Мария Маринова

Из „А животът…” (2021)

НУЖНИ СМЕ СИ

Като съдове един за друг скачени,
хората пулсират във живота.
Ний сме кръвоносните системи,
свързали земята с небосвода.

В кръговрата всички тичат
на един и същи механизъм.
Липсва ли един - проваля всичко,
губи се идея и логизъм.

Всяка личност е в света потребна,
да върти веригата ни жива,
като всяка нотичка вълшебна,
да не бъде песента фалшива.

И защо не осъзнаем вече -
сам живот обречен е на плесен!
Нужни сме си като хляб изпечен.
Като мъдрост за красива есен!

И КАКВО НИ Е НУЖНО

В какво време живеем! Промени се света.
Дето седнем и станем, мислим все за смъртта.
Тези трудни години в двайсет и първия век
като грях натежаха на гърба на човек.
И какво ли ще стане, Боже мой, занапред,
с тези нови порядки, с този нов мироглед?
Да не можеш свободно да излезеш навън.
Да те радва простора, всяка врява и звън.
И дали е природа или вирусен акт,
май ни вбиха спирачки за мисловен антракт.
Да признаем - за нещо колко много боли,
чак когато го губим и го няма, нали?
И какво ни е нужно - само капчица мед,
за да бъде със думите всичко наред.
И какво е потребно - малко захар и сол,
да не бъде животът ни празен и гол!

КОЛЕДНО ПОСЛАНИЕ

Декември със снега се плъзна, дойде усмихнат, белокос.
Не знам защо, но ми прилича досущ на младия Христос.
И като него най-напред се хвана природата да украси,
затрупа дупките по пътя, гората в бяло нагласи.
А после бавно и спокойно човешкото сърце превзе,
изгони злобата потайно, доброто в него се съвзе.
Сега във зимните недели - нали е божият пастир,
той води стадото във църкви да моли щастие и мир.
Иисус Христосе, син небесен, аз знам че няма да се спреш,
човек е сложен и променлив, успя ли да го разбереш.
Успя ли с време да научиш - човешката душа е праг,
през който в празник влиза ангел, но после е отново мрак.
Човешката душа е друга - от нищо вече няма страх,
дори да знае, че си тръгваш на гръб със неговия грях.
Дано да можеш, аз ти вярвам, човекът зъл да усмириш,
на този свят или оттатък добро и мир да въдвориш.

СВЕТЛИНА И ЛЮБОВ ДА ВИ ДАМ

Тази нощ в някаква тиха енигма небето застина.
Като брошки блестяха звездите върху нежната синя коприна.
Светът за почивка и сънища своите шатри разпъна
и в нещо красиво и сладко, отдавна мечтано потъна.
А във Витлеем - в кошара, мъждука свещица кандилна.
В полумрака - Дева Мария - в мъка родилна.
Вълнува се вън и Луната. Очите й - радост изцеждат.
Във плевнята - капе надежда.
Видя ли? И мъдри гадатели свода пресичат
и пътя на мъжката рожба предричат:
Аз съм Спасителят! Аз съм и Бог, и съм Храм.
Аз дойдох светлина и любов да ви дам.
Запалват простора небесните ярки звезди:
Христос се роди… Христос се роди…
И е ден. И се сипе на дъжд новината!
И се сля със духа и с кръвта на Земята!

РАЗПЪНАТА ЛЮБОВ НА КРЪСТ

Разпети Петък днес се влачи по своя земен коловоз -
греха понесъл на тълпата, разкъсала Иисус Христос.
О, глутнице наглед човешка, с душа за зрелище и мъст,
разпъна обичта, доброто, разпъна любовта на кръст!
Какво нередно му открихте, та го превърнахте във прах?
Да имаше поне едничък, поне едничък малък грях!
Да бе убил, да беше мамил, да беше лъгал или крал,
хиляда гряха ще простите и той да беше оцелял.
А той за вас се бе обрекъл, да бъде слънчева река
и зло и болест да лекува с едно докосване с ръка.
Сега…греха си и да мериш със най-широкия аршин,
в историята си предател на своя собствен, роден син.
И днеска лошите са лоши! В добрите пак добро вали!
И само в техните души слънцата, за теб, Иисусе, ги боли.

