Ще изчакам да събера пари от продажба на билети.

- По колко печелите от билетите? - полюбопитствах аз.

- 20% от цената - отговори той.

- Колко прави това?

- Три-четири лева на ден. Понякога повече - отговори той.

Обадих се на регистраторката да им върне парите. Той отказа. Настоях. Пак отказа. Подадох им рецептата и бланките за изследванията и двамата си тръгнаха. Той - висок и слаб, подкрепяше сина си да не падне. Облегнат на ръката му, синът пристъпяше с мъка.

След десетина дни приех сина в клиниката, въпреки санкциите на Здравната каса. Подобри се и се върна при майка си на село. От тогава не съм го виждал. Няколко пъти мернах бащата през предното стъкло на автобуса - продаваше билети.

——————————

МАЙКА

Този път дойде на преглед сам. Учудих се - винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее.

- В бащината ми къща - отговори той.

Прегледах го и той си тръгна. Проправи си път сред болните пред кабинета и излезе на улицата. Изглеждаше самотен, изоставен…

За първи път дойде на преглед преди петнадесет години - върлите времена на политически недоразумения и нерегламентирани плащания в учреждения, по кръстовища, в болници, навсякъде. Водеше го майка му - отрудена селска жена със забрадка. Черна. С черни дрехи. И с черни тревожни очи. Висока, слаба, скулеста.

Той бе едър, тромав, на тридесет и няколко години. Развиваше артрит.

- Страшно ли е? - попита тя.

- Не е страшно, но е за цял живот - казах аз. И допълних: - Ще пие лекарства и ще се подобри.

Тя се замисли. След малко промълви:

- Ще продам къщата да го лекуваме. Колко ще струва, докторе? - и ме погледна с черните си изпитателни очи.

- От къде сте? - попитах аз.

- От Бобов дол. Баща му беше миньор - отговори тя.

- Колко ще й вземеш за къщата? - попитах аз.

- Колкото, толкова. Важното е да го лекуваме! - сви устни тя.

- Нищо няма да продаваш - казах аз.

- Ще я продам - поклати тя глава.

- Къде ще живеете? - попитах аз.

- Не знам. Важното е да го лекуваме! - и отново сви устни.

- Нищо няма да продаваш! - повиших тон, раздразнен от упоритостта й.

- Ще я продам, ще я продам! - клатеше тя глава, все едно че къщата бе виновна за болестта на сина й.

- Дай ми паспорта му и след два дни елате да го приема в болницата - казах аз.

Беше времето на районирането и не можех да приема сина й в клиниката без софийска адресна регистрация. Регистрирах го на адреса на майка ми и баща ми, записах го при моя личен лекар и взех направление за прием в болница - нещо, което направих след това и за други болни. След две седмици го изписах подобрен. Тя дойде да го посрещне. Носеше торбичка с яйца, увити в хартия. Приех ги с благодарност. Това я зарадва. Синът й излезе от стаята - едър, непохватен. Тя го погали по брадясалата буза и промълви:

- Благодаря ти, докторе - и с края на забрадката попи сълзите си.

——————————

ДЪЩЕРЯ

Двете влязоха едновременно в кабинета: старата - в черни дрехи на жена от село и потъмняло самоделно бастунче от скършен клон, младата - стройна, добре облечена жена. „С амбиции и кариера…” - помислих си като видях тънките й устни.

- Мога ли да остана? - попита тя.

- Каква сте на болната? - попитах аз.

- Дъщеря - отговори тя.

- Разбира се - казах аз и разгърнах болничната документация, която старата ми подаде с разтреперана ръка.

- Колко ще струва прегледа? - попита младата.

Казах цената. Пет или десет лева - бе в ранните години на прехода, когато цените бяха ниски и се плащаха на ръка при лекаря.

- Няма проблеми - каза дъщерята.

Няма как да има проблеми - си помислих, като гледах стилните й дрехи и лъскави обувки.

Разпитах и прегледах болната, отразих консултацията в документите, написах рецептата.

- Това ли е всичко? - попита дъщерята.

- Това е всичко - казах аз.

- Мами, хайде сега да си платим! - обърна се тях към болната.

Майката извади от джоба на престилката малко, колкото трамвайно билетче портмоненце и зарови с два костеливи пръсти в него. Притесни се - не намираше това, което търсеше. Дъщерята търпеливо чакаше старата да си плати.

- Няма нужда - казах аз.

- Ама как така? - погледна ме учудено дъщерята. - Трябва да си платим.

- Няма нужда - повторих аз.

- Редно е да си платим! - сви тънките си устни тя.

- Няма нужда! - повиших глас и станах.

Старата гледаше ту мен, ту дъщеря си в очите. Пръстите й бяха застинали в портмонето. Дъщерята сви рамене, после кимна. Старата закопча портмоненцето, прибра го в джоба на черната си престилка и се надигна. Двете излязоха от кабинета: старата - прегърбена, като се подпираше на самоделното бастунче, дъщерята - удивена от нелогичния ми жест.

——————————

НАЙДЕН

- Намерили са ме при кофите за боклук, затова съм Найден - каза той. - Всяко дете в дома си мечтае майка му и баща му да дойдат и да го вземат или някой да го осинови. Пишехме, смятахме, работихме в градината и чакахме някой да дойде. Затова всеки стои в дома, иначе отдавна да избяга. Едни ме взеха. Къщата им беше голяма, чиста. Имаха пиано. Не ми даваха да го пипам. Не ме харесаха и ме върнаха. Разбрах, че никой няма да ме вземе и избягах да намеря майка си и баща си и да им кажа: „Аз съм, Найден, вашия син. Ако искате ме вземете, ако не - ще се върна в дома.” Не знаех къде да ги търся. От влак на влак гратис попаднах на Централна гара. Един ми купи лимонада. Помислих, че ще ме осинови, но работата се разсъхна - той искал друго. Ама аз от дома ги знаех тези работи и не му се уреди въпроса. Свих му портфейла и офейках. И на друг скроих същия номер. После се уплаших да не ме търсят на гарата, задето ги ощипах. И отидох на борсата в Илиенци. Един ти даде кебапче, друг хляб, на таз сергия, на оназ… Изкарах лятото и дойде зимата. Измръзнах и Бърза помощ ме докара в болницата с пневмония. Ще ме излекуваш ли?

