ЖИВОТ ДО ПОИСКВАНЕ

електронна книга

роман

Марко Марков

Ако аз не изгоря,

ако ти не изгориш,

ако ние не изгорим,

как мракът ще стане светлина?…

Назъм Хикмет

Не е ли пътуващият нанякъде вече там, където трябва да бъде, докато пътува?…

Ето, аз слязох на тази гара и изведнъж тя ми се стори позната. С позната сграда, леко опушена от дима на локомотивите и тъгата. С познат часовник, който мести почернели стрелки, сякаш ръкомаха и казва „Добре дошъл” или „Сбогом”. С позната чешма, лееща познати звънове. С познати, излъскани от движението релси, които са обречени да не се срещнат никога, а са винаги заедно…

Вали. Юни е, но дъждът продължава да кове дългите си сребърни гвоздеи по плочите между коловозите вече втори час. Неговата весела настойчивост ми харесва и аз не бързам да се разделя с масата в гаровия ресторант, въпреки че няколко пъти срещам деликатно подканящия ме поглед на сервитьорката. Момичето има право: залата е препълнена от мокър, делнично оживен народ, който плиска към мен забързаната си гълчава. Повече от всичко ме смущава униформата, но оправданието за нахалството ми не е лишено от основание: изобщо няма къде и при кого да отида.

Нарочно избрах маса, от която се вижда перонът. Прозорецът е недосегаем за дъжда, но е набразден от косо падащите струи. Не е ли така и с хората? Не се ли правят те на безразлични към събитията, които протичат край тях и смръщват лицата им? Бях чел някъде, че бръчките са огледало на сърцето. Колко пукнатини в сърцата ни са наша лична собственост, колко - не?

Гледам ги как, докато са на сушина, вървят спокойно; нехайно, унило или бодро. А прекрачат ли към релсите, изложат ли се на попаденията на капките, внезапно се развързват. Сякаш небесната вода е нещо извънредно. Иска ми се да им кажа: обикновена е, но е по-синя. Не мога да го сторя. Защото проечава свирката на влак: пристигащ ли, отпътуващ ли - не зная…

Ако някой сега ме запита, непременно случайно и непременно не на място, кой звук от лавината на шумовете, неистово стоварена върху беззащитните ни уши, предпочитам, бих отговорил неочаквано бързо, понеже съм мислил предварително по въпроса: свирката на влака. Обяснението за подозрително прозаичното ми предпочитание е дълго, но аз ще се постарая да отстраня детайлите около всяка причина, за да бъда кратък. Така е, защото тя е знак за началото на нещо. Нещо, което е само предчувствие, но предчувствие твърдо и сигурно. Заедно с това тя е началото на спомен…

Дъждът спря. Платих, излязох от ресторанта и оставих в багажа куфарчето си. А подир час в мен бляскаше скъпоценното усещане, че градът ме приема като стар приятел.

От разтворените прозорци на многоетажните блокове се носеше възгорчивият, интимен дъх на утринното кафе.

По мокрите улици прелитаха с тежко жужене пчелите на претоварените тролеи.

Млекарските магазини миришеха на бебе.

Дочакаха зеления цвят на светофара и преминаха по пешеходната пътека с клатушкаща се патешка походка питомците на детска градина.

Водата на фонтаните в кварталните паркове маршируваше на място, а от павилионите пред тях още сънени минувачи купуваха срещу две стотинки вчерашните тревоги на света.

Трябваше да се явя на работа подир месеца отпуск, определен за отдих след двегодишното ми бродене из дебрите на науките, ала аз се отказах от него. Колегите от управлението бяха изненадани, но готови да ме посрещнат. Така че в края на деня, наситен, предимно с приятни изживявания, останах отново сам съм себе си и по навик теглих черта под стълбчето им, подредено с педантична акуратност в мен. Сборът бе радостен: вече имах работно място, уютна квартира и страхотното желание да бъда нужен някому. Не крия, че в меката лятна вечер душата ми ликуваше от тръпното предизвестие за път - безкраен, труден и сладостен едновременно.

Вече навивах будилника, който трябваше да оповести началото на този път, когато ме жегна мисълта за пакетите. Бях забравил за тях, макар че началникът на управлението ми ги връчи само преди няколко часа. Тогава едва се сдържах да не възкликна от удивление: роднини нямах, с приятелите си се разделих вчера. На немия ми въпрос началникът отговори с повдигане на рамене, което трябваше да означава:

- Пристигнаха - и толкова. Получателят сте вие, лейтенант!

Бяха два почти еднакви по големина пакета, като единият бе значително по-тежък от другия. Върху грубата кафява хартия, която обвиваше загадъчното им съдържание, бе написано само моето име: подателят бе пожелал да остане неизвестен. Но откъде можеше да знае той моя нов адрес?… Отговорът вероятно се намираше под кафявите амбалажни листове. Любопитството ме караше да бързам, въпреки че всичко ми напомняше въведение към пошла, банална криминална история.

Разтворих първия пакет, по-лекия. След миг в ръцете ми тежеше снопче обемисти пликове, завързани старателно със синя копринена лента и също така старателно номерирани: последният носеше цифрата 7. Имаше и един самотен плик, той бе тънък и това ме накара да посегна най-напред към него. Почеркът бе стремителен, но замислено окръглен, леко приведен надясно, сякаш всяка буква бе войник, тръгнал в атака. Прочетох следното:

„Драги П.,

Зная, че сега изненадата ти няма граници. Ще се опитам дая разсея.

Тези писма са всичко, което остави след себе си един достоен човек. Притежавах ги, но разбирам, че ти имаш повече нужда от тях. Изпращам ти ги.

Не ги приемай като подарък, нито като завещание. Постарай се да ги прочетеш както трябва и ще узнаеш защо. Аз мисля, че този човек продължава да воюва.

Игра на случайността е фактът, че имената ни започват с една и съща буква. Вярвам в случайностите.

Прости ми фамилиарния тон. Но от момента, в който се докосваш до писмата, ти си мой другар. Имайки предвид това, ще си позволя да завърша като него.

Здравей!”

Запалих цигара. Признавам, бях смутен. И не толкова от анонимността на подателя. Дразнеше ме прикритата му доброжелателност. Мразя това качество на хората, защото то обикновено се покрива със съчувствието. Неведнъж бях отстранявал протегнатата към мен ръка, в която вместо лекарство против болката, откривах бонбон. Мразя и съветниците, които се силят да докажат, че благата дума е превръзка за рана. Тъкмо обратното. Именно те излагат на показ кървящата душа, лишена дори от възможността да се усмихне презрително. Но не избързвах ли с обвиненията? Може би случаят не е такъв?

И зачетох първото писмо…

юни 195..

„Драги П.,

Това е първото ми „послание” до теб. От раздялата ни измина почти половин година; много пъти го започвах и захвърлях, връщах се към него и го дописвах, мачках го с гняв или пренебрежение, после го изглаждах виновно с длани, продължавах го - нека не те смущава неугледният му вид и смотаният ми почерк. Така е, не винаги крачим с еднаква, равна крачка - веднъж избързваме, друг път се забавяме, за да си поемем дъх, трети път понакуцваме (за да сме истински, все нещо в нас трябва да куца!), а понякога просто спираме на някой кръстопът - да поразмислим, да решим, да вземем или да се освободим от всичко, което ще ни тежи нататък. Разбира се, най-накрая и след дълги колебания ти го изпращам: обещал съм - изпълнявам. То е полезно и за мен, като отчет за свършено и несвършено - усещаш ли как в твоя приятел се обажда егоистът?

И така, още щом пристигнах тук, другарите ми отредиха един нищо и никакъв район, който включва една-единствена улица със странното име „Седем братя” и няколко безименни пресечки към нея - очевидно генесето очаква подвизите ни, за да им даде тържествено имена. В наше отсъствие естествено. Казаха ми:

- Търси класовия враг! Прави го така, както си го правил досега, но по-добре, защото той се е притаил. Откъде да знаем дали не се готви за скок?

И понеже забелязаха, че се мръщя (както знаеш, аз не умея да крия чувствата и настроенията си, те винаги търсят и намират своя най-подходящ израз по лицето ми), разсмяха се сърдечно, повдигнаха вежди и добавиха:

- Не бъди сигурен, че ще ти е леко! Защото в повечето случаи врагът е в самите нас.

Какво искаха да кажат с това, още не съм разбрал. Но улицата наистина си я бива. Лъчът ? изгрява от малко площадче с градинка, кръчма и три магазина, мотае се триста-четиристотин метра между къщи и обрасли с магарешки бодил празни места и се забива стремглаво в Марица. Ала какъв лъч е това, брате мой! … С две ленти - едната калдъръмена, ако тръгнеш по нея с нови обуща, можеш да ги захвърлиш без съжаление и с чиста съвест в реката след еднократното ползване, другата - застлана с гъста белезникавосивкава прах; такъв цвят имат две неща от живота: безпросветната бедност и безличието - когато вали, споменатите вече обуща те оставят безпогрешно някъде по средата на пътешествието.

Една необходима добавка към „лъча”: през нощта той гаснеше, тъй като тукашният ергенаш мрази да му се свети. Първото, с което се справих не без усилие, бе подмяната на жестоко изпочупените порцеланови чашки и крушките. Иначе в мен ентусиазъм има толкова, че енергията му би могла да освети цял град, но само с ентусиазъм, убедих се, нищо не се постига. Тичах нагоре-надолу в продължение на седмица, докато успея. Сетне гледах двамата здравеняци, които се изкачваха с котки по дървените стълбове в небето, и в мен се заблъска рояк от неясни мисли, оформили ясен като звън на камбанка резултат:

- Това, от което трябва да се започне, е светлината!

Както вече си разбрал, тротоари улицата няма. Двете ленти опират в оградите на къщите, дрипави, неподдържани съборетини или скалъпени надве-натри неизмазани кубчета с дворове, озвучени от детски и животински гласове. А обществените й сгради са много: читалище, хлебопекарница „Мекото и лекото” (черните грозни букви на фирмата, смешно подскачащи върху наплесканата с жълта охра фасада, са полуизтрити), бръснарница „Изгрев”, тенекеджийница „Тишина”, дори църква, която е клекнала като квачка в един от ъглите й. Поначало българинът е атеист, но отношението му към религията тук надмина всички мои очаквания: от нямане какво да прави, отчето отглежда гълъби.

По-малко от месец време ми беше необходимо, за да се запозная с биографията й - по бумаги и непосредствено. Нищо особено - бедна история. Повечето мои хора са преселници от близките села и от Родопите, кореняци няма. Частниците ми са трима - един файтонджия и двама зидари. Пиша ти последното и си мисля каква пропаст разделя тези две професии. Имам предвид бъдещето, разбира се…

Съзирам някаква тъжна романтика в движението на файтона: конете стъпват изискано, грациозно, въздухът около тях звънти и пее, рони се, става по-рехав, по-жив; колелата навиват пътя ритмично, припламват и гаснат дървета, дъждът и снегът са по-видими и по-светли върху черния гланц; трепне искра под копито - и остава само видението безплътно, но зримо. Но кой седеше някога и кой седи сега под гюрука?… Струва ми се, че всичко това ще се превърне в атракция, глупава със своята показност - и ми е мъчно, признавам си.

Съвсем друго е със зидарлъка. Слагаш тухла направо в простора - и се вдигаш със стъпка по-нагоре, виждаш повече. За хората го правиш, от темела до знамето на покрива. Върху червения покрив - бялата риза! Повече от красота е то, ако го виждаш не само с очи. Ех, сега-засега, седнеш ли на обед, майсторе, понякога режеш парче от слънцето вместо хляб, наливаш литър от синьото вместо вино - и тъй поминаваш. Такива са годините, трудни. Но твоята професия е за вечни времена - и ми е гордо за теб!

Но да се върнем на земята. Наех си квартира близо до площадчето най-малко по две причини: да съм близо до двете богоугодни заведения - кръчмата и църквата, и да виждам улицата като на длан - така погледът ми ще ходи безпрепятствено до реката и ще се връща, надявам се, с всеки изминат ден все по-замислен. Стаичката ми е три на три, но напълно достатъчна, за да побере освен мен легло, маса и етажерка за книги (за гардероб ми служи идеално облегалото на стола). Едничкото, за което съжалявах през тези месеци, бяха книгите на баща ми - изгоряха в къщата през 43-та. Пазеше ги старецът като зениците на очите си. Беше ги подбирал старателно: Вазов и Захарий Стоянов, Пушкин и Достоевски, Балзак и Зола… Без работа ли е този човек, та има време и за такива занимания, казваш си сега. С кого да споделя нощите си самотник като мен, отговарям ти. И защото те виждам да бърчиш чело в знак на протест, продължавам: Работа колкото щеш, макар и все още непривична - чети нататък…

Кръчмата започнах да посещавам по принуда: поне веднъж седмично, обикновено в събота, в нея се разразяваше скандал, който по правило завършваше с такава откровена размяна на любезности, че участниците в тези своеобразни преговори носеха до следващата събота върху лицата си, освен гузните си усмивки, подутини и синини. Когато прекрачих за пръв път прага й, бях готов да се закълна, че съм сбъркал вратата. И веднага разбрах защо почти цялата мъжка половина на улицата се отбива тук за по няколко часа всяка вечер.

Тясното и ниско помещение светеше от чистота. С бели покривки бяха застлани масите, строени като за парад. Вода искреше по обшития с лъскава сребриста ламарина тезгях, зад който се разпореждаше, заобиколен от различни на ръст и обем стъкларии, кръчмарят - дребно и слабо човече с жълто лице, изкривено от болезнена гримаса; очевидно страдаше от язва, защото ми казаха, че не слага в устата си нито грам от течностите, които безучастно разнася по масите. Вонята на вкиснато вино и евтина ракия, характерна за всяко махленско заведение с подобно предназначение, отсъствуваше. Но за да бъда съвсем точен, трябва да отбележа, че към силната, облечена в хартиен абажур лампа се носеха плавно дрипавите синкави пеперуди на тютюневия дим; и най-опитният пушач не би могъл да отдели острия мирис на „тютюнопроизводителя” от мекия аромат на „ардата”.

Втората изненада обаче, за разлика от първата, която, как да е, приех, ми подействува като точно премерен и светкавично нанесен саблен удар: те ме очакваха! Чакаха ме, и тутакси се разшетаха; всеки ме канеше на масата си с такова настоятелно красноречие, та си помислих, че отърваване няма да има - ще се напия и набързо ще поставя под съмнение авторитета си. Но това не беше, както може да ти се стори, до болка познатото раболепие пред властта, опакована в униформа, снизходително решила да се поразвлече, слизайки от висотата на положението си сред по-ниските слоеве от народа. Глупости! Висината бяха те и донякъде го съзнаваха, макар и инстинктивно; личеше от ръцете им, в които чашите, вдигнати за наздравица, изглеждаха по-чупливи; и от лицата, горди и независими, открити - в непоклатимата им сигурност обаче сега се съзираше смущаваща частица предателска безпомощност. Разбирах ги. Те искаха от мен нещо, което можеха да получат сами, но нямаха право за това - трябваше да им го дам аз. Тази вечер наистина прекалих. Защото опитах питиетата на всички присъствуващи. А те бяха петнадесетина човека.

Пръв повика за мен сто гроздова и седна срещу ми със своите сто Делчо Поета. От очите на това полудете-полумъж, кривогледи и вторачени в очите ми, се сцеждаше разсеяна, бавно влачеща се мъгла. Той явно бе вече на градус, защото вместо „наздраве”, изрече доста разчленено далеч по-ефектното, но напълно безсмислено:

- Жени и вино! … Вино и жени!

След което отправи презрителен поглед към останалите, смали се, потъна за две-три минути в себе си, сетне се изправи и тръгна към изхода. Походката му можеше да се сравни с некоординираните движения на начинаещ плувец. Другите, изглежда, свикнали с приумиците на Поета, останаха безучастни.

Един по един се изредиха всички, но запомних добре трима от тях. Муто Гущера допълзя до мене безшумно и ме обгърна с нещо лепкаво и сладникаво, противно. Такива бяха и думите му, потопени в плаха, сякаш насила закачена за устните усмивка. Отец Лаврентий, без paсo, в захабен тъмен костюм, поклати многозначително благ образ, вдигна стъклото с шаващата из него мастика и каза напевно:

- Бог високо - цар далеко!

А зидарят Иван, преди да пие за здравето ми, произнесе тихо, но твърдо следното:

- Изкопае ли се темела, търсим камък, който да легне на кьоше. Много дълго го търсим, от четиритях страни го оглеждаме, а хареса ли ни някой, и с чук го опитваме… За този камък да пием!

Не някой друг, наздравицата на зидаря ме събуди в ранната утрин на следващия ден; ден, в който исках да не съм аз. Досещаше ли се той каква тежест слага върху плещите ми с нея? Да, разбира се. Търкалях се в леглото след двата аспирина и въпреки страшното главоболие, упорито се питах кой бе режисьорът на комедията, разиграла се в кръчмата. Да си отговоря не успях, защото на вратата ми се почука. Вън ме чакаше Самохода, чувство за вина се четеше както по едрото му лице, така и в думите му - файтонджията знаеше за станалото:

- Не ходя в кръчмата - каза той, след като поздрави смутено. - Такава ми е работата - излизам рано вечер, връщам се рано сутрин. Та, рекох, да се почерпиш и от мен. На!

И тикна в ръцете ми сгъната на четири двулевова банкнота. Бях смазан. Изгледах го продължително, но не забелязах по него ни следа от насмешка. Зад раменете му и зад оградата се чернееха контурите на файтона. И изведнъж ми хрумна спасителна идея. Върнах му парите и изпреварих обидата, която, убеден съм, щеше да отнесе със себе си. Казах нехайно:

- Предпочитам да ме почерпиш по друг начин. Обичам нощните разходки. И конете. Съгласен ли си?

И му подадох ръка. Пое я и я раздруса здраво. С облекчение чух веселия му, подканящ конете вик и потропването на копитата…

Пет дни по-късно се срещнах с Хари Суинга. Не крия, изпитвах интерес към личността му, защото именно той бе причината за настанилата се в кръчмата нежелана несигурност и враждебност. За него знаех само това: спокойно следи развитието на спора в заведението и когато той достигне най-високата си точка, се намесва брутално, с нетърпящи възражение аргументи.

Появата му се забеляза веднага и предизвика низ от реакции, някои от които трудно можех да си обясня. Той застана на прага, задържа се там с ръце, сложени на кръста, и опипа обстановката с очи - въздухът се напрегна, сгъсти се и ми се стори, че е необходима само една искра, за да избухне.

Беше отлично сложено, мускулесто, яко, подминало двадесетте момче. Облеклото му бе повече от предизвикателно: кървавочервена кърпа, вързана около врата, черна риза, разтворена така, че да се вижда огромната татуировка върху гърдите му, панталони от зелен плат, толкова тесни, че едва удържаха напора на масивните му нозе. Мигновено и безропотно се освободи една от масите - по-късно научих, че тя трябва да се пази специално за него. Кръчмарят, без да се бави нито секунда, притича услужливо, забърса с влажна кърпа масата и сложи на нея пълна чаша: вероятно онзи никога не променяше питието си. Видях го как тръгна към нас с леко приведено напред тяло и с наклонена глава; в походката му имаше нещо хищно - така пристъпват котките към неподозиращата опасността плячка.

Пиеше бавно, сякаш това му доставяше удоволствие (нещо рядко за мъжете на такава възраст), а между глътките гледаше пред себе си с привидно безразличие и въртеше между пръстите си синджирче: вярно указание за селски произход. Явно очакваше своя час. Мога да се обзаложа, че именно присъствието му застави част от моите хора, сред тях бе и Делчо Поета, да се впуснат в дълъг, неразрешим спор. От какво бе продиктуван този техен ход - не се досещах. Може би бе просто инсценировка: искаха да го предизвикат. Бяха трогателни в своята решимост да търпят ударите до момента, в който щяха да го видят под себе си - паднал, жалък, безпомощен. А може би искаха да предизвикат и мен?

Спорът непрекъснато набъбваше и заплашваше да излезе от руслото си. Забелязах как една почти невидима тръпка премина по тялото и по лицето на Суинга. Той остави синджирчето, навлече на средния пръст на десницата си бокс, стегна се. После с отривисто движение хвърли назад стола си, изправи се и политна натам, където бе вече горещо. Биеше се бавно, методично, като във всеки удар влагаше всичко друго, но не и страст. Той се биеше заради самия бой и това ме изненада. Около него само размахваха ръце.

Станах и разтиках плътната стена от хора, загубили човешкия си образ. Крошето, което намери брадата на Суинга, бе достатъчно силно, за да го прати на пода. Повдигнах го, приближих го до себе си и изрекох в зашеметеното му лице високо, тъй че да ме чуе втрещената аудитория:

- Тръгвай с мен!

Вън вдъхнах глътка чист въздух и поех към квартирата си. Не се и съмнявах, че ще бъда последван. Вървях и дочувах след себе си стъпките му. После един пресилено спокоен глас ме запита:

- Арестуван ли съм?

Не намерих за нужно да отговоря. Разговорът предстоеше. Но не се осъществи. Стъпките зад мен неочаквано секнаха. Обърнах се точно тогава, когато онзи набираше скорост в обратна посока: бягаше от улицата.

Реагирах по възможно най-погрешния начин: просто се изкисках. Суинга, отдалечил се вече на безопасно разстояние, спря разколебан, после продължи ходом.

Двадесет и четири часа след последното събитие бях посрещнат в кръчмата като победител. Въпреки протестите ми, за мен веднага бе освободена масата на Хари. Извърши точно своя ритуал и кръчмарят. Но в лудия възторг на мъжете съзрях тревога: той все пак бе техен, те се вълнуваха за съдбата му. Затова, след като се помъчих да изтерзая порядъчно любопитството им, почуках с вилица по чашата си и заявих:

- Успокойте се! Не е задържан!

Отпуснаха се. Зашумяха. Разнесе се звън на стъкло. Те празнуваха, а аз се опитвах да предвидя какво ще ми поднесе като реванш Суинга. Излезе по-сложно, отколкото предполагах. В една прекрасна вечер най-сетне бях удостоен с неговото внимание. Разстоянието от вратата до собствената си, а понастоящем моя маса той измина със сведени очи. Изправи ги, когато застана пред мен, и с върховно усилие на волята си промълви:

- Може ли?

Кимнах утвърдително с глава. Той се отпусна уморено на стола, а подир десетина минути бе принуден да отиде сам до тезгяха. И понеже кръчмарят, опрял лакти на ламарината, го гледаше въпросително, той глухо помоли:

- Двеста гроздова. Както винаги.

Ефектът от този удар продължаваше да витае из заведението, когато му бе нанесен втори, далеч по-безпощаден и оглушителен; негов автор бе Делчо. Поета доплува с артистична небрежност до нас двамата, зае третия, свободен стол край масата и предложи с игрива нотка в гласа:

- Суинг, стани да се чукнем!

Кръвта по лицето на Хари се дръпна, в очите му просветна ярост, но той бързо се овладя - надигна се, почака така известно време и като разбра, че Делчо изобщо няма намерение да се изправи, допря чашата си до неговата. Още не се бе разнесъл звукът от това невинно стълкновение, когато чух подигравателно произнесеното:

- Така те искам, Суинг!

Хари не дочака да се изредят всички: гаврата и така бе пълна. Преди да напусне кръчмата, за да не се появи в нея повече от месец, той се обърна към мен, безучастния наблюдател на сцената (а може би трябваше да се намеся?), и прошепна:

- Никога няма да ти го простя.

- Кое? - запитах, макар да съзнавах, че въпросът е глуповат.

- Много добре знаеш кое! - вече по-троснато отговори той и преди да си тръгне, изгледа с дива безпомощност и невероятна тъга всичко наоколо.

Разбира се, че знаех. Онзи полунощен смях на улицата нямаше да го остави на мира никога. Нито едно събитие, колкото и значимо да е то, не можеше да го изтрие от съзнанието му. Той щеше да се изпречва на пътя му в най-съдбоносните мигове от живота - тогава, когато се взема решение и се търси брод през злото към хората. Сега беше само една прясна рана, която зверчето в душата му щеше да ближе, докато престане да боли и позавехне. Но аз знаех още нещо: съществуваше риск обидата да предизвика постоянно, неукротимо ожесточение. В такъв случай и бог не можеше да му помогне…

В края на своя „кръчмарски” период посетих и църквата. Все някога трябваше да го направя. Ударих една „контра”, смених униформата с блуза и брич и поех не без вълнение към второто богоугодно заведение. Сигурен съм, че в този момент се усмихваш недоверчиво: чак пък вълнение!… Но то беше в мен, усещах го. Може би бе породено от мисълта, че там се извършва някакво тайнство; че се срещат по-често, отколкото другаде, двете непрекъснато отблъскващи се и вечно съединени късчета живот - рождението и смъртта; че в полумрака от стените ни гледат в упор скръбните изображения на онези, чиито пороци са превърнати от нашите, по-големи и по-ярки, в достойнства?… Едва ли. По-скоро се стъписваме пред непознатото, пред извънредното - и това ни изпълва с тъмно, неясно чувство.

Случих служба. Огромният като хамбар храм пустееше. Но отец Лаврентий сякаш не забелязваше това: той с усърдие водеше своето стадо през дебрите на мистиката, изискваше от него сляпо подчинение и му обещаваше в замяна съвършенство. Великолепният му тенор превземаше душите на слушателките; колкото и незначителни да бяха следите на размекването, те съществуваха, улових ги. Сред тях се открояваше баба Фанко, врачката на квартала. Всичко в нея - малката глава, забрадена с черна кърпа, ръцете й, облечени също в черно, разперени край сухото й, стопено от годините тяло - ми даваше основание да я сравня с прилеп. Останах с впечатление, че в храма тя се разпорежда като в собствен дом; какво пък, беше почти колежка на Лаврентий. Някак встрани от групата жени с възрастта на врачката бе превила съсухрена снага Глухата Сийка - жената с най-странното занятие на улицата. Тя търкаше подовете на по-заможните къщи в квартала срещу грошове, които по-скоро бяха подаяние, отколкото заплащане за изнурителния й труд. За да не изглежда съвсем така, към скъпернически пуснатите в дланта й монети прибавяха свидливо някоя и друга приготвена за вехтошаря дреха. От Глухата се интересувах главно заради дъщеря й. Бях я мярвал веднъж-дваж и се убедих, че природата се е занимавала много повече с нея, отколкото с другите жени от улицата, но за компенсация я бе лишила от нещо твърде важно - свенливостта.

Отначало Лаврентий мяташе към мене пълни с недоумение погледи; преходът от изненадата към зле прикритата неприязън бе извършен толкова плавно, че едва се забелязваше; смени я мазна благосклонност, последвана от подчертана преданост; накрая ме досегна с мършавите си лъчи недозрялото слънце на усмивката му. След тези хитро изиграни сценични етюди отчето умело използува една от паузите в службата, нестройно запълнена от малобройния хор, за да ме доближи и да ми прошепне:

- Не е удобно да разговаряме тук. Почакай ме вън.

Седнах върху грубо скована пейка сред двора на; църквата - добре поддържан двор, зашумен, но не усоен: брезите му огъваха крехки рамене под прииждащите вълни на лекия вятър, а върбите плачеха. Нейде наблизо бликаше чешма, тревите я слушаха жадно. Най-жадни обаче бяха те в неизменния за всяка църква кът, който бе събрал за вечен упокой костите на Лаврентиевите предшественици. Пасторалната картина се допълваше от пърполенето и свистенето на гълъбови криле. Гълъбите бяха гордостта на отеца.

В този миг изведнъж се досетих защо Хари Суинга избяга от мене в онази нощ: той не се страхуваше от задържане - от разговора помежду ни се страхуваше. Тогава стигнах до този извод без усилие, но сега си мисля, че той блесна в мен като резултат от сравнението на Лаврентий с Хари: единият търсеше разговора, за да се оправдае и да се вмести в моите представи за улицата - другият не желаеше да встъпи в него, защото това беше единственият начин да брани територията на своята независимост. Някаква загадка се таеше в границите на тази територия, загадка, която той не искаше да изважда на показ.