ЩАСТЛИВО ВЪЗКРЪСНАЛИ

Капкомерът на времето ще изстиска
последните дни и на тази пандемия.
Ще помръдне в дълбокия ров обелискът
на живота - заболял от анемия.
Ще се люшне безкръвен и слаб на земята,
с нарушена имунна система, изсмукана.
Ще се вдига в забавен каданс и душата,
престояла в човек - посиняла, напукана.
Ще възнасяме Господа Бог в небесата,
че от толкова смърт сме щастливо възкръснали…
Но дали сме успели да смажем напълно змията
и отровата в нея - към нас сме прекъснали?
И дали след безбройни от Бога подсказки,
за дела и безумства от хората сторени,
ще свалим от душите си всичките маски,
за да бъдат за щастие само отворени?

ПРИРОДАТА НЕ СМЕЕ ДА ЛЕКУВА

Земята ни със капкомер оттича
отровата от кръглото си тяло
и бавно, бавно почна да прилича
на своето космическо начало.
Задръстен, въздухът изплюва
поглъщани с години химикали
и тихичко и кротко тържествува,
с препълнени озонови бокали.
Реките са като коне ранени -
хомота теглят на една зараза,
напрягат сили и опъват вени
от своята прокоба да излязат.
Природата не смее да ликува
след толкова насилствени товари -
макар да е всесилна, се страхува
от дребните човешки екземпляри.
Дано, когато се завърнат
сред нейните недра красиви,
самите те да се превърнат
във част от нейните мотиви.

ЗАГАДЪЧНА ЕСЕН

Есента наметна златна пелерина
и в коси забоде рижави листа.
Прекоси полята и над тях застина
в някаква дълбока, тиха празнота.
Тя дали не мисли, че за нас е длъжна
да смирява щури, слънчеви лъчи?!
Уж ни се усмихва, но с усмивка тъжна,
зад която мъка и тъга личи.
В някакви ли грешки минали се губи?
Всеки във живота върши грехове.
И сега със злато иска да изкупи
своята вина пред всички богове.
А дали не е любов неизживяна -
и години вече - все да я боли!
Кой в душата няма своя тайна рана -
и отприщен възел - в дъжд да завали!
Всичко е възможно. Но нали е жива!
Чудесата спят в загадъчни лица.
И дори и тъжна, тя е тъй красива,
че изпълва с радост нашите сърца.

МЕСЕЧИНАТА

Не избелвайте поглед нагоре така.
Не посрещайте с кучешки лай месечината.
Аз добре я познавам - и преди, и сега,
не е тя, не е тя за яда ви причината.
Не оголвайте остри и стръвни зъби.
Тя е нежна и само изглежда пречупена.
Но е силна и здрава, мълчи и търпи
и се носи над всичко до днес неподкупена.
Не въртете от злоба опашки, очи.
Не я дръжте наказана в ъгъла.
Месечината има за всички лъчи -
ако не гледате само към кокала.

ПРИЛЕПЕН ЖИВОТ

Някой се закачва за деня обратно
и с очи на прилеп гледа на света,
всичко му е криво, всичко непонятно -
как да види светло в мрачна слепота.
Слънцето не вижда как лъчи търкаля
и ги свива в кръгъл, позлатен обков,
после към сърцата хорски ги пързаля
и изпраща поздрав с нежност и любов.
Няма как във мрака сраснат с пещерата
да усети оня полъх на нощта,
в който се взривяват от любов сърцата
и за тях се ражда нежна пролетта.
Боже, помогни на прилепите слепи.
Обърни нормално тъмния им свод.
Може да са рядкост, може да са шепа,
но и тях да радва всеки сладък плод.

