ДУПКАТА
В неделя по обяд на центъра ме подмина. Никога не е постъпвал така. Навел глава, с торбичка в дясната ръка, ситно-ситно вървеше към шадравана. Подвикнах след него. Обърна се, поспря. Силните му очила не помогнаха да ме познае, оглежда се настрани, търсеше да ме види. На площада бяхме само двамата. Подвикнах отново, тръгнах към него и той срещу мен. Здрависа ме с трепереща ръка и с развълнуван глас ме помоли да поседна с него на близката скамейка.
Помня го - какъв работлив човек беше, как се грижеше за техниката в ТКЗС-то, помня баща му. Зная каква къща има. Жена му почина рано, има дъщеря. Имаше втора жена и тя починала, сега живеел сам, на една пенсия. Дъщерята далече, той сам в онази голяма къща.
Небръснат, силно развълнуван, притискайки се в мен, заплака. - Знаеш ли, в шест часа сутринта в четвъртък звънна телефонът и мъжки глас, като на говорител по телевизията, съобщи, че дъщеря ми е пострадала при злополука - на пешеходна пътека я блъска кола и трябват пари.
Сърцето щеше да се пукне! Аз имам хилядо и шестстотин лева, а трябвали осем хиляди. За дъщеря ми! За моята дъщеря! Да не мога да помогна! Чух и гласа да плаче… Изведнъж нещо стана с мен, припика ми се. Влязох бос в тоалетната. От студените плочки ли, от онова, което излезе от мен ли, се пробудих. Звъня на 112, успокоиха ме. Дойдоха полицаи в дома ми и се разбра - лъган съм.
На тез години да не си на моето положение. В нас целият долен етаж е окраден, посуда, печки, всичко замина. Съобщавам за кражбите, да не съм пипал - да не залича следите… Отвиват гайки, пък твърдят, че ги стягат… Така е днеска. От три месеца имам телефон, откъде ми намериха номера, откъде знаят всичко за мен…
Преди два месеца на литературна среща в Казанлък отидохме в Дома за възрастни хора. В него и жени от Чирпан има, и мъж от Чирпанско. Поради грипа разговаряхме само с една от жените. Била над осемдесет години. Зарадва се, като ни видя. Пита за нейни познати, заразказва за хубавия си живот, докато бил жив съпругът й. За съседи, за близки, за син, снаха и внуци. И тук било добре, храната стигала, имало режим на парното, но в сегашното време не можело без икономии…
Говореше, говореше, усещаше, че прилапва с устни края на забрадката си, засмърка. Синът заминал в командировка и още вечерта снаха й я предупредила - следващата вечер да не я заварва вкъщи. Не си ли тръгне, ще я затисне насън с възглавницата и никой няма да разбере как е умряла.
Тръгнала сутринта и с близки в Казанлък за един ден всичко се наредило и останала тук. Не са я търсили. След много време известила къде се намира. До днес нито синът, нито внуците знаят защо съм тук. Те и тук ни погребват… Син на майка вярва ли?
В сряда след осем пътуваме по обиколния път, бързаме за с. Горно Белево. На северния му край пред гробищата купчина народ е заобиколила тъмносин мерцедес с германска регистрация. Спираме и ние. Двете десни гуми на колата спукани. Двигателят работи, хората в колата се страхуват да слязат… Дойде полиция. В тъмното шофьорът не видял дупката на пътя и минал през нея… Една дупка, ама каква… Ами ако е минал покрай Института по памука. Ами моста до с. Партизанин - дупката в парапетната стена…
Откъдето и да погледнеш - дупка до дупка и до дупката - пак дупка…