А Лаврентий не ме изненада с нищо ново. Най-същественото от това, което ми каза, се събира в три-четири фрази, изречени предпазливо и пак с усмивка, зад която бе трудно да се надникне. Бе откровен до цинизъм:

- Няма да ти преча. Историята доказва, че религията е вървяла винаги ръка за ръка с властта. Но на една крачка след нея. Тя винаги е помагала в тежки часове с каквото може… Като момчето с бакърчето, в което е натопен босилекът по Богоявление.

Не се и опитах да му възразя: беше безполезно. Още повече ме застави да мълча фактът, че той беше убеден в това, което казваше. Гръбнака, превит пред силния на деня - ето кое ненавиждам повече от всичко. Щом в теб има нещо, в което вярваш без резерви, умей да го защитаваш, човече. В противен случай ти си влечуго.

Но неговите думи извикаха в мен най-първия ми спомен от улицата. (Виждаш ли, вече имам и спомени!) Тъкмо бях пристигнал и присъствувах на хвърлянето на кръста в Марица. Лаврентий в бляскави одежди и в ролята си на божи наместник, горд и недостъпен, метна в реката жълтеникавия предмет, върху който бе разпнат Христос, с движение, което напомняше с всичките си съставки замятането на въдица. Тежестта проби тънкия лед с пукане и хлътна под бризналата с шумолене млада зеленикава вода. От тълпата сеирджии, окупирала стръмния, покрит тук-там с мръсен сняг бряг, се отделиха няколко брадясали човека, очевидно безделници, полуголи, хихикащи се, стоплени от евтиния коняк. Заедно с тях бухна във водата космат като маймуна, набит, излъчващ страшна физическа сила мъж. Запитах най-близкостоящия до мене как се казва той. Отговора получих след подробно изучаване на лицето ми: Казака… Казака се добра пръв до кръста и го връчи с поклон на Лаврентий. След това го видях как се отдалечава от все още шумящата и коментираща тълпа с издута платнена торба в ръце. Често го срещах в последно време в кръчмата, но така и не чух дума от него. Почти не пиеше, не вземаше участие в свадите, проследи с тъпа наслада разправата с Хари Суинга. Нещо в него ми убягваше. Тази непроницаемост ме тревожеше; бях длъжен да надникна във всеки един от хората си, особено в трудните характери. Само така щях да оправдая живота си тук, на улицата. Сблъсъците, които се редуваха пред очите ми, ми дадоха да разбера недвусмислено, че ако съм сам, задачата ми ще бъде непосилна. Затова побързах да свикам „спявка”. Отзоваха се всички партийци, сравнително малко на брой. Мълчаха и пушеха. Говорех предимно аз, главно за това, което ни предстои: ликвидиране на хулиганството (струва ми се, че терминът е пресилен) и пълното ангажиране на незаетите с общественополезен труд. Разбраха ме. Каквото трябва от нас, имаш го - казваха един през друг. За свой помощник, на доброволни начала естествено, избрах Начо…

Ако ни видиш отнякъде заедно, ще онемееш. Аз, двуметрова без няколко сантиметра върлина, с вечно недоспало, измъчено лице на Исус, с униформа, в която би се побрал още един с моя формат, с прашясали ботуши, оставени без боя от ординарец-мърляч от последната национална катастрофа, и Той - трътлест мъжага на около 40-45, пухтящ от притеснение и от стичащата се към очите му, изглежда, лютива пот, с червен като препечен самун врат и с такъв хитроват пейзаж на лицето, че просто няма начин да не възкликнеш спонтанно, без следа от преднамереност:

- Ами къде е магарето?!

В интерес на истината от време на време Начо се опитваше да смени наивистичния зноен пейзаж с някоя и друга свъсена зимна картина, за авторитет, разбира се, но го правеше извънредно неуспешно; все едно в тиха лятна привечер да завие снежна буря… Това подхвърлено на нечовешки инквизиции чрез поглъщане на огромни количества вегетарианска храна и невинни течности тяло можеше да измами всекиго; иначе то бе обвивка на нежна, трепетна за всяка болка и радост, безукорно вярна душа. Такива богати и щедри души носят, забелязал съм, селяните, когато са насаме оъс земята и децата си, и някои интелигенти, все още неомърсени, неопетнени от звънтящата и галеща слуха нечистотия на парите; излишните сребърници, независимо от начина, по който са придобити, говорят почти винаги за нечиста съвест, много често дори за предателство. Най-вече към себе си - но това е достатъчно, защото разстоянието до падението е една крачка.

А на Начо се спрях ето защо. Веднъж го видях как се грижи за дръвче от улицата с обелена от злосторник кора. Беше безнадежден случай. Стеблото бе превито до праха, листата му - клюмнали, а пъпките - защото то бе пред плод, затова бе и чисто убийство — прегорели от мъката. Начо го намаза грижливо с (Хм! Запуши си, моля те, чувствителния нос!) говеждо лайно, старателно го обви със зебло от чувал и го превърза с яка връв. Монологът, c който той съпровождаше всяко едно от тези свои действия, е непредаваем. Не мога да ти го възпроизведа, макар филологическите ми възможности да са доказани: все пак имам четири семестъра в Университета. Той говореше за спечената, бедна земя тук, за щедростта й в полето, за грижовността на човешката ръка, за лекотата, с която замахва да удари - и от думите му струеше топлина и гняв… Знаех вече, че е бил ятак, че е изтезаван до смърт в полицията и че е без семейство; така ласката, която даряваше, имаше и друго обяснение. Дано не се лъжа, но той ми изглежда светъл човек.

По-горе ти споменах нещичко за светлината - позволи ми да продължа за нея.

Читалището ни е със славна история. Стара е сградата му, мъдра. Дори само един факт ще те убеди в това: в салона й е играл роля от Шекспирова пиеса априлецът Кочо. Реших да надникна в него не само от любопитство: нужна ми бе някаква книга, а това бе добър повод да разбера отчасти интересите на народонаселението си.

И така, двамата с Начо влизаме в библиотеката. Посреща ни тайнственият сумрак, характерен за този род помещения. Тук обаче той има своя специфична особеност: превърнат е в тежък, неподвижен мрак. А по средата му блещука нищожно по размери сияние. Очите ни постепенно привикват и откриват източника му. Той е седнал зад полупразна маса и е приел образа на повехнала жена в рокля от сребристо ламе. Тънките сухи пръсти на ръцете й, положени върху масата, са обременени от порядъчно количество презрян метал във формата на пръстени. Пак той, вече в друга форма, лъщи в изкуствената усмивка, която веднага се разполага върху грижливо гледаното, но издаващо безпогрешно годините на притежателката си лице.

- Мадам? - респектиран съм и прошептявам умолително, а в гласа ми бълбукат нотки на смущение.

- Проданова. Мими - отзовават се с отегчение на молбата ми. Отбелязвам, че ударението, сложено на името, се поклаща предизвикателно като паунова опашка на втората му сричка.

Представям себе си и Начо. Моята длан е поета със зле прикрити резерви, тази на Начо - гнусливо. Това не убягна от напрегнатото внимание на помощника ми; усещам го как изведнъж настръхва. После разговорът ни тече като ленива река, която е срещнала по пътя си неприятно, но преодолимо препятствие.

- Колко читатели има поверената ви библиотека?

- Трима-четирима са културните хора в квартала - демонстрира великолепно френско произношение Проданова Мими; р-то се блъска като леко проядено камъче в златните брегове.

Зад мене Начо ръмжи на български.

- Само толкова? Не са ли твърде малко? - без да искам и съвсем машинално опитвам своя позабравен, затрупан от пепелта на грижите френски аз, а погледът ми се разхожда из дрипавите книги по лавиците. Отзвукът е мигновен:

- О-о-о??? -

но изненадата е светкавично овладяна, личи школата на салона; париран съм с най-подходящия въпрос:

- Френски колеж?

- Има ли някакво значение? - произнесено е нехайно, напълно в духа на етикета.

Зад мене Начо мести крака. Извръщам се и виждам опулени очи и разтворена уста. Бързам да го извадя от вцепенението, като му смигам съучастнически.

- И фондът ви е в такъв окаян вид - продължавам, като пристъпвам към лавиците и вадя том подир том; изпокъсани, с петна от влага, непоглеждани сякаш от век.

- Книгата иска грижи… Няма пари, а без тях за съжаление нищо не може да се направи. Страната строи, трябва да я разбираме - предъвква думите Проданова Мими, като се старае да не изпусне излишна или неудобна.

- Да-а-а - провлачвам аз и без да прибягвам до услугите на прозорливостта си, усещам, че силите срещу мен вече са готови за отбрана. Усмихвам се и казвам: - А към вас имам няколко горещи молби, мадам. Наредете на прислужницата да свали пердетата и да измие стъклата на прозорците. Това - едно. Сетне в продължение на седмица да държи де-но-нощ-но вратата и прозорците разтворени. Това - две…

- А книгите? - прекъсва ме ужасена Мими.

- Ако тук се помещаваше колбасарски магазин, бих споделил тревогата ви. Но културните хора в квартала, както казахте, са малко. Ако някой от тях се осмели да присвои книга, лесно ще го задържим, защото ще знаем къде да го търсим. Така ли е?… По-нататък: не намирате ли, че това подово масло е отвратително черно, а миризмата му, о-о, не издевателствуваме ли над съдържанието на думата миризма, мадам?… Прислужницата ще се справи трудно, помогнете й, моля!

- А-а-аз? - заеква Мими, вдига нагоре хубавите си бели ръце, пръстените проблясват гневно, но погледът ми е корав и хладен, не търпи възражения, и тя кима уморено и примирено с глава.

- Но преди това - продължавам по-меко, защото зная, че последното впечатление е най-трайно - ще ви изпратя помощници. Приемете ги и ги съветвайте. Без вашите напътствия те могат да напакостят на книгите. А за читатели не се безпокойте, ще ги имате… Виждате ли как се разбираме?

- Пиши първо мен! - Това историческо изречение бе изстреляно безцеремонно, дрезгаво, с неприязън; можеш изобщо да не се съмняваш кой го е произнесъл.

На следващия ден една рота въоръжена с ножици, лепила, хартия и желание за изява хлапаци се зае да поправя одрипавелите, лишени от заслужено внимание одежди на класиците. А на стената на кварталното ОФ клубче улицата четеше следната обява:

СЪОБЩЕНИЕ

Молим гражданството който има лични прочетени от него книги и иска да ги предаде за обществени нужди. Приемането на това голямо дело без разписка става тук всеки ден и по всяко време следобед. При отсъствие да ме търсите вкъщи. Начо.

Начо бе огняр и работеше само нощем. А правописът на обявата, разбира се, е запазен до последния знак…

Противно на моите опасения, купчинките от книги, наредени върху червения плат на масата в клубчето, растяха. А когато броят на заглавията им се изписваше вече със солидните три цифри, направих интересна констатация, но извод от нея, уви, не мога да извлека: предпочитаната от улицата литература е историческата, най-вече мемоарната. Изводът се губи в също така интересни догадки, най-важните от които са горе-долу следните:

Времето е следреволюционно: тези книги са били необходими и когато ние бяхме в гората, и сега, когато пистолетът е заменен с кирка, лопата и чук. Читателят ги „дописва” в себе си и ни оглежда от глава до пети, защото от нашето поведение зависи неговият живот.

Той решително, категорично не вярва на съвременните писатели. Защо? Защото те са твърде близо до последните големи и малки събития, още не са изтрезнели от тях и естествено идеализират. Сред тях има и много хитреци, нагаждащи се към обстоятелствата - те също идеализират. Аз самият ги чета и виждам как от писалките им капят лековато думите „борба”, „подвиг”, „герой”, „безсмъртие”; чудя се как досега не са се удавили в мастило. А талантливите и предпазливите изчакват… Мисля, че е крайно наложително можещите от нас да опишат борбата такава, каквато беше, защото споменът е опасно нещо: колкото повече време минава, толкова по-мил и по-красив става той.

Щях да забравя: посещението ни в библиотеката имаше още една, логична последица. Няколко дни след него Начо ми се представи като излязъл от - хм! хм! - моден журнал: тъмносиня риза с дълги, навити нагоре ръкави, черен панталон с ръб, който би могъл да те пореже, и черни, лъснати до блясък половинки. Тези взаимнонетърпящи се цветове на дъгата се допълваха от слънчевобяла и гузна - като че бе извършил нещо нередно - усмивка.

- Влизам в магазина и - от чорапите до връзката! Наред! - казва той и ме следи, сякаш иска да се огледа в мен. Сетне отсича, като си помага с дясната ръка: - Старите ги оставих в съблекалнята! Има да се чудят и маят на мръсотията!… - и това, последното, ме заставя да засияя от удоволствие.

Така я кара, тика и бута твоят приятел тук. Но ако си мислиш, че се занимава само с дреболии и големите неприятности го отминават, без дори да го поздравят, лъжеш се…

Бях започнал вече да живея по навик (това, което никой от нас не бива да си позволява!), когато „дневният ми режим” бе накъсан на парчета и захвърлен на вятъра от необичайно събитие: от улицата изчезна дете! Едно странно ЧП, първото по рода си в града. По цели дни ходех като замаян, а Начо смъкна няколко килограма от притеснение и срам. Преровихме квартала, под всеки лист и керемида надникнахме - от детето ни вест, ни кост. Беше момче от многобройната челяд на Казаците и това още повече ни хвърляше в недоумение и ни плашеше - краде се дете от сой, защото, както казват в благопристойните общества, първите седем години са от особена важност. Десетгодишно, русоляво, сополиво, изпоцапано с кал - такова го бях виждал на улицата, такова стоеше в очите ми сега всеки миг от денонощието и не ми даваше мира.

Човек беше, човек току-така се не губи - трескаво премятах хиляди „Защо”, „как”, „къде” в себе си, а загадката ставаше все по-голяма, костеливото ? орехче едрееше и ме изпълваше.

Докато една утрин, беше към четири, на вратата ми се похлопа така, сякаш наблизо бе избухнал пожар. Отворих - Начо: потен, разчорлен, задъхан. И думите му, изречени на пресекулки:

- Намерих го… У Цвета… Давай бързо де!

Навлякох как да е дрехите си. За всеки случай навъртях „Бърза помощ”: трябваше да се предвиди и най-лошото. И се втурнахме презглава по улицата. Но преди да ти разкрия станалото по-нататък, искам да ти разкажа какво знаех за Цвета до този ден.

А то е и много, и малко. Нейна собственост бе една от най-хубавите къщи на улицата. Единственият й син войник, е убит преди две години на границата при твърде неясни обстоятелства: Докаран в цинков ковчег и погребан без военни почести. От този ден тя полудява. Лудостта й е кротка и се заключава в кратки изблици; най-характерното при тях е издаването на едни и същи откъслечни, но взаимносвързани за наблюдателното ухо звуци. Откакто съм тук, тя е изпадала няколко пъти в подобни състояния…

Излиза пред къщата си, има вид на ранено животно: очи, в които блуждае безпомощно безумие, ръце, протегнати напред, със събрани като за молитва длани, унило и пребито тяло. Отпуща се меко на колене в праха, а случилите се по това време наоколо хора се отдалечават, свели глави.

- А-ъ-ъ-ъ! - от присвитите й устни изскача и се дави, влачи се вой на сирена: бавен и протяжен, мрачен.

- А-ха-хъ-хъ! А-ха-хъ-хъ! - накъсано й тревожно се мята гласът на войнишка тръба.

- Ат-аа! Ат-аа! - отсечено и твърдо проехтява стъпката на призрачен строй маршируващи.

- Бам! Та-та-та-та! Бам! - свистят страшно и все по-ясно и зловещо изстрелите на дълго сражение.

- О-о-о-у-у! - улицата се препълва от вик, от който настръхват даже листата на дърветата.

И тялото пада, гърчи се като срязан на две червей, дланите се свиват, прах тече от тези два живи пясъчни часовника, а устата, от която капе мръсна жълта пяна, издава сподавяни с мъка вопли; налучква верния път към най-скъпата дума:

- Ма-ма-ма-майко!

Лекарите, със свойствената им в такива случаи мнима студенина, са категорични: напълно закономерна реакция на организъм, понесъл изключителна по силата си психотравма. И единодушни: ще го излекува само времето…

Мъжът ?, банков чиновник преди Девети, връзките му с бившите са доказани, напуща града ден-два след погребението. Дълго време следите му се губят. Откриват ги в някакво далечно село - там сега той работи като счетоводител на богато ТКЗС: рядко явление в тези години. Съпружеските, си задължения изпълнява по особен начин: всеки месец ? изпраща почти цялата си заплата. Която тя гори по възможно най-тържествения начин сред улицата. Вече бях успял да присъствувам на една от тъжните, разигравани с педантична последователност и, както разбрах, без отклонения от сценария сцени…

На улицата се тълпяха деца, очевидно знаеха деня, в който се извършва това жертвоприношение. Тя измина разточително бавно разстоянието от вратата до тях; изглежда, съзнаваше, че предстоящото представление предизвиква интереса им: театърът без публика не струва пукната пара. Беше в дълга до петите бална рокля, с разпуснати, пилеещи се по раменете бели коси, боса. Върху лицето й играеше лека, полупрезрителна, полуподигравателна усмивка. На гърдите си носеше гирлянд, изкуствените цветя по който, до едно черни, се редуваха с банкноти, в ръцете й виснеше тесла. Тя закова на две съседни дървета големите лъскави гвоздеи, които извади от пазвата си, внимателно завърза гирлянда, извади от пазвата си и свещ, запали я, прекръсти се и хартията пламна. Сухата пепел пукаше и се вдигаше нагоре, по-едрите късове от изгорялото напомняха колеблив летеж на нощни птици.

Децата наоколо не смееха да мръднат, само преглъщаха учестено и жадно гледаха. Не знаех как да се намеся, а бях длъжен да го сторя. Цената на тези пари беше неимоверно висока: селякът се трепеше по полето за стотинки…

Други две нейни напълно нормални според мен хрумвания са свързани с къщата: двуетажна, с червени като кръв керемиди и широки трикрили прозорци. Първата: в един неделен ден тя плаща на десетина войника, които са в отпуск, и събаря тухлената й ограда. Втората: всяка нощ къщата прилича на замък, в който има прием: всичките й светлини горят до разсъмване.

В досието на Цвета има още един заслужаващ внимание фрагмент. Отец Лаврентий е изповядал пред нашите органи следното:

- Идва при мене веднъж и ни в клин, ни в ръкав ме помоли да отслужа панихида на мъжа й Пенчо. Противно бе и необичайно при жив човек, но тя си плати… Сетне ми каза, че иска да се откаже от Пенчовата фамилия. Отворих уста да й възразя, но тя пак си плати… Казах й, че пред бога е уредено, но трябва да отиде и в съвета. Не, отговори, аз с тях вземане-даване не искам да имам… Рече още: така и така съм дошла, ами дай да свършим работата докрай: кръсти ме на името на божията майка. Съблече се и в купела влезе. Да ми прости господ, и туй сторих. Луд човек, знаех ли какво може да направи?… И пак плати, от една детска метална касичка с надпис „инвестиционна банка” плащаше.

Това е. А у Цветини пристигнахме за броени минути. Оставих Начо вън независимо от протестите му и бутнах входната врата, тя никога не се заключваше. Веднага открих стаята, която ми беше необходима.

Цвета ме посрещна без изненада. След един дълъг, втренчен поглед, с който имах честта да бъда удостоен и в който първоначалното зрънце любопитство бе стопено от зла насмешка, последва действие, което най-малко очаквах: бях поканен да вляза в стаята с реверанс, изразяващ нетърпима ирония, съпроводен от две изсъскани в лицето ми думи „тилов герой” - по-късно ги свързах с известните ми подвизи на мъжа й в новите земи.

Отстраних я грубо и видях детето. То седеше на стол, който удивително приличаше на трон, и бе разперило мършави ръце покрай тънки, нечисти крака. Врабче! - отбелязах мигновено в себе си и вдигнах русата му, отпусната върху гърдите глава. На челото му едрееше рана, кръвта около нея се бе спекла. Помъчих се да го свестя - разтърсих го, опитах се да му дам вода от кой знае откъде попаднала ми гарафа. Напразно. Тогава го грабнах и се затичах през двора към изхода, пред който вече мъждукаха светлините на линейката. Впрочем изход нямаше, защото нямаше ограда. След неизбежната суетня около детето колата отпътува. Стоях сред улицата, дърпах нервно от цигарата, която бях запалил, без да усетя, и гледах как се събуждат един подир друг прозорците на близките къщи.

След четвърт час бях отново в стаята, която по-нататък ще ти опиша с големи подробности; намирам, че това е важно и все някому ще послужи. Прости ми, но вие „горе” много често не забелязвате малките наглед неща, сякаш се взирате през обратната страна на бинокъл. Естествено е от височината погледът да се замъглява и да отчита само значимото. Но нали тъкмо то е съградено от незначителни дреболии: понякога те обръщат колата или я насочват в погрешна посока. Малкият човек, който незабележимо върви след нас и в когото спи или търка с юмручета очи подвигът да надмине себе си - ето обектът, който трябва да ни занимава повече от всеки друг път! (Разбира се, обект е случайно изпусната дума, бездушна и неточна, но ти не ми забелязвай.)

Помещението, във въздуха на което още дишаше престъплението, бе чисто, но мрачно; прозорците му бяха закрити от черни и тежки плюшени завеси. То изглеждаше да е с нищожни размери, тъй като бе претъпкано с всевъзможни вещи; имах чувството, че се намирам в оказионен магазин. Наистина не зная откъде да започна, затова не ме обвинявай в непоследователност; много често човек обръща внимание и на излишното, което впоследствие заема достойно място в йерархията на ценностите.

По пода, най-обикновено дюшеме, лимоненожълто (очевидно търкано с керемида, преди да се намеси четката за дъски), се „разхождаха” обуща от най-различен вид и калибър: бели бебешки буйки, с които се прави първа крачка по нашата грешна земя, черни и кафяви половинки, с протрита кожа на бомбетата и изядени токове, боти в същите разцветки, със замърсена ярешка подплата, дори чифт туристически, прилични на танкове обуща. Този своеобразен парад завършваше с войнишки ботуши, напълнени с градинска пръст, над която се поклащаха срамежливите червени цветове на две мушката.

На масичка, застлана с бродирано каре, бе поставен джобен часовник. Под напуканото му стъкло се четеше нежно изписаният на латиница надпис „Кортебер”, а стрелките, над започналия да пожълтява циферблат бяха спрели на 12 без 5. Отляво на часовника бе положен лист от тетрадка по смятане за отделенията, на квадратчета, на който бяха нахвърляни с лилаво мастило едри, разкривени печатни букви: „Мамо, ще се върна след пет минути! Не се сърди!!!”

На друга масичка, близначка на споменатата, бяха пръснати в безреда: разтворена книга (затова не разбрах заглавието й), лъскава 50-левова монета с конника на Крум, четка за рисуване, самописка, сърмен пагон без звезди, заплашващ да се разпадне дори от съприкосновението с погледа ми, и сух житен клас. Детето, на което бе правен прощъпулникът, вероятно бе протегнало ръчички към малка изящна отвертка - тя бе отделена в един от ъглите на масата.

Под витрината на стар шкаф, облегнат уморено на една от стените, бяха поставени в следния ред: жилка с идеално извита чашка на чаталчето, облечено в медна тел, и с изпънати квадратни ластици; прашка с поизвехтяла от употреба кожа на металото, но с добре запазени, чисти върви; ножче със седефени чирени, с извадени тирбушон и отварачка за консерви; прекрасен туристически нож, леко изтеглен от сребристата си кания; издялано от борова кора детско пистолетче; дървена пушка, от онези, с които хлапаците от ДОСО-то плуват в лятната къпалия и поставят рекордите си; тежък войнишки нож с нащърбено острие и със засъхнало в улеите масло. Под тези предмети се търкаляха обли късове чакъл, сачми от Болтовата фабрика, патрони с потъмнели вече гилзи и дървени куршуми.

Върху срещуположната стена на стаята бе прикована физическата карта на България. Там, където синята вена на Марица пулсира за последен път на родна земя и неохотно поема към чуждото море, бе забодено с топлийка червено книжно флагче. Отляво на картата висеше календар, на който също с червено бе заличена цифрата на един от дните на годината; месецът бе август. Отдясно на лист с големината на календара бяха извадени старателно всички събития, станали на този ден по света и в родината; последното от тях бе: „Загинал синът ми Динчо.” Над това „агиттабло” бе поставен портретът на момче във войнишка униформа; под обграждащия го венец от безвкусни изкуствени цветя, познати ми от горенето на банкнотите сред улицата, гледаха воднисти, леко присвити очи. Под рамката белееха изрязаните от картон цифри на две дати, разделени навеки от безжалостно тире.

По средата на стаята бяха изправени два восъчни манекена. (Внимание, приятелю! В чекмеджето на скромното ми писалище стои без отговор молбата на Пардо, стар, прегърбен мазен евреин с торбички под вечно сълзящите очи, собственик на магазин за дрехи в квартала: защо очите на търговците винаги сълзят?… Първото изречение на коленопреклонната му молба, подчертано от мен с червен молив, завършва е думите: „…изчезнаха двата ми манекена”.) Мъжката фигура бе облечена с младоженски, женската - с булченски дрехи; бяла риза, бял костюм, бели обуща - черно венче, черна рокля, черни обувки. Восъчните ръце, сплетени в прегръдка, държаха снежнобяла кърпа, от която, а може би така ми се бе сторило, течеше кафява пръст, примесена с огнени отблясъци. Леглото зад тях — широко, персон и половина - бе с отметната кувертюра…

- Защо го направи? - запитах сподавено, макар че вече, не се нуждаех от отговора, тъй като го имах.

- Студени са - отговори глухо Цвета, като посочи двете подобия на хора пред себе си. - Пипна ли ги, сякаш лед докосвам и ми иде да крещя. А то е живо, топло. И е русо като него!

- А защо го удари?

- Бореше се, не искаше да стои при мене - гласът й бе станал още по-глух.- И защото куршумът го бе намерил там, в челото. Него! - тя гледаше портрета; погледът й бе дълбок, тъмен, но в него вече можеха да се съзрат искриците на лудостта.

Нямах повече работа тук, в този музей, уреден от безумната майчина мъка. В този музей, който може да ни обсипе с хиляди въпроси. А дали ние сме в състояние да отговорим както трябва поне на част от тях? И на най-главния: защо човекът подготвя от най-ранна възраст своето потомство в страшното умение да убива - и то така просто и естествено, както сее и жъне плодовете на посятото?…

Дните си след това прекарах в болницата, край леглото на пострадалото дете. Беше ударено лошо и дълго време едва се крепеше на тъничкия ръб между живота и смъртта. Но младият организъм победи: решаващата си дума каза досегашният му начин на съществуване. Остана му обаче един недъг, по-страшен и от самата смърт: не помни нищо и никого. Лекарите наричат заболяването амнезия. И добавят: само трус, еднакъв по сила и значение на този, може да му върне отнетото. Но това се случвало извънредно рядко.

Човек без минало - то е ужасно. Помисли си, как ще се стреми към по-доброто по пътя си напред този малък човек, след като е забравил срещите си с обикновеното добро и най-вече със злото?… А може би греша. Може би стремежът ни към по-доброто не се корени единствено в миналото ни и не зависи толкова от него. Защото съм твърдо убеден, че този стремеж е даденост, той е вътре в нас и няма сила на света, способна да го възпре или убие, което е едно и също.

При Цвета в тези тревожни за мен дни се връщаше само мисълта ми: оставих я спокойно да очаква изтичането на онези пет минути от решетките на листа, потреперващ до часовника. Затова пък надникнах в дома на Казаците. Какво съм видял там, ще ти пиша в следващото си писмо. И бездруго вече съм ти дотегнал.

Ти, разбира се, едва ли ще ми отговориш. Имаш си работа, далеч по-отговорна от моята и отнемаща цялото ти време. Все пак, ако се решиш, ще ми бъде усмихнато: то ще е като протегната за поздрав и приета с удоволствие приятелска десница. Адреса ми знаеш - пиши ми до Улицата.

Здравей!”

Листите бяха леко пожълтели и издаваха остър, специфичен дъх на тютюн; очевидно подателят се е отнасял нехайно към здравето си. Разпилях ги върху масата и се опитах да отделя зърното от плявата - навик от сесиите в училището. Признавам си, че това бе напълно безуспешен опит; той го бе сторил, преди за запише този къс от живота - своя и на хората, които са го заобикаляли. Дори подробностите тук бяха значителни - кой знае защо, той се застраховаше, когато се увличаше в тях. А бях чел някъде, то бе отбелязано и от него, че времето се прави от наглед незначителното, което тече покрай нас незабележимо, но ни мята във въртопите си като стихия.