НЕБЕТО МЪЛНИИ ЩЕ МЯТА

Човекът лесно се подкупва
и става с дявола приятел -
убива, тъпче и пречупва,
забравил своя пръв създател.
Лишен от вътрешни забрани
и за Вселената не се досеща -
че трябва с обич да я брани,
с очи и дух да я усеща.
Ако това Човек не спазва -
Природата ще ни отвърне!
Тя има опит да наказва
и всичко в нулата ще върне.
Молбите ни ще са нечути
и Господ мълнии ще мята.
Небето гневно ще се срути…
И ще изчезнем от Земята!

НЕБЕТО

Плачеш ли, синьо небе? Плачи! Поплачи си!
Ще почувстваш, че имаш криле. Че душата така се пречиства.
Дни и нощи се хранят със скръб, от тъга и от алчност сълзите едреят,
И когато са пълни до ръб, от пресита през теб ще прелеят.
Ще разпръснат надлъж и нашир твойто чувство, събрано във облак.
Ще омекне Земята за теб, за душата ти нежна и топла.
И тогава ще срине света, за да види и черно и бяло,
че стоиш нависоко до Бог, всички земни блага надживяло.

ЖИВОТЪТ Е КЪЛБО

Отиват си годините, отиват.
Стопяват се в пространство необятно.
Кълбото на живота се развива
и в даден миг се свършва безвъзвратно.
Каквото е било - финито!
Създателят изпраща и прибира.
Дали си поживял и как не пита.
Не връща, не повтаря, не копира.
И само някъде над нас далече
звучи смехът му гръмогласен:
Ламтя и трупа и какво, човече?
Отново си при мен и гол, и празен.

КОЙ ЩЕ МЕ ПОСРЕЩА

Готова съм за път. Изрядно подредена.
Билетът ми от джоба пред мен ще полети.
Ще ходя там, където отдавна съм родена
и улиците тръпнат под моите пети.

Нарамвам инстинктивно чантата на рамо -
багажът, автобусът и нощният експрес!
Намирам си местото и май остава само
по изгрев да осъмна на родния адрес.

О, Боже! В миг се сепвам. Какъв адрес и къща?
И близки, и роднини, и бащин двор голям?
Отдавна няма никой и кой ще ме посреща,
когато от години живеят чужди там?

Отдавна мама, татко са литнали при Бога
и портата враждебно порутена виси.
Стоя отпред с багажа прегърбена от болка,
бездомна и безпътна, с отключени сълзи.

Дано да не усеща и брат ми там, отгоре,
че свидните му рожби, наследници на род,
продали са смеха ни и детството ни в двора,
продали са кръвта ни и бащиния свод.

НА ДНИТЕ МИ СТАДОТО

Отпочива на дните ми стадото
върху гръдта на земята красива.
Позатопли го топлото лято
и сега само спомен преживя.
По наследство - послушни овчици,
мойте дни от живота пасяха,
и сгъстени във плътни редици
и в тъга, и във радост вървяха.
И понеже пазачът им спеше,
и понеже нощта не харесваха,
Времето-вълк ги следеше
и с луната безследно изчезваха.
Разредиха се дните ми в стадото -
бе изрядно, звънтящо, чудесно!
И дано не е сетното лято,
със което съвсем ще изчезне.

ЗА КАКВО СЕ БУНТУВАШ

За какво се бунтуваш, мое сърце,
за какво постоянно тъгуваш?
Не очакваш, нали, да те галят с перце
и по мед и по масло да плуваш.

Колко дълго ми служи със чест
и се дави във чужди капризи.
Не помогна ни твоят, ни моят протест,
а ти взеха последните ризи.

С колко сила, с колко финес
трябва някой да стъпва на пръсти,
за да тегли хомота до днес
на преялите облаци тлъсти.

