Теодоси Антонов

Вече никой не помнеше кога, как и при какви обстоятелства поставиха рояла тук. Щом късната есен засвиреше по раздърпаното крайбрежие, изключено беше човек да срещне жива душа.

Дори магарета - тези непретенциозни добродушковци, а те изобилстваха тук в най-големи двуцифрени числа. Сега сякаш отведнъж потънаха вдън море.

Оловното небе тежеше върху оловното море със страшна сила и окото можеше мислено да размени местата им, без да се промени усещането за пейзажа.

Какъв ти пейзаж- мрачни и безвкусни вода и суша. За тукашните. А случайно попадналият човек, човекът от вътрешността, при това обладан от самота, не можеше да прави друго, освен да даде воля на въображението си.

Художникът бе тук от няма и денонощие. Самотата бе най-силната част на живота му - самотата го караше да мисли, да съзерцава, да фантазира.

Да мисли и сътворява нестандартно, извън всякакви правила и закони на човешката душа.

Погледнат от водата, кеят бе кацнал като огромен черен паяк върху нестройните вълни. Отстрани пък, дългото му туловище наподобяваше гигантска стоножка.

Стоножката като че ли се двоумеше да навлезе навътре в морето - дори и да го желаеше повече от всичко на света, все някак не й се отдаваше да откъсне опашка от брега.

А под кея, под кея беше така страховито и толкова смразяващо душата - самата преизподня.

Злокобно просветваха от черна мокрота, с провиснали отвсякъде зелени водорасли, черни подпори и напречници - железопътни релси.

Ръждясали, с полепнали по тях гроздове от черни миди, релсите се виеха в отраженията си като грамадни черни змии и пипала на октоподи.

Сред тях парещите лигави медузи пулсираха припряно и зловещо, стрелкаха се във всички водни посоки, излизаха на повърхността, потапяха се.

Роялът се бе впил най-отгоре, в самия нос на железния кей като някакво неопределено извънземно триного.

Застинал със самочувствието на своето изначално предназначение, този цар на музикалните инструменти бе центърът на необичайната сюрреалистична картина.

Вероятно тук скоро е сниман филм. Вероятно. Това само режисьор може да го измисли. И художник, каза си гостът.

И само те могат да оставят на произвол на съдбата безценния инструмент.

Картината обаче не свършваше дотук - художникът бе решил да доведе нещата докрай. Картината щеше, трябваше да изиграе ролята на емблема на поредната му бъдеща изложба.

Не, тя трябваше да обърне живота му наопаки. Светът трябваше да заговори за него.

Авторът благославяше мига, в който взе решението да зимува на тази прокълната през студените месеци земя, обладавана яростно от солената морска плът.

С тези мисли сега той крачеше по безкрайния кей, като заобикаляше безвъзвратно проядените от солта ламарини, в чиито зловещи ажури съзираше пъкъла.

Като дете бе учил пиано - надделя обаче любовта му към боите, с техните хиляди хармонии, с милионите си нюанси.

И ето, днес първата му работа бе да мине по кея. Обаче когато зърна рояла отдалеч, едва ли не от центъра на градчето, рояла с вдигнатия си капак, сърцето му заудря лудо.

По странно стечение на обстоятелствата зад гърба му звънна камбана - камбаната на обречената на забрава църква. Спря и се обърна. Защо ли не виждаше църквата.

…Ето я - белееше камбанарията през стената от рехавите есенни листа на трепетлики, които преграждаха сухия док откъм градчето.

Камбаненият звън ехтеше, провираше се през листа и клони.

Артистичната му душа поглъщаше тези божествени багри от музика - стори му се, че от медния звън листата трептяха, ронеха се и полюшвани от острия бриз, полепваха по песъчливия док с неговите неизменни аксесоари - притихналите в забрава неголеми плавателни черупки.

Сърцето му биеше до пръсване - камбани през листата?! Артистичната му душа ликуваше.

Мъжът продължи пътя си към рояла, затича се, едва дишаше, не само от умората…

Спомни си музикалната школа в схлупеното читалище на родния си град, някога.

И младата учителка по пиано си спомни.

Завършил бе петгодишния курс на обучение в школата с “Камбани през листата”.

Ах, този Дебюси - с колко труд, с колко усилия успя да го изсвири…

Камбанният звън ехтеше зад гърба му - усещаше трептенето на охроватите есенни листа от камбанения екот.

Спря задъхан пред рояла.

Вече с гръб към морето, бавно, със зловещо скърцане, повдигна капака на клавишите.

Пожълтели, клавишите го гледаха недружелюбно. Дори един липсваше… и още един.

Нищо, тези няма да му трябват. Как ли би се зарадвала неговата учителка по пиано - първата му тайна юношеска любов.

А сега, сега… - вдигна той глава към натежалото от влага небе - сега нека да ме види, да ме чуе, да ми се зарадва. От горе…

Бившият пианист сви и разпусна няколко пъти дългите си пръсти.

Камбаненият звън заглъхна. Примижа. В ушите му вече бучаха вълнуващите акорди на “Камбани през листата”.

Ах, този Клод Дебюси - усмихна се с признателност. Най-после мъжът настървено прекара пръсти по клавишите.

Нищо. Дори и само няколко от тях не откликнаха от допира му - не проплакаха тревожно.

Художникът повтори, потрети.

Нищо. Съкрушен, мъжът вдигна невиждащ поглед над рояла.

Даже бялата камбанария бягаше от него, сякаш градчето се булеше в мъгла.

Колко ли време бе стърчал така?

Наскърбеният мъж спусна поглед, погледът му се плъзна от изящно вдигнатия капак към празния търбух на рояла.

Декор! Бутафория! Изтерзан, художникът закрачи бавно обратно по кея, разтърси глава, поспря.

Разтри очи. Забърза. Побягна. Понесе се като вихър по кея.

От двете страни на това вдадено в морето мрачно метално съоръжение по продължение на брега бяха полегнали безброй рибарски съдове.

Погледът на артиста заподскача жадно, по големите или по-малки, затрогващи по форма и предназначение екземпляри - лодки, гемии и катамарани - различни по форма и възраст.

Някои от морските черупки бяха полегнали насам, други натам, тези, подпрени с колове, наподобяваха смешни паякообразни, други, похлупени с дъното нагоре, пазеха неумело равновесие в близост до онези, полегнали на хоризонтални трупчета, увити в избелял брезент.

Спря да тича, премина в ход.

Тази дълга поредица, простряна от двете страни на кея, успоредно на брега, завършваше незавидно, но не и според сюрреалистичните концепции за картината - очите на художника, напрегнато, с притаен дъх, поглъщаха износените корубини на плавателни съдове, пробити или останали само с почернелите си оребрения.

Оглозгани допълнително от вятъра и солта, от влагата и хвърчащия от прибоя пясък, тези вековни отломки наподобяваха бойно животинско поле сред африканската савана, току-що изоставена от лешоядите.

Художникът дишаше учестено.

Тук няма какво повече да се добавя, тук няма какво повече да се отнема - каза си.

И честит се завъртя с разперени ръце, с лице към морето.

Зарея поглед по кея.

На рояла, върху най-високата част на повдигнатия капак въртеше глава гларус.

На художника повече от това не му трябваше.