Естествено най-силно впечатление ми направи музеят на Лудата. Може би защото преди години и аз бях подобен експонат, но в действуващ музей: с петдесетина събрани от различни краища на страната сираци от войната обитавах сиропиталище, настанено в голяма, съсипана от бомбардировките и възстановена набързо сграда. Градът не бе голям, но ми се струваше, че става двойно по-многолюден всяка сутрин, когато се запътвахме към прогимназията, и всеки обед, когато се връщахме от нея - там продължавахме образованието си. Привличаше го дрипавият ни строй: доизносвахме подарени дрехи и вехти, разкривени обуща. В очите на минувачите имаше състрадание, но то жестоко ни обиждаше, озлобяваше ни. Едва ли някой от тях подозираше, че именно това ни обединяваше и ни правеше единни и солидарни, силни. Солидарността пък ни даваше едно постоянно чувство за превъзходство над останалите деца. Зад стените на сиропиталището живеехме на принципа „един за всички - всички за един”; най-великия принцип, който човечеството е открило по пътя си. Никой не можеше да ни сгреши в прогимназията не само по външния ни вид. Ние се радвахме и страдахме заедно. Ние си помагахме. Ние се защитавахме. Ние бранехме територията си. Останалите бяха аз, ти, той. Ние бяхме ние.

А в сиропиталището се преобразявахме. Там страняхме един от друг, всеки се затваряше в себе си и не допущаше никого до онова, което го бе хвърлило от детството в света на спомена. Приятелствата биваха мимолетни, изчезваха бързо и безследно, нерядко завършваха с побоища. Неимоверните усилия на възпитателите да сложат ред в отношенията ни и да създадат колектив не даваха резултати. По-предвидливите от тях разбираха, че все още не сме престанали да вървим от миналото към настоящето и не се намесваха в този процес. Имаше и такива, които опитваха дори насилието, но отстъпваха пред неизчерпаемата изобретателност при издирване на начини за отмъщение. Ние не им създавахме други грижи - бягства от сиропиталището нямаше, кражбата бе нещо непознато за нас. С изключение може би само на един случай: до днес той ми изглеждаше незначителен, но сега го виждам и преценявам по-иначе…

Пролетта в този град идваше късно, затова, жителите му се радваха на ласката ? повече. Забелязал съм, че търговците използуват най-вече радостта, за да напълнят кесиите си. В едно майско утро близкото до сиропиталището площадче осъмна по-пъстро и оживено от друг път. Ранобудните вече бяха успели да го превземат: висяха пред стрелбището, вперили погледи в мишените, придаващи му тайнственост и екзотичност; помайваха се около будките за сладолед и захарен памук; надничаха в сергиите, където можеше да се намери всичко - от евтиното пръстенче и брошка до глинената окарина; захласваха се пред двете люлки едната, придържаща със синджири във въздуха столчетата си, втората - със закрепени на железни пръти, боядисани в синьо-бяло, замрели над паветата лодки. Ако кажа, че сме отминали със свойственото ни безразличие тази шарения, ще излъжа. Така беше и през следващите дни: празникът там не свършваше. Завиждахме на връстниците си, които, хванали ръцете на бащите си, опитваха поред предлагащите им се удоволствия. И забелязахме нещо, за което си шепнехме нощем преди заспиване: те, доволни и червенобузи, предпочитаха пред шемета на люлките, пред топящите се розови кълба на захарния памук, пред щедрата гласовитост на глината… стрелбището!

Акцията бе замислена и изпълнена блестящо. Измъкнахме се безшумно в полунощ от сиропиталището и стъпихме на онемялото, отдъхващо си площадче. Катинарът на стрелбището не ни създаде особени затруднения. Лъчът на електрическото фенерче опипа вътрешността на палатката и откри търсеното. След десетина минути затворите на петте пушки, насочвани през деня към разнообразните цели - от облечените в среброто на станиола орехи до изрисуваната безвкусно усмивка на шперплатовия гангстер - бяха пуснати в тоалетните на сиропиталището.

Невъобразимият шум, който се вдигна в града на следния ден, отвори и нашите врати. Бяхме строени във физкултурния салон. Когато встъпителната реч, назидателна, ратуваща за честност и имаща за основа ненавижданото от мен „признат грях - половин грях”, завърши, като изстрел изсвистя въпросът:

- Кой го извърши!

По редицата пробяга колебание. След това тя направи крачка напред. Върху всички лица имаше решителност.

Едва сега мога да си отговоря защо го сторихме. Там се стреляше. И се стреляше по нас. Всички ние и само ние бяхме стената, в която се прицелваха. Стената, съградена от смътни, но трайни, малко смешни, но свидни, твърди, но беззащитни спомени. От нашето минало. Бяхме длъжни да застанем пред него, да поемем удара върху себе си, да го съхраним.

Случаят, коментиран дълго и незлобливо от града, роди промяната, към която се стремяха отчаяно възпитателите ни: повече отпреди ние бяхме ние и в сиропиталището. Така продължихме и след ваканцията. Ваканцията, в която най-сетне отидох на гроба на мама и тате - партизани, загинали в бой. Придружаваше ме началникът на военното училище в града, мой настойник в прогимназията.

А човекът, чиито писма са пред мен, изглежда, е бил наистина силен. Хващам се как, без да искам, мисля с негови думи, как ги изричам в себе си с неговия тон: стоплен от вече отшумялото, леко насмешлив, пристрастен.

ноември 195…

„Драги П.,

Писмото ти получих с голямо закъснение?. Разбирам причините - може би си изпълнявал задача зад граница. Войната на „тихия фронт” е безмилостна; всяка грешна стъпка, направена дори върху парче хартия, би означавала гибел не само за теб, не само за десетки и стотици хора, но непоправим удар и срещу България. Макар да изключвам сравнението между задълженията ни, струва ми се, че двамата сме на един и същи пост. (Наскоро се интересувах по друг повод от тази дума. Оказа. се, че произходът й е латински, тя трябва да се тълкува като „място, от което се охранява или наблюдава нещо”. Колко много се е променило от някои това тълкувание в наши дни!)

Времето и тук е тревожно. Дните са трудни, по трапезите личи недоимък, а нощем доста често прелитат вражески самолети. Те си знаят по-добре какво търсят, но не ще да е, за да разберат докъде сме стигнали и какво мислим да правим по-нататък. Защото към тях се вдигат не само стреснати очи, но и такива, в които се пробужда непогребана от нас надежда.

В тези нощи прожекторите опипват с трескави пръсти небето и дирят чуждото тяло, дръзнало да му отнеме парчето спокойна звездна тишина. След тях започват да тракат ситно-ситно зенитките, сякаш някой върти гигантска шевна машина, за да ушие на онова там погребален саван. В такива часове кръстосвам улицата и си мисля за децата й. Веднъж, в разговор на тази тема, зидарят Христо поклати загрижено глава и сподели, че най-трудно ги понася осемгодишното му хлапе:

- Една вечер се изпуснахме с майка му, казахме, че по време на бомбардировките са ни предупреждавали предварително, за да успеем да се скрием в бункера. И позивните на града споменахме. То спи в кухничката, радиото е над главата му. От оная вечер насам легнем ли, врътва копчето на апарата и слуша, докато заспи, а спи като заек. И непрекъснато бълнува, повтаря все това:

- Вега! Вега! Вражеска ескадрила се насочва към вас! Следвайте указанията на противовъздушната отбрана!

Ще се поболее за едното чудо…

И ако ме запиташ кое е най-голямото ми желание сега, ще ти отговоря колко много искам да сваля по някакъв начин от очите на това момче уродливото видение на войната и да ги заселя със светлина, вяра и бъдеще. Но такъв начин не мога да измисля. Не помогна и един силен, поне така ми се струваше, аргумент: заведох го в Управлението и му показах, купчина фотоси от Великата отечествена, сред крито имаше няколко със свалени немски самолети. Исках да му кажа:

- Виж, момче, ние сме силни. Ние наказваме. И така ще постъпим с всеки, който идва при нас, за да ни смущава.

Казах го. Въпреки това то ме изгледа продължително и дълбоко, дълбоко в зениците му съзрях да потрепва ужас.

(Едва подир месец разбрах, че над града е прелитал разузнавач, пилотиран от предател. Името му е Матакев или нещо подобно. Той се е отрекъл от името си, но ние трябва добре да го помним.)

В Управлението бях и по друг, съвсем различен повод: срещу мен бе извършен опит за покушение. И сега, когато си спомням за него, ме напушва смях…

Вечерта бе тиха, безлунна. Крачех бавно за вкъщи, доволен от свършеното през деня: бях уредил с неимоверни усилия разрешителните на двамата зидари-частници. Справедливо бе да им се презаверят - работеха прекрасно, не само обществените сгради в града се нуждаеха от красота. Те дойдоха при мен с един прост, наивен, но непоклатим с логиката си въпрос:

- И да се трудим ли трябва да ни се разрешава?

Знаех, че ако поставя така нещата пред облечените в правото да издадат документа, бих изглеждал смешен в очите им. Убедих ги, като се впуснах в дълги разсъждения около жилищната криза. Изслушаха ме с открита изненада и преди да тряснат печата върху хартията, ме посъветваха кратко, точно и изразително:

- Но внимавай!…

Човек малко или много е сляп, когато в него се разхожда радостта. Но аз забелязах светлинката на изстрела и мигновено се проснах с целия си ръст насред улицата. Лежах в праха, усещах я по дланите, и по лицето си, в мен се надигаше първият пристъп на страха, а през него се процеждаха гневни капчици яд - нелепо е да умреш така, и то след като три години си се срещал очи в очи със смъртта из горите. Куршумът обаче разсече въздуха високо-високо над мен. Той бе последван от ехтежа на смях -дързък, остър, откровен. И от бягащи, отдалечаващи се от местопроизшествието стъпки. С неудобство и срам ги сравних в себе си с едни други, значително по-бързи стъпки - и всичко ми стана ясно. Станах, изтупах колене и осветих с фенерчето си пръстта около дървото, под което се бе притаил неосъщественият престъпник. Там лежаха частите на саморъчно направен пистолет; от тези, които бяха годни да възпроизведат само един изстрел.

На следващата вечер, след едномесечно отсъствие, Хари Суинга зае своето място в кръчмата. Срещу мен. Бях там, защото твърдо знаех, че ще дойде. От предишното му облекло бяха останали само трандафорите. Той поръча със замах ракия за двама ни. Очите му се смееха. Пиехме и мълчахме. Думите бяха излишни: бяхме си казали вече всичко.

Седмица след това бях извикан в Управлението. Въртях неловко в ръцете си анонимката. Някой бе успял да научи за станалото и услужливо описваше случая, като искаше строго наказание за незаконно носене на оръжие. Разговорът с началника на следствения отдел не бе от приятните. Бях укрил произшествие - в кадровата ми справка бе вписано строго мъмрене. Не намерих за нужно да се оправдавам. Но настоятелно помолих да не се пипа Хари. Така и не разбрах дали отговорът е утвърдителен. До мига, когато Хари се появи отново в кръчмата. Видът му бе смачкан, лицето му - в синини. Олюлявайки се, той се довлече до моята маса, отпусна се тежко на стола и като повдигна с мъка подутите си клепачи, изгледа ме и отрони с ненавист:

- Този път ще черпиш ти!

Възцари се тишина. Сетне до масата ни се приближи с познатата ти вече походка Муто Гущера и неочаквано предложи:

- Що не ми го дадеш в леярната. Там ще го дообработим. И ние знаем да пипаме. Шуплица няма да оставим по него!

Поколебах се, може би защото в мен шавна с пипала едно неясно все още подозрение, после отправих поглед към Хари:

- Съгласен ли си?

Той повдигна равнодушно рамене. Но не след дълго навлече върху тях синята работническа блуза…

Иначе дните ми са запълнени от утрин до вечер с други, далеч по-прозаични грижи. Например поставих си като неотложна задача премахването на гиризите. Турска дума, вероятно означава най-мръсната мръсотия. Това бяха два канала, които пресичаха улицата и точеха зеленясали води към Марица. Не много дълги, те бяха достатъчно вонливи, за да тровят въздуха наоколо. В тях се изхвърляха най-разнообразни нечистотии - от непотребните вече вещи през домакинската смет до умрелите дребни животни. Знаех, че ще срещна отпор и действувах по всичките правила на военното изкуство.

Една неделна утрин събрах мъжкото си население край каналите. Представих специално поканения за целта лекар от санепидстанцията, който дръпна такава реч, че цигари запалиха и непушачите. Най-невинната от думите му бе „престъпници”, а от цветистите биха пламнали ушите и на най-закоравелия хамалин; респектираше и внушителният бас, с който бяха изричани. Реакцията на нападнатите по такъв подъл начин граждани бе, меко казано, странна: отначало над редиците им премина глух ропот и когато очаквах разразяването на буря, той се превърна в заплашително мълчание, което продължи, съмнително дълго: даже Начо започна да пристъпва от крак на крак - това при всички положения е сигнал за бедствие. Наруших тишината, като казах само:

- Разбрахме се, нали? Следващата неделя - тук!

Така беше унищожено това огнище на зараза. Откъде можех обаче да зная, че победата ми е мнима, а боят за нея едва сега започва?

Първите оплаквания получих след десетина дни. След още десет не смеех да мина по улицата. Хората имаха право: къде да изхвърлят боклука си, не всичкия, разбира се, а този, за който сякаш нарочно съществуваха каналите?… Зад всяка врата на съвета, която прекрачвах с молбата една кола от „чистотата” да се отбива поне веднъж седмично и през улицата, ме очакваше готов, любезен, благоразположен отказ. Положението вече ставаше неудържимо; тъкмо тогава, притиснат от неволята, открих верния изход от него.

Наближаваше светла годишнина, за чествуването на която се подготвяхме старателно; по понятни причини не ти споменавам коя е тя. Реших да поканя на него председателя на съвета, за да приветствува от името на градското ръководство квартала. След като получихме твърдо съгласието му, прибягнах до две малки хитрости: изместих събранието от салона на читалището в малкото ОФ клубче, което се намираше в края на улицата, и помолих шофьора на председателя колата му да се „повреди” в началото й. Мъжката дума на шофьора бе получена срещу дамаджанка оригинална станимашка малага - само това бе жертвата, която понесохме в този знаменателен за нас ден.

Всичко протече по предварително набелязания план. Аз и председателят на ОФ организацията, посветен в делото в последния момент, за да няма време да се отметне, се прикривахме зад купчинката дървета в началото на улицата до мига, когато варшавата довтаса, „повреди се” и не успя да се „поправи”. След което моите хора можеха да видят как трима добре облечени мъже бързат, за да не закъснеят за събранието, но не можеха да чуят как единият от тях изръмжаваше през зъби на всеки десетина крачки:

- Дяволите да го вземат, и това в моя град!… Всичко това в моя град?…

Но те много добре разбраха за какво е ставало дума още на следващото утро.

Впрочем това беше първата ми, но не и последна среща с чиновника… Излишно е да ти казвам, че часове след като лекарите обявиха детето на Казаците „вън от опасност”, потропах на вратата на техния дом. Носех добра вест и бях спокоен. Но това, което видях там, ме потресе. От него би се отвърнало ужасено дори перото на най-хладнокръвния натуралист. За да разбереш обаче всичко, трябва да започна съвсем отначало…

(Забелязваш, че често прибягвам до услугите на превъзходната степен. Какво да се прави, тя най-пълно може да изрази това, което става ежедневно на улицата.)

…Всяка неделя, винаги между четири и пет следобед, улицата се надигаше от морен, непривичен за нея сън, триеше подпухнали клепачи, навличаше празничната си роба и се хвърляше стремително край оградите си, за да присъствува на един невероятен парад. Той се повтаряше от ранен април до късен ноември, но не омръзваше въпреки привидното си еднообразие - така не омръзва съпружеската любов, необходима повече като хигиена; сравнението е неуместно, но вярно, защото, както казва дъщерята на Сийка Глухата, с други думи, разбира се, при любовта са важни нюансите, иначе не би съществувало човечеството. И така, децата ръфаха с настървение циганските баници, пъпчивите като тепетата напролет юноши се блъскаха по раменете, хилейки се, а възрастните пушеха и изтърваваха по някоя дума, колкото да мине времето до порцията удоволствие, която им се предлагаше съвършено безплатно. А то бе нещо изключително и неописуемо - въпреки старанието ми, написаното по-долу е съвсем, съвсем бледо копие на оригинала.

Най-отпред вървеше мъж на около четирдесет, цялата му фигура излъчваше гордост и величие. Беше нисък, плътен, с широки плещи и посадена направо в тях глава с внушителни размери, бос и с вехта шапка-ушанка (независимо от сезона) осеяна със стотици значки. На гърдите му се кипреше хармониум, той го разтягаше безжалостно, като при това вдигаше високо, до изпулените си очи десен крак и го стоварваше зверски в праха; сетне бавно, елегантно, с достойнство и упоение присъединяваше към него левия; маршируваше. Свиреше се една и съща мелодия, някакъв марш, насечен най-произволно от други интонации: към общата какофония току се вплиташе мотив от буйно северняшко хоро, между строгите звуци капваше синкава, поразредена сълза от градска песен, сетне просветваше с цяла редица юнашки лъвчета откъс от „Тих бял Дунав”, поръсен звънкаво и нетърпеливо от росата на два-три божура, скършени от песента за двамата ни първоучители… Очите му - влажни, челото - потно, зъбите - оголени от безцелна, но широка, приветлива, красива усмивка. И облеклото му беше напълно подходящо за случая: потник, под който напираше гъста ръждива растителност, три четвърти панталони, вързани на кръста или с дебела оградна тел, или с як дюлгерски канап. Всичко това се тресеше, рипаше, пукаше, дрънчеше, стенеше, виеше - и се стремеше да сътрудничи на неуморния хармониум.

Зад приносителя му, в твърде произволно и непостоянно поради неизменното неспокойство на изграждащите го страни каре, дефилираха четири отрока на почти една и съща възраст. Виждаше се, че създателите им не държат особено много на външния им вид. Облеклото им бе повече от оскъдно: долни войнишки ризи с дълги ръкави, които в далечното някога са били бели, и преливащите се с тях черни, избелели от слънцето и водата на Марица гащета. Но това, което се набиваше непрекъснато в очите на вече готовата да аплодира улица, бе удивително разнообразният цвят на оставените да растат необезпокоявани от бръснарската машинка коси на отроците: рижо, но не лисиче медно, а по-скоро пламък на току-що цъфнал млад огън можеше да се види до метално-черно, блестящо като прясно сцепено на две парче чугун и ситно, пуделски къдраво; до него пък - мръсно кестеняво, с шарките на срязана борова кора, а най-накрая - русо, наподобяващо влажен маришки пясък, но от плитчините на реката. То бе винаги предмет не толкова на хълцащо любопитство, позволено само на случайния минувач, колкото на сумтене и хихикане, на невъздържаност и невъзпитаност от страна на улицата - ако жителите и преминеха границите на разрешената възбуда и прекрачеха в подигравката, водачът на шествието, въпреки заетостта си бдителен, втренчваше в тълпата убийствен поглед и с широк замах пляскаше с ръка по добре издаденото между бедрата му доказателство за мъжественост, после възмутено плюеше и размазваше с нехаен крак изплютото.

По-отзад, наобиколена от три сополиви момичета, въртеше колела полусчупена, раздрънкана количка, водена майсторски от жена, чиято възраст мъчно можеше да се определи. Ако посещаваше градската баня, място, презряно от нея и поради това съвършено непознато, тя можеше да бъде увенчана със славата на махленска красавица. Така поне твърдеше отец Лаврентий, на него трябва да се вярва; когато човек няма какво да прави, той мисли, и като правило мислите му са грешни, все около чуждото кръжат. Отецът добавяше като доказателство: има дълги стройни нозе, подканващ те гъвкав стан, смолисти коси, до кръста и накрая - бяло лице със сини, бистри и топли очи. За съжаление амбалажът, който обвиваше това предполагаемо великолепие, бе мръсен и раздърпан, и само последното можеше да се твърди със сигурност: както е известно, цветът на очите не се влияе от водата, а и те никога не биваха помрачавани от разни дразнещи подробности, като тъга, скръб, недоверие, презрение или тревога; в тях светеше винаги радостта. Жената носеше продълговат предмет, увит в месал за нощви; някои семейства от улицата печаха хляб. Навремени предметът се размърдваше, но никога не смущаваше големите, криеше възпитано глaca си.

И тъй, в този строй и в същия съпровод шествието навлизаше в площада, а улицата, след като бе подтичвала след него, гонена от любопитството си, го обграждаше с живия си пръстен: достатъчно широк, за да не пречи, достатъчно тесен, за да следи отблизо предстоящите събития. След това не се случваше нищо значимо или достойно за внимание. Авангардът на шествието сядаше на пейка в градинката, оставяше хармониума с въздишка до себе си, погалваше го любовно по копчетата (последен въздъх на изтерзано същество), поклащаше глава. Ариергардът се слагаше до него, разтваряше месала и пазвата си и могъщата му гръд блясваше величествено срещу слънцето.

Подир час-два шествието отново събираше погледи и усмивки, внимание и доверие, повтаряйки педантично и най-дребните си детайли. И само случайният минувач, с очи, претоварени от впечатления, задаваше един и същи въпрос:

- Какво е това, друже?

Отговорът бе неизменен:

- Казаците!…

Почуках на вратата на ниската, прихлупена къщурка, свита някак виновно встрани от улицата, като да беше излишна. Отвори я едно от децата и веднага я затръшна под носа ми. Бях принуден да почукам отново. След минута в рамката се появи стопанинът, изгледа ме с мълчаливо недоумение, обърна ми гръб и изчезна вътре. Ща не ща, прецених това като покана, влязох.

Искам да ти спестя подробностите от видяното, защото то е все едно да ровиш жива рана. Стаята, единствената стая на многолюдното семейство, приличаше на общо помещение в концлагер. На пръстения й под, мазан c жълта охра и кръстосан от тежките бръчки на пукнатините, бяха пръснати произволно няколко стари дюшека - изпокъсани, полуизтърбушени, с развлечена дреб. Върху тясна и дълга гола маса, скована сякаш за временно ползуване от сезонни работници, бяха нахвърляни скършени с ръце парчета хляб, в седем или осем мазни войнишки канчета се люлееше някаква мътна течност, в очукан леген, сложен на почетно място, бе нарязана огромно количество салата; явно семейството бе пред вечеря. От ъгъла край малкия, със силно замърсено, счупено и закрепено с копче стъкло прозорец се носеше тежка миризма, която категорично говореше, че сметта не е изхвърляна поне от няколко седмици. На една от стените, закачен върху закривен цигански пирон, висеше разтегнат хармониумът; напомняше гръд, която се готви да въздъхне. Над всичко това цедеше оскъдна светлина една матова, наплюта от мухите крушка.

Разговорът ни бе отегчително кратък.

Аз: - Момчето ви вече е добре.

Казака: - Хм! (Придружено с почесване по тила.)

Казачката: - Божичко!… (Кръсти се.)

Аз: - След няколко дни можете да си го вземете.

Казака: - Хм! (С повтаряне на същата манипулация.)

Казачката: ~ Добре, добре. (Забързано и отпращащо.)

Прости ми кощунството, но щом излязох, избърсах устните и ръцете си с кърпа и загълтах жадно, като току-що измъкнат от водата удавник чистия въздух. И тогава в мен за пръв път се появи мисълта да осиновя детето, което беше в болницата. Подозирам те, казваш си, че тя ми е хрумнала от християнщина. Ще ти отговоря: не е никак удобно в този живот да бъдеш сам като кукувица. През онези наши дни в планината не споделих с теб, че си нямам никого. Конспирация, брат… Бях един син на майка и баща, стари селски учители. Разстреляха ги през 43-та. Последното, което ме свързваше с едно точно определено място от земята ни - родната ми къща, - изгориха; за това май вече ти писах. Но и бездруго смятам, че комунистът не може да има постоянен адрес. Той трябва да бъде винаги там, където е нужен. При всички обстоятелства.

А мисълта за осиновяването приеми за чиста проба егоизъм - има го, защо да крия. За втори път се появи тя в мен при разговора ми с Мика Казачката. Бях я поканил на този разговор, за да си изясня някои неща около отвличането на сина й. (И все пак, ще се съгласиш, има разлика между Цвета и мен, макар че по същество и аз се каня да отнема.) От този разговор разбрах, че Казака е… бездетен! Мика ми разказа историята на всяко едно от децата си. Беше й трудно. Тя политаше в спомена като в бездна, пропадаше там и изкачваше стръмните брегове с усилие; лицето й пламтеше, ръцете й играеха, очите й пареха, думите излизаха из устата й задъхани, откъслечни. Имах чувството, че съм инквизитор. Но тя сякаш се нуждаеше от това. За да каже накрая, вдигнала глава:

- Ти кво си мислиш: Мика като види мъж, запретва поли и ляга. Не. Точно осем пъти съм го правила - осем деца ми се найдоха. Такива са годините - силни!

И - след кратка пауза:

- Свят човек е моят. Досеща се той, а ръка не е вдигнал, с пръст не ме е пипнал ни веднъж. И ги гледа като свои. Чий грях изкупва, не зная…

Сега вероятно се питаш защо не се спирам на подробностите от мъчителната й изповед. Отговарям ти: най-малкото, което искам, е да я злепоставя вътре в себе си, за да приспя съвестта си. Мръсното бельо на хората никога не ме е интересувало. А и тя си има едно оправдание, което може да застави всяко еснафско обвинение да занемее:

- Такива са годините - силни!

Разбираш, че бях не само морално задължен да помогна на тези хора. И в една прекрасна утрин моя милост потропа отново на вратите на съвета. В продължение на месец след това ме прехвърляха като топка от бюро на бюро. (Знаеш ли, нашият „Спартак” жъне успех след успех. Хм, как изкривяваме понякога езика, си. Футбол и жътва!…) Отново се срещнах лице с лице с чиновника, за да завърша за себе си образа му. Вече съвсем ясно знам, че по-страхлив, по-нищожен тип от него няма. Дори предателят не е толкова жалък в страха си, въпреки че в минутата, в която се реши на най-чудовищната мерзост, той се превръща в безотечественик, подписва си присъдата и започва да трепери за кожата си…

Тези дни най-неочаквано ме повикаха в Държавна сигурност. Стаята бе гола, само с маса и два стола. Разпитваха ме (вярвай ми, това е точната дума!) за сражението в „Лещака”, в което загинаха всички другари от четата, а аз като по чудо се измъкнах невредим. Е, с един куршум в рамото за спомен. Намекнаха ми, не, не, открито ми заявиха, че всички свидетели са мъртви. А полицията прикрива своите, все още се надяват там някъде на нещо… Зяпнах от това нечувано обвинение.. Изрови един свидетел, подчертаха, и ще ти повярваме. Не се стърпях. Хайде, каза им, тръгваме ли за „Лещака”? Тъкмо седемнайсет са, с олово покрай костите… Там, в коридора, се разминахме с Чугун, от подривната група. Беше пребит жестоко, залиташе от стена на стена. Нищо не разбирам! А ти?

Но да се върнем на въпроса: чиновникът е животно, което трепери не за кожата, а за службата си. Службата е всичко за него: стъпало от първата половина на житейската стълба, уважение и пари, костюм и вратовръзка. (Помниш ли как някога се наричахме със смях „бъдещи диригенти на живота” и мечтаехме да си сложим по една папийонка: сега папийонките ми приличат на полегнали параграфи!) Все по същата причина той тъпче всичко, което е под него, а най-вече подчинените си и което не мога да му простя - обикновения, простия, изпаднал в зависимост от подписа му човечец от народа.

Отново те моля да ме извиниш за дългите отклонения. Навярно те са доказателство, че твоят боен другар не върши нищо: дори един класов враг не е заловил още например. Но, питам те, това, срещу което се обявявам и срещу което се боря, не е ли насочено пряко против нас - защото понякога оръфаната канцеларска перодръжка може да стреля по-страшно и от най-точния пистолет.

