Лияна Фероли

Eдна година от кончината на Иванко Маринов

Поетът-краевед, писател и публицист Иванко Маринов идва на този свят със своята доживотна обреченост на словото, на книжнината, на неуморното служение на духовното начало, което сега е натикано в задния двор.

Но и с пълното съзнаване, че този път е трънлив и нестигащ до хоризонта на душата. За да не свършват поривите, въжделенията на душата.

Изработи си и своя марка за творческа характерност, с енциклопедична насоченост и разнообразна жанрова същност - поезия, проза, миниатюри, митове, предания, легенди, история, есета, театър…

Така се докосваше до едни от най-общозначимите цивилизационни ценности, увековечаваше различни моменти от живота чрез индиректните си послания за неговата същност и мъдрост.

Постигаше го със силата на специфичния си художествен похват, с който извличаше скритото, важното, незабележимото в описваните истории, заселваше своите типажи в територията на мъдростта и човещината, обрисуваше ги с тънък усет и наситено емоционално и морално-етично звучене.

А като истински книговед-краевед, придаде своя почерк дори на библиографските и краеведските си изследвания.

Но с лиричните си „артистични волности” изрази най-добре своята същност, определена от него като„смях и грях” и като „трънче за душата боса”.

Именно с тях той успя да понесе с удивителна лекота литературната „тежест” на битието. Като й придаваше несещани, неподозирани до този момент нюанси.

Като обвързваше фактите и идеите с помощта на толкова много и различни асоциации - до степен на трудно проследяване на фриволните му прелитания от тема в тема, от едно в друго усещане за свързаност, за смесване на толкова дребните на вид филигранни словесни подробности за различните му състояния и чувства.

Но, явно, тъкмо тези естетически удоволствия, идващи от преодоляването съпротивата на словесната материя, са му носили най-голяма радост. Както и на имащия сетива за тях читател.

Затова все търсеше, взираше се в подробностите, в нюансите, навярно, в очакване да намери истински сакралното в предаваната от векове наша премъдрост.

Затова издирваше фолклорната мъдрост на Източните Родопи, за да внесе чрез оригиналните си прочити повече интерес към нея и повече любов. Нали това е и една от задачите на твореца.

Но, явно, все нещо не му достигаше, щом като в края на живота си изобщо не беше въодушевен, а по-скоро посърнал и предал се в това непосилно усилие за приближаване към Божествената святост, лежаща в основата на битието.

Това особено много пролича в последното интервю, което направих с него, седмица преди да си отиде от нашия свят.

Беше вече готов за този духовен полет, дори го обрисува в последните си две книги, които щяхме да представим в кърджалийската Регионална библиотека.

Но душата му предпочете небесното представяне, толкова беше зажадняла за докоса с Божественото откровение.

Безпогрешната му творческа интуиция беше предвидила, че само „отвъд” може да открие Извора на всички неща, на цялата мъдрост, всичката правда и безусловната любов, по които бленуваше.

Но пък успя да остави толкова много изстрадани, съкровени редове. Най-вече за писаното слово.

Едни от тях се намират в книгата му „Небесни листа” : „…всъщност, търсенето на Свещения Граал е ходене по мъките за изгубеното слово. За изгубения език. Загубено поради раздялата му с истината” .

И вярваше, че само истинното слово е носител на божествената същност, че книгата е нещо повече от земно явление, че е част от небесните страници на Вселенската книга, които съдържат и историята на света, и тази на живота, изобщо.

Затова, навярно, още тук, на земята, е съзрял в стихотворението си „Април” от последната му книга „Хиподрум” надеждата, че заедно с ранозрейките, небето по-синьо ще расте и семената пак ще кълнат за щастие, макар и бедно.