- Ще те излекувам - отговорих аз.

- А ще ме осиновиш ли?

Загледах се през прозореца - врабчета пърхаха в снега.

——————————

АВГУСТИНА

- Намерили са ме при кофите за боклук през август. Затова съм Августина. Не си знам рождения ден - било е в началото на месеца. Била съм на няколко дни и са ме оставили в дома - разказала на брат ми Августина. Била е на петнадесет години.

——————————

ВОДРОН

Над плувния комплекс във Варвара подухва. Лято е, но ме побиват тръпки. Излизам от големия басейн и влизам в басейна за деца - водата там е топла. Пет-шест годишен хлапак размахва воден пистолет, гмурка се, стреля под водата, поема въздух и пак се гмурка. Няма други в малкия басейн.

- Какво правиш бе, юнак? - питам, заинтригуван от детската игра.

- Стрелям по водрони - отговаря той.

- Какво е водрон?

- Воден дракон - отговаря той, замълчава и след малко промърморва: - Мама не ми дава да говоря с възрастни, за да не им досаждам с глупости - и ми обръща гръб.

- Ти не говориш глупости! - той се поспира, но не се обръща. - Разкажи ми нещо за водроните. Нищо не знам за тях.

Обръща се и насочва пистолета към мен.

- Ще ме намокриш, бе, момче! - снишавам се под водата.

- Че ти…, Вие сте мокър - прихва той.

- Абе, мокър, мокър, но като ме застреляш ще стана още по-мокър - поизправям се. - Кой ти купи пистолета?

- Един приятел. За рождения ден. Ходихме с него на море.

- Двамата?

- Не, той, аз и мама.

- Аха - и замълчавам.

Няколко двойки пият бира в ресторанта до басейна. Тентата над тях шумоли от вятъра. Паузата се проточва.

- Мога ли да Ви кажа нещо? - приближава ме хлапакът.

- Може, разбира се.

- Моят дядо…, прадядо - поправя се той - е бил хайдутин, войвода, комита - и изпъчва гърди, осеяни с водни капки.

- Хайдутин, войвода или комита? - питам аз.

- И хайдутин, и войвода, и комита - отговаря той, все така с изпъчени гърди.

- Че как е възможно да бъде и хайдутин, и войвода, и комита? - продължавам да питам.

- Така. Защото се е борил с водрони. Може ли да Ви кажа нещо?

- Да, разбира се.

- Има малки водрони, има и големи водрони. Големите са колкото… - оглежда се - този басейн - и посочва с пистолета плувния басейн.

- А малките?

Пак се оглежда, не съзира предмет, който да отговаря на размера на малък водрон и очертава с пистолета кръг около детския басейн.

- Колкото този басейн. Толкова са им яйцата. После порастват и стават големи водрони - и се заглежда в големия басейн. - Водроните живеят в големи подводни пещери. Там си снасят яйцата. Могат да летят.

- Яйцата ли? - учудвам се на природата, която може да накара яйце да полети.

- Не, бе - водроните - засмива се той. - Дядо чакал да излетят от водата и ги застрелвал или се гмуркал и ги изваждал от пещерата с голи ръце - и разперва и свива пръсти, за да ми покаже как дядо му ловял с голи ръце водрони. Пистолетът цамбурва във водата.

- Така ще е било, щом е бил и хайдутин, и войвода, и комита - потръпвам и замълчавам.

Той се гмурва и изважда пистолета от водата.

- Може ли да Ви кажа нещо? - и потръпва като мен.

- Да, разбира се.

- Дядо…, пра-дядо - поправя се той - застрелвал водроните или ги душал с голи ръце - поглежда дланите си, но този път не изпуска пистолета.

- Защо? - любопитствам, за да разбера нещо повече за водроните.

- Защото вземали деца от майките и от бащите и ги оставяли на пустинен остров.

- Сами? - учудвам се на жестокостта на водроните.

- Сами - кимва хлапакът с глава. - Там децата ставали водрони, защото нямало кой да се грижи за тях. Дядо…, прадядо избил всичките водрони. Останали два-три, но те живеят в далечни земи.

- Кой ти разказа приказката за водроните? - продължавам разговора за водроните.

- Баба.

- Аха… Как се казваш?

- Митко Ценов от Белово.

- Митко или Димитър?

- Казвам си и Димитър.

- Как така - Митко, пък и Димитър?

- Така. Всички ми казват Митко. Като се ядоса мама ми казва Димитре. Иначе съм си Митко.

- Къде живееш в Белово?

- Във вход „В”.

- Че къде другаде ще живееш освен във вход „В”. Няма да живееш във вход „А”, като си жител на вход „В”! - свивам рамене.

- Във вход „А” живее един приятел.

- Този, с който ходите на море и ти подари пистолета?

- Не. С него не ходим на море.

- А къде ходите с него? - продължавам да питам.

- С него ходим на кино в Пазарджик или на кафе.

- В Пазарджик или в Белово ходите на кафе?

- Не е в Белово.

- А къде?

- Не знам.

- Няма значение - махвам с ръка. - Важното е, че ви е добре.

- Да - замисля се и допълва: - Добре ни е.

Потръпва, устните му посиняват.

- Излизай, Митко от водата, че ще изстинеш! Къде са майка ти и баща ти? - оглеждам се, плажът е пуст. Под тентата на ресторанта няколкото двойки допиват бирата си.

- Аз нямам татко - казва Митко.

- Излизай, че ще изстинеш! - повишавам глас. - Къде е майка ти?

- Ей, там - посочва с пистолета ресторанта. - Пие кафе с една приятелка.

- Излизай!

- Добре - отговоря Митко.

Излиза от басейна и се затичва, размахал пистолета. Над него тентата на ресторанта се огъва като крило на ранен водрон.

——————————

САМА

Седеше срещу мен, скръстила ръце в скута. И говореше тихо - като на себе си:

- Бях млада, сбърках. Знаеш как е на село - излизат приказки. По-късно исках да поправя грешката. Питах адвокат. Каза, че нищо не може да се направи.

- Семейна ли си? - попитах като нея - тихо.

- Не. Никой ма не щя.

- Кой е бащата? - продължих да питам.

- В документите пише „неизвестен”.

- Аха… - промърморих.