В края на краищата, изтощен до краен предел, реших да действувам на своя глава, пък каквото ще да става. Намерих едно хубаво празно място край Марица, заградих го с обикновена градинска тел, бодливата не понасям, и повиках на приказка двамата зидари, Христо и Иван. В началото беше разговор между мъже:

- План? - попитаха.

- Няма - отговорих.

- Материали?

- Камък - много, тухлите от мен.

- Работници?

- Цялата улица.

Аз имах само един въпрос:

- Колко?

На който те отговориха също с въпрос:

- За кого е?

- За Казаците, да речем - отговорих.

- А, не - отсякоха.

По-нататък беше разговор между истински мъже.

Извадих пистолета си, сложих го леко на масата и подхвърлих:

- Какво казахте?

Двамата се спогледаха, станаха съвсем спокойно, застанаха от двете ми страни, повдигнаха ме от стола - и ме смачкаха от бой. Три пъти преди Девети съм бил на официални приятелски посещения в полицията и там всеки път така ми наместваха кокалите, та си мислех, че подобно нещо не ще ме сполети вече никога. Сполетя ме, и още как. Млатеха ме без почивка с голи дюлгерски юмруци, от които можеше да се изкара гьон за чифт стабилни обуща. Сега си мисля, че по-добър уред за бой от юмрука няма. Той като че ли е изработен от природата специално за тази цел. А тези, които се разхождаха най-изискано по мен, бяха от най-добрите екземпляри.

Свършиха, както започнаха - спокойно. Сложиха ме внимателно на стола, оправиха криво-ляво дрехите ми, избърсаха лицето ми с мокър пешкир. И след като седнаха на столовете, помълчаха десетина минути от уважение и казаха:

- Онази работа, за която ни викна, ще стане. Сега вече имаме борч към теб - ще си го изплатим.

Усмихнах им се. Човек понякога сам си е огледало. Бас държа, че това бе най-кривата и най-хубава усмивка в живота ми.

За седмица изкопах темелите - отначало цъкаха около мен, после свикнаха. А къщата вдигнахме за два дни. Едноетажна, гиздава, с две стаи и кухня. На строежа й работи мало и голямо от улицата. За всеобща изненада, в тези дни не се отдели от стадото си и отец Лаврентий. Бъркаше вар, носеше тухли и дъски. Не се стърпях и го запитах как така е оставил олтара самотен, но отговорът му бе повече от достоен:

- Лозето не ще молитва, другарю!

Следваше празник. Но за празници не обичам да говоря, така съм устроен. И все пак искам да добавя нещо. Знаеш добре, че не съм от сантименталните. Но ще дойде време, когато моята улица няма да има нужда от тази къща: в други райони на града вече усилено строят жилищни комплекси. Всичко друго да събарят, нея - не. Защото тя е първото свидетелство за зрелост, получено от улицата. Страшно боли, когато първите ни неща се превръщат само в паметник… А някой може спокойно да ме нарече боклукчия. Защо не. Комунистът е човек, който работи за чистотата навсякъде и във всичко.

А на улицата не минаваше ден без събитие. Едно от тях ме озадачи сериозно, хвърли ме в недоумение: нанейде отпътува Цвета. От Делчо Поета научих последното, което е направила тя, преди да сложи ключа на къщата. Предавам ти неговия разказ без промени, за да разбереш, че той е наистина поет:

„Беше привечер, по небето се носеха остри червени облаци; подир тях обикновено идва вятър. Цвета вървеше приведена, в ръцете си крепеше мъжкия манекен. Стигна до брега на Марица, положи го нежно върху крайречната трева. Оправи дрехите, пъхна в малкото джобче на панталона часовник, окачи на широкия колан войнишки нож. След това коленичи пред него и заговори нещо; не се разбираше пее ли или плаче. Бях сред мълчаливата тълпа малчугани на почетно разстояние, оттам не успях да различа нито дума… Накрая Цвета се изправи, взе отново манекена и залитайки, влезе в реката. Нощта вече разплиташе коси над бавната вода, някъде далече напред слънцето се спускаше с тих плисък в нея и златото му се огъваше по вълните. Цвета стигна до плитката среда, сложи манекена над водата и леко го тласна към залеза. Направи няколко крачки след него, изчака, докато се скрие от погледа й.

А Начо, напълно в свой стил и без да се опитва да крие яда си, заключи:

- Язък за дрехите! - и отправи към мен поглед, в който потрепваха въпросителни.

Бравата бе от обикновените, отключих лесно. И веднага надникнах в „музея”. Оттам, освен даденото вече на реката, липсваше още пълната с пръст бяла кърпа.’

Чаках само ден-два и поисках издирване. Отговорът дойде след месец. Спрях едва дишащия джип, който ми бе отпуснат с мърморене от Управлението, пред обвитата със сочен бръшлян манастирска врата: зад нея бе потърсила Цвета мир за душата си. А беше ли го намерила?

Дълго се взираше в мен, сякаш не вярваше на очите си. После хвана ръката ми и ме поведе към манастирската църква. Каза ми:

- Намерих го. Тук.

Стояхме пред чудно хубава икона, на която истински майстор бе изографисал млад светец. Дълго копие бе вдигнал той, а в нозете му се гърчеше змей. На челото му зееше рана, а ручейче течеше от нея и багреше острието на копието. Приближих се плътно до иконата и разбрах, че това е обикновена червена блажна боя.

И тогава се запитах какво даваме на хората, когато им вземаме толкова много? И достатъчно ли е то, за да запълни зейналата в душите им празнина?… Но ocтави това, забрави го, макар че то не беше моментна слабост.

Срещнах се и с игуменката на манастира. Запитах я:

- Майко, как се държи новопосветената?

- Добра, чиста и спретната, каза. Работи в свещоливницата като несвястна, добави. Само човек с голяма мъка в сърцето може да работи така - за да забрави, заключи старицата.

Изразих възхищението си от църквата, като нарочно споменах за онази икона.

- Имаш вярно око, синко, работа на Зографа Захарий е, каза. Но преди около месец се повреди силно лицето й, добави. И двамата знаем ръката, която го е сторила. Но трябва ли да я отсечем? - заключи с въпрос тя.

Когато се връщах обратно, усърдно търсех отговора. Не беше трудно да се намери. Трябва. Но под съд за отвличането не я дадох. Заради детето. То трябваше да влезе в едва започващия си живот с чисто, открито чело. Имаше още една причина за това решение: тя работеше. Честният труд отнема от човека всичко излишно и тъмно, избистря го, прави го човек.

И тук, без да съзнавам какво правя, натиснах изведнъж спирачките на джипа:

А ти какво работиш, човече всезнаещ и всеможещ? Я кажи, кажи, да те видим колко пари струваш? Влизаш неканен в душите на хората, навираш се в най-тъмните им ъгли, будиш прилепите на спомените, тези крилати, пълзящи в страхливия въздух мишки, раздаваш правосъдие, а след това излизаш оттам все чист и лъчезарен…

Ако някой в този късен следобед бе поел на път по това шосе, за щастие безлюдно, би подсвирнал от удивление. Защото щеше да види един джип, спрял по средата на платното, и един уморен млад мъж, седнал на бял километричен камък, да се взира нататък, към обвития в синкав дим далечен град, и да си говори сам.

Седмица след като манекенът бе отплувал към границата, сподирен от сълзата в майчиния поглед, Начо ми сервира поредната си изненада. Връщам се вкъщи от партийно събрание в Управлението, а там ме чака следната картинка: моят помощник, разположил се на леглото, подпрян на стената, а срещу него, привързан за стол, върти огромни блестящи очи един по-гол от Адама и черен, като че току-що слязъл от сандъчето на Али ваксаджийчето циганин. Картината е няма, към нея прибавям и собственото си изразително мълчание.

- Я ми кажи какво е пък това сега? - питам, след като привеждам в нормален вид лицето си.

- Не виждаш ли? - цеди Начо през зъби и след като се намества по-удобно на леглото, започва да разказва.

- Отивам на Хайван пазар днес с цел да видя жив спекулантин, за да се понастървя, че в последно време съм се разкиснал като старата бъчва на дядо ми. Вървя си с ръце на кръста аз, а около мене ври-кипи и се лашка каймакът на най-мръсната пяна изобщо; гледам, слушам и притварям очи, щото едно сладко-сладко вони на село, но изведнъж спирам като закован и зяпвам - срещу ми ей този хубостник (сочи голия той) продава три мършави кокошчици, гърло дере, за да станат те по-бързо на супа, но продава и фасони. Пременен така, сякаш след час ще натисне палец върху хартията в гражданското и ще тръгне, ухилен като пача, пред думба-лумба музиката за към катуна… Представяш ли си гледка: кипри се тоя зад сергията в бял панталон, бяло сетре и бяла риза, а от яката й се подава врат, немит от сътворението. И бос, моля ви се…

Слушам ситното като ръченица кискане на Начо и всичко ми става ясно. Помага ми и онзи, от стола:

- Не съм ги краднал, бате!

- Сус бе! - прекъсва го грубо Начо, като се надига наежен на лакти. - Кой те бута, та се клатиш!… - Сетне продължава: - Представям му се: капитан еди-кой си, от милицията. Тръгвай с мен! Е-е, малко се поизсилих, ама нали трябваше да хване дикиш? Ти не се сърдиш, нали?… Мрън-мрън, но се съгласи, къде ще ходи на… Вкарах го тук, праснах му няколко да не шава и по-нататък знаеш, виждаш му каяфета. А стоката конфискувах. Може и тя да е… - прави той едно добре познато движение с ръка, сякаш гребе и прибира към себе си.

Чак сега виждам сложената на примуса гигантска тенджера, от която недискретно стърчат три чифта кокоши крака.

- Защо го направи? - питам сдържано аз.

- Как защо? И още питаш! Да посегне той на мъката… Това даже е повече от кражба - и на нищо не прилича!

- Не съм ги краднал, реката ми ги донесе бе, бате! - Гласът на голия е все така плачлив, но вече по-спокоен.

- Млък! - пак се опитва да се надигне Начо.

- Остави човека да си каже приказката! - навъсено нареждам аз и слушам:

- Него ден станах рано, рибица на циганчетата да наловя. Таман слънцето се бе ококорило и гледам: по реката плува човек. Втресе ме от страх, но влязох във водата. И пак ме втресе: хем е човек, хем не е…. Ха сега де, какво правваш ти?

- Крадеш! - свива насмешливо устни Начо.

- Недей бе, бате - удря го пак на молба голият.

- Ами с човека какво направи? - питам го.

- Продадох го - въздъхва онзи. - Евтино, за пет лева. Срещна ме селянин един, като се връщах от реката. Гледа го, цъка с език… По едно време ми вика: Продай ми го, манго, че бостана ми да пази. Имам, вика, дрехи войнишки, от едни маневри изостанали. С тях ще го облека, добре ще ми върши работа той, знаеш ли как ще плаши? …

След час-два се убедих, че Начо може да се кандидатира с успех за длъжността главен готвач и на най-реномирания ресторант в града. От тримата най-шумно гълташе пилешката чорба циганинът. Който, усетил, че атмосферата около него се разведрява, се поотпусна и осмели:

- Гражданки са. Лесно е: скочиш през оградата, подмамиш ги с шепа царевица, шиите им врътнеш, ама леко, да не стане белята и - в торбата. Стотинки, бате, стотинки. Живот!…

Изобщо съзирам някаква промяна у Начо; колкото и малка да е тя, радва ме. Мога да я сравня с дръвчето (помниш ли го?), за което той продължава да се грижи: всяка вечер го полива, застоява се при него с мотичка в ръка, тихичко му говори нещо топло. От грижите ли, от приказката ли (аз твърдо вярвам, че думата лекува), то живна, изправи зелени плещи, развесели се. Но плодове не даде - пъпките му, черно-кафяви, паднаха в края на пролетта; трябва да изчакаме следващата година, засега не знаем нито вида му, нито сорта му. Откри се и злосторникът, който го бе наранил жестоко тогава. Момчето се навъртало все покрай Начо, докато веднъж си признало. Начо го изгледал накриво, сетне го погалил по стриганата глава.

- Дръпнах му една реч - разказваше ми после той, - политическа и човешка. Виж, момче - казах му. - Дървото върви цял живот заедно с човека, не го гледай, че е на един крак като щъркел сред блато. Голямко си вече и на години, и на бой, а и мъх по страните ти има, като да са праскови, та ще ти кажа: вашите са те правили на легло дървено, в люлка дървена са те люлели, кошара дървена си напикавал, На дървена маса си нагъвал хляба, за да пораснеш до часа, когато си призна: голяма победа е то за тебе, да знаеш. Оттъй насетне дървото ще ти бъде другарче във всичко. И така, дорде се превиеш от старини, а пък то пръчица ще ти даде, да ги подпираш. И зад сандък ще вървят момчетата ти, когато на земята й омръзне да я тъпчиш; ей това дърво ще даде дъските за него. И пак то ще разпери клони да ти пази сянка там, където всички - и цар, и говедар - ще идем. Разбра ли? Хай сега чукни на дърво - да не се повтаря и на добро да е…

- Подсмърчаше - продължи Начо. - Наше момче, жалостиво, човек ще бъде. Но и друго си мисля: ще плачем ние нявга за зеленко, щото пушеци подпират небето, него и земята тровят.

Прав е. А от този ден той си имаше помощник при дървото. Една вечер по улицата екна музика. До дървото бе поставена кутията на стар ръчен грамофон с напомняща цвят на петуния фуния.

- Момчето - обясни ми сериозно Начо - чело отнякъде, че музиката помага на растенията да растат по-бърже. Щом го пише - няма начин да не е вярно. Та затова…

Начо стана един от най-редовните читатели на библиотеката. Картонът му вече е почти изпълнен. Интересно ли ти е да узнаеш предпочитаните от него автори? На първо място - Джек Лондон. Презаписвал е точно четири пъти „Мартин Идъни, а веднъж, със светнали от удоволствие очи, с пот на челото от напрежение и с резки движения на ръцете ми издекламира наизуст страниците за юношата, който непрекъснато яде пердах, но не се отказва от него, докато не победи съперника си; може би искаше да ми напомни нещо… След това - Жул Верн и Зола (личи си френското влияние, нали?). Едва се сдържам да не прихна, когато го чувам да ахка и охка над „Аферата Драйфус” и ми казва винаги едно и също изречение, след като притваря внимателно книгата:

- Какъв човек, а? Какъв човек!

Вдигам въпросително вежди и рамене, за да предизвикам отговора:

- Другите са само писатели, а той - и човек! Ще ми се пръсне сърцето от кеф заради него!

И докато всеки един от нас би останал при възхищението си, Начо отиде далеч по-нататък. За това искам да ти разкажа по-подробно.

На празното място между бункера и къщата на Зидарите (това разстояние все още вървим!) момчетата на улицата се трудиха упорно повече от седмица под ръководството на помощника ми. След като то бе изравнено от кирката и лопатата, след като бе грижливо застлано със ситен маришки пясък, в центъра му бе начертан идеален квадрат, по страните на който бяха забити колчета, а на тях - опънати въжета. Когато всичко бе готово, кварталната бакалия наруши за няколко дни сериозно ритъма на работата си; момчетата минаваха през кантара под строгия поглед на Начо - така бяха определени отделните категории. И всяка вечер, след посещението си при дървото, помощникът ми, облечен в бели дрехи, по които личаха следи от скорошно преправяне (досещаш се откъде си ги бе набавил), и с черна папийонка прекрачваше въжетата на ринга, където вече подскачаше първата двойка рицари на ръкавиците - кожените бяха лукс, повече бяха плетените на ръка.

От този ринг литна нагоре в небето като мечта още едно творение на литературата, Начо и децата на улицата: балонът. Той се роди мъчително, взе немалко жертви и премина през няколко основни етапа:

- Проектиране - бяха унищожени огромно число изпълнени с чертежи и формули листове от тетрадки; в продължение на месец и нещо след това изплезването, действие, употребявано за доказване на презрение от всякакъв род тук, се извършваше със синьо-лилави от химическите моливи езици.

- Подготовка - набавянето на материали огласяше не една къща в този период с възмутени крясъци и плач заради потопените в боята, осакатени празничнобели бащини ризи; всеки ден раснеше и променяше непрекъснато своите форми върху бункера нещо, наподобяващо скелет на допотопно животно, от което страдаше и работилницата на радиотехника Мильо- веднъж той с пяна на уста откри на улицата, че по мистериозен начин са изчезнали всичките му бобини и трансформатори за подмяна; след кратки градивни преговори с циганина Найден (така го прекръсти Начо, когато се свещенодействуваше над кокошата чорба) бяха доставени половин дузина еднакви по размери, плоски, разкошно изплетени кошници.

- Пущане - то бе насрочено за нощта срещу чествуването на Девети септември (най-хубавото мероприятие, посветено на празника според мен). Край бункера се сипна всичкото население на квартала. Докато добре подготвеният хор на момчетата скандираше възторжено числата от десет надолу, Начо, очевидно съзнаващ висотата на положението си, запали специално приготвената за целта факла и я подаде на потръпващото от нетърпение момиче пред себе си. То я докосна до потопения в газ сюнгер - в този миг чух как мнозинството притаи дъх. Балонът се откъсна от ръцете на двамата малчугани, които го придържаха така внимателно, сякаш бе сторен от нещо чупливо, и се понесе във все още синьото небе. Което тутакси се огласи от всеобщия радостен възглас… На следващия ден Начо ми каза, разбира се, под секрет:

- Да знаеш само колко пъти съм репетирал излитането!… Ей тук! (и той посочи лявата страна на гърдите си). Ами ако беше станал някой сакатлък, къде отивах аз, а?… Но ще запиташ защо поверих най-важното, запалването, на момиче?… Аман от предразсъдъци бе! Не сме Париж, където жената е стока и прочие безгласна буква, и изобщо!

С риск да прекаля е моя помощник, ще ти пиша за още една негова странна наглед, но напълно естествена проява. На партийно събрание трябваше да бъде определен съставът на кварталния другарски съд. На него Начо най-неочаквано взе думата, поиска да я каже от трибуната и след като облиза продължително устните си, се самопредложи за… председател на съда. Той имаше един съкрушителен аргумент, който ми изясни ситуацията - между другото каза:

- Този, който съди, трябва да е чист като дете, да се бие за правдата като лъв и да е чел как става това. Който е съгласен с мен, да гласува… А така, болшинство!… И без да се хилите е ясно, че не сте, с извинение, начетени. То и аз не съм още напълно такъв, но усещам, че ставам. Който е съгласен аз да съм председател на съда, да гласува… Болшинство. Мерси!

Не ще коментирам това смехотворно събрание, оставям сам да направиш изводите си. Струва ми се, че ти пиша твърде разхвърляно за събитията на улицата. Така е, защото се спирам само на главното, определящото живота на нея; то все още се прави от малко хора.

А строителните работи тук продължават: дадена бе линия на обществена сграда, която ще изпълнява функциите си както трябва само през зимата; през другите сезони Марица решително ще й ги иззема. Сякаш за да натрапва на улицата това, новата баня ще извисява снага на стотина метра от реката. Ей тези стотина метра ми създадоха толкова главоболия, че няма как да не ти пиша за тях. Те са доказателство за криворазбраното „гонене на план” въпреки обстоятелствата, зад които стои не някои друг, а човекът със своите слабости и безпомощност да се защити.

Най-напред на улицата бе скована барака за съхранение на материалите. Тя погълна съдържанието на пухтящ от изнемога камион, натоварен с торби цимент. Довтасаха и два фургона, от тези, в които щяха да се хранят и почиват работниците. Не закъсняха и те и се нахвърлиха с настървение върху отвикналата от човешка ръка пръст; след около седмица зейнаха изкопите за основите. Потърсен бе най-прекият път до реката - каналът за обратните води събаряше няколко сгради и сечеше късове плодородна земя, отрупана с дръвчета. Това вече бе знак за тревога. Сблъсках се с непризнаващата никакви прегради собственическа стихия. Всяка вечер изкопчиите напредваха с десетина метра - на сутринта те намираха заличен своя труд; при това пръстта бе така трамбована, сякаш по нея бе минавал валяк. Извикаха ме където трябва и свъсено ми наредиха да поставя охрана по цялото протежение на изкопа. Първият „наряд” бе в изпитан състав: Самохода, Муто Гущера и Хари Суинга. Някъде около полунощ излязох да проверя „постовете”. Наблюдавах ги от разстояние, не се опитах да им попреча: трите лопати бляскаха усилено под лунната светлина. Събранието, което свиках на следващия ден, даде резултати. Циментовите тръби бяха заровени, като останаха да зеят само мощните им гърла, оградите - вдигнати, труповете на дърветата - насечени и складирани за зимата.

Но ентусиазмът, с който бе захванат строежът на банята, секна; като паметници на нехайството тънеха в забрава бараката и двата фургона с издъхнали гуми. На внимание се радваше само захвърлената до тях кола с държавен номер, ползувана от техническия ръководител, запилял се кой знае къде; синовете на Самохода бяха успели да отворят вратата й и след редовната кавга за привилегията кой от тях да застане зад волана, часове наред бръмчаха и бибипкаха с издути бузи. Първият проливен дъжд напълни изкопа с вода, там се заселиха пълчища от облечени в жълто хористки, които денем и нощем се надпреварваха да доказват гласовите си данни. В очите на хората ми имаше открита насмешка, те сякаш искаха да ми кажат нещо, което и без думи ми бе ясно: гиризите се бяха завърнали тук. Побързах да се намеся, за да ускоря работата, но бригадирът на изкопчиите съвсем ме отчая:

- Ние си изпълнихме задълженията. Зидарите чакайте следващото тримесечие - така е по план!

Последва произшествие, което повтори вълненията ми около детето на Казаците: от улицата отново изчезна момче. Разбрах за това късно през нощта, когато бях събуден от Муто Гущера и жена му. От обясненията им, накъсани от тревогата, разбрах:

- Чакахме го за обед - не дойде! За вечеря го чакахме - пак не дойде! Случвало се е, но да не се прибере за сън - никога досега!

Вдигнах всичко живо на крак. Преровихме и най-потайните кътчета на квартала. Шетах насам-натам, неизменно следван от майката. Вече бях готов да алармирам Управлението, когато я чух да казва:

- Сякаш в земята потъна!…

И откритието бе направено: бях забелязвал неведнъж как около отворите на тръбите се навъртат и пъхат в тях пъргавите си тела най-малките ми хора. След това се преизпълних с гордост от чувството каква сила е улицата. На мъждивата светлина, хвърляна от петромаксите и газените лампи, тя измина със светкавична скорост, на която биха завидели най-бързоходните и могъщи землекопни машини, разстоянието от бъдещата баня до Марица. Не можеше да я спре нищо; копаеше се с кирки и белове, а след тях играеха тежките чукове на зидарите. Внимателно, сантиметър по сантиметър те разрушаваха положените преди месец циментови тръби, като се мъчеха да доловят признаци на живот. Момчето, свито като в утроба, открихме близо до Марица. Бе полузадушено. Посъвзе се след изкуственото дишане и увисна в ръцете на Муто. Майката, хлипайки тихичко, тръгна след тях…

Стояхме в отиващата си нощ и гледахме как една по една се гасят звездите. Не зная защо и не зная кой пръв даде тон, но скоро над реката плисна хубав, здрав мъжки смях. Смееха се всички, а аз си помислих, че от този час нищо не е в състояние да разедини хората от улицата.

За последиците от голямото нощно копаене не питай. Изтрих стъпалата, които отвеждаха до много инстанции, и изслушах много варианти на думата „враг”. Изтъкваха ми се много други начини за спасяването на детето. Нямаше смисъл да се оправдавам. Моето оправдание бе една благодарна сълза в очите на майката.

Бях на погребението на Чугун. След това, което бе останало от него, вървяхме четирима: двете му деца, жена му и аз. Страшно ме наболяваше рамото: то ме боли така, когато времето ще се разваля.

Погребението бе в събота - в понеделник осинових детето на Казаците. Мина без притесненията, които очаквах. То изобщо не подозира съществуването ми. Гледах дълго след влака, който го отнасяше към далечния северен град: там има интернат за сираци от войната. Командирът на наше учебно заведение в града, мой приятел, ще му бъде настойник. Сега всичко зависи от момчето. Ще му помагам, колкото мога. И не приемай, моля те, това като грижа за бъдещето.

Здравей!”

Казаците!… Милите!… Ето защо след прогимназията се озовах на кръстопът: нямаше къде да отида, нямаше къде да се върна. Отново ми помогна настойникът. Предложи ми да ме приеме във военното училище. Но като какъв, питах го объркано, а той, съвсем сериозно: като войник, разбира се. Истински!

Приех, защото нямах друг избор; и сега не го смятам за милостиня. В училището ме посрещнаха добре. Бях не на себе си, тъй като всички се надпреварваха да ме обграждат с внимание, сякаш бяха предупредени от някого за появата ми. В банята двама курсанти-здравеняци едва не смъкнаха кожата ми от старание. Фигарото, насмешливо кьосе със закръглено коремче, ме изучаваше поне десетина минути в огледалото, преди да посегне към машинката. Мустакатият шивач, явно затруднен от необичайната поръчка, ме обходи няколко пъти с метъра, докато ми вземаше мярка. Обущарят, свит на две, приличен на кенгуру поради метнатата през шията мешинена престилка дългуч, просто го повтори. Така че, когато ме поемаше за обучение и на доволствие, ротният Тодоров, мъж със силно мургаво, сякаш издялано от камък, лице, след като ме огледа от главата до петите, удивено изрече:

- Хм! Ваня Солнцев номер две! (Премигнах, защото още не бях чел „Синът на полка” на Катаев) - и ми зачисли ротната канцелария.

Курсант Нечев, когото трябваше да отменя там, ме въвеждаше цяла седмица, в новите ми задължения. При това - с явно неудоволствие. Причината разбрах по-късно: той предпочиташе шетнята в почти празната стая пред физзарядката. Напътствията си Нечев завършваше с едно неизменно предупреждение:

- Ей, фъстък! Друго вършиш - не вършиш както трябва, а цветята във вазата сменяй всяка сутрин! И внимавай да не я ожениш, като я миеш, защото ще останеш без уши!

Иначе работата не беше сложна. Дневалният ме будеше четвърт час преди звуците на тръбата да изтрият сънищата от лицата на курсантите. Как да е се справях с печката: отначало тя ме измъчваше, но аз бързо станах същински виртуоз в подреждането на подпалките - най-важното условие тя да „хване” и да забумти. Минавах с влажен парцал по тежкото бюро, почиствах мастилницата и писеца на перодръжката, оправях леглото, което, не се различаваше от нашите, като нито за миг не изпущах от погледа си печката. И идваше ред на вазата…

Тя бе наистина произведение на изкуството. Кристална, висока и стройна, с красиво вдълбани по източеното й тяло виещи се нагоре листа и цветове, с масивна поставка и нежна извивка, която се разширяваше към гърлото, тя рязко контрастираше с аскетизма на стаята. И може би затова бе първото нещо, което случайно попадналият в канцеларията забелязваше.

Хващах я внимателно, с две ръце в най-тясната й част, открехвах с крак вратата, преминавах, сякаш вървях по въже, по дългия мозаичен коридор и я внасях във все още празната умивалня. Слагах я на дъното на циментеното корито, въздъхвах, хвърлях цветята в кошчето за смет, изливах водата, намазвах ръцете си със сапун и старателно, я измивах. Тя блясваше. Докато я връщах обратно, вече пълна с вода, все си мислех, че ето, сега ще я изпусна и тя ще звънне на пода, ще го посипе с остри, ненужни парчета.

Ротният Тодоров бе особняк. Това личеше и по предпочитаните от него цветя. В училището попаднах в ранна есен; въздухът в стаята биваше парван от единствен яркочервен карамфил - така уважаваме цветята, казваше ротният, те трябва да се уважават като всяка красота. Букетът, продължаваше той, е боричкане за предимство: разсейва окото, малко или много го пълни с безразличие. А безразличието към красотата е престъпление… Когато цветната алея в училищния парк посърна, вазата приемаше вече клонки с нашарени в жълто и кафяво листи. Виждаш ли, редник, казваше тогава ротният, колко е скромно, просто и ефектно. Красотата е скромна и проста, запомни го добре…

Ден след ден в мен се вселяваше и обземаше всичко мое мисълта, че е възможно да изпусна вазата. Тази мисъл ме преследваше и денем, когато заедно с курсантите се занимавах в учебните помещения, и нощем, след като солените шегички в спалнята секваха. Дори сънувах как тя се изплъзва от ръцете ми и се пръсва на пода, Това се превърна за мен в кошмар, упорито подсилван от курсант Нечев, който не пропущаше при всяка среща, да ме предупреди:

- Внимавай с кристала, фъстък! Лошо ти се пише, ако го ожениш!