За какво те товарех така -
мен ми стигаше само трохица!
А света си остана с тъга.
И не виждам в тунела искрица.

МОЯТ ЖИВОТ

Все по-рядко някоя друга искрица духа ми с неистова радост запалва.
Все по-често спомен в съня ми се вмъква и мило, до сълзи се жалва.
Не, не мислете сега, че съм гневна - аз живота сама си планирах,
беше зор да го мъкна и влача, но със трудности аз го минирах.
Не обичах по лесния начин и случаен успех да докосвам,
щом наслада от нещо ще пия за какво този миг да прахосвам?
Аз на мравките място отстъпвах, но живота въртях като хала.
Ала стиснат си беше към мене и дори да заслужех похвала.
Не отвори пътека нагоре във съзвездие ярко да вляза,
но пък бях като орех в земята - ни ме счупи, нито пък смаза.
И макар, че в нозете му още се валям, от всички страни ме притиска.
Аз с живота си страшно привикнах и е късно друг да поискам.

ТАКА ЛИ Е ДНЕС

Боже мой, как неусетно и бързо на свой ред и аз остарях.
Как се случи? Кога се изнизаха дните, така и до днес не разбрах.
В черно-бели разцветки, мойто детство пети превъртя
и по чуждите ниви безкрайни, направо в живота влетя.
Още рано в зори, моят сън недоспал, недорасъл и слаб
се пробуждаше в росната пръст и копаеше къс от насъщния хляб.
Не че умирахме гладни, нито пък зъзнехме вкъщи от студ -
просто наште родители свестни още от рано ни свикваха с труд.
А така ли е в днешния свят? Май трудът се превърна в музейна антика.
Наште внуци не знаят, не питат, не са и докосвали даже мотика.
От родителски грижи пресити и от скука в живота велик,
те се реят в простора безгрижни и се тъпчат със бял наркотик.
Ала не във децата се крие причина да са с дух като облак съдран.
Ех, да имаха вкъщи за пример силна и свястна родителска длан!
Но расте по земята и жито, дето плодно и мъдро узрява, класи!
И си знам, че дори и след време, то родина и корен, и чест ще спаси.

АРЕНА

Душата ми денем е бойна арена, а вечер на длан я разстилам.
И моите мисли, желания светли - на трупчета в нея намирам.
Макар, че са смели - не са издържали във битката дневна, жестока.
Двубоят е тежък. Безмилостен - адът. А раят - добър като Бога.
Лежат пред нозете ми Вяра и Обич, Приятелство, Дружба и Сила -
изпращам ги сутрин добри и човечни, а нощем ги трупам в могила.
И плаче арената в мене и стене, оплаква междата дълбока,
която ненужно сами сме копали и рием във грешна посока.
Защо са дворците? Усмивки фалшиви? И власт и пари милиони?
Остават без тяло и дух на Земята и Вятърът с тях ще се гони.
Та ние сме плът от плътта на Вселена, в която сме просто наети!
И всеки е с ръст на звездите, но трябват очи да го видят, че свети.
Тогава душата ще грее, ще пее и няма да бъде арена,
а нейните светли дела ще се качват, както звездите - на сцена.

И ЗАЩО В ТОЗИ ПЪКЪЛ ЛЕЖА

Като пълни балони със вятър,
мойте мисли хаотично летят.
Ще достигнат ли скоро чертата,
дето спи нероденият път?

Ще намеря ли тайния изход,
за смиреност на мойта душа?
Аз коя съм, какво съм, къде съм?
И защо в този пъкъл лежа?

Имам дъх от душата на Бога,
ала някой без жал ме души
и не мога да дишам, не мога -
от заблуди и плоски лъжи.

Мойте мисли си търсят опора,
но попадат на храсти с игли.
И се пукат безсилни в простора,
надживени от мислите зли.