- Какво „аха”? Знаеш ли какво е да си сирак на село? Ама кръгъл сирак - без майка и баща, без баба и дядо, без дом, без къща, напълно сам. Няма ядене, няма покрив. Тук спиш, там спиш, в плевник, в обор - където ти отворят. Ако някой ти подхвърли комат хляб, това е. Ама за комата всеки си иска свойто - жените да им пометеш двора, мъжете да те… - преглътна и продължи да шепти: - Само това исках - да го прегърна и да му кажа: „Ела, бе, чедо, ела, бе, сине, ще ти готвя, ще ти чистя, ще те гледам” - замълча и след малко продължи: - Сега си мисля - как щях да го отгледам? За мен комат нямаше, а пък за него. От къде да го взема пустия комат?

——————————

ЕМИЛ ОТ ЛОМСКИТЕ СЕЛА

- Емил. Ром съм. От ломските села - отговори той.

- Работи тежък физически труд - намеси се в разговора и лекуващата лекарка.

- Че ти си дете, бе, моето момче. Какъв тежък физически труд? - попитах аз.

- Всякакъв. На полето - отговори той.

- Не си си завършил физическото развитие, бе, дете!

- Трябва да се работи. Баща ми е болен, има астма. Майка ми е в Италия - каза той.

- Имаш ли братя и сестри? - попитах аз.

- Пет сестри. Женени са. Из ломските села. Едната е в София. Няма кой да се грижи за баща ми - каза Емил.

- Няма ли кой да ти помага? - попитах аз.

- Няма. Инвалид е първа група - отговори той.

Загорча ми. Въпреки трийсет и няколкото години досег с болни и съдби.

Лекуващата лекарка описа оплакванията и хода на болестта. Слаб, скулест, със среден ръст и хлътнали гърди, Емил следеше разговора. Прегледах го - мускулите на раменете се бяха стопили под кафявата му кожа.

- Няма ревматична болест. Мисли за неврологична - казах аз.

- Какво предполагате? - попита тя.

- Прогресивна мускулна дистрофия - казах и пак ми загорча.

- Прогнозата? - попита тя.

„И тя не иска да повярва” - си помислих и отговорих:

- Pessima. No treatment.

Докато разговаряхме Емил гледаше ту единия, ту другия с черните си като копчета очи.

- Опасно ли е? - попита той.

- Не е, моето момче - излъгах аз. - Ще ти съдействам максимално, за да те лекуваме по най-добрия начин - и преглътнах горчивата си слюнка.

- Трябва да оздравея бързо и да се върна вкъщи. Няма кой да се грижи за баща ми - каза той.

Болните се бяха умълчали.

- На колко е години? - попитах лекуващата лекарка на излизане от стаята.

- На деветнайсет - отговори тя.

——————————

ЧОВЕК В ПОЛЕТО

Съседът Любчо ми разказа:

- Отидох да прекопая лозето в селото на жена ми. А то буренясало, затлачено, за нищо не става. Ама започнах - хем копая, хем сека корени на бурени, дебели колкото палец. За една година избуяли треви и храсти на метър, че и повече. Съблякох се до кръста и продължих.

- Сполай ти! - чувам по някое време.

И я видях - осемдесетиняколко годишна, суха и черна като пръчка. Като пръчката, с която се подпираше да не залитне.

- Цъфнала тая пролет, та цъфнала. Рекох си да изляза, да погледам. И тихо, и топло, и хубаво - навсякъде. Куцук-куцук - та до тук. Виждам, че лозите шават. Рекох си - има човек, да ида, да го погледам, да му се порадвам.

- Че няма ли хора? - попитах.

- Нали виждаш - няма - посочи с пръчката другите лозя. И те буренясали, затлачени, като нашето. - Че кой да дойде - младите ги няма, старите не могат - и се подпря на черната си пръчка. - Работи си, работи си. Ще погледам и ще си ходя.

Продължих да сека и да копая.

- Е, със здраве! - по някое време каза тя и си тръгна - суха и черна, като пръчка. Като пръчката, с която се подпираше да не падне.

——————————

НА ГАРАТА В ПЛОВДИВ

По време на интервю в „Нощен хоризонт” с водещата разговаряхме на литературни теми. Тя ми разказа интересна случка. Аз я помолих в ефир да ми подари темата и да напиша разказ. Тя ми я подари с охота и продължихме разговора в среднощната тишина, обгърнала студиото и града. След десетина минути в разговора се включи наш сънародник от Холандия. Каза, че „много мило съм поискал темата”, провокирал съм го да си спомни една интересна случка от юношеството му и ни я разказа. И него помолих да ми подари темата, той се съгласи и сега разказвам случката, както я чух тогава - в късната есенна нощ на 2014 г.:

„Аз съм от Стара Загора. Пубертета, нали знаете - буйна възраст, невъздържана. Нагоре-надолу с приятели, заредих двойки, баща ми ме наби, напълних един куфар с дрехи и избягах от къщи. Качих се на влака и слязох в Пловдив, не знам защо точно там - нали ви казах, пубертет - действа без да мисли. Мотая се из гарата и не знам какво да правя. В джоба ми два-три лева - баничка ли да купя, шкебме чорба ли да си поръчам в отсрещната гостилница?… Някой ме дръпна за ръката - мърляво десет-дванайсет годишно цигане. Гледа ме с черните си очи и ми иска стотинки. Казах, че нямам.

- Защо, бе, бате? - пита то.

И взех, че му разказах, че съм избягал от къщи и нямам пари да се върна в Стара Загора. Явно съм бил притеснен, за да споделям с непознатото цигане проблемите си. После купих две банички, дадох едната на цигането, другата изядох и останах без пари. Цигането се запиля из гарата.

Смрачаваше се. Заоглеждах се къде да спя. То се появи и ме отведе в градската градина, тази с фонтаните. Сложих куфара под главата си, за да не го открадне някой, най-вече цигането, легнах и съм заспал дълбоко, изморен от преживелиците през деня. По някое време се събудих, късно вечерта, огледах се, всичко си беше по мен, куфарът също, цигането го нямаше. Облякох още една фанела, хладнееше, бе ранна пролет и пак заспах. Сутринта до куфара видях затисната с камък смачкана бележка и един билет за Стара Загора. С разкривен детски почерк и много грешки бе написано: „Бате, ето ти билет да се върнеш вкъщи да не просиш като мен по гарата”. Бе купило билета с изпросените стотинки.