Подир месец репетирах в себе си как я изпущам и знаех точно мястото, където ще стане това. Дори изрових от мазето, в което слизах за дърва и въглища, празна артилерийска гилза и я почистих с парцал и прах за пране така, че медта й светна… Една утрин, беше след нощна буря, бродех из парка в търсене на листа за кристалното чудовище. Бурята бе повалила най-едрото дърво, което, за мое учудване, се бе оказало гнило. Сега там двама курсанти движеха едрозъба жага, за да освободят парка от трупа на загиналия гигант. Изчаках ги, докато лъснат годишните кръгове на дървото: неправилно концентрични, многобройни, червеникави. А край големия пън стърчаха безгрижно пръчките на пет-шест масленозелени издънки. Не се сдържах, запитах за тях. Двамата повдигнаха очи, отмахнаха със свити длани потта от челата си, отговориха:

- Безполезни са, няма да пораснат. Ще се хранят още малко от корените и ще изсъхнат. Пичове им викаме!…

…Измих вазата и стигнах до мястото, което бяха определили и дневните, и нощните ми сънища. Спрях се и съвсем спокойно я изпуснах. Взех метлата, събрах парчетата и ги изхвърлих в кошчето. Листата заквасих в гилзата.

Ротният ме извика по обед. Изгледа ме така, сякаш ме виждаше за. пръв път, и каза:

- Я-а! Ама ти май си порасъл! Редник, от утре сдаваш канцеларията! Щабният плъх не е истински войник, ясно?

- Тъй верно! - отговорих в съгласие с устава, обърнах се кръгом и напуснах без разрешение.

Понякога нещо неподозирано, едва загатнато, живее .дълбоко в нас и диктува постъпките ни. Осъзнаваме го след време, защото то не може да не напомни за себе си. Мисля за Казаците…

април 195…

„Драги П.,

Сред многобройните въпроси, които ми задаваш мимоходом в своето писмо, има един с особена важност за моя милост: как минава денят ми на улицата. Вече изтече повече от година, откакто пуснах корени на нея, а той не слиза нито за миг от дневния ред на съвестта ми: живея ли го както трябва и както мога?… Досега не съм си отговорил приемливо, защото, нали така се казва, ден с ден не си приличат, както човек с човек. Ще си позволя да преинача народната мъдрост по своему: дните ми изцяло зависят от хората тук, ти вероятно си разбрал добре това от моите досегашни писания. Имам, разбира се, един що-годе оправдаващ ме отговор: сравнявам работата си с нашите скитания из горите; не всеки ден там беше сражение, но ние бяхме необходими на хората - като надежда, като упование, като вяра в разсъмването след тежка нощ…

Подир този достатъчно объркан увод ще се постарая да бъда по-конкретен… И така, след като разтворя очите си сутрин, в тях един подир друг изникват образите на хората, които именно в едва настъпващия ден имат най-много нужда от мен - или така поне си въобразявам. Тъй е и днес: в прозореца ми още белеят звезди, а в очите ми - щрак! - появява се лицето на моето момче. Ето го, отхвърля завивките, подгонено от медния глас на звънчето, тича по големия двор на интерната, а той се върти под нозете му като огромна грамофонна плоча, сърба на пресекулки горещия чай в столовата, върви към класната стая, свежда челото си с пулсиращия белег над разтворения учебник или тетрадка… Аз уважавам белега. И белязаните. Белегът винаги е кръстопът - до него си живял по един начин, след него - обезателно иначе. Между другото много от нашите другари се застояха доста там, при белега си…

И отбелязвам на първия лист от плана си за деня: да се отбия в пощенския клон на квартала и да пусна запис до онзи северен град. И виждам, пак върху екрана на очите си, как то крачи по гаровия перон, понесло връз крехкото си рамо ръката на нашия служител, натоварен да го придружава. Локомотивът на влака му въздиша от нетърпение, почернял е от толкова очакване, а то е безпомощно, объркано. Аз пуша ожесточено под часовника, който отмерва като чиновник тези безкрайно кратки минути, стрелките му са в сатенени ръкавели, и искам да му кажа:

- Спокойно, моето момче! Вече не си само в живота! Който трябва да се изживее в неспокойствие!

Но не мърдам от мястото си, докато локомотивът не се откъсва от релсите и махайки с бялата кърпа на парата, потегля, губи се след свирката си в небето…

- Щрак! - следващият кадър е още по-тъжен: към мене идват децата на Чугун, хванати за ръце, сякаш за да не се загубят, а в нозете им тегне страшната умора на незаслужената обида… В края на поредния ми разпит в Държавна сигурност, там ме викат редовно всеки месец и търсят упорито някаква моя несъществуваща вина, ми казаха строго и цинично:

- Децата на предателите са за нас потенциални предатели, друже. Внимавай!

Махвам с ръка: децата днес имат родителска среща, настойник съм им, бавно, но сигурно свикнах с непривичното си задължение. А то не се изчерпва само с подписването на бележниците им…

Лентата отново се превърта в кадър този път застава Проданова Мими. Тя идва към мен някъде от далечината, пътят й е труден, изкачва височина след височина и за да й бъде по-леко. Мими изхвърля в канавките това, което носи; прави го не без съжаление. Така е, пътят отнема от нас излишното, затова трябва непрекъснато да пътуваме… Проданова Мими ме пита тревожно: нямам човек за ролята на Македонски в „Немили-недраги” - къде ли да го намеря? Помогни ми да склоня твоя Начо, колко е подходящ само, а казва: или Бръчков, или Странджата… Луд човек, смее се тя. А аз я виждах как се променяше през тази и дълга, и кратка година…

От читалището излиза тромаво и непохватно една проста дървена маса и тръгва, отначало залитайки, след това по-уверено, към градинката на площада. Чак когато тя се стоварва със стонове и вопли под най-стария клонест кестен, става ясно чия глава е била превита под нея; Начо вади от джоба си шарена кърпа, бърше потно чело, а от усмивката му се ронят обилно слънчеви лъчи.

След масата, с купчинки книги в ръце, весело бърборейки и поздравявайки срещнатите възрастни, крачат десетина деца. Едно от тях носи като свито преди да влезе в бой знаме плажен чадър, изкрънкан от спасителите на къпалнята; той разперва пъстрите си, изопнати от спиците криле над масата.

Най-накрая върви Проданова Мими; сменила е ламето с басма, златото по пръстите й вероятно събира прах в някое от чекмеджетата вкъщи - крачката й е горда, въпреки че тя успява да прикрие донякъде чувствата си. Много скоро между две дървета и под слабите удари на свежия утринен вятър потреперва надписът „ЛЯТНА ЧИТАЛНЯ”. Спомням си думите на Начо, изречени по този повод:

- Убий ме, но това също е манифестация! Наша! Празнична!

Усмихвам се: има право. Защото само след седмица на площада започва да се доказва по твърде странен начин законът за скачените съдове: освен невръстните си читатели, читалнята прие техните по-големи братя и бащите им - кръчмата постепенно се изпразваше откъм съдържание, а сред градинката бликаше нестихващият гейзер на разговорите за това или онова събитие по света и у нас. Смени постоянното си място и се промени значително и неделният отдих на Казака; сега хармониумът се окачваше на пейка, сложена на метър от привлекателната маса, а тялото на този великолепен мъж оставаше напрегнато - новините, четени от най-голямата му дъщеря, се слушаха с внимание дори от помръдващия в ръцете на Мика Казачката предмет. После съвсем естествено читалнята заедно с новите си почитатели се пренесе в читалището…

- Щрак! - кадърът запазва лицето на Проданова Мими, но фонът вече не е същият; зад него може да се прочете обява със следното съдържание:

СЪОБЩЕНИЕ

Читалището открива школа за изучаване на френски език. Обучението ще е безплатно. Записвания при библиотекарката Мария Проданова.

Този надпис се появи веднага след като читалнята прекрати своята дейност, на 1 септември, а появата му бе предшествувана от разговор между мене и бъдещата ръководителка на школата. Какво сме говорили не е трудно да се досетиш, но все пак искам да ти цитирам най-видното изречение на Мария:

- Само не си мислете, че това е буржоазно влияние!

(Тук трябва да отбележиш за себе си два момента. Първият: Проданова е единственият човек от улицата, който при разговор с мен употребява учтивата форма. Вторият: напоследък се занимавам предимно с детски проблеми. И защото този момент е значително по-важен, ще се спра малко по-подробно на него.

Правя го, понеже децата на улицата са очарователни. Основното им занятие е играта. Приятелството при тях е въздигнато на пиедестал. Розовите, чистите и гладките са чужди тела, които биват изхвърляни веднага щом се появят тук. Кражбите са нещо обикновено, но са невинни и се отнасят до това, което наричаме гърло. Правосъдие се раздава по един-единствен, добре известен ти начин. Грубото вмешателство в тази държава на честта е обречено на гибел. И все пак дървото се превива, докато е младо…)

…А дръвчето цъфна! То презимува успешно и когато въздухът стана по-гостоприемен, когато птиците започнаха да почистват човки и да изпробват гласове, когато тревите прободоха с копията си небето и кръвта му, синя и гъста, закапа в тях, клоните му, влажни и доверчиви, набъбнаха. Една утрин Начо нахлу с радостни викове в стаичката ми и ме изблъска навън едва ли не по бельо. Двамата прецапахме улицата боси, а когато бяхме на десетина метра от него, забавихме крачки, застъпвахме на пръсти, почти престанахме да дишаме.

Дръвчето, стъпило стройно и изящно в спечената прах, бе като булчица; белите му цветове кипяха от неописуемо щастие; мъхестите тела на пчелите се сплитаха жилаво и сладостно с тях; от великото тайнство извираше и се носеше на вълни аромат; като всяка красота, и тази тук бе безмълвна.

- Вишна! - отрони тихо Начо, сякаш влагаше в тази дума и друг смисъл.

- Прилича ми на някого от нашата улица - казах аз, но това бе прието от него като намек - кръв изби под загара на лицето му, а погледът му избягваше моя.

Предполагам, че по обратния път и двамата си мислехме за едно и също нещо: днес трябва да се надникне в библиотеката - Мария Проданова получава нови книги…

Накрая всичко това така се преплита в мен, че за да сложа край на този нежелан процес, скачам от леглото. И докато се занимавам с тоалета си, отбелязвам не без задоволство промените, настъпили на улицата. Не без гордост отчитам, че за доста от тях вина имам и аз. Но веднага възпирам надигащото се в гърдите ми самохвалство. Защото ние сме длъжни да бъдем като семената. Да вършим своето непрекъснато и всеотдайно и да оставаме незабелязани; да люлеем над себе си стрък на жито или цвете, но не на нас да се радват, а на хляба и розата; да умираме, но да бъдем безсмъртни чрез семената, които ще се посеят от нас в благословената ни земя.

И от поезията, без дори следа от преход, преминавам светкавично към прозата: смъквам със самобръсначката чернотията от лицето си, а в себе си записвам: старшината Величко. След което подчертавам написаното два пъти.

В късната есен на миналата година, когато дюлите вече тупваха върху уморената пръст, а гроздето лудееше в затвора си с наивното желание да счупи решетките му, се случи това, което никой не би могъл даже да предположи - Казака се провали! По дяволите отиде атракцията му, която се очакваше от всички през шестте дни иа седмицата, предхождащи неделята. Събитията, детронирали Казака и впоследствие породили изключителни и смехотворни до една неразбории, бяха пристигането и преселването на старшината Величко на нашата улица. Дори Казачката, чиято утроба всяка пролет със страхотна методичност увеличаваше населението ни и предпочиташе действието пред думата, бе принудена да възкликне:

- Този майка му го е родила в униформа!

Беше привечер, когато по улицата премина каруца, натоварена до отказ. Чудно бе как дребното доресто конче, което я теглеше, се бе справило с тази непосилна тежест. Край каруцата вървяха: мъж на около тридесет-тридесет и пет, нисък, набит и як, със свиреп изглед, допълнен сполучливо от мустаци ала Филип Тотю - наблюдателният би рекъл, че той е присвоил по някакъв необясним начин част от външността на Начо, а след това е добавил към нея недостигащата му част от външността на Казака - и нямаше да излъже; жена на почти същите години, прекалено сочна и прекалено раздърпана, тумбеста като чайник, с лице, приело формата и цвета на тиган; три деца, момчета, толкова еднакви, че можеше да бъдат сбъркани даже от родителите си. Каруцата бе старателно проследена от бдителното око на квартала, което, макар и все още с резерви, съзираше в нея най-малко обект на безконечни коментари. Тя спря пред къщата на Герчевите, паянтова, двуетажна съборетина, в която и досега не съм разбрал съвсем ясно колко и какви хора живеят, и без излишно губене на време започна да се разтоварва.

Още първото действие, извършено около нея, потвърди плахите очаквания и хвърли квартала във възторг, защото му обещаваше блажени дни - такива, каквито може да предложи само зрелището. Жената свали от каруцата тежък леген, замъкна го с пъшкане сред двора и го стовари без капчица жалост под километричния простор. След което с добре заучени, привични движения се зае да го освобождава от съдържимото: върху въжето, съответно и последователно изцедени и изтръскани, се появиха военен брич, куртка, долна риза с дълги ръкави и дълги гащи-наполеонки; на метър от тях разцъфтяха в пищно розово три чифта разкошни кюлоти и понеже вятърът си нямаше друга работа и ги изду, те заприличаха на току-що приготвени за тенджерата патета - особено ярко се открояваха бутовете им, между които нещо се вълнуваше, дишаше, съскаше… Тези атрибути на суровата мъжественост и на нежната женственост бяха разделени от широк войнишки колан с жълта тока и празен, разкопчан кобур от кафява кожа.

След това в една от приземните стаи на Герчевите бяха внесени най-разнообразни, полезни и безвредни предмети, сред които се открояваха: едно сивкаво кюмбе „циганска любов”, каца, от която се носеше острата миризма на скапано зеле; комплект очукани табли за легла с изрисувани в патладжанено лебеди, плуващи над езерца с мръснозелени, надигнали се страховито от предполагаема буря вълни; съответствуващият им комплект пружини, напомнящи дамски копринени чорапи с безнадеждно пуснати бримки; шевна машина „Сингер”, крачна, с порядъчно олющена боя; газена лампа с добре опушено шише, незнайно как оцеляло при транспортирането; четири денка, обвити в чаршафи, петната по които бяха от твърде съмнителен произход; бронзов бюст, за който ми е неудобно да ти пиша по-подробно, досещаш се защо…

Тишината на следващото утро бе нацепена на шушулки от трикратен боен зов: дереше се дрезгаво и властно едрият герест петел, който, забравих да ти кажа, стоеше кротко в ръката на Величко при пристигането му. Още не бяха успели да отзвучат трелите на последния призив, и на двора се сипнаха трите деца и майката: рошави, със следи от сън по лицата си, с несръчност в първите си движения. Командата направи бързо и на бегом три обиколки на двора и отново се мушна в стаята. Десетина минути по-късно четиримата се появиха пак. Дояждайки си, те изучаваха не без интерес двора, подритваха камък или консервена кутия, прозяваха се и плюеха, смееха се глуповато - всичко това до мига, в който рамката на вратата се изпълни от тялото на Величко. Последва кратко суетене, но то бе привидно: четиримата бързо оформиха стройна редица, на десния фланг на която застана естествено майката. С неочаквано стегнат, школуван глас тя изрече ясно и отсечено, по мъжки:

- Мирно!; Глави надясно!

Не възпирам усмивката ти, тя е напълно уместна. Малката „войскова част” действуваше отлично - явно бе упорито и строго обучавана. Момчетата бяха като обтегнати струни, а майката с крачка, на която би завидял и признат строевак, се отправи към обекта на вниманието:

- Другарю старшина! Домакинската рота е строена.

Фигурата и държането на Величко излъчваха блясък, полиран от удивлението на множеството, притаило се вече зад оградата. Той хвърляше към подчинените си един също така добре обучен поглед; в него одобрението бе сдържано, като едва-едва прекрачваше прага на недоволството. След като го спря върху всеки един от хората си поотделно, старшината процеди през зъби:

- Свободно!

Последва монолог, изслушан с изключително внимание от всички присъствуващи:

- На уборката - и четиримата! Без кръшкане, скатка и прочие! Кой каквото прави, за себе си го прави… После първо, второ и трето отделение разузнават обстановката! Хлебарница, млекарница, колониала, зарзаватчийница, кръчма! На ново място сме, опасности колко щеш, а хора за отцепление няма, и прочие… В артелната и кухнята - пълен ред, както е било досега, но - по-добре, и прочие… Сбор - в дванайсет нула нула. Ясно?…

Тълпата, коментирайки оживено, се разотиде твърде неохотно, за да се заеме със своите дела. Вървях в нея, като си мислех за това, което ставаше пред мен. Между другото то беше още едно потвърждение на старата като света истина, че новото привлича неудържимо хората. Дори да е със стъпчица по-значимо, трагично или смешно. Нови са героите, които играят живота си за първи път - старите се забравят защото всяко следващо представление е просто репетиция пред очите на публиката. Представление, което се шлифова - а публиката обича премиерите заради неизбежните примамливи грапавинки, които издават присъствието на истинския, на живия живот: ако нямаше грешки, едва ли щеше да съществува изкуство.

За мене комунист значи новатор. Усмихвам се, съзнавайки, че извличам лозунг от нищожното, Но именно нищожното може да те подтикне към изводг защото е достойно или за презрение, или за откровен смях. От всички жанрове в изкуството си избирам сатирата.

И ако Величко живееше мирно и тихо, улицата щеше да го приеме като свой. Но той не искаше да разбере това и навираше навсякъде, с повод и без повод, униформеното си превъзходство. Най-напред старшината си навлече гнева на децата: те безпогрешно откриват приятеля или врага и го наказват или с любов, или с омраза…

След първия шумен успех на балона експериментите с този летателен апарат продължиха без прекъсване до първия сняг. Той забележимо увеличаваше своите размери и веднъж, опит от мечтите си, Начо ми каза:

- Напролет в гондолата ще има човек!

При един от сеансите, когато се изпитваше нова, по-съвършена конструкция и всичко живо наоколо пазеше пълна тишина, в небето откънтяха един след друг седем изстрела. Балонът се стъписа, спря своя плавен ход нагоре и напред, а след това като улучена смъртоносно птица започна да пада стремглаво надолу. Подир първия миг на вцепенение улицата обърна очи към каменната ограда на Герчевите. Там, изправен в целий си ръст, ухилен широко и тъпо, стоеше старшината и размахваше револвер. Забелязал, че е привлякъл всеобщото внимание, той извика игриво и доволно:

- У-ха! Нощна стрелба по бягаща цел! Ей това е работа - направих го на дроб-сарма!

Пръв към него тръгна Начо, след него - по-големите момчета; ръцете им несъзнателно се свиваха в юмруци. Усетил опасността, Величко се свлече от оградата, заотстъпва, страхливо озъртайки се, и се впусна в панически бяг.

Не беше минал и час, когато Начо внесе в стаята ми простреляния балон и положи почупеното му, изпомачкано, издъхнало тяло на масата. Седнахме от двата й края, мълчахме като пред мъртвец. Мислех си за съдбата на летящите: жадно, дори алчно се стремят те към високото, но все ще се намери някой беден духом да прекъсне този прекрасен стремеж.

- Ще го научим ние! - каза Начо, след като достатъчно се намълчахме. - Ще му дадем да разбере, но как?… А-а-а стига с тази твоя милозливост бе! Той убива, а ние да гледаме отстрани как го прави, така ли?

Отмъщението не закъсня. То имаше две различни, идеално допълващи се страни. Ще те запозная и с двете, ако нямаш нищо против (защо ли те питам, сякаш имаш право на избор!)

Една утрин строевият преглед в двора на Герчевите закъсня съмнително дълго време. Причината за това извънредно произшествие бе съзряно веднага от всички, които се готвеха да го наблюдават. Герестият петел, гордостта на старшината, висеше на въжето за пране, оскубан до последното си перо, и от срам не смееше дори да се обади. Само въртеше ужасено глава и правеше безпомощни опити да се освободи от желязната хватка на двете скоби, с които бе закрепен там горе. Странно бе наистина как го бяха подмамили и подредили така, без да се чуе поне глас за помощ!…

Някъде около обед ми стана ясна и втората страна: посети ме Величко. След като се представи уставно, той свали фуражката си и ми подаде с разтреперана длан лист хартия. Едва се сдържах да не прихна, докато четях написаното на него:

„Понеже не само посегна на честта ни, а направо я уби по най-подъл начин, хвърляме ти ръкавица. Каним те на дуел в неделя, 17.00 часа, край бункера. Смей да не се явиш, говедо такова!

Улицата”

- Е? - изгледах го по-строго, отколкото трябваше аз.

- Ще ме бият ли? - проплака Величко; беше смачкан от връхлетялото го изневиделица нещастие.

- Сигурно - отговорих без капка съжаление.

- Ама и аз ще бия! - наежи се той, но веднага след това омекна.

- Ще се защитаваш - казах и му дадох да разбере, че аудиенцията е свършила. Но той не бързаше да си отиде, след незначителна пауза отново проплака:

- А какво да правя с Мичо? - И като видя мярналото се в погледа ми учудване, обясни: - Петелът ми се казваше тъй… Сега той вече и на петел не мяза.

Вдигнах рамене, а старшината продължи:

- Няма да го бъде! И за кокошките вече не става - то веднъж посрами ли се мъж, отпиши го… Не, няма да го бъде! Щото на кьосе да поникне брада не съм. чувал. Но и сърце нямам да го заколя.

Това беше целият разговор. От него би трябвало да ти стане ясно какво бяха направили децата. Те бяха отмъстили на безкрилото, по-точно на онова, което носи криле само за украса и себеизтъкване: ах, как се потупва с тях по раменете то, след като усети, че светът наоколо го е чул!… Мисля си и се питам защо скудоумието е винаги шарено, изписано, притъкмено и наперено, сякаш всеки ден, всеки час, всеки миг за него е празник. И някъде в мен заиграва образът на Хари Суинга, предишния естествено. Изтривам го бързо от себе си, защото има неща, за които човек не бива дори да си спомня.

А в неделя бе разтворена и оглушително затворена една епична страница от историята на квартала. Тя ще дъхти на пот и кръв, най-достойните течности на света, ще разказва късо на поколенията как още в първия рунд на боксовия дуел юмрукът на Начо постави на колене старшината под радостните възгласи на публиката, недоволна само от бързата развръзка на драмата… В края на разотиващата се по домовете си и коментираща тълпа вървяха двата отрока на Величко, които го подкрепяха; третият носеше дрехите му. Старшината се влачеше като дрипа и повтаряше една и съща дума:

- Кръв! Кръв! Кръв! - като при това бършеше сплесканото си лице; не се разбираше уплашен ли е или жадува за възмездие.

Разбра се много скоро след знаменитото сражение. Тогава в двора на Герчевите се появи един несложен; но дразнещ любопитството уред: на желязна пръчка бяха закрепени два големи сиенитни къса. Всяка утрин Величко го вдигаше и сваляше по стотина лъти: готвеше се за реванша, който никога нямаше да се състои,

Защото междувременно встъпи в своите законни права зимата. Снегът дойде неочаквано, като добра вест, която си жадувал, но от която животът ти не би се променил. Той валя повече от седмица; падаше тихо, с едва долавящо се шумолене и ухаеше на нещо чисто и светло - сякаш някой пластеше сено, а в устните му потрепваше забравена точно от година песен.

Най-напред бялото чудо се справи с бункера, най-високата точка на улицата. Той заприлича на покрит с погребален саван мъртвец, който улицата е понесла на раменете си, за да го положи във водите на Марица, но е все още насред път.

След това дойде ред на къщите. Само тънките струйки дим над комините напомняха, че в тези бели кубчета, смалени още повече от присъствието на небето, продължава да тупти живот.

Така улицата блесна от чистота; заличени бяха всички следи, достойни и недостойни, верни и изменчиви, тревожни и щастливи - сняг вероятно е навалял над струпаното в паметта на моето момче тогава, в музея на Цвета… Стоях зад обсипания с причудливи листи, цветя и други непонятни шарки прозорец, гледах през тях към улицата и се питах защо снегът ни кара да се замислим как сме стигнали до него и как да продължим нататък, защо той ни подтиква неуморно да променим нещо в себе си - а отговор така и не намирах. Единственото, което се биеше в гърдите ми и изтръгваше искрата на що-годе приемлива мисъл, беше: човекът желае безумно да се изравни с чистотата, но идолите ? са прекалено нетрайни на тази земя. Защото всеки от тях, хората, строи идол по свой образ и подобие…

Както се досещаш, първите творци тук бяха децата. Те не дочакаха дори снегът да отмине - край пързалките и в дворовете на къщите засветиха хора от сняг. Най-голям бе снежният човек в двора на Герчевите: Величко старшината го построи без ничия помощ и отдели за това строителство доста време и сили. Слушай и прецени: при наистина огромните размери на този двор по него не остана бяло петънце. Съквартирантите му се смееха доволно:

- Хвала му! Изрина всичко, отмени ни…

Интересно ми беше - и удостоих с невидимото си присъствие работната площадка на старшината. Ето как извърши той монументалното си дело:

След като събра близо една трета част от наличния сняг в квадратен кофраж със страни три на три метра и височина около метър, той, марширувайки, старателно го утъпка. Над този фундамент се извиси двуметрова, добре изгладена фигура, завършваща с идеално оформени гърди и глава; ред войнишки копчета изясняваха, че фигурата е облечена в шинел, върху главата бе килната кой знае откъде взета офицерска фуражка, а на гърдите блестяха четири реда ордени. Ако любопитният си направеше труда да скъси разстоянието между себе си и този своеобразен паметник, а това беше опасно, защото биваше посрещано от свъсен поглед, красноречиво посягане към дръжката на лопатата и ръмжене на събуден ненавреме от сън звяр, щеше да установи, че ордените са обикновени жълти и червени топки от новогодишна елха… По три пъти на ден, сутрин, обед и вечер, старшината преминаваше покрай творението си със строева крачка, козирувайки му с едва докосваща шапката изпъната десница, при всички случаи неосквернена от ръкавица - може би тук се намесваше и споменът от безславно приключилия за него дуел?…

През една студена привечер, в която бях зает с твърде прозаично занятие - кърпех съдраната си куртка, на вратата ми се почука.

- Кой? - запитах, печелейки време, за да успея да навлека единствената си непоправена още дреха. Отвън, след кратко колебание, отговориха:

- Аз съм, Метреса.

- Сега, сега - разбързах се аз, учуден до немайкъде.

Прагът на скромното ми ергенско жилище бе прекрачен от булката на Величко старшината. Тя седна на крайчеца на предложения ? от мен стол, свали шала, с който се бе пребрадила като туркиня, хубав, бял, домашно плетен шал, огледа се наоколо, доби кураж и тръсна:

- Идвам, за да ми помогнеш. Щото това не може повече да се търпи.

- Казвай де. Слушам те.

- А не бях нетърпелив, въпреки че предусещах нещо нередно.

- Ами моят по цели нощи репетира война!

- Как така? - не разбирах нищо аз.

Отговорът й настани на лицето ми едно познато ти от предните две писма изражение:

- В пълна бойна готовност. Две седмици вече.. В бункера… Децата му носят вечеря - хлебец, сланинка, туршийка. На сутринта - в казармата. Мен ме не пуща, не било женска работа…

Начо беше свободен от смяна и се отзова на сигнала ми за помощ. След час двамата заопипвахме с крака хлъзгавите стъпала на бункера. За това, което видяхме, народът ни е рекъл: да се смееш ли, да плачеш ли?… В тясното, длъгнесто, дъхтящо на спарен ботуш помещение гореше слаб огън. Осветяван от отблясъците му, старшината Величко седеше на изгнила, подгизнала от влага пейка. Той наистина бе готов за всяка евентуалност и за подвизи - обрамчил раница и сухарна торба, с провесени на кръста шансов инструмент и пистолет. А на главата си вместо лице носеше… противогазова маска. След като я свали и отдаде нужното на званието ми уважение, Величко реагира остро на присъствието на Начо:

- Този - вън! Не е военен човек! - Вероятно в този момент си припомняше и последиците от дуела.