За какво са човешките бури?
Този алчен и мътен порой?
Някой иска света да разтури,
да го вмъкне в ковчега на Ной.

И света натоварил във скути,
позлатен и богат и голям,
той не знае - за миг ще се срути,
щом остане сред нищото сам!

МОИТЕ ДРЕХИ

Само моите дрехи, по мене скроени, до болка добре ме познават.
Само те, изтънели, вталени - моето тяло и дух обкръжават.
Претоварвам ги, знам, и от работа повече дрехи се скъсват,
но пък всеки си има съдба, а на някой е кратка и къса.
Аз ги виждам, аз чувствам как се опитват дори да избягат,
когато навън ги подреждам, когато да съхнат ги слагам.
Виждам как ръкомахат, как се надвесват в градината китна,
как във простора широк са готови без мене да литнат.
Подстрекава ги лудият вятър, до живот свобода им предписва
и откопчили пръсти - телата на някои опасно увисват.
Ала дрехите мили не знаят - още додето духът ми отлита -
същият вятър без жал - в някой ъгъл ще ги издуха и срита.

ОТЛАГАНЕ

Аз винаги отлагах и все не се решавах.
От нещо се страхувах, за нещо се боях.
На шанса си възможност и миг дори не дадох,
покълнал и разлистен дори не го видях.
Отложих да се боря за мойта обич бяла.
Реших - ще си я върна, но днес ще потърпя.
Когато се затичах, тя беше отлетяла,
а аз за нея още и плача, и скърбя.
Отлагах да докажа на себе си и други,
че мога да застана в редицата отпред.
Но аз отстъпвах щедро и място, и заслуги
и все си казвах: нищо, ще дойде моят ред.
Желязото се бие, додето е горещо -
повтаряше ми някой, но късно го разбрах.
Сега събудих шанса - дано направи нещо…
Но той до мен се свлече и тихичко умря.

ПРЕСУШЕНА РЕКА

Пресуши ме животът до кокал.
Пи от мене по глътка на ден.
И от бистра река и дълбока
съм тунел издълбан и студен.
Аз забравих, че имах корито,
във което щастливо летях.
Във посоки безброй ме отбиха
и за други насила течах.
Аз оставих брега си далече,
с който нежно мълчахме по път,
който с ласки ме връщаше вечно
щом преливах - до своята плът.
Ала как същността си да върна,
като бавно, безпътно тека?
И потоците как да превърна
във предишната буйна река?
Аз съм част от природната зона,
дето мракът оставя следи,
дето силният тъпче закона
и излиза по-чист отпреди.
И превърната в тиня, реката
в мен клокочи, роптае и ври,
че не може да спре суетата
и играта на власт и пари!

НЕ СЪМВА И НЕ СЪМВА

Нощта -
достигна някаква предутринна
опорна точка
и вцепенена в тъмното замря.
В кръга на земната си ос,
в препятствие невидимо
Земята се удари,
разтресе тяло и се спря.
По синята хартия - учудени и недоспали,
задраскаха със нокти
Голямата и Малка мечка.
Звездите заизпращаха в очите ми
стрелите на
подострените си светлинни клечки.
Не съмва и не съмва.
Господи!
Потъна ли Вселената във дупка,
огромна и безкрайно мътна?
Душата ми до зъбите се вдигна
и с хиляди усилия
успях обратно да си я преглътна.
Ще свърши ли нощта?
Или ще си остане
като започнат, недовършен стих?
Дано поне да ми подхвърли миг,
за да успея да прошепна:
Простете ми!
Простих!

ЧОВЕШКАТА ДУША

И когато в облак тъмен аз набъбна
и в порой излея своите сълзи,
знам, от пропастта дълбока и безпътна,
моята душа сама ще изпълзи.

Ще се вдигне пак над мътните химери,
ще потърси своя истински простор,
дето свое място трайно ще намери,
за да бъде част от земния декор.