——————————

ЩЕ ДОЙДА

Вики изгоря. Изгоря като факла. На балкона. От газова бутилка. На погребението мъжът й каза:

- Като се оженихме ти обещах да те пазя, Вики. От всичко. Не успях да те опазя. Знам, че ти липсвам, че те боли, но не мога да тръгна. И аз искам да съм с теб, но ще остана да отгледам нашите деца, да ги изуча и оженя. Знам, че ме чакаш. И аз чакам деня, в който ще се срещнем. И отново ще сме заедно, както бяхме от мига, в който се срещнахме до онзи ден, когато излезе на балкона да свариш кафе. Не се тревожи за децата, ще бъда с тях до мига, в който ще те видя пак.

——————————

ХОНОРАР

Влезе в кабинета и ми подаде квитанцията за платена такса за свободен прием. Седемдесетиняколко годишен, спретнат, добре облечен. Страдаше от подагра.

- От кога Ви е кризата? - попитах аз.

- От два месеца. Затихва, но не изчезва - отговори той.

- Защо не потърсихте по-рано помощ? - продължих да питам.

- Жената беше болна - рак. Грижи покрай нея, за мен не остана време. Сигурно от стреса не минава? - погледна ме той в очите.

- Трябва да Ви приема в болницата да Ви изследваме - казах аз.

- Колко ще ми струва, докторе? - замълча и допълни: - Преди две седмици жената почина. Със сина взехме заем 1000 лв. да я погребем. Кремирахме я, по-евтино излиза. Иначе - място, паметник… - въздъхна и продължи: - Охарчихме се, заборчляхме. Дадох седемдесет лева за прегледа сега, останах с двайсет лева. Ако трябва да плащам още…

- Нищо няма да плащате - казах аз. - Сега ще отидем до приемния кабинет да Ви запиша ден за прием и после до регистратурата да Ви върнат парите.

- Как така? - потръпна той. Не знаеше какво да каже. - Да Ви стисна ръката - накрая каза той.

Записах го в приемния кабинет и на регистратурата му върнахме парите.

- Да Ви стисна пак ръката - каза той. - Ще кажа на сина - очите му се навлажниха.

И ми стисна за втори път ръката.

——————————

РОБИ, ПЕТЪР И ДИМИТЪР

Над крайбрежната алея в Солун приросява. Една лодка се поклаща в залива. Април е, хладно е. Тихо и на пресекулки звучи френският шансон: „На мой приятел си жена…”

Наближавам музиканта, мелодията се усилва. Облечен е в оранжев панталон, сива риза с жълта вратовръзка и синьо сако на квадрати. Рус, с дълги къдрави коси. И широка усмивка с порцеланови зъби - виждам ги преди да пусна две евро в калъфа на китарата. Той кимва и запява:

- My, my, my Delila…

- Where are you from? - питам го, заинтригуван от странния му вид.

- I don’t know - широко се усмихва той. И, като вижда недоумението ми, допълва: - From Europe, Johanesburg - South of Africa… I was born in Sofia - и кимва на север.

- Where? - питам.

- Sofia - повтаря той.

- Да си говорим на български тогава - и аз му се усмихвам.

- За първи път българин ми оставя две евро - кимва той към калъфа на китарата. И разказва: - Пея на седем езика - английски, френски, испански, португалски, гръцки, руски и български, разбира се. Тук по-рядко пея руски песни. Руснаци има, но гърците не ги харесват.

- Свирите по ноти… - кимвам към стойката с партитурите.

- Завърших средното музикално училище „Панайот Пипков” в София, специалност китара.

Вятърът прошумолява в нотните листа. Грифът на китарата е протрит от свирене. Портативната уредба в краката му издава плътен звук. Отразява се в стъклата на близките хотели и стига далеч зад лодката в залива.

- От четиридсет години се прехранвам с музика. Пял съм из цяла Европа, в Южна Африка, навсякъде. От месец съм в Гърция - и запява: - „Ще се срещнем след десет години…”

От четиридесет означава, че наближава шейсетте. Въпреки порцелановите зъби изглежда на не повече от тридесет и пет! - мисля си като гледам дългите му къдрави коси и безгрижна усмивка на дете. Питам го как се казва.

- Викат ми „Роби петрохана”- и пояснява: - Майка ми работи в Южна Африка. Няколко години бях при нея. Зъбите ми окапаха в Йоханесбург, може би от климата. В София един стоматолог ми сложи временни протези, докато ми направи металокерамиката. Веднъж захапах салам петрохан и зъбите ми останаха върху месото. От там ми е и прякора - и пак широко се усмихва.

Казвам му, че предния ден съм го слушал от терасата на хотела.

- Така ли? - учудва се той. - Още не са дошли да ми направят забележка…

Което означава - да го изгонят от мястото му пред хотела! - си помислям.

- Чао, Роби - махвам с ръка и отминавам.

- Чао - кимва Роби и ме изпраща с „ Моя страна, моя България”.

Постепенно песента заглъхва. Продължавам безцелната си разходка по крайбрежната алея на Солун.

Тихо и на пресекулки зазвучава, този път „Аве мемучо”, изпълнена на цигулка и акордеон. Наближавам музикантите. Мургави, набити. Изглеждат ми познати. Питам ги на български откъде са.

- От Велинград - отговарят едновременно и двамата.

- От кой квартал?

- Каменица - отговарят те.

Питам ги как се казват.

- Петър и Димитър - отговарят те.

- Защо не свирите във Велинград?

- Няма работа. В Омара в Лъжене плащат десет лева на вечер в петък и събота. В другото време няма жива музика. Десет лева пари ли са? Една кутия цигари, едно кафе и стотинки за автобуса - отговаря Петър.

- Тука е добре - включва се в разговора и Димитър. - По Великден събрахме по петдесет-шестдесет евро на човек. Всеки грък дава пари за здраве и късмет. Децата пускат стотинките в кутията.

- А в другите дни? - питам аз.

- По двайсет-трийсет евро на ден. Добре е - отговаря Петър. - Има за нас, има и да пратим на жените и децата - и се усмихва като човек, на който най-сетне му е провървяло в живота. И Димитър се усмихва.