- Волнонаемен е при нас - може да остане. Разрешавам - хрумна ми неочаквано и щастливо изходът от положението. Старшината ме изгледа подозрително, но аз продължавах да държа инициативата в ръцете си:

- Как върви подготовката, старши?

- Нормално. Служим.

- Условия? - не я изпущах аз, въпреки че в гласа ми прозвънваха първите издайнически нотки на смеха, а не трябваше да го правя, защото това, което виждах пред себе си, бе рецидив на тежко, бавно лечимо заболяване.

- Близки до бойните!

- Дай отбой - реших да съкратя процедурата, докато не е станало късно - и бегом вкъщи! Благодаря ти за службата!

- Ще се ста-аем! - изломоти той и засъбира вещите си.

Когато излизахме от бункера - този спомен от войната, който трябваше най-сетне да бъде заличен, не се сдържах, запитах го:

- Как се казва жена ти, старшина!

- Метреса - отговори той. - Баба й се казвала Мария, на нея са я кръстили…

И тъй като сериозно рискувам да ме обвиниш в разхвърляност и непоследователност в писмата си до теб - виждащ как смесвам хора, събития и сезони в това например, - ще прескоча няколко месеца, за да завърша с Величко. Поне засега.

По улицата отдавна се носеше мълвата, закономерно снабдена с пикантни подробности, че жената на старшината му изневерява с отец Лаврентий. Малцина обаче ? вярваха, защото би било чудовищно светотатство; та нали всички бяха свидетели на усърдието, с което и двамата се подчиняваха на съответните религии. Но Лаврентий и Метреса бяха хванати на местопрестъплението - църковния олтар! - от попадията Мариола, едра мъжкарана, която, за да придобие нормален човешки вид, трябваше да пости най-малко десетина години.

Разкриването на тази „конспирация” бе оформило мълниеносно два резултата. Първият бе от логичен по-логичен. Попадията бе застигнала зигзагообразно бягащия по посока на своето спасение поп и го бе наредила така, че и бог не би могъл да познае скромния си до този миг служител. При това вулканът на устата й изригваше сатанински епитети и сравнения, които вътрешната ми цензура съкращава без всякакво колебание. Наситила глада на грамадните си ръчища, сега тя стоеше разкрачена и замислена посред църковния двор, превърнал се изведнъж в арена на бойни действия. Попът бе изчезнал яко дим, приведен, придържащ свлечените си донякъде гащи, сякаш бе възседнал метла…

Възхищавах се не на шега от тази търсеща правата си жена. За няколко минути тя бе успяла да направи това, което не бяха успели да сторят титани на мисълта и делото за векове. Защото, излишно е да ти го казвам, двубоят бе наблюдаван с безкрайно удоволствие от цялото налично население на улицата; тези, които бяха в разход, щяха да съжаляват дни, че и месеци наред.

Вторият резултат направо ме изненада и завърши в мен образа на старшината. Страстите бяха още в точката на кипенето, когато на вратата ми похлопа той - а погледът му бе нажален и безпомощен. След като ми козирува точно както повелява уставът, а аз му отговорих без следа от насмешка, между нас се поведе диалог, в който аз изпълнявах ролята на фигурант. Ако се наемам да го възпроизведа, то е, защото той може да ни бъде от полза; стройният организъм да армията трябва да се освобождава незабавно и без замисляне от такива службаши:

- Тя с попа?… Вярвам и не вярвам. Но повече вярвам. И го таксувам като гавра с униформата.

- Как така таксувам?

- Виж, другарю, уважавам те, без да се имаме, нали?… Идва водата - реже квитанцията. Идва тока - реже квитанцията. Идва хазаина - е, той не реже, какво да реже той?… Ама аз на нея ще й отрежа квитанцията като едното нищо. ..Ха ма ха де!

- Ами децата, помисли ли за тях?

- Ти какво?… Иска ли питане - с мен са. Майка им е, но е предател. Вие едно време предателите? С перце, нали?… Айде да не говорим!

- Всичко ще се забрави, старши. Всяко чудо за три дни. Прибери се, стегни се и утре - в казармата!

- Така ли? Така ли?… Не! Не! Не! Такова петно!… За службата казвам. А там как? Величко верният, Величко честният, Величко изпълнителният: в помещенията - чисто, сол да лижеш, в склада - всичко по опис, преброено, лъснато, смазано, готово за действие, на пирамидата - пирамидата свети, има гонене, гонене има, ей… А сега - на ти тебе поп! Отрязвам й главата като на кокошка, не, като на пат-ка, но саморазправата не е раз-ре-ше-на… нали? Не е!…

- Какво говориш ти бе! Я се опомни!

- Аз, такова… Няма, няма де… Ама кажи ми бе, другарю драги, не мога да ти се нагледам: кобура като злато жълтей, дръжката се подава синя-синя, токата с лъв, лъвът скача, а мустачките - еххх! - кажи ми, изтърпява ли се това?! Да си вдигне куйрука на поп.

Тук вече не издържах. Станах и креснах:

- Стани! Мирно! Кръгом! Хо-дом марш!

Очите му изхвръкнаха, преглътна веднъж-дваж, отлепи се от стола, олюля се. Но изпълни всичко, а пред вратата замарширува на място; трябваше аз да му я отварям. След последната моя команда в стените се заблъска едно високо на ръст, но непроумяващо себе си може би за първи път:

- Слушшшшшам!

Още от студентските години, спомням си, недолюбвам тази буква - ш. Мекушава е, пълзи. .Може би защото, за да се появи на бял свят, е преминала през е-то, прекалено съмняващо се или питащо. И е забравила лесно, че е била някога т, твърдо и достойно т, ала паднало безнадеждно по гръб.

Това са, общо взето, глупости, съзнавам го. Ти навярно се усмихваш, когато ти разкривам с вещината и бъбривостта на махленска клюкарка нещата от задния двор на моя район. И най-вече за това, че всичко живо в него прави любов. Прави я, здравата я прави, но не безогледно и заради самото тъпо действие, както си разбрал, надявам се… И досега не мога да си простя, че дори не успях да целуна Марина. Такива бяха строгите изисквания на борбата. Но любовта трябва, длъжна е да остави след себе си плод. За да има продължение. Ние се превъплъщаваме в големи и малки дела, оставяме имената си на идващите след нас, но това според мен е недостатъчно за един истински човешки живот. А канонът е канон, за да се разчупва. Иначе не би имало движение напред. Между другото твърди се, че най-много деца се раждат в годините непосредствено след война. Сега към това твърдение трябва да се добави: и в годините след революции. Друг е въпросът, че българинът винаги е правил любов във вечно безпокойство. История!… А когато се успокои - такива времена идват, съзирам ги: Няма ли тогава да тръгне през просото?… Запази отговора за себе си.

И още: не може да не ти е направило впечатление, че тук доста често се раздава юмручното право. Така е, защото сблъсъците имат предимно емоционален характер, избухват без подготовка, мигновено и изискват незабавно разрешение. И защото улицата не иска да излага на показ непривлекателните си страни извън своите граници. А това означава, че тя живее сплотено, като едно семейство - каквото стане, между стените на дома да си остане…

Аз пръв наруших това правило, придобило силата на закон: дадох под съд техническия ръководител на бъдещата баня. В молбата си предявих два иска към него, които го обвиняваха в едно тежко престъпление с голям обществен резонанс: безстопанственост. (Стилът е взет назаем от господа адвокатите, не му забелязвай!)

Колата, която техническият забрави край изкопа, буквално се скапа. Към разрушителните сили на студа и снега, на вятъра и влагата прибавиха своя не стихващ „интерес” към техниката синовете на Самохода. Двамата близнаци започнаха да я изучават от арматурното табло до ауспуха по своеобразен начин: държаха на склад частите в яхъра, при конете на файтонджията. Липсваше им само стабилна каросерия, за да притежаваме собствено модерно возило. Безразличието, проявявано към държавната вещ, топлеше в прекия и преносния смисъл на думата само един жител на улицата: там уреждаше своите срещи с многобройните си кавалери дъщерята на Глухата Сийка.

Но това бе нищо в сравнение с другото, което раздвижи духовете и надигна вълните на будната гражданска съвест. Когато през февруари решиха да възобновят строежа на банята и набързо стигнаха до първата плоча, изведнъж се откри, че циментът в бараката се е втвърдил така, че не може да се разтроши и с кирка. Вдигнаха през нощта без много шум, тихомълком, крадливо ненужните вече торби и ги замениха с нови. Непоклатимите си житейски познания по политическа икономия улицата формулира чрез Начо, който, след една възмутено изстреляна тирада, каза, като ме гледаше изпитателно:

- Това излиза от нашия джоб!

А когато отекнаха последните звуци от теслите на кофражистите, когато арматуристите завършиха железните си плетки и в снега се настани бетонобъркачка, бях посетен от двамата зидари. Те бяха разтревожени не на шега:

- Вижда се, че ще леят - не бива! Занаятчии сме, знаем: плоча посред зима се не лее. Не искаме да предричаме, но ще стане беля. Ако можеш, спри ги - а ти можеш!

Намерих начин да повторя опасенията им пред техническия. Той обаче се изсмя в лицето ми, хвърли недопушената си цигара в снега и отмина, без да ме удостои с отговор; с това сякаш искаше да подчертае невежеството ми.

Козирката на плочата се свлече веднага щом все още плахите лъчи на слънцето насълзиха стрехи и дворове. Картината бе толкова тъжна, че не ми се ще да ти я описвам. Винаги е тъжно, когато трудът на хората отива нахалост; гледана отдалеч, плочата приличаше на въпросителна. Кипях от ярост и потърсих помощ в адвокатурата на града. А там, след като ме изслушаха с непрекъснато растящо недоумение, ми заявиха открито:

- Няма да постигнем нищо. Защото по същество ще съдим държавата. А кой се навира между шамарите в наше време? Все пак да опитаме…

Още на първото заседание на съда, единственото засега, разбрах, че са прави. Изпаднах в ролята на Дон Кихот, пришпорил дръгливия си Росинант към вятърните мелници. Кристално ясните ми доводи бяха обвити от валма словесен дим. Изтъкваха се параграфи и алинеи, които взаимно се отричаха; и никой не. забелязваше това! Разочарованието ми стигна кулминацията си, когато защитата на техническия прочете с апломб два документа. С ужас изслушах, че станалото е грешка на растежа и че строителството на този етап е битка, а на война като на война, загубите са неизбежни. И че строителното обединение се е задължило да възстанови пропиляното. А характеристиката на техническия бе уникален документ на безнравствеността - в нея той се обявяваше едва ли не за ангел. Накрая, отправяйки ми унищожителни погледи, защитата размаха в ръцете си двата къса хартия и за да бъде фарсът пълен, извиси глас:

- И питам ви, другари съдии, кой си е разрешил правото да отнема времето на този знатен, заслужаващ дълбок поклон човек?… Вместо в настоящия момент да ръководи поверения му така важен фронт, той е скръстил ръце и седи - къде? - на подсъдимата скамейка. Странно, но факт! Срам, другари съдии!…

Миналата година, през лятото, пътувах за София. Поводът: синът на един от зидарите кандидатстваше в Университета. А нашето квартално ОФ, въз основа на непроверена анонимка, му бе направило такава характеристика, с която не биха го приели и в затвора. Носех със себе си другата, вярната. Всичко се оправи след много тичане от кабинет в кабинет. Най-сетне трябва да престанем да грешим и да потриваме длани, поправяйки се, грешно смятайки, че сме направили стъпка напред. Защото съмнението остава и винаги ще напомня неоснователно за себе си, ще издава присъствието си най-малко със страхливото и подло мърморене: абе нали имаше нещичко там…

Така стана, за мое голямо съжаление, и с Хари Суинга. Хората от леярната, където той започна работа, го посрещнаха добре. Те нямаха и време да му обръщат внимание: трудът им беше от най-тежките, условията - също. А и Хари се държеше като мъж, сякаш искаше да докаже някому, че не е за изхвърляне. Не го изпущах от погледа си. Отначало той приемаше посещенията ми както в завода, така и в квартирата му като естествен израз на недоверие. После свикна с моята натрапливост, а веднъж, в час на откровение, рязко дръпна завесата пред миналото си. Каза:

- Не беше бедно нашето село, ние - като другите: тате имаше две ниви, хубави ниви, добре раждаха, изхранваха ни. И доста добитък в двора ни шеташе. Вие му взехте всичко. Насила. Опъваше се той за стопанството, а мама все му гълчеше - тихо, по женски - да не се дели… Една вечер довтасахте, трима души бяхте, бихте го, турихте в ръката му молив и го подписахте под заявлението; пред мен го направихте.,. Мълча ден, мълча месец и се пропи. Много пиеше, а дотогава - от дъжд на вятър… Върне се от кръчмата вкъщи и налитне на мама. Като звяр я биеше. Умори се да я налага и заплаче. Тъй, докато отидох в казармата, Кога дойде телеграмата, че мама се е споминала, реших да не се връщам на село. И на погребението не бях, не ми се влизаше в затвора…

(Освен извода за поведението на Хари в кръчмата, който вече, не се съмнявам, си направил, искам да се спреш по-специално на множественото число, употребявано често в тази изповед. Заболя ли те?)

В края на третия месец от постъпването си в Завода Хари ме потърси сам. За да ми обяви решението си: напущам! С мъка изчоплих причините за тази категоричност. Беше и просто, и сложно. В деня на заплатата от шкафчетата пред примитивната баня на леярната изчезнали пари. Работниците, до един, насочили зли погледи към него. Дошла и милиция. Разпитали този-онзи, но било явно върху кого пада съмнението…

- Но и моята заплата е открадната? Поне, Муто да се бе застъпил. Бригадир е, но и човек от улицата - хапеше устни Хари и ме гледаше открито, честно.

Не се и опитах да го успокоявам. Колегите, при които отидох незабавно, бяха неумолими: той е, не може да бъде друг. Мотивът им бе единствен и логичен: защо досега не се е случвало?… После добавиха загадъчно:

- И други неща има там напоследък. На саботаж мирише.

Въртях, суках, но получих своето. Срещу един подпис, който гарантираше благонадеждността на заподозрения. Последва безсънна нощ, в която двамата с Хари изпразнихме няколко пъти пепелника. Той все пак пое към работното си място, а аз гледах дълго след него и ме мъчеше едно изречено с болка изречение:

- Бригадир е, но и човек от улицата!…

Нещо ми подсказва, че те сърби езикът да ме запиташ няма ли в моя район наши, партийци, та ти разказвам историйки, свързани едва ли не с пропаднали типове. Има, разбира се. Но не ти пиша за тях, защото ти ги познаваш добре: това са тихи и предани хора. Усилията им се покриват с моите - ето втората, макар и нескромна причина за отсъствието им в писмата ми. А третата, която изисква още доказателства, за да бъде вярна (все още съм отскоро тук) - те са предимно праволинейни и затова не така колоритни, както другите. Е, като всяко правило, и това си има изключения - имам предвид, както се досещаш, Начо.

По-интересни са децата им. Някои от тях, за щастие значително малко на брой, видимо усещат някакво превъзходство над останалите, „обикновените” - а това вече никак не е хубаво. Формулата „Аз се борих, за да живеете вие”, простряна само върху съдбите на избраници, не е по моя вкус. Какво би станало с тях, ако разчитат да живеят под измамно топлото й крило? А какво ще стане с останалите, „обикновените”?… Разбира се, че зная отговора на тези въпроси. Защото човек ce движи напред единствено когато среща по пътя си съпротива. Липсва ли тя, еволюцията спира до съвършеното мекотело. Ще илюстрирам мисълта си с част от разговора ми със сина на един от нашите партийци:

- Какъв искаш да станеш?

- Борец!

- Какъв, какъв? - не вярвам на ушите си.

- Борец класически стил. Като татко!…

Звучи като виц, по-мръсен и от псувня. Защото в псувнята, ако не е невинна, има омраза - чувство, което ние уважавахме и трябва да уважаваме наравно е любовта.

Получих писмо от Н-ското училище. Кратко и ясно: момчето ми е отличник. Разбира се, преди последните седмици на учебната година не може да се твърди със сигурност. Радвах се като дете за него. Купих един голям букет карамфили и кутия шоколадови бонбони и отидох у Казаците. Казах им, че имам повод, но не открих какъв е той… Пиша ти това, за да ти обясня до някъде защо предпочетох да остана в сянка за момчето - както тогава, под гаровия часовник. То трябва само да отвоюва бъдещето си от отрязъка живот, който му предстои… Представяш ли си старт на сто метра гладко бягане, с потръпващите на бялата черта тела ца лекоатлетите. Един от тях знае, че е с едни гърди пред другите още там, на тази черта. Гърдите, която някога са били изложени на куршумите…

Може и да греша - опровергай ме в отговора си и ще бъда напълно доволен.

Здравей!”

Не зная защо, но си спомних първото ми посещение в ареста. Бях пуснат, условно казано, в домашен отпуск. До 00.00 часа.

Карах седемнайстата; стоях със самобръсначка в ръка пред огледалото в умивалнята, вглеждах се в безцветната си пубертетна физиономия, проклинах гадните израстъци по нея, плисках я безжалостно с вода, сякаш тя можеше да я промени. Преди това бях минавал многократно с ютията по панталона и куртката - училището напуснах във вид, достоен за внимание. Отпуска си изживях приемливо. Киноутрото ми предложи плитко скроена мелодрама между зализан тип и типеса с пищни форми; след сърцераздирателни перипетии пламна любов за приказ. Сладкарницата замени столовата: от сладко взе да ми нагарча. Остатъкът бе разпределен на равни части между главната улица (момичетата бяха отчайващо недостъпни), реката със самотната пейка (рибарите бягат от нещо свое също като мен), бира-скарата (тук имаш чувството, че си на гара и че всички се стремят да изоставят себе си, да отпътуват в неизвестна посока и да се намерят другаде, но не същите). Вече се връщах към училището, когато…

От прозореца на крайпътна кооперация над мен се надвесиха момиче и момче. И ме запитаха, без извинения и обяснения, имам ли излишни цигари. Предложих им почти пълната си кутия „Слънце”. А те ме поканиха да им погостувам.

Беше повече от уютно. Грамофон, маса и легло. Оттогава мечтая за същото. Искам да се разлисти нещо в мен. Да напъпи, да разцъфти, да роди.

- Чакам те, откога те чакам - каза ми тучният, разстлал се на стола в капепето фелдфебел. - Шестнайсет минути закъснение! Ох! Ох! Ох! Като мезе те чакам!

И примлясна апетитно с устни. Изгледах го и грозно го напсувах. Усетих - прие го, като че бе в реда на нещата. Е, добре - тържествувах. Нека. Заради двамата.

Нищо, че ръкавите ми цяла седмица гниха в кухнята. Фелдфебелът се стараеше като дявол и току процеждаше:

- Ще псуваш, а? Ще псуваш! Псувай сега де!

Величко! Ненавиждам го. Заради старанието му. Той можеше да продаде всичко - и майка, и баща - в името на служба, дисциплина, нашивка върху пагона. В името на, страшно е дори да се изрече, България!

- Равниссс! Мирно! За среща на… Другарю!…

Аз съм за двамата. С грамофона. С леглото. С това, което иде.

А в училището вече ме приемаха като равен; не ме отминаваха и при най-тежките задължения, наказваха ме и за най-дребните простъпки. То стана някак постепенно, изглеждаше естествено, но сега, след като прочетох последната страница на това писмо, се сетих за нещо, което свали от плещите ми бремето на смазващата ме малоценност.

Веднъж в месеца, обикновено в края на обедната почивка, организирахме кросове по асфалтовите алеи, опасващи плаца. Разстоянието бе строго определено, 3000 метра, и като се има предвид екипировката ни, изискваше освен издръжливост, добра тактика на пробягването. Както винаги и във всичко, аз се стараех и тук; трябваше да доказвам, че съм голям. И успявах - държах се твърдо в средата на колоната. Признавам си, че тайно мечтаех някога да се окича с лаврите на победителя, да бъда хвърлян от курсантите нa ротата във въздуха, да внеса в пепесето преходното флагче и да бъда на почит в продължение на месец. Отчитах в себе си, че това „някога” е далечно, но то дойде толкова бързо, че ме стъпка и извиси, обезсили и издигна в очите на другите.

Поредният крос се развиваше добре за мен. Бягах леко, свободно. Някъде по средата на дистанцията, там, където нозете отказват да те слушат, коленете - да се сгъват, където въздухът е по-плътен и от стена, а един предателски глас нашепва настойчиво: „Откажи се, няма да издържиш!”, внезапно усетих прилив на волност. Използувах го, дръпнах рязко и на триста-четири-стотин метра от финала, когато движенията стават почти механични, сякаш не ти, а някой друг се разпорежда с тялото ти, виждах пред себе си голите, потни гърбове само на трима души. Разбрах, че е ударил моят час. Стиснах зъби, ускорих крачка и на последната права пред мен бе единствено курсант Пешев - една мускулеста грамада, неизменен лидер и рекордьор по броя на победите си. Разстоянието между нас бе отчайващо голямо. Тогава се случи онова, което ме озадачи и смути. Пешев изви шия назад, за да провери конкуренцията. Забелязах в погледа му изненада. Миг след това той намали скоростта, пропусна ме пред себе си и завърши вървешком. Съмнението ме сграбчи за гърлото веднага след финала. Докато ечаха радостните възгласи на хората от моята рота, докато литвах нагоре и падах в разтворените им силни обятия, изгарях от срам. Защото ми беше безпределно ясно: той го направи, за да ми дари самочувствие. За пръв път се докосвах до благородство, изградено върху измама. Радостта ми беше едновременно подарена и ограбена; каква радост можеше да бъде тя. Гадеше ми се, а от очите ми бликнаха сълзи.

Пръв ме поздрави Пешев. Той хвана ръката ми, демонстративно я разтърси и я вдигна високо, като на борец, нагоре; искаше да затвърди впечатлението за превъзходството ми. Сетне, усмихвайки се, каза:

- Браво! Голям тактик си бил! Дебнеш до последния метър, атакуваш и грабваш флагчето…

Отстраних го грубо и изрекох сподавено в лицето му:

- Я не се прави на смахнат! За мен ти си един нечестен играч.

Лицето му изведнъж помрачня, думите му - също:

- Ти, братле, недей така. Това бе просто криза, и с най-добрите се случва. Какви ги плещиш - чест, игра, безчестие… Получих криза - и точка! - мъчеше се да се оправдае той.

Но аз не го слушах. Аудиторията мълчеше - не знаеше как да реагира. Поех флагчето и го връчих на Пешев:

- Декласирам се! Честито! Не те е срам!

И тръгнах към умивалнята. Много скоро разбрах, че победител съм наистина аз. Доказваха го всички с отношението си към мен. А и самият Пешев. Който намери начин да останем насаме, за да ми каже:

- Страшен беше! Не можех да повярвам, че си ти! - и ми стисна ръката като на мъж.

септември 195…

„Драги П.,

Радвам се, че държиш на моите писма до поискване, но явно и теб те е обхванал духът на безкритичност, щом ги наричаш „разрез на живота в предградието” и „хаос, от който ще се родят звезди”. С хаоса съм съгласен, що се отнася до пълната, отчайваща неразбория в тях. В една от оценките си обаче ти не грешиш - те са полезни. Връщайки се с писалка в ръка към това, което се е случило в този мой малък свят, гладък и безметежен на повърхността, но врящ и кипящ под привидно спокойната си кора, аз още веднъж подлагам на преоценка както събитията в него, така и своето място в техния процес. Сложна е химията на живота тук, непредвидими са реакциите които разтърсват участниците в него. Те са като земетръсите - след краткия им разрушителен бунт всеки намира полагащото му се място.

И понеже повече от всичко мразя голословието, да вземем за пример Величко. Доколкото си спомням, в последното си писмо го оставих само с един снежен човек и с една униформа, при обърканото кълбо на страстите. Но той успя да разсече със замах този гордиев възел и да се добере до началото на пътя си. Как направи това ли? То е просто, зидарят Иван каза по този повод:

- Когато те ударят и горният, и долният праг, или бягаш далече от къщата, или се навираш в най-тъмния й ъгъл - за да си помислиш добре как си я строил.

Величко избра средата - ето един случай, когато тя е за предпочитане. Той мирно и тихо изгони жена си, която, от своя страна, моментално се нанесе в друга стая, пак у Герчевите - изглежда, беше предвиждала такъв изход. На портата на прогнилата, олюляваща се от слабост ограда блясна нова, прясно боядисана със синя блажна боя пощенска кутия с надпис:

Мария Тихова

Под него взискателният, ненавиждащ измамата във всичките й форми и разновидности човек от улицата добавяше неизменно „Вълко Курбанов” - такова е светското име на отец Лаврентий. Признавам, затворих очите си пред незаконното съжителство, което, макар и да не бе афиширано, бе повече от явно.

След това, отново най-неочаквано, на познатия ти отрязък от простора вместо брича и куртката, се люшнаха сини работнически дрехи. Сензацията бе обяснена без каквито и да е коментарии от Начо. Той най-спокойно, без да се съобразява с горчивите си спомени от близкото минало, заяви:

- Дойде при мен и - хъката-мъката - примоли се. И той е човек като другите, така ли да го оставим да се рови в боклука? Ти си мислиш, че сега, през лятото, при мене няма работа, нали? Грешиш. Само ръце да са здрави. Две планини сгурия са се озъбили срещу фабриката, ще я глътнат. Наумили сме ние нещо…

„Нещото” ме зарадва истински: През по-голямата част от лятото улицата се огласяваше от скърцане на бригадирски колички, от звек на желязо, ударено в камък, и от бодри възгласи, насърчавани от… Начо и Величко! Така се роди спортната площадка на свободното място край реката, където градската болница изхвърляше нечистотиите си - стъкленици и шишета от най-различен калибър, подгизнали от кръв бинтове и марли, тежки гипсови форми, оковавали в здравите си прегръдки ръце, нозе и гърди. Беше тежък, египетски труд… Спомням си, при откровен разговор с мен, отец Лаврентий възкликна:

- Неведоми са пътищата господни!, веднага след което, поправяйки се, додаде:

- Първото нещо, с което човек се прощава, когато го налегнат грижите, е религията!

Не зная дали имаше предвид и себе си. Твърде е вероятно. Защото всяка неделна утрин в двора на Герчевите можеше да се наблюдава следната прелюбопитна картинка: над две дървени корита с упорито ожесточение, сякаш се съревноваваха, пъхтяха Величко и Лаврентий; перяха. След като влизаше в действие синката, след като двамата мачкаха, търкаха и преобръщаха, стотици пъти дрехите, след като се надигаха морно и бършеха с облекчение потните си лица, пристъпваха към това, с което те свикнаха най-трудно: простирането. Защото, както вече се досещаш, то поне на първо време бе живо следено от доста очи; така дрехите увеличаваха многократно тежината си… Неделната „служба” се извършваше мълком, но злите езици твърдяха, че веднъж Величко се обърнал към отчето със следните полуподигравателни думи:

- Ти нали имаш жена бе, що переш. Не те ли е срам да се кръстиш в църквата с кебапчета?!

Последвал отговор, по-твърд и от кремък:

- Майната ? на църквата! Аз вече имам друга!

Вероятно е необходимо да прибавя, че децата на старшината активно подкрепяха мирното съвместно съществуване на двата лагера: имаха си и майка, и баща, а и обект за нескончаемо забавление - третият. Много често обаче нямаха нито едното, нито другото, а с отчето се отнасяха жестоко…

С превъзпитанието на Величко моят помощник не спря насред път. След трудовата терапия, най-важната според мен, той приложи още един вид лечение. Веднъж, беше привечер, ги видях в библиотеката - гладко избръснати и добре облечени, те разлистваха вестници и тихо си говореха нещо. От хаоса, казваш, ще се родят звезди. Правилно. Но е малко. Защото звездите трябва да се населят!

