Радой Киров

Ще натиря утре из тръстиките
седемте ни, майко, руси бивола,
ще забегна с коня златогривия
и не ще се върна вече никога.

Ти не чакай, майко, не оплаквай ме,
моят път е дълъг и далечен е.
Моят път е с хората из мрака,
що на страшна гибел са обречени.

Ех, да знаеш, майко, как в сърцето ми
бие слънце светло и разискрено,
ех, да знаеш колко много мисля
за ония, майко, скръбни клетници.

——————————

в. „Час”, г. 3, бр. 39, 2.06.1937 г.