И двамата имат широки усмивка като Роби, но са с оредели зъби. Казват ми - ползват квартира за две и половина евро на ден, друг добър шанс в живота.

- Сами в стая? - учудвам се.

- А, не - отговаря Петър. - Няколко сме. Общи работници, градинари, има и музиканти.

- Колко човека спите в стая?

- Различно. Едни идват, други си отиват. Най-често сме пет-шест, понякога - седем-осем.

- Много, бе!

- А добре е! Имаме кухня, баня, най-важното - покрив над главата…

- Не ви ли духа откъм морето? - питам.

- Слагаме вестници под ризите - този път отговаря Димитър и вдига края на сивата си риза. Отдолу белва омачкан вестник.

- Чао, момчета - махвам с ръка и отминавам.

Завалява. Петър и Димитър прибират инструментите и изчезват. Крайбрежната алея на Солун опустява.

——————————

ВИНО И ЦИГАРА

Трима са - с акордеон, цигулка и тромпет. Роми. Свирят всичко - поп, джаз и най-вече чалга. И „евъргрийн” понякога. Пред тях е неизменната метална кутия. По дъното й жълтеят стотинки. И два-три лева между тях. Акордеонът е без кутия, цигулката без калъф. Носят ги - акордеона на рамо, цигулката и лъка под протритото сако.

Свирят без да спират - час, два. После спират. Духат на премръзналите си ръце. Потропват, зъбите им тракат. Цигуларят взема лъка и цигулката под мишница, изсипва стотинките от кутията в шепа, преброява ги, пуска ги обратно и оставя кутията на тротоара. Зад тях е празната пластмасова бутилка. По дъното й утайката тъмнее.

И отново - поп, джаз и чалга. И някой „евъргрийн”. Според минувачите, които се поспират, за да послушат - ако са възрастни - „евъргрийн”, ако са на средна възраст - поп и джаз, ако са младежи - чалга. Стотинките звънтят в кутията. И пак спират, и пак духат на премръзналите си ръце и зъбите им тракат. Цигуларят пак изсипва стотинките в шепа, преброява ги, пуска ги обратно и оставя кутията на тротоара.

И отново - поп, джаз, чалга, „евъргрийн”…

Смрачава се. Уличните лампи светват една след друга. Снегът хрупти под обувките на минувачите.

И спират. Цигуларят изсипва стотинките в шепа, преброява ги и ги пуска в джоба на протритото сако. Взема бутилката и влиза в магазина на ъгъла. Продавачът напълва бутилката с вино и подава пакет цигари, той плаща и излиза. Другите го чакат пред празната кутия. Той отпива, пали цигара, дръпва и подава бутилката и цигарата на този с акордеона. Той отпива, дръпва от цигарата и подава бутилката и цигарата на тромпетиста. Бутилката и цигарата обикалят тримата два-три пъти.

Цигуларят гаси цигарата с пръсти, прибира фаса в джоба на протритото сако, вдига лъка и засвирва. Другите го следват - „Тиха нощ, свята нощ”, въпреки, че Коледа отдавна мина, но това е без значение, защото след вино и цигара свята е всяка нощ - след всеки ден в годината.

——————————

МАРТЕНИЦИ - 1

В розовите отблясъци на залеза, обагрил билото на планината, с извитите като лебедови шии метални лампи, разноцветни плочки и маркови бутици бул. Витоша прилича на виенска улица. Един след друг се редят надписи - „ТАТТОО”, „Simetria”, „Атина”, „El Grado”… И други - „Дава се под наем”, „Финална разпродажба”, „-30%”, „- 50%”… Сред пищните витрини тъмнеят и празни магазини. Зад прашните им стъкла прозират фалити.

Над улична количка на ъгъла с Парчевич се вие пара с дъх на ронена царевица. Продавачът с яке и ушанка потропва на място и духа на премръзналите си ръце. Срещу него мъж и жена продават мартеници - първите, които виждам за годината. Спирам пред червено-бялата сергия. Цените са между 60 стотинки и 1 лев, повечето са по 80 стотинки.

- Има и по-евтини - казва мъжът и ми посочва червено-бели гривни с метални сърчица, по 40 стотинки. Лъхва ме дъх на вино и цигари.

- Само гледам - отклонявам поглед от зачервеното му от студа лице.

- Изберете, изберете! - включва се в разговора и жената.

Избирам две - сърце и футболист, за жена ми и сина ми, по 80 стотинки. Подавам 5 лева. Жената дълго рови в малко портмоне да събере рестото.

По-надолу възрастна жена с посинели устни свири на хармоничка „Ода на радостта”.  Пускам в канчето й част от рестото. Моите монети блестят като сребърни сред жълтите стотинки.

- Един от сто - прошепва тя и ме благославя. После ми разказва, че по жан-виденово време изгубила дома си. Сега живеела при дъщеря си в гарсониера, в Люлин. Изхранвала се като чисти входове или свири по улиците.

Неловко ми е да слушам и отминавам, загледан в пищните витрини и празните магазини. На връщане пак я виждам пред бившето кино „Млада гвардия” - с посинели устни свири „Ода на радостта”. По-нагоре продавачите на мартеници прибират червено-бялата сергия. Срещу тях продавачът на царевица духа на премръзналите си ръце. Първи март е след десет дни - си мисля.

——————————

МАРТЕНИЦИ - 2

Тази година мартениците заляха София като вълна от сняг и кръв. На всички ъгли, по всички улици, в подлези, по площади, пред църкви и бутици, в безистени, магазини, на пазари, в паркове, в градини аленееха мартеници. Мъже, жени, пенсионери, студенти, ученици, в дебели якета, палта, кожуси, с шапки и забрадки стояха пред ниските си маси и полегати скари, отрупани с мартеници. Потропваха на място, духаха на премръзналите си ръце, някои пушеха и криеха цигарата в шепа, други пиеха кафе. Оглеждаха минувачите и с прегракнали гласове ги подканяха да си купят мартеница за здраве и късмет. Цените варираха от 10 за петдесет стотинки до най-скъпите под левче.

Спрях пред изгърбена старица, седнала на сгъваемо столче пред кашон с мартеници между ресторантите на Витошка. Под ушанката й се подаваха сплъстени сиви кичури, носът й беше посинял, очите й бяха насълзени. Нямаше мартеница под лев.