Още един знаменателен резултат имаше сключеният между двете враждуващи съвсем наскоро страни мир: Величко, без каквито и да е уговорки, се съгласи да играе Македонски в подготвяната от Мария Проданова премиера. Режисьорката беше във възторг от едва-що прекрачилия в храма на Мелпомена езичник:

- Той сякаш е роден наистина за тази роля. Всичко в него е Македонски. Изобщо няма нужда от мен, само трябва да си каже репликите. А играе тъжно, тъжно… Като че му предстои да се разсъблече пред публиката.

На премиерата Величко обра всички възможни овации. След нея го видях в кръчмата. Седна сам на маса и поръча вяло:

- Триста циганка. Без мезе.

Първото появяване на бившия старшина на сцената за съжаление бе и последното. Със сълзи на очи съкрушената и ограбена режисьорка ми изтъкна доводите му:

- Каза ми: Не, не и не! Защото четох и книгата. Виж как свършва тя: „Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията,.. и тоя лев на Стара планина, и тоя герой на Гредетин малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар…

Една дълга агония!…

Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…”

Прецени, можех ли да не й обясня, че Величко има право да се откаже от тази роля!

Междувременно сезоните въртяха своя луд, своя пъстър калейдоскоп… Написах това и се сетих, че ти не знаеш нещо важно, отнасящо се до тазгодишната пролет. Листчето, на което ти бях споменал за него, намерих, след като бях изпратил вече предното си писмо; бе изпаднало от снопчето хартия, преди да го пъхна в плика. Вмятам го тук, закъснението е без значение. Мастилото е лилаво, ученическо, а трябваше да бъде синьо. Ето го:

„Една утрин лястовиците срязаха с ножиците на крилете си лентата на дъгата след първия топъл дъжд и откриха пролетта. Рухна снежният човек на старшината - видя се, че той съобразително е използувал онзи, бронзовия бюст, за да подчертае величието на творението си. Под стъпките на слънцето дълго хрущяха останките на празничните елхови топки…. „Продадох” случая на мой добър приятел и добър поет, с интерес очаквам поредното му стихотворение.”

Но да продължа нататък. Денят тук започна да едрее, стана тежък и зноен, тромав и бавен като бременна жена. Винаги съм си мислил, че България ражда през септември. Както справедливо отбелязваш в отговора си, аз само мимоходом ти пиша за снега и дъжда, за слънцето и вятъра, за пъпката и плода, та ти е трудно да се ориентираш в ежедневието на улицата. Имам си оправдание, защото не пиша роман; в романите почти винаги съм прескачал подобни съвършено излишни описания. Губимясто и губивреме са те, ако и да са „в пряка връзка с душевното състояние на героите”. И досега смятам, че в тази работа има голяма доза нагласеност; нагласеност в живия живот няма. Предпочитам човешката природа - какво ме интересува, че някакъв си мокър сняг или студен дъжд, да речем, би развалил доброто настроение на Мери; а и тя би се изсмяла на подобно твърдение. За Делчо Поета, виж, не съм сигурен - познаваш ги вече и двамата, но не толкова, че да можеш да отсъдиш категорично… Но ако все пак държиш на природата, бих ти препоръчал географията на България и по-точно главата за Тракийската низина - там е казано всичко.

И понеже споменах двете имена, ще ми се да продължа с историята, която ги свързва - история обикновена и необикновена едновременно.

Шири се в града ни едно странно прозвище с необясним за мене произход - зоза. С него тук дамгосват момичетата с леко поведение. Получи ли се веднъж, то трудно се изтрива; забелязал съм, че паметта на хората пази особено устойчиво нещата, свързани с пошлото, извратеното, ненормалното. Може би това е справедливо като профилактика, но аз не вярвам на стерилно чистите. Зозата на улицата беше Мери, дъщерята на Глухата Сийка; Мери - момичето на всички.

Чернокоса, с красиви зелени очи, в които винаги плуваше някаква неясна мараня (маранята, знам ли защо, ми напомня гара е треперещото над релсите, сгазено, но още живо, гърчещо се очакване), висока и стройна, с подчертано царствена осанка - това е Мери. Появяваше се на улицата предимно вечер, когато слънцето не бе толкова нетърпимо, дразнеше с полюляващата си походка мъжките погледи (и женските!) и изчезваше в неизвестна посока. Отива на лов, казваха след нея шепнешком, а се виждаше, че оръжията й са превъзходни. Бе регистрирана при нас, още на втория ред в досието й пишеше: баща - неизвестен. Сякаш майка й се бе срещала на младини с вятъра, из който се е носело семето, с което е зачената. Впрочем тя живееше с майка си в мизерна къщурка близо до църквата. Професиите на двете си приличаха като две капки мътна, болна вода. Излишно е да ти пиша, че Мери е една от най-големите ми грижи тук. Не крия, че отначало отношението ми към нея се колебаеше между презрението и съжалението, но скоро то отстъпи мястото си на други, необясними и взаимноотричащи се чувства. Ненавиждам етикетите, защото са прекалено самоуверени и съмнително точни. Още повече не мога да търпя хората, които ги лепят, когато става дума за чувства. Защото тези сложни продукти на сърдечната ни дейност са винаги по две в гърдите ни - овладялото ни и противоположното му. Чети - и ще разбереш донякъде жалките ми упражнения по философия.

Веднъж, още в началото на моята „кариера” в района, се озовах в крайградската горичка с пламнала от неразрешени въпроси глава. И без да го желая, станах най-долнопробен брояч. Сцената ме отврати, след първите минути на изненада и вцепененост заотстъпвах бавно назад, за да премина след десетина безшумни крачки в откровен бяг.

Там, в сочнозелената гъста трева, заобиколени от безмълвни дървета, се търкаляха две голи тела. Едното принадлежеше на старец и имаше бяла пореста кожа; такъв е цветът на пяната от първата вода на прането, когато бельото е силно замърсено. Беше с почти оголен, синкав, заобиколен от оскъдна растителност череп, със смешно подскачащи телени очила на носа, с обтегнати криви, мършави нозе, върху които се червенееха буците на разширените вени: Дрехите, увиснали на близкия храст, говореха ясно, че е един от „бившите”: върху тях бе сложена розова вратовръзка. Край храста се виждаше черна пътна чанта. Другото тяло бе на Мери.

Седнах на брега на Марица и запалих с разтреперани пръсти цигара. Бях се срещал десетки пъти със смъртта, но това бе по-лошо от нея. Пред мен непрекъснато се мяркаше видяното и прерастваше в зловещ, неумолим символ: старото се бе надвесило над новото и искаше от него живот. Новото не се съпротивляваше, ала не можеше да му даде нищо освен една задъхана, хъркаща, изкривена въздишка.

Сепнаха ме стъпки. По пътеката, която водеше към реката, вървеше, леко приведена, Мери. Тя не ме виждаше, прикриваха ме клоните на услужлива върба. В ръцете си държеше бял хляб, късаше от него едри залци и ги слагаше небрежно в устата си. Когато стигна до брега, замря за една дълга-дълга минута, сетне внимателно остави хляба, наяден и разръфан, върху камъка пред себе си, съблече роклята си и влезе във водата.

И досега пред мен е това видение, което тогава гледах с мъка, ярост и възхита. По-светло от сняг, по-ясно от слънце, по-звънко от утрин, по-тръпно от ласка, по-потайно от поглед, по-слабо и по-безсмъртно от тревата, това тяло се спусна и се стопи във водата. Тя го прие, обгърна го, замря за миг, сбръчка се, засъска, сякаш бе докоснала парче пламтящ метал, зашумя - и се зае с най-благородната си участ - да мие нечистотията.

Взех забравения, изоставен от Мери хляб, изтърсих старателно на пръстта напълзелите го вече мравки и дълго го разглеждах. А в мен се биеше и напираше към устните ми една натрапчива, придобила ужасяващ образ и смисъл дума: цената!… цената!… цената!… Прости ми светотатството, но аз бих поставил без колебание този наченат хляб в музея на революцията. Като последен засега експонат. Помисли и ще разбереш, че съм прав.

По-късно едва не съжалих, че отнесох със себе си и запазих в стаята си обругания символ на човешкия труд. Това стана при първата ми официална среща с Мери Зозата. Тогава тя можеше и да го познае, но бе заета с по-важни за нея размисли: забелязах как в погледа й светна искрата на удивлението, но там някой бързо махна с ръка и я загаси. А Мери беше заета с Делчо…

С него съм те срещал често в предишните си писма. Той беше пълна противоположност на представите ми за поета, този Квазимодо на квартала. Няма да описвам физическите му несъвършенства, защото най-малко поради тях човекът бива грозен. Но и в мидата лепкавата, пълзяща, предпочитаща дъното, прикрита от стабилна черупка за всичко, което става около нея и затова гадна мида, зрее бисер. За Делчо стиховете бяха смисълът на живота: ходеше като занесен, немит и небръснат, одърпан и мръсен, но винаги с тетрадка и парче молив в пазвата, със светнали очи и шепнещи полуотворени уста. Удивляваше го всичко, до което се докосваше с поглед и въображение: първият нежен, лилаво-топъл, мъхест като пчела цвят на крайпътния трън, буболечката, мокра и смутено безпомощна в пролетния си порив към света, небето, това счупено стъкло, което пада със звън в очите ни и там покълва чудото на сълзата, врабчето, което никога не емигрира от родината си заради измамната топлина на чуждия край, и дървото, предплащащо със злато квартирите на осъзналите се и опростени родоотстъпници, и т.н., и т.н. - това са редове от негови стихове. Правят ти добро впечатление, нали?

А не намираш ли, че тези „и т.н., и т.н.”, наводнили напоследък нашата преса, страшно много приличат на гробници. Изброят се две-три имена, две-три събития, два-три аргумента, две-три постижения - и непременно следва това безлично, удобно, угодливо, лепливо, самодоволно и глупаво „и т.н., и т.н.” Кой или какво се крие зад него - един дявол знае. А на мен ми мирише на дотаманяване, презастраховка, мирише ми на лъжа.

Среща ме преди време един другар от пребоядисаните, мирисал барута само в кроткия си сън. Разговаряме двамата за борбата, а той вади вестник с публикуван в него спомен за акции на бойна група. Подава ми го, забива пръст между редовете, заявява:

- Тогава се бихме - сега признават другарите, да!

Чета аз внимателно подчертаното с нокът: „В акцията взеха участие Иван, Стоян, Драган и други.”

- Твоето име го няма тук, защо ли? - питам аз, а прекрасно зная защо е така.

- Е-е, ти пък, другарю, издребняваш. Аз съм в тези „и други”, не разбираш ли? Място във вестника е нямало, съкратили са ме, не им се сърдя - обяснява ми той, а в обяснението му съзирам ежови бодли. Плюй и отмини, както се казва.

Две неща от горния разговор ме раздразниха не на шега. И не мога да не ги споделя.

Не поевтиня ли светлата и прекрасна, единствената и велика дума „другарю”? Само едно значение ли има вече тя? Не я ли произнасяме по навик? И как да я спасим? Чрез чистене и четкане не върви - колкото и добре да е сторено това, едва ли ще възвърне първоначалния й блясък. Не можем и да я заменим - заменят ли се думи, като „майка”, „хляб”, „вода”?…

Акцентът в разговора бе поставен на думата „издребняваш”, а „съкратили са ме” беше изречено нехайно, сякаш то си е в реда на нещата. А именно то трябва да крещи, защото се отнася до убийство. Не се изсилвам. Питам: кой е разрешил на някакъв си писар да поправя историята? И не е ли по-бедна тя след намесата на подобни „летописци”? Примерите от миналото са много, но защо се повтарят?…

Пак се отплеснах, но ти разбираш, че въпросите са значими и не бива да се премълчават. Въпреки че поводът за тях е определено хумористичен. Нагаждането обаче е също проблем, който чука на нашите врати. Не е само недостойно, да се кичиш с чужда кръв по реверите, то е и опасно. Защото редиците ни трябва да са чисти като изгрева, в който блика кръвта на най-добрите от нас!

Но да се върнем при Делчо Поета. И така, заради стиховете той бе станал за присмех и посмешище на квартала, но едва ли забелязваше това. Заради стиховете бе прогонен от къщи и обитаваше една барака с първобитни условия за живот, но едва ли забелязваше това. Заради стиховете бе тук, при мен, сега и Мери Зозата и ако той бе забелязал това, вероятно би изчезнал и от улицата: просто не би го понесъл.

Диалогът ни бе мъчителен, ще ти предам само нейните реплики, защото аз се задоволявах или с мълчание, или с някой и друг въпрос, отправен посредством очите си:

- Не мога да го търпя, а той ме преследва всеки ден… А, не така открито, но с разни празни драсканици: отгоре на листа три звезди, после - На Мария - и цял куп глупости след това… Красиво е, но е глупост! И каква е тая Мария, моля ви се, та аз си държа на името. Мария, помня, се казваше нашата крава на село… Викни го и му кажи: не искам да имам нищо общо с него… Аз ли да му кажа? Та с ненормален можеш ли се разбра - бръщолеви ги едни, дето не мога да ти ги повторя: луни с твоите лица, простор с твоите гърди, бреза с твоите коси… Това не е живота, другарю!

„Ти ли, ти ли ще ми говориш за живота!” - идеше ми да й скръцна със зъби, но я отпратих с едно половинчато обещание.

Делчо пристъпваше от крак на крак, докато слушаше смутеното ми бръщолевене; явно не бе очаквал подобно нападение. После извади тетрадката си, откъсна лист от нея, сложи го на масата пред мене и преди да затвори вратата след себе си, изрече категорично:

- Няма да стане!

Както се казва в приказката, срещнала звездата жаба. Защото на листа имаше стихотворение. Ето началото му:

Всеки ден, всеки ден

аз ти изпращам една бяла птица.

Ти разкъсваш гърдите й,

ти изваждаш сърцето й,

кръв капе по твоите чисти и светли ръце

всеки ден,

всеки ден…

И така нататък… А-а, ето ти влиянието на пресата. Отново ще се отклоня, за да ти разкажа нещо „вълнуващо”. Наистина бях потресен от писанието на един журналист от градския вестник, който, с огромно закъснение, нарече новата къща на Казаците „кълн на новото”. Глупости на цели две колони, гарнирани с пищна розова глазура. И със снимка за достоверност.

Кому е нужно това? На нас ни трябва журналистика като вик - колко подходящо име за един вестник! Сега, когато времето строи своите основи, трябва да сме информирани за моментната им здравина и за всяка пукнатинка в тях. Защото ако някой се вгражда, за да е яко всичко наше нататък, това трябва да се знае от всички… От всички трябва да се знаят и имената на тези, които съзнателно или несъзнателно рушат - тогава е нужен и вик за помощ. Като хляба и солта ни е нужен той - колкото по-рано го разберем, толкова по-малко ще бъдат нашите жертви.

Строежът на банята е към своя край. Разбързаха се, стреснати от съда. След всяко негово заседание аз се отчайвах и… обнадеждавах, виждайки промяна след промяна в поведението на виновниците. Най-напред бяха вдигнати тленните останки на колата с държавен номер. Гордостта на Самохода, седнал на капрата в ранната утрин, нямаше граници - зад файтона му, привързана с дълго стоманено въже, се клатушкаше и кривеше като старица рожбата на бензинения ни век. Инак скъперник на думи, той цял ден с охота и наслада щеше да отговаря на нескончаемите въпроси на улицата по един и същи начин, така:

- Събудиха ме, помолиха ме. Съгласих се, въпреки че конете ми бяха уморени.

На брега на реката за броени дни бе вдигната кулата и протегната като ръка към водата лентата на варница. Край нея заръмжа багер. От кофата му, сключила алчно зъби, за да задържи огромната хапка пясък и церемониално разхождаща се около стрелата му, се ронеха едри сълзи. Моите хора отначало се споглеждаха насмешливо:

- Заводи ли ще строим, що ли?…

Но скоро млъкнаха. Защото камионите люшкаха с тежък плисък разтвора с цвят на цвик повече към другите райони на града.

А присъдата на техническия бе справедлива. Той не отиде зад решетките, но се задължаваше да изплати по-голямата част от нанесените щети. Няма да забравя думите на председателя на съда, побелял, патил-препатил мъж, след приключването на делото:

- Истината не наказва - тя възпитава. Това трябва да се разбере не само от престъпника…

Иска ми се да ти отнема още малко от времето, за да завърша захванатото за онзи журналист. Направи, моля те, едно сравнение: не намираш ли някаква прилика между него и отец Лаврентий? Съществува, разбира се. И единият, и другият, без разлика в начина и формата, проповядват смирение. Няма нищо по-лошо от това! Нещо повече, времето работи в полза на отчето- не е далече денят, когато той ще бъде заставен от обстоятелствата да се промени и ще се превърне в обикновен занаятчия. Журналистът обаче ще си остане същият. Него винаги ще го тегли розовото, защото то е безопасно. А именно той, за да обича и да мрази - ето едно призвание, достойно за уважение!, - трябва да усеща с всяка своя фибра опасността. Опасността, която заплашва обществото, и тази, която може да му отнеме хляба. И да не се съобразява нито с едната, нито с другата, когато е зад листа и е насаме със съвестта си. Страхът на журналиста, за когото ти пиша, е страх от истината, затова е гаден. Дай боже повече истина! - възкликвам, вземайки назаем думи от терминологията на отец Лаврентий. Връщам се при него, защото когато строяхме дома на Казаците и аз му се надсмивах беззлобно, той ми отговори:

- Преди да отида в семинарията, подир воловете и след браздата все гладен вървях… От хубаво човек не ще се реши да слугува и на най-добрия бог!

Журналистът не трябва да слугува, а да служи!… Знаеш ли, мисля си, че от мене би излязъл добър журналист. Но революцията, а тя продължава своята битка в нас, не се съобразява с дребните себични желания нито на редника, нито на генерала.

И лятото щеше да си мине ей така, в обичайните грижи и тревоги и без празници, защото то е трудов човек, не му прилича никак да се помайва и да забелязва подробностите около себе си, ако една утрин не ме беше сполетяла вест, по-хубава и от мечта. На вратата ми някой потропа плахо, така натежалото от роса и цвят клонче докосва стъклото на прозореца, и в лятото се настани пролетта. Отначало и тримата, Мери, Делчо и аз, мълчахме. И понеже мълчанието бе неловко, пропъдих го по възможно най-тъпия начин, казах:

- Кажете нещо де!

Едноминутна тишина. А след това - залп от крехки думи, даден в безреда от Мери:

- Делчо реши да се съберем!

Когато изненадата се отля от лицето ми и то пооправи объркания си израз, рекох:

- Тогава какво чакате?

- Ами нямаме си свидетели! Никой не ще! - това вече беше Делчо, решил най-сетне да напомни за себе си.

- Единия го имате. Търсете втория! И - горе главите! На сватба - като на сватба!

Виждам те да поклащаш недоверчиво глава: това не може да се случи и в най-пошлия булеварден роман. Отговарям ти веднага: на моята улица може!

Месеци наред търсехме в крайградската горичка една банда, която се занимаваше с престъпления от доста широк регистър: кражби, побоища, изнасилвания. На нея се бе натъкнала Мери при поредната си среща с порока. Нейният спътник офейкал мигновено, а по една адска случайност (зная, и това не е разрешено в „романите”, но е истина!) наблизо бил Делчо, който чул шума от борбата. Намесил се, без изобщо да си помисли за последствията. Имал две оръжия: дивата си ярост и джобното си ножче. Онези отстъпили главно пред първото. Все пак един от тях избягал с ножчето в тялото си - по тази рана открихме и обезвредихме седмица след това бандата. Мери тръгнала след спасителя си, който по някакво чудо останал без драскотинка. Сигурен съм, че никой нямаше да научи за произшествието, ако не беше проговорила Мери. Разказа ми го веднага след сватбата.

Дръж се за масата, защото непременно ще паднеш, когато разбереш кой беше вторият свидетел на Мария (това бе името й в кръщелното свидетелство) и Делчо. Отец Лаврентий, разбира се. Беше разкошно да се наблюдава тази мила сцена. Особено когато служителката на съвета го подкани да сложи подписа си редом с моя.

На сватбата Глухата Сийка пя.

Стана така, както се казва в приказката: звездата прошепнала на жабата:

- Колко си хубава! Обичам те! - и жабата се превърнала в неземно красива принцеса…

И защото отворих дума за грижи и тревоги, ще продължа с тях. Те не са много, но не са и никак малко. Засягат ме лично - отнасят се до улицата. Ако трябва да се степенуват, на първо място бих поставил тази, която носи името Мария Проданова; тя се постара да внесе разкол в нашите стоманени редове, но всичките ? домогвания се разбиха на пух и прах, защото бяха отведени от моя милост в най-неочакваната за нея посока. (Понякога се мъчим чрез шеговития тон да прикрием болка, имай предвид това!)

Както вече си подразбрал, определени аспирации към личността на библиотекарката имаше Начо. Точно от неговото поведение дойдоха и първите сигнали за предстоящото бедствие. Той изведнъж и без обясними причини промени отношението си към мен, като при това следеше зорко всяка моя стъпка и особено тези, които бяха насочени към библиотеката. Където и да срещнех Мария Проданова, секунди след това там се появяваше съвсем „случайно” и моят помощник, за да ми противоречи винаги и във всичко, до което опираше провежданият между нас разговор. Около месец приемах тези малки предателства като нещо нормално и ги отдавах на неспокойния му характер. Но после, оглеждайки се около себе си, разбрах, че нещата са много по-дълбоки и над нас надвисва опасност.

Едва тогава поразрових „архивата” на отношенията си с Проданова. Това, което открих, ме застави да подсвирна с гузна усмивчица; в пълен ход бе развитието на класическия любовен триъгълник - аз волю-неволю се оказах една от страните му. Разбрах защо в словесните си препирни с Начо имах постоянно активната подкрепа на ж е н а т а. Стъписа ме не на шега и една друга мисъл: искрено се молех дейността на библиотекарката в последно време да няма за основа симпатиите й към мен.

Драмата вървеше стремително към своята развръзка, когато Начо опита с рискован монолог на мълчанието да наклони везните на съдбата в своя полза - цели три седмици лишавах коварното си любопитство от неговото присъствие, като изключвам няколкото мимолетни срещи. При тях неизменно установявах как отчаянието променя човека - Начо забележимо отслабна, под очите му се очертаха сини кръгове, а брадата му растеше, пусната на воля; от това ироничната му усмивка изглеждаше по-бодлива. Естествено тези срещи бяха мълчаливи, но аз си спомням особено разточителния ни разговор при една от тях.

Аз: - Е, и?

Той: - Същото.

Аз: - Пак така ли?

Той: - Така!

Аз: - Карай тогава.

Той: - Карай и ти!…

Трябваше ли да му давам някакви обяснения? Едва ли. Но с часове се блъсках над това уравнение с две неизвестни. Да го реша ми помогна едно писмо от Н-ското училище. Едва не извиках „Еврика”; великите открития наистина ставали случайно…

Отвори ми Мария Проданова и ако не й бях напомнил шеговито да ме покани, може би щях да я запомня за цял живот в рамката на вратата: едно живо олицетворение на очакването, което се сбъдва по най-неочаквания начин. Въведоха ме, тя и престарелите й родители, в голям и неуютен хол. По време на кафето разбрах откъде идва това впечатление - не от сумрака, в който бяха потопени лицата срещу мен, не от тежките масивни мебели със скърцащи ревматично стави, не и от стенния часовник, чиято пружина издаваше предсмъртни вопли при всяко местене на стрелките. От стената край прозорците идваше то, където от саксиите на огромен цветарник надничаха уродливите тела на десетки, на стотици кактуси. Месести и пъпчиви, пълни и грозни, те сграбчваха със закривените си нокти жалкото подобие на светлината, накъсваха я на парчета, гълтаха я с животинско настървение; кой знае защо, аз сравнявах в тези минути участта им с участта на старите моми, на които е подхвърлено последното късче надежда…

Когато бутилката вино, която носех, изпълни с пурпура си кристалните чаши и пеещият им звън прошепна нещо на френски на тримата край мен, реших, че в изисканите общества не е прието да се мълчи толкова дълго. И открих целта на посещението си:

- Тук съм, за да ви кажа, че вашата дъщеря заслужава много повече от мястото на библиотекарка в квартала.

Искрица оживление премина по лицата на старите - Мария присви рамене, главата ? падна между тях; напомняше обречено животно, което чака удара на гилотината. Но аз нямах нито намерение, нито право да мисля за жестокостта:

- Ние оценяваме качествата й. Затова предлагаме да я запишем в Университета. Френска филология…

В първия миг Мария трепна, замря, после стана рязко от масата, чашите звъннаха, изрече тихо „Мерси”, после заканително „Пардон” и изскочи навън.

Изведнъж в мен просветна образът на Чугун - така утринна птица пърха в събудените, още студени и влагави клони на дървото. Нима не можеше вместо да го убиваме, защото го убихме ние, да го изпратим да учи във великата братска страна?!… Ако е враг, в което решително не вярвам, годините труд над книгите щяха да го разколебаят и да го върнат при нас. Ако е наш, щеше да се завърне още повече наш, защото са ни нужни знаещи и можещи хора…

Когато Мария се появи отново в хола, бе облечена, както при първата ни среща, в роклята от ламе, а по ръцете й бляскаха пръстените. Разбрах я - тя искаше да подчертае, че отново се откъсва от нас, този път завинаги; дали не се лъжеше? Без да сяда, с което намекваше, че посещението ми е приключило, тя каза категорично, с възглух от още неовладяното вълнение глас:

- Зная, че народната власт се грижи преди всичко за кадрите си. И прокарва своята политика в това отношение без колебание. Благодаря, ще оправдая доверието!

Не по-малко неприятности в тези дни ми създаде попадията на Лаврентий. Бях я забравил вече, зает с други дела, а и тя с нищо не напомняше за себе си, но затишието било пред буря. Ето, това ми липсва - всеобхватност на погледа. Без да считам хората за марионетки и живота за театър, смятам, че един ръководител трябва да притежава едно на пръв поглед смешно, но необходимо качество - умението да суфлира. Винаги и само тогава, когато е нужно, изкусно, незабележимо за останалите, той трябва да подсказва забравената „реплика” на изпадналия в беда, за да продължи действието така, както го изисква изкуството да се живее. Никак не е просто това, защото е необходимо почти пълно покритие на живота ти с живота на другите - само собственият ти опит тук едва ли ще стигне… Мнозина си мислят, че работата на кварталния отговорник е да контролира и поправя. Малко е, приятелю мой! Той е длъжен, предвиждайки като опитен шахматист следващите ходове на житейското полесражение, да направлява. Трудно е, защото печелиш или губиш не игра, а живот!

Тревогата приех от делегация старици, пребрадили сбръчканите си лица в черно. След обичайното начално проучване една от тях постави въпроса ребром:

- Жена-войник сме чували да има. И жена-войвода. Но жена-поп - не. Вярно, за това не се иска кой знае какво, но мъжът си е друго нещо. Виж там, разбери и помогни, като свое момче те имаме, вярваме ти…

И така, попадията се бе настанила самоволно в храма господен и се разпореждаше в него като господар! В следващите дни се убедих, че го върши по-добре дори от Лаврентий: навлякла над расото приковаващите вниманието свещенически одежди, с разплетени коси и с очи, в които се бе настанила влажна, фанатична нега, тя раздаваше правосъдие от божието име, а имаше чудесен, убедителен алт и хорът я следваше без колебание по несложните извивки на изпитания не веднъж и дваж път. Сватби и погребения, кръщенета и помени - всичко ставаше по каноните и даже привлекателно, защото бе извършвано по женски меко, жалостиво или тържествено - според случая. Когато се опитах да я възпра, изтъквайки явния грях, в който е изпаднала и продължава да затъва, тя ме изгледа изразително и прибави към погледа си няколко наистина съкрушителни аргумента:

- Аз прегрешения не върша, в олтара досега не съм влизала. Работя, както работеше той, защото и тук е нужен човек. А и трябва нещо да се яде, нали?

Бях безпомощен, но повече разколебан: необходимо бе да се намесвам в опасна и деликатна област, за което можех да отнеса някое и друго наказание. И ща не ща, отидох за съвет по-горе, при шефа на отците. Благообразният старец ме прие с нескрито любопитство и радушно. Изслуша ме внимателно и каза полусериозно полушеговито:

- Това е първият подобен случай в моята практика. Ще отнеса въпроса, където трябва. А дотогава, понеже храмът не може да остане без служител, ще ви изпратя един стажант.

