Мина Карагьозова

(опит за притча)

Живееше един мъж, чието име може да се преведе като камък. Фамилията му беше свързана с ангелите. Беше млад, красив и талантлив. Вървеше му във всичко. Пишеше и печаташе. Плащаха му добре. После зае високи постове в държавата. В едно издателство - също.

Но, минаха десетилетия. Мъжът остаряваше. Пенсионира се. Само дето обичаше по стар навик да общува само с богатите. За съжаление, след пенсионирането малко хора му обръщаха внимание. Богатите бяха стиснати и бяха вечно в лошо настроение. Красотата и веселието липсваха в живота му. Изведнъж радостта, творчеството, красотата - всичко го изостави. Той седеше в кафенето умислен и тъжен. Но внезапно откри, че ако нарани някого, ако този някой е по-млад, по-красив, по-талантлив, веднага, макар и за кратко радостта се връща в живота му. Той откри, че злобата е допинг. Това го окрили. Но, като всеки допинг, злобата изчерпва силите на организма. Той още не беше открил това. Липсата на сили, болежките отдаваше на старостта.

Стоеше бившият красив, бившият талантлив и бившият щастлив мъж в кафенето и ден след ден се стремеше някого да нарани. Постепенно край него не останаха хора. Седеше сам на маса в препълненото кафене… Наранените от него хора се веселяха, общуваха, пишеха талантливи книги. И се пазеха да бъдат далеч от него.

За да оцелее, той постепенно започна да се превръща в камък. Оправда името си. Ангелът му хранител, свързан с фамилията му, вече докладваше на Големия Началник на небето за своя провал. И беше освободен от служба при него. Какво да защитава каменен човек?

Един летен ден каменният човек седеше, както обикновено сам в кафенето. Край него мина нова и непохватна сервитьорка. Тя се загледа в него, спъна се и заедно с подноса, тежко натоварен с напитки и храна, се сгромоляса върху каменния човек. За пръв път от години някой го нараняваше - каменният човек за миг се учуди. И следващият миг се разсипа на малки частици. Оказа се, че не е бил толкова неуязвим каменният човек. Оказа се направен не от истински камък, а просто от гипс. Както всичко в живота на каменния човек, и материалът, от който беше направен сега, не беше истински, а подменен…

Мина чистачката на кафенето, почисти, измете гипса и го изхвърли в отсрещния контейнер за боклук.

Където му беше, всъщност, мястото.

Най-после човекът с име на камък беше намерил своето истинско място в живота. И беше щастлив.

Край.