- Защо я тази скъпотия? - попитах.

- Защото аз съм ги правила - погледна ме тя с насълзените си от студа очи, после кимна към съседните маси. - Всичките са от Китай. Хукнаха като побеснели да продават чуждите мартеници, че е по-лесно. Ама не е по-красиво, боклук - смръщи тя посинелия си нос. - Няма да намериш домашна мартеница, истинска. Щом не я оплете българин, не носи здраве и късмет. Защото мартеницата си е българско, наше нещо. Къде ти знае китаец как се плете мартеница? Трябва да я обичаш, да й говориш, да я орисваш, докато я плетеш, за да стане красива, да топли, да дава късмет, здраве, берекет - отри с длан посинелия си нос и продължи: - Мартеница се плете през зимата, иначе благословията не става. Това е на мартеницата магията - и пак си отри носа. - Цяла зима ги плета. Пет години вече. Почвам от октомври до края на февруари. По две-три мартеници на ден, не може повече - магията няма да се получи. И който я купи, няма да получи муска за здраве, а оплетени конци. Говоря им като на човек, орисвам ги, затова са толкова красиви - погледна с умиление мартениците върху кашона. - Миналата година из блока и квартала, по съседи и на улицата изкарах триста лева. По-миналата - също. Сега няма и петдесет.

- И нещо - допълних и й подадох петлевова банкнота. - Три.

- За кой са? - погледна ме с насълзените си очи.

- За жена ми, за сина ми и за мен.

- За нея - сърце да те обича, както те е обичала досега - разрови с костелива длан мартениците върху кашона, - за теб котва, да се закотвиш вкъщи и да не гледаш настрани, а за сина ти - моливче, да стане учен, голям човек - каза тя и ми върна петдесет стотинки.

- Сполай ти! - казах аз и взех мартениците.

След три дни вълната се отече, все едно че снегът на мартениците се стопи и кръвта им избледня.

След двайсет дни видяхме щъркел и закачихме мартениците на най-близкото дърво. Сега там вятърът полюшва едно сърце, една котва и едно моливче.

…Всеки път, когато мина по Витошка се оглеждам, но старицата я няма. Мисля си - след година ще купя пак от нея мартеници. Защото мартеницата си е българско, наше нещо и трябва българин да я оплете, за да я ориса за здраве и късмет, както каза тя.

——————————

САША

Тигърчето Саша е най-новата придобивка на Пазарджишката зоологическа градина. За него говореха всички в града. И аз отидох да го видя.

Саша бе склонил глава на предните си лапи и гледаше посетителите в просъница. Кафяво-черният му раиран кожух едва-едва потрепваше от дишането. През полуспуснатите клепачи жълтееха очите му. Прозя се и отново се унесе. Приличаше на голяма уморена котка.

Зачетох се в табелката върху решетката:

„СИБИРСКИ ТИГЪР

(PANTERA TIGRIS ALTAICA)

Сибирският тигър е най-големият сред подвидовете на тигъра и най-големият представител на семейството на котките. Среща се в Далечния изток - Приамурски край на Русия и в източните части на Китай. Живее на територия от 3 000 км2… “

И по-надолу:

„Мъжкият достига дължина 3 м., височина 1.15 м и тегло 350 кг…”

Клетката на Саша е широка два и дълга пет метра. Обрамчена е с тел. Подът е покрит със слама. Тя е представителната част - „холът” на тигърския дом. През тесен отвор се минава в „спалнята”. Логично, тя е по-къса. „Жалко е, че няма с кого да я сподели - помислих си. - Все още е малък, има надежда да му намерят приятелка.” Наситих се на гледката и продължих към Колодрума на Острова, където е разположен зоопаркът, до Марица, под тополите.

След седмица отново отидох да го видя. Този път Саша си играеше с червена топка със звънче в нея. Търкаляше я и я гонеше като коте из тясната си клетка. Децата пискаха от радост, някои посягаха към клетката, майките им ги дърпаха назад. Продължих към езерото. Детските възгласи бързо заглъхваха зад мен.

Третият път Саша обикаляше клетката без да спира. Кафяво-черният му кожух гъвкаво се носеше зад решетките. В жълтото на очите му проблясваха искри. Продължих към спортната площадка. На връщане го видях - лежеше върху сламата, положил глава върху предните си лапи. Гледаше посетителите без да ги вижда. Приличаше на голяма тъжна котка.

…Саша порасна неусетно, като дете. Сега му строят по-широка клетка - двайсетина метра дълга. До нея строят и клетка за скалните орли - на височината на половин топола.

——————————

МАШИНА ЗА ЗАХАРЕН ПАМУК

На Б. Б.

- Най-скъпият подарък, който съм получавала беше от баща ми - каза ми Б.Б. - За десетия рожден ден ми направи машина за захарен памук. Той е матричар - прави матрици за вилици, лъжици, ключове, монети за иманяри, прави всичко от метал. Специалистите не могат да различат дубликата от оригинала. Много се зарадвах на машината. Една седмица се учех да правя памук от захар. И се научих - правех всякакъв захарен памук - син, розов, бял. Гледах как се върти пръчката, как къделята набъбва, бухва и се радвах. Научих и сестра ми да работи с машината. Пораснах, други неща ме вълнуваха вече - училище, момчета и забравих машината. На осемнайстия ми рожден ден се сетих за нея, почистих я и направих за всеки от семейството по една къделя жълт захарен памук. Жълтият е любимият ми цвят.

Спомних си една русалка с коси от златни нишки и очи бадеми. После русалката отплува…

- И пак забравихме машината - продължи да разказва Б.Б. - Един ден я извадих от мазето, почистих я и попитах баща ми какво да я правя. Той ми каза:  „Подарък не се продава. Може само да се подари.” И дадохме машината на един циганин. Имаше пет деца, едвам свързваше двата края. Баща ми му каза: „Гледай една минута това момиче да я запомниш. Като я видиш някъде да й направиш една къделя захарен памук.” След години срещнах циганина пред Дряновски манастир - правеше захарен памук. Той не ме позна. Казах му коя съм. Той широко се усмихна и ми направи огромна къделя розов захарен памук. „Как са децата?” - го попитах. „Пораснаха. Изгледах ги с тази машина. Тук, при манастира” - отговори той и подаде топка син захарен памук на момчето с мен с очи като бадеми.