Но отново пътят гневен ще я спъва
и животът мрачен ще й се опре,
тя ще се товари, жили ще опъва,
докато отново в сълзи се сбере.

Няма как и на кого ли да разкаже
за бедите свои и за своя блян -
нощем под главата й в семейно ложе,
само мракът й подлага свойта длан.

Да. Светът е пълен със съдби горчиви
и човек се бори, докато е жив!
Затова измисля приказки красиви -
да живее с вяра, че ще е щастлив!

СМИСЪЛЪТ ДЪЛБОК

Най-много го боли човек,
когато е от близки неразбиран,
когато в пътя и без туй нелек,
е бил препъван или спиран.

Когато притежаваш цел
и виждаш свое бъдеще вълшебно,
повярвай в туй, което си поел
и знай, че Господ е със тебе.

Защото птицата - лети, лети…
И нужно ли е да се оправдава?
Луната само през нощта блести -
защо - на никого не обяснява!

Човек със ум и разум е скроен,
с душевно чувство и критерий,
когато в нещо сам е убеден -
и отговор за всичко ще намери.

С БРОЯ НА ЛУНИТЕ

Колко ми остава още на земята?
Само Бог решава, само той пресмята.
Но на мен ми стига, че опитах всичко:
корени достигах и в небе надничах.
Бранех се достойно в битки недостойни,
губех и печелех в схватки многобройни.
Бавно помъдрявах с броя на луните.
Грехове прощавах и вини разплитах.
Знам, че падах, ставах, но дори и в ада
никога душата аз не си продадох.

ЕСЕННА ТЪГА

Едно ми е такова - кротко и дъждовно.
Душата ми е хрупкава и бяла.
Въртя се из простора безтегловно
и падам към земята на спирала.

Сега съм лист във тази есен късна -
въздушна, помъдряла, златокоса…
Какво, че онзи вятър ме откъсна
и днес из въздуха без път се нося.

Нима е време да се върна вече
в пръстта, която мен ме е създала?
Да й разкажа как света обичах
и колко и какво съм преживяла?

Да й разкажа как до край се борих -
само листо с вихрушки и капани,
и как от птичите сплетни и куп раздори
и днеска ме боли и имам рани.

Не ми е жал, не ми е жал, че аз самата
ще бъда пръст и в пръст ще се затворя.
Защото зная, че ще съм земята
на някой нов живот и корен.

СЪЛЗА

Аз съм сълза от окото
на невинна мечта неродена.
Как на „екс” ме погълна животът
и заприщи простора пред мене.
И какво, че със думи взривявам,
този въздух край нас, виртуален?
Неразчетен гласът ми остава
за живот справедлив и нормален.
Той, животът, цинично изплюва
всяка правда и изблик човечен.
Справедливост ли? Как да изплува,
като адът е дъно извечно?
Как доброто да викне накрая,
щом устата му някой запушва?
Щом гласът му потъва в безкрая
като капка в гигантската суша?
И какво, че пътеката спира
и потъва безследно, ранима?
Вън вселената диша, пулсира!
Принц и кон за мечтата ще има!

ЛЕДЕНА ВИСУЛКА

Превърнах се във ледена висулка,
завързана за стряхата небесна.
Отвън блестя като светулка.
Отвън съм лъскава, чудесна.

Но аз си знам, как вътре в мен с години
са капали сълзите ми студени.
Замръзвала съм в болка за роднини,
за моите мечти несътворени.

Душата ми един врабец открадна
и с клюн я изкълва - до кост, до кокал.
Очакваше в краката му да падна,
да се стека в безлична, кална локва.

На части се сдробих далеч, в чужбина,
от мъка станах крехка и чуплива.
Без моята къщурка и родина -
отроних се в сълза, ала горчива.

Научих ли се да не се предавам?
Не знам. Но знам, че май съм още жива.
Отричат ли ме - аз се вледенявам.
Когато ме обичат - се разливам.