——————————

М. М.

На М. М.

- Няма да ти кажа името й. Мисли я като М.М. Не са инициали, „мила, моя” означава. И „мило, момиче” може, и „мечта, моя”, и „мъко, моя” и „младост, моя” може - замисли се и продължи: - Бели низани зъби, по конец редени. Очи - кестени, ту нежни, топли, ту безразлични, хладни. Кожа на бебе - мека, гладка. И бяла. Бяла като мляко, с дъх на мляко и вкус на мляко. Пиеш, пиеш и все си жаден… Не се опиваш, разболяваш се. Нали я знаеш песента - „…болен от любов…”.  И остава тая болест в душата като дъха на майчиното мляко - за цял живот.

- Колко години бяхте заедно? - попитах.

- Десет.

- Десет?

- Десет години между земята и небето. Летиш, летиш. И паднеш, и боли. Станеш, отупаш се и пак нагоре - мами те, като светлина за пеперуда - отпи от чашата, изтри устните с опакото на дланта си и продължи: - Иначе - холивудска разлика - двайсет и три години. Тя - млада, аз - пред пенсия. Затова я чувстваш едновременно дъщеря - нежна, беззащитна и искаш да си до нея, да помагаш, да я закриляш, любовница - чувствена, страстна, похотлива и пак искаш да си при нея - да изпиеш отровата и меда до дъно и жена - топла, вярна, която като си тръгне пак ще дойде и пак я искаш - въздъхна и продължи: - И я мислиш, и я искаш, и се притесняваш, и се радваш, и не знаеш на кой свят се намираш. Затова ти казах „десет години между земята и небето”.

- Какво стана с М. М.? - попитах.

- Отлетя, изчезна - и пак отпи от чашата си. - Споменът за млякото остана - топло бяло мляко, топло като плът, с дъх на плът. Оглеждаш се - уж всичко е както преди, а нищо не е както е било. И продължаваш същите неща да правиш - отиваш на работа, връщаш се, гледаш телевизия, ядеш, лягаш, спиш и пак на работа. Ден след ден, година… Живот по навик. Ама и това е начин да се живее? - погледна ме в очите. Кимнах. - Мислиш си - уж не си толкова стар, до пенсията остават още няколко години, тялото ти работи както преди, само сърцето дето те боли. И боли пустото сърце, най-вече нощем, като се размислиш! Мисля си, като си доктор, можеш ли да я спреш тая болка?

- Ако можех, себе си щях да излекувам - казах и изпих чашата си на екс, за да забравя млякото, което не допих - топло бяло мляко, живо като плът и се загледах настрани.

Навън се свечеряваше. В небето искреше луната - далечна, бяла като мляко, хладна като смърт.

——————————

ПО РЪБА НА НОЖА

Седеше срещу мен, гледаше ме с надраните си очи и фъфлеше:

- Всички казват, че съм пияница, а аз не съм. Или, че ако не съм, ще стана. А аз пия просто така - пия, когато… Абе, пия, когато всички пият. От радост, от мъка, когато нещо ми липсва. Любов, например. И аз, като всички, не искам много. Само една, но истинска. А тя е като птица - само веднъж кацва на ръката, нали така? И докато я чакам, пия.

Замълча, отпи от чашата си и продължи:

- Веднъж пиех водка в едно бистро. На ръката ми кацна една калинка. Залитна и се препъна в косъмчетата на ръката ми. Спомних си една жена, която, като видеше калинка на ръката си, питаше: „Калинке, накъде ще се оженя?” Реших и аз да попитам. И я попитах. Тя ме галеше по ръката и мълчеше. Или не ме чу. Или, ако ме чу, не искаше да отговори. Каза, че съм пияница. И, че ако не съм, ще стана. Опитах се да й обясня, че търся любовта, единствената. Не ми повярва. Или не искаше да ми повярва. Или не можеше. Усещах милувката на калинката с косъмчетата на ръката си като милувката на онази - единствената. И ми стана страшно. „Но кажи! - помолих й се отново. - За кого ще се оженя?” Тя мълчеше. Стана ми тъжно. Не ме разбираше. Или не искаше да ме разбере. Или не можеше. После си замина. Разпери криле, потрепери и литна. Направи кръг над масите и кацна на ръба на чашата ми.

Пак отпи и продължи:

- Не ми се щеше да е така. Попитах я втори път. Тя не реагира. На третия път разпери крила и кацна на ръба на ножа.

- Кога бе това? - попитах.

- Вчера - отговори той. - Време е - взе ножа от масата и стана.

——————————

ЗАД ЦВЕТЯТА

Зад саксиите намерих смачкан на топка лист хартия. Разгърнах го. Бе рисунка с молив. И си спомних…

Осемдесет и няколко годишен, потръпващ от Паркинсона, загледан настрани. Галеше булонката в скута си, докато оглеждах ателието. Картини и рисунки висяха по стените. Дъщеря му каза, че е сред най-добрите карикатуристи на вестник Стършел.

Споразумяхме се за цената и след седмица купих ателието. Тя подписа документите. Той ме помоли да остане месец срещу наем, докато стегне багажа за старческия дом. Съгласих се, а наема отказах. Той кимна. Погали булонката и се загледа настрани.

След месец отидох да взема ключовете. Посрещна ме на вратата, влязох.

Ателието беше празно и изглеждаше голямо. На мястото на картините върху стените белееха квадрати. Няколко саксии с вехнещи цветя тъмнееха в ъгъла.

- Не ми трябват - проследи погледа ми той. И допълни: - Време е да тръгвам. Колата на дома ме чака долу.

- Къде е булонката? - попитах аз и взех ключовете.

- В дома не дават да се гледат кучета - отговори той и влезе в асансьора.

…След месец отидох да подготвя ателието за ремонт. Разместих саксиите и намерих листа. Бе рисунка на палячо с разтегнати устни, големи очи и островърха шапка. Люлееше се на люлка, спусната от облаците - забавляваше деца на детско парти.