КОГАТО…

Когато си река със светла панорама
и някой ей така, замери те със камък,
когато грешна цев без поглед и посока,
изстреля върху теб отрова надълбоко -
ти без да си целял, без капка намерение,
надигаш се от гняв и ставаш наводнение.
Обидено виниш житейската идилия
и блъскаш се в брега на своето безсилие.
Ти знаеш, че си чист, но други с памет плътна
ще мислят цял живот водата ти за мътна.
И вътрешно трещиш, бучиш със болка скрита,
но бури ти не щеш, за тях не си възпитан.
Прибираш си гнева обратно в свойта делва,
а вън онази цев невинни ще уцелва.

ЖИТЕЙСКАТА МИ САГА

Развръзката в житейската ми сага наближава.
И трябва да помисля вече и за края.
Но аз до днес, най-искрено признавам,
каква ще е поантата не зная.

Сега душата ми все още се вълнува
от тайната енигма в небосвода,
попива и тържествено рисува
вълшебството на земната природа.

И думите ми никога не стигат
за простичката обич да науча
как сълзите във мене се надигат,
когато гушна скъпото си внуче.

Почакай, край! До дъно да проникна
и смисъла на всичко да ми стане ясен!
Тогава аз навярно ще възкликна:
Животът тук е толкова прекрасен!

СРЕД ЧЕТИРИ СТЕНИ

Мъчително и бавно времето минава,
когато си заключен сред четири стени.
Когато си потънал във собствена забрава
и нервната аларма отчаяно звъни.

Аз бързам. Нямам време…
Защото съм накрая на своя жизнен свят.
Преди оная луда душата ми да вземе,
аз трябва да изляза от тесния квадрат.

Държа кълбо от слънце в десницата си свята,
за птичите, невръстни и голи същества -
с лъчи да ги завържа, да могат да излитат,
да падат, но да стават, да бъдат божества.

Аз трябва да ви връча до зрънце семената
от моята духовна и слънчева храна.
Да знайте, че до болка съм влюбена в Земята
и предано обичах и хора, и страна.

БАЩА МИ

Мълчалив беше татко, но пък беше с душа на море,
само с поглед ни казваше ясно, че за нас е готов да умре.
Гледах ръцете му силни - напукани, мъжки ръце!
Как ми се щеше да ги целуна, да ги притисна до свойто сърце.
Та нали със ръцете си татко стискаше камък и ни носеше в шепи вода,
да не ходим ни жадни, ни гладни, да не знаем какво е беда.
Като корени бяха ръцете му в плодоносната майка земя,
с пръсти извайваше хляба и извиваше врат на ламя.
Та нали като покрив стоеше над главите ни силната, бащина длан?
И макар пестелив на съвети, той от всички ни беше разбран.
Аз дълбоко познавах баща си - не обичаше ласки, слова. Ала знам,
че в сърцето му плискаше обич и преливаше в цял океан!
И когато с дела ни остави за живота най-мъдрия, ценен урок,
той се сля с вечността и ни стана най-свещената книга и бог!

ЖИВОТЪТ

Животът е красив и шарен, повтаряше ми често татко -
подобно еликсир вълшебен отпивай го на глътки сладко.
Сърце си имаш да обичаш, любов на други да раздаваш,
но се учи в живота, дъще, и подлия да различаваш.
Защото той седи до тебе, усмихва се и ти говори,
но червеят във него рови какво отровно да ти стори.
Защото зъл, неук и мазен, той цял живот едничко прави -
да лази с тяло, да се гърчи и диря мазна да остави.
Защото сам е неспособен да стигне я звезда, я блясък,
затуй се мъчи да събори, да срути умния със трясък.
А умният е деликатен - ще падне, дъще, ще се счупи,
а здраве и кураж в живота с пари не могат да се купят.
Затуй, едно на ум си имай и никога не се предавай.
Върви с глава нагоре, дъще, но червеите подминавай!