——————————

СИНИТЕ КАНАРЧЕТА

Пускам радиото, улавям чуруликането на сините канарчета в края на песента и си спомням:

Майка ми и на баща ми много я харесваха. Слушахме я от стария ни лампов радиоапарат „Сименс” със зелено премигващо като на циклоп око в средата на изплетения с дебели конци жълтеещ плат със сребристи нишки, който покриваше три четвърти от лицевата му страна и искряща скала с имената на европейските столици отдолу. Там някъде бе и София. Песента звучеше на испански, заглавието - на английски: blue canary.

Държахме радиоапарата върху бюфета - нямаше свободно място в малката ни стая на втория етаж на сива триетажна сграда, оцеляла от бомбардировките през войната. Докато слушахме песента и ние се чувствахме канарчета, затворени в квадратната ни като кафез стая. Въпреки теснотията ни бе уютно - пет канарчета в центъра на София: аз и брат ми, майка ми и баща ми, през зимата и баба ми от село…

Песента заглъхва, но споменът не избледнява. Като на кинолента, пред погледа ми се откроява нашето кафезче на втория етаж:

Нашата сграда е заобиколена от подобни сиви сгради, сбити нагъсто от двете страни на къса улица с разкъртени павета и кални тротоари. Къщите са опасани от тесни дворчета. Между оградите са опънати въжета за простиране. На тях съхне прането на наемателите по определен час за всяко семейство. Графикът се спазва, независимо дали е сухо или влажно, горещо или студено, дали на въжетата съхне нечие пране или не. Често въжетата са празни, но никоя жена не простира в чуждия час - знае, че скандалът ще е страхотен. Стълбището е дървено, с изстъргани стъпала и скърца зловещо, когато някой се качва. На нашия етаж има още две стаи, в които живеят други две семейства, обща кухня и обща тоалетна, баня няма. Понякога мъжът от едното семейство се къпе в тоалетната с лейка претоплена вода. Дърводелец е и живее с набожната си майка. Жена няма. Има циркуляр, на който реже дървата на хората от квартала за зимата и оглася притихналите дворчета с монотонното - жин-жин-жин, но ние сме свикнали и не го чуваме. Когато изключи циркуляра, тишината ни стряска. Често се кара с жените от съседната къща - циркулярът вдига прах и цапа прането им. Тогава в квартала настава голяма олелия - присъединяват се и жените от другата страна на улицата. Майка ми ни праща с брат ми в кухнята да наглеждаме яденето, за да не слушаме истеричните им крясъци. В третата стая живее шофьор на такси с жена си и доведената си дъщеря, която е на моите години. От разговорите между майка ми и баща ми знам, че получава добри бакшиши и семейството му разполага с повече пари от нашето. Затова, мислех си, на моята съученичка й купуват дрехите от магазин, а не ги шие майка й, както майка ми шиеше дрехите на мен и брат ми, а баща й ходи всеки ден на баня и не се къпе в тоалетната като дърводелеца. Не можех да разбера защо шофьорът се разхожда по потник из коридора, като има повече пари от баща ми и може да си купува ризите, а не жена му да му ги шие. Веднъж го видяхме с брат ми по гащета. Беше душен летен следобед и той обядваше в стаята с жена си и дъщеря си при отворена врата. Баща ми, въпреки че нямаме пари, никога не ходи по потник, дори когато сме сами в стаята. Майка ми и баща ми също ходят на баня, един път в седмицата, обикновено в неделя. Баща ми приготвя предварително парите. Казва, че е затруднен със семейния бюджет, но отделя няколко лева. Мен и брат ми майка ми ни къпе в стаята в дървеното корито, в което пере ризите на баща ми. В останалото време го държи изправено до стената на малкия ни балкон, в който е отреден по един ъгъл за всяко семейство. Тесният коридор пред трите стаи е затрупан със стари вещи - почернял бюфет на шофьора и семейството му, счупен стол с извити крака и плетена седалка на дърводелеца, скрин от младостта на майка ми. На горния и долния етаж живеят също по три семейства, но с брат ми не ги познаваме - майка ми не ни пуска извън стаята. Страхува се да не ни блъсне някоя кола на улицата, защото жените гонят децата от двора да не им цапат прането. Поради тази причина дворът е желано и трудно достъпно място за игра от нас. Липсата му запълваме с ъгъла между шевната машината на майка ми и бюфета, където сме пръснали играчките си - стари дървени кубчета със избелели картинки и изгладени ръбове, дървен самолет със счупена перка и железен автомобил без колела.

Стаята ни прилича на едно от нашите кубчета, погледнато отвътре. Има два прозореца на две от стените, третата е калкан (на нея е залепен балконът) и през зимата винаги е влажно, въпреки огромната пернишка печка, която майка ми зарежда надвечер „високо пълнене” с дърва и въглища, за да издържи до сутринта. През лятото в нашата стая е задушно, но на мен и брат ми ни е уютно вкъщи, особено в ъгъла между бюфета и машината.

Слънцето рядко огрява нашата тясна стая, дори през лятото - закриват го покривите на съседните сиви сгради. Понякога стоим с часове с брат ми до прозореца, загледани в помръкналата синева на небето, за да видим краткия му път в тясната лента между покривите на двете съседни къщи. То се появява ласкаво и нежно и пред погледа ми преминават приказни картини, изпълнени със зеленина, безбрежност и простор. Друг път го виждам бледо и далечно, малко като стотинка, отдръпнато навътре в мъгливото небето и ми става тъжно - струва ми се, че нашето слънце боледува, както боледувам аз всяка зима от ангина. Въпреки това го гледаме жадно, защото знаем, че утре отново ще се появи, за да ни дари с нежност. За нас то е всичко, което нашият живот не е - екзотика и тайнство.

За всеки един от нас има по едно кътче в квадратната ни стая - баща ми на леглото с вестник в ръка след работа, майка ми пред шевната машина или в кухнята, а аз и брат ми на пода, в ъгъла. Наредбата ни е оскъдна - малка квадратна маса, скована от дърводелеца, застлана с бяла покривка със свита от пране дантела, леглото на майка ми и баща ми със сватбената им снимка на стената, радиоапарата на бюфета и нашия детски креват, и той скован от дърводелеца…

Това е… - споменът бавно избледнява. И си мисля:

Пръснахме се - трите семейства от втория етаж, старата триетажна сграда събориха, на мястото й построиха училище, по-надолу - МОЛ. Видях и пепел върху слънцето, много след това. А канарчетата отлетяха. Останахме аз и брат ми…