Цяла дисертация би написал някой престараващ се кандидат-учен върху тези три изречения! Темата? „Влиянието на нашето съвремие върху езика на църквата”. Разбира се, това бе само попътна мисъл. Въздъхнах с облекчение, но много скоро разбрах, че съм прибързал. Седмица след постъпването си стажантът, голобрадо момче е безизразни, блуждаещи очи, ми се представи в доста окаян вид. И като изчака да огледам впечатляващите следи от агресията спрямо хилавото му тяло, каза:

- Тття ммме изхвърррли! Нне влизаш в ррработа, рррече. Нннито денннем, нннито нннощем!… Щщото и аз съм цццърррква, рррече - ееето ми оолттаррра - и ттуррри рръка ммежду бедррата си! Боже опази!…

- Ти от страх ли заекваш? - не се сдържах, запитах го; въпреки че всеки човешки недъг ме изпълва със състрадание.

- Ннне - бе отговорът. - Нно ттова не ми прречи в ццърквата. Ппея ли, нне заеееквам!

И пропя! Цирк! Пропя, ти казвам - гладко, топло, мелодично:

- Сега какво да правя?

- Зная ли какво? - отговорих му, почти отпявайки, смаян от самия себе си. Той прецени това като подигравка и без да ми даде време да се опомня, смени минорната гама с мажорна:

- Отивам си! Ще се оплача!

- Прррав ти пппът! - изръмжах аз, заеквайки, когато вратата се хлопна след него. При това, необяснимо защо, се огледах гузно наоколо.

(Малко по-късно ми хрумна на ум, че някои наши сегашни поети приличат на стажанта. Когато живеят - заекват, пропеят ли - всичко е наред. Само дето пеенето им е църковно.)

Ситуация! Забърках кашата, нагълтах я още гореща и сега чаках да дойде при мен болката от опарването. Тя обаче не последва, защото на помощ на пооределите ми и посмутени войски пристигна неочаквано подкрепление, гордо предвождано от Начо…

Заседанието на другарския съд бе бурно и объркано. Безброй изказвания, повечето от които предизвикваха спонтанен смях, го съпровождаха по пътеката към истината, но тя така и не се виждаше. Неспокойно се въртяха, пъшкаха и си отправяха убийствени погледи двете страни на следствието - отец Лаврентий и попадията. Съвсем явно назряваха условията за ръкопашен бой, когато на катедрата бавно и тежко се изправи Начо. След като се изкашля за авторитет и отпи глътка вода от чашата пред себе си все със същата цел, той обходи с очи залата, мълчаливо я подкани към тишина и каза следното:

- Другари, няма защо да се лъжем, а да си го заявим направо и без заобикалки: пред нас са двама тъмни представители на стария, прогнил строй. Тъмни отвътре, но светли отвън. Защо? Защото, другари, всички от квартала вървят, къде с подпиране, къде с бутане, в правия път, само тези двамата - не! и не!…. Единият ще цъфне и върже в кревата на Величковата изгора, я по-спокойно там, другият в черквата упоява народа с тинтири-минтири… Тамяни, босилеци, кадилници, нафори, комки и - ааа! и ооо! - е, много опиум става. Това е важното, а не разни докторски хартийки за телесни загуби… Намират се, намират се, ето ги… Но, както знаете и виждате, телеса господ, с извинение, дал бол и на двамата - и за тормоз има, а и за други работи. Знае се, че не е разрешено, но какво да се прави, търсел го е, намерил си го е… Да не ни пречи малкото да видим голямото, другари! Та предлагам аз - и като председател, и като човек - съдът да гласува следните контрамерки:

Първо: попът да напусне кревата, срамота е вече де, на какво прилича, и да захване и с ръцете, че да му е сладък хлябът и любенето да му е по-сладко. Човещина, нищо не можеш да направиш… И като така, нека, викам, помощник на Величко да стане. Във фабриката има сега ваканция, тоест аз напускам и се захващам в железниците… Тъй хем ще си огладят кривите кьошета, Величко е добър, карез за една жена, и то оставила го категорично и фатално, няма да гони, хем попът занаят като хората ще добие…

Второ: попадията. Като й гледам размера, страх ме хваща, не е майтап… Я пази тишина!… Ама този безценен капитал се пилее нахалост. Да не е така, работа и на нея сме намерили - в текстилния комбинат. Може и ударничка да бъде, но ако не ще, ще се видим пак тук. Ние не само предлагаме, но и взискваме, до гуша ни е дошло… Да не си мислите, че ми е леко ей тук, на катедрата… Дума е това, не само да я захапеш и да я изплюеш, преди това на езика си да я претеглиш трябва - хем да не погали престъпника, хем да не го убие… То и катедрата, ако питате мен, трябва да стои поне с педесе санта по-ниско от столовете. Защото, другари, вие сте важните тук, не аз!

Трето: има в залата и хора от властта - предлагаме черквата незабавно да мине на самообслужване. Хай да запитаме ние, защо й е поп? Какво върши той там?… Ала-бала и нищо отгоре за капак. А тогава, другари, ще се види най-добре кой е с нас, кой - не е. Против черквата не сме - ето ви я, коткайте си я, ако нямате акъл. Ние сме против поповете. А който е против народа, е с тях. Така!… Има ли някой да каже още нещо?

Виждаш как без особени усилия, просто и ясно Начо разгроми позициите на част от вътрешната реакция, посочи й най-верния изход от незавидното положение, в което бе изпаднала, и я заплаши, че ако не се възползува от предоставената ? възможност, ще я призове отново на подсъдимата скамейка. Разбира се, далеч съм от мисълта, че той беше прав във всичко - виж третото предложение!, - но в общи линии бе прав и заслужено се увенча с лаврите на победител.

С още едно произшествие на улицата е свързано името на моя вездесъщ помощник. Тази година неговата вишна, като всяко живо същество, усетило ласка след дълъг глад за обич, цъфна и задържа плода си. Начо отбелязваше с детинска радост всяка негова промяна: когато плодовете.се наливаха с плът, когато кората им засвети с жълти оттенъци, когато, целунати от слънчевите лъчи, зааленяха, когато, полюшвайки се съблазнително, започнаха да подканват ръцете на минувачите… Една сутрин обаче вишната осъмна зелена - по нея нямаше нито едно рубиненочервено късче.

- Крумови закони за този, който е посегнал - виеше Начо от гняв и безсилие.

Крадецът, противно на очакванията, призна чистосърдечно вината си, като нито за миг не се съмняваше в своята невинност:

- Излязоха три буркана сладко; да бяха повече, да имаше защо да се люти този изедник - процеди с яд в края на изповедта си бившата жена на Величко.

Знаеш, че ненавиждам еснафите и еснафщината. От този миг обаче ненавистта ми към тях е два пъти по-страшна. Еснафът бе откраднал красотата, бе я мачкал и цедил, бе я тровил и парил, бе я превърнал в, лепкаво безжизнено пелте - и за какво? За да може да я консумира и да примижава доволно, виждайки в цепките между двата си тлъсти клепача не отрупаното с плод, лудеещо от майчина болка и сладост дръвче, а няколкото кръгли, тъпи, наблъскани с убитата и захаросана мечта буркани.

Начо беснееше, но друга мисъл владееше по-силно нежната му душа - тя копнееше за влака, който след няколко дни щеше да потегли на път за столицата и който очакваше новия си огняр. Може би затова престъплението остана без наказание.

Споменах ти, че имам писмо от Н-ското училище. По-дълго от обикновените. Радостно и тревожно едновременно. Моят син бе завършил първата си година там с отличие. Бяха го наградили с екскурзия из страната. Но когато останалите деца застягали куфарите си за у дома, той се явил при командира на училището, мой приятел, и му заявил:

- Преди това искам да видя гроба на мама и татко!

Защото бяхме измислили легендата, че родителите му са загинали партизани…

Вероятно сега си припомняш редове от мое предишно писмо, в което ти пиша за лекоатлета, който се готви да пробяга стоте метра и е с едни гърди по-напред от съперниците си още от старта. Имаш право да ме обвиняваш. Но какво би направил ти на мое място? Тогава нямаше начин да не се лъже - момчето не е паднало от небето! - и без да съзнавам, изневерих на принципите си. Не искам да се оправдавам, но умереното, ненатрапващо се самочувствие е стимул във всяко едно отношение. Стига човекът, който го притежава, да е безкористен човек.

- След екскурзията! Ясно? - отсякъл командирът, за да имаме време да измислим новата лъжа; лъжата, като всяко престъпление, никога не остава самичка, винаги си търси и намира удобна дружина по хлъзгавия път на падението - казвам ти го с убеждението, че да бъдеш жесток към себе си след допусната грешка е минимално изкупление на вината.

Тъй че се наложи да пътувам. Във влака си спомних за Стенката и Мая.

Боят беше вече отгърмял, а ехото се спотайваше страхливо в долове и усои. Онези, сините ангели, се бяха пръснали във верига и претърсваха рядката горичка пред нас. Чувахме псувните и заканите им, извиквани за кураж. Набързо изкопахме с ножовете си плитък гроб и свлякохме с ръце пръстта, върху която туптеше, налазена от мравки, тънка струйка кръв; тя ще ме пари цял живот. Вдигнах карабината си, но Ральо сложи длан върху дулото, бавно я сведе надолу, а погледът му крещеше от мъка: Не може!… Така, не оплакани от братските куршуми, легнаха в земята Стенката и Мая. Но не само те. Защото в утробата на бившата тютюноработничка зрееше плодът на тяхната хубава и тиха обич.

(Понякога ние, хората, без да сме подтиквани от спомена, заставаме в края на някаква обрасла със забрава своя диря от миналото и започваме отново да я вървим, да я продължаваме. Повтарям - несъзнателно. Може би това е сърцето, което не забравя никога. Сърцето, за което не съществува минало.)

Година след победата разровихме гроба - двете майки и аз. Докато те миеха костите на Стенката и Мая в близкия ручей, извадих пистолета си и стрелях с настървение към синьото небе, което и тогава беше ням свидетел на убийството; разстрелвах спомена в себе си. След това дълго гледах двете скръбни Българии, с черни кърпи върху челата и бели торбички в ръцете, гледах ги как се отдалечават от мен и потъват бавно в далечината - там, където се сливаха небето и земята…

„Описанието ти беше сравнително точно и не се лутахме много. Момчето се отпусна на колене върху тревата пред малката безименна пирамидна. Отдалечих се, за да го оставя сам с най-скъпата му пръст, която трябваше да му каже нещо много важно; мъж е вече, а мъжки сълзи не понасям. Когато се върнах, забелязах, че очите му са зачервени, но сухи. Запита ме защо върху дървото липсват имената им, дъждовете ли са ги изтрили. Кимнах с глава и казах: тук вали често, а дъждовете са отвесни. Това е. Чудесен син имаш…” - ето ти извадка от писмото, което получих след месец. Унищожих го, така постъпвам с всички писма, отнасящи се до него. И без тях съм затрупан с толкова хартия, та вече си задавам въпроса забелязват ли ме или предпочитат да четат закламерената ми обвивка. Бюрокрацията настъпва организирано и заплашително върши единственото, на което е способна: обезличава!

Но да оставим тези разсъждения за друг разговор, да продължим. Сега се питам: имат ли внуци тези две женици, които тогава изпроводих само с поглед? Или ги търсят в гробовете на своите деца? Това още веднъж ме оправдава пред принципите, на които измених. Защото поне в едно същество трепти чувството, че е тяхно продължение!

Продължение няма да има Хари Суинга. Нещо повече: той не ще се превърне дори в шепа пръст, в прорязана от корени, в населена с вечност шепа пръст…

Виждах го всяка утрин в шест; вървеше по улицата, пъхнал ръце в джобовете си, с прехвърлена през рамото синя куртка. Походката му излъчваше независимост и самочувствие. А от леярната до мен достигаха мъгляви, но недобри вести - Муто Гущера, който ме избягваше от някое време насам, ми каза:

- Влошихме качеството. Металът ни става все по-възрастен. Дърпат ни ушите - машини правят от него, може да стане беля. Хората ми се бунтуват - разписват се за все по-ниски заплати.

И добави, избягвайки погледа ми:

- Трудно е това момче, много трудно. Виновен съм, защото се задоволявах само с констатации, даже това не правех както трябва. Бях сигурен, че Хари няма вина за несполуките. Няколко пъти се опитвах да го заговоря. Резултат - кръгла нула. Той ми казваше в общи линии едно и също: всичко е наред, гледам си работата, гледай си я и ти…

В този ден бригадата на Муто Гущера решила да не влезе в леярната. Хората стояли сред двора на завода, свъсено дърпали от цигарите, мълчали, а поръчката била срочна. Хари допушил своята, хвърлил фаса и тръгнал към работното си място. Последвала го една мръсна псувня…

Когато колегите влезли в задименото, почерняло помещение, във ваната пламтял и аленеел метал. Носел се специфичният мирис на изгоряло човешко месо. А от Хари нямало и следа!

Христо -това е името му. Име, което прочетох на некролога, разлепен от баща му на улицата. Жилав, малък, съсипан човечец. Външността му с нищо не напомняше загиналия. Вероятно синът приличаше повече на майката.

В чест на годишнината от Девети откриха тържествено банята. Тя не бе довършена докрай, та се наложи да поприкрият купчините пясък, тухли и керемиди с плакати и афиши. Преди ножицата да пререже трикольорната лента, наградиха строителите ?. Бях потресен от един факт, който не се наемам да коментирам: медал получи и осъденият технически ръководител. Той блесна върху гордо изпъчените му гърди, а аз си мислех дали не е излят и отсечен от метала, в който се бе превърнал Хари…

На улицата имам гости. От Америка. Не се учудвай и ми прости, че те оставям насаме с любопитството - бързам да ги посрещна както трябва, да ги настаня и да науча това-онова за тях. Чакай следващото ми писмо.

Здравей!”

Прозорците срещу моя ослепяват един подир друг; уморени са, имат нужда от почивка. Два часът е, а аз, колкото н странно да е това, мисля за любовта. За единственото чувство, което може да извиси и да убие. Да те остави навеки на тази земя - като шепа кал или като камък, предизвикващ неспокойните пръсти на скулптора към ше дьовър. Изобщо да превърне човека в животно и животното в човек.

Там, зад прозорците, сега пружините на леглата са най-нежните струни в прекрасния и печален свят!

Любовта е бъдеще - като всяко бъдеще тя трябва да се доказва непрекъснато. Този, който е свикнал да живее само с миналото си, е обречен, той не е способен да обича другиго освен себе си. Нямам предвид любовта към жената - не съм я изпитвал още и очаквам срещата с нея с неграмотно сърце. Но не са ли неграмотни сърцата на всички, които вървят към чувството, без дори да го предполагат?… Ако съществува навикът, любовта отсъствува - то е някакъв грозен заместител на красотата й.

И се питам защо човекът, чиито писма чета вече няколко часа, няма свой личен живот - в тесния смисъл на думата? Не е ли прекалено верен той на спомена?

И си спомням Дора… Има момичета, които не са красиви, но притежават нещо особено, нещо, което трябва да забележиш, а забележиш ли го, мислиш, че тъкмо него си търсил непрекъснато и най-много в самия себе си. Дора беше от тях. Дребничка, тъпичка, обикновена като тревичка; срещнеш ли я, ще я отминеш. Но ако се вгледаш малко по-настоятелно в нея, ще видиш, че очите й са звънливи, подкупващи с искреността си, а в походката й, открита и забързана, участвува всичко нейно; тя не крачеше, а летеше! Изобщо излъчваше нещо, което бих нарекъл свобода. А кой друг, ако не затвореният в квадрата на четирите високи казармени стени, можеше да усети това?

Работеше в бръснаро-фризьорски салон в центъра на града. Кой я откри пръв, не зная. Но всяка неделя след това пред капепето се тълпяха и се връщаха смръщени обратно, за да дооправят тоалета си, рота стегнати като за парад, но небръснати курсанти. Имаше и сполучливи опити да се пренебрегне опрятността. Ала тези, които се добираха до стола на Дора, отговаряха на подкачащите ги с отрицателно поклащане на главата.

Щастието се усмихна на Ташев: добро, малко свито и необщително момче от Старозагорско. Ощетената страна е винаги пристрастна: какво пък толкова намери в него тя, питахме се. Виждахме ги или в градското кино, или на пейка край реката, или просто на главната улица. Те естествено страняха от нас, а това значеше, че са щастливи. Изминаха месеци и всичко вървеше добре до неделята, в която Ташев бе пуснат в отпуск, но не излезе в града. Случаят се повтори, потрети се започна, да ни дразни. Докато една неделя съзряхме сред купчината дошли на свиждане роднини и близки пред портала на училището и Дора. Тя беше посърнала; напомняше осланено цвете. Ташев не пожела срещата с нея - извика дневалния и го помоли, като заекваше от смущение:

- Кажи й, че съм в наряд! Не мога! Не ми е до свиждане днес!

След вечерна проверка го наобиколихме. Обяснението, трясна над нас като гръм - а беше дадено плачливо:

- Бременна е, момчета, от мене е бременна. А пък нашите не дават и дума да се издума за женене. Писах им - отговориха ми: не и не! И я наричат с едни епитети… Обичам я. Ще се побъркам от мислене - нищо по така не измислям.

- Благодаря, ви. Но аз не искам повече да го видя. Той е страхливец. А детето ще си го родя! - бе отговорила Дора на изпратения от нас в салона парламентьор. Макар да знаехме, че посредниците между двама са излишни при всяко чувство.

Импровизираното събрание, състояло се в пепесето, бе бурно, но резултатите от него - нищожни. И все пак то ми доказа, че човек никога, дори и в най-личните си грижи, не е сам…

На поредните стрелби се представихме отлично - и цялата рота бе наградена с отпуск. Предварително се бяхме споразумели с началника на сточна гара и никой не изправи гръб, докато двата вагона с въглища не бяха лишени от съдържанието си. Получените банкноти разпределихме на три: за пелени и дрешки, за кошче, за количка. Понеже с нас бе и Ташев, върнахме до стотинка парите му. Вземи ги, казахме, да си купиш подарък. От нас. За тържеството.

Защото той бе получил писмо, в което го известяваха, че там, в старозагорското село, се подготвя тежка сватба.

Честно разиграният жребий определи парите да предам аз. В града бе избухнала епидемия и училището бе под карантина; отпуските бяха забранени. И една нощ прескочих оградата. По безлюдните улици вървях като крадец. Таванската стаичка светеше от чистота. Дора ме посрещна без изненада. Изслуша ме. И ми отговори:

- Помощта ви, така ли я наричате там, не мога да приема. Но парите ви не връщам - давам ви ги да се почерпите. За здравето на детето, което нося!

Слушах я и си мислех за гордостта. За качеството, което държи главите ни изправени, очите ни - открити. Гордеех се за нейната гордост. Бях убеден, че каквото и да се случи в живота й нататък, тя ще го посрещне достойно, без хленч. А беше от село - връщане назад нямаше.

Колко малко умеем да ценим незабележимите, обикновените, живеещите честно и просто! - обвинявах се по обратния път към училището. И не потърсих патерицата на оградата. И пак попаднах в ареста. От нещо повече ме спаси отличният успех…

Ташев бе откомандирован - имах връзки с щаба. След година връчихме церемониално дамаджаната с някога превъзходното чирпанско вино, останало от тържеството, на готвача - той прие с благодарност първо качествения оцет.

А Делчо е истински поет. С една бяла лястовица, свила гнездото си в гърдите му. Птицата, която е способна да излекува даже неизлечимото.

Отново се хващам, че без да искам, подражавам на писмата. Увлякох се в разсъждения, а времето напредва. Изоставям ги - и разтварям гърдите на следващото писмо…

януари 195…

„Драги П.,

Сега, когато отново „излизам в ефира” с писалка в ръка (вехтичката „Хемус”, която поделението ми подари „за добра служба”), разбирам колко здраво съм се враснал в улицата и - как ми се иска да бъде така - тя - в мен. Аз съм разпилян човек, стъпките ми са пръснати къде ли не, но тук сякаш живея най-пълно. Усещам го по това, че все повече и повече не ми остава време за мене самия. Отговарям за всичко - от първата прашинка по пътя до последната капка в реката - и това ми доставя удоволствие. Не познавам по-цялостно и по-хубаво чувство от отговорността. Написах „чувство”, моля те, не го приемай като грешка. Не искам да коригирам етиката, но за мен дълг е едно, а отговорност - съвсем друго. С дълга само започва отговорността, той само пробужда съвестта и я тласка към делото.

Споменах „подарък” и се досещам, че в последното си писмо забравих да ти пиша за подаръците, които ние двамата, аз и отец Лаврентий, направихме на новобрачните. Отчето, да му се не надяваш - леген, цукало и една прекрасна репродукция на „Мадоната” на Леонардо. Както виждаш, намеците са тъкмо три и са толкова прозрачни, че бе естествено Мария да промени цвета на лицето си. Аз бях по-малко лиричен - примус, тенджера и томче стихове на Есенин. Радваха се като деца. Всъщност те си нямаха нищо - оттук започваха…

Обичам истинската радост и това е причината да не разбирам хората, чиято мисъл е заета непрекъснато и винаги с натрупване на блага за собствено ползване; а много пъти съм се опитвал. Те сякаш не искат да проумеят, че това става за сметка на някого, с други думи казано, то е нито повече, нито по-малко кражба. Узаконена, разбира се. В този процес обаче не се знае кой е ограбен повече. Защото идва миг, в който пределно ясно и жестоко в тях почуква чувството, че са ограбени душите им. Като храмове, където има всичко — свещници, икони и олтар, - но няма бог. Понякога ми иде да спра някого от тях, познавам ги добре, и да му кажа:

- Колко много ти е дадено, човече, радвай му се: едно небе и една земя под него - небето, за да имаш мечти и стремежи, земята - за да имаш опора и възможността да оставиш себе си. Радвай се, всичко е твое - плисъкът на реката и шумът на дървото, мелодията на птицата и стъпката на звяра, танцът на дъжда и безбрежността на вятъра… Какво ти трябва още? Малко е то: покрив и ласка. И една маса, една проста дървена маса, на която да пламти хляб и да бляска вино. За да си помислиш, преди да се докоснеш до тях, че хората са се погрижили и за теб; не само твоят ден им принадлежи.

Не съм го сторил, няма и да го сторя, защото той не ще ме разбере. Страхувам се, че тази болест е не само неизлечима, тя е и заразна - и по-нататък може да придобие катастрофални размери. Струва ми се, че трябва да пресечем злото още в корена, защото съзирам отровните му плодове. Затлъстели идеи - има ли нещо по-противно?

Но аз, както винаги, се отплеснах, а бях ти обещал вкусно парче изненада. И така, в общия колорит на улицата бе внесена нова багра - пристигнаха Американците. Мое задължение, а и изискване отгоре, бе да ги посетя, като при това демонстрирам гостоприемство и търпимост. Много бързо успях да се убедя, че от последното нямаше нужда - те се държаха като господари на положението, без в поведението им да се усеща дори необходимият в такива случаи минимум превъзходство или пренебрежение: атрибутите, с които чужденецът огражда себе си от околните и застава на пиедестала им в ролята на пуяк. Американците се държаха повече от естествено, сякаш се бяха нанесли от една къща на улицата в друга, а не от своята звездна държава в долния етаж на Иван Зидаря. Бяха трима - двама болнаво пълни, повърхностно оживени старци и синът им - хилаво конте с жабешки очи.

- Полиция? - с недоумение запита старецът, след като му се представих и заех посочения ми учтиво стол.

- Милиция - отговорих небрежно, но чудесно знаех, че той не прави никаква разлика между двете понятия.

- Уиски? Джин? - пак запита той, вече седнал срещу мен.

- Чай - отроних скромно и отбелязах в себе си, че е десет сутринта; час, в който кварталната кръчма е още затворена.

- Чай??? - искрено се удиви той, но веднага се окопити, додавайки: - О, йес!

- Не се безпокойте, не за това съм дошъл - побързах да го успокоя, ала той изтълкува думите ми погрешно:

- Но наши документи в ред - и след минута старата бе пред мен с един поднос за сервиране в ръце; върху мътнозлатистото му дъно се мъдреха три паспорта със свидното изображение на лъва и с надписа Народна република България.

Когато завърши размяната на любезности и преминахме към деловата част, поисках да чуя от него това, което вече знаех:

- Какво смята да прави господинът тук?

- В Америка правех пари, бизнес - разбра и отговори точно той. - Отначало не знаех език, вървеше зле, без език не си свой. После тръгна, но пак беше зле, нямах капитал. Без капитал там си за изхвърляне. После имах и език, и капитал, но пак беше зле: нямах земя. Купих много земя, но, как беше това, не се оправях с нея. Накрая, слава богу, отворих пералня и вече бях добре. Америка е много-много мръсна, иска да е много-много чиста и този бизнес там върви… Разбира ли господинът?

- Да - потвърдих аз. - Българският ви е добър. Грешите тук-там, но след месец-два всичко ще е наред.

По лицето му се мярна радост - той продължи:

- Американско правителство ме осигури. Иска да живее на Родина, господине. Знае ли господинът какво е това?

Кимнах утвърдително. Срещу мене седеше един уморен стар човек, който бе напуснал България, виждайки в юношеските си сънища златните мини на далечната чужбина. Връщаше се оттам ограбен и си го признаваше: тя му беше предложила мръсното си бельо като задължително условие да живее в нея. Имаше нещо нездраво, влажно, мъртвешкибяло в този човек - той не можеше да ни бъде враг.

А улицата много бързо отхвърли от себе си усещането за нещо екзотично - или защото бе прекомерно заета, или защото нищо не можеше да я учуди. Не такова беше обаче положението с Джони, сина на Американеца. При една съзнателно търсена с мен среща старецът поклати глава и изплака:

- Господине, мое поколение страда!

Оказа се, че синът на Иван Зидаря всеки ден търси и намира без грешка предлог за идеологически спорове с Джони; в повечето случаи предметът за разговор бивал върло националистически. От споровете младият американец излизал като от коритото на Величко старшината: надлежно изпран, изцеден и проснат в един от ъглите на двора.

Това естествено се оправи лесно, но по-нататъшните действия на Американците, свързани пак с Джони, ме хвърлиха в отчаяна главоблъсканица; те решиха да го женят, но начинът, по който осъществяваха съкровеното си и похвално начинание, не бе толкова невинен и безопасен, колкото може да ти се стори. Послушай словесната Ниагара, която се изсипа върху бедния ти приятел, поискал да разбере от стария защо го правят. Искам да те предупредя, че когато човек се ядоса, започва да говори правилно дори и чужд език:

- Няма да легна спокойно в земята си, мили ми господине, ако видя, че семето ми прогнива… Искам булка добра и сговорна, кротка и послушна - глей на какъв хал сме… Равнината е баят, господине, мека и клисава - такъв е и Джони, що да си кривя душата. Булка му трябва от Балкана - хем от сой да е, хем да е здрава и червена, като карпуз да пращи, и деца да гледа, че и нас с бабата.

Пари имам, господине, с пари всичко може. Наех трима, как се казва, търговски пътници ли?… Съгласиха се хората, как няма да се съгласят — радост носят, пари ще получават, това рядко се случва, радостта пари не дава… Дадох им фотографии на Джони. В профил и анфас, портрети и в пълен ръст, с работни и официални дрехи, добър ми е синът, ако и да е малко хилав… Казах им: искам мома от средата на Балкана, че той е среда на България. А кое е средата на Балкана, господине?… Габрово и Трявна. Ама не от градовете, щото и някоя гювендия, извинявай, господине може да се случи. По една карта, стара, от мойто младо време карта им дадох, насочих: ги: ти, рекох на първия - в Торбалъжи, Тръпесковци, Попредици, Крееловци, Хитровци, Копчалии, Чужаци, Семковци търси; ти пък, рекох на втория - в Поровци, Пърчовци, Козловци, Глутници, Чакали, Гарваци, Руковци можеш да найдеш; а пък ти, рекох на третия - дано ти излезе късметя в Газурници, Гачковци, Попари, Тръчевци, Шараните, Ежбени, Угорелци, Ганевци - щото и премия за победителя съм предвидил. Села са това, господине, села и махали. Не ми трябва гордост на мене, ако и да е от сой…

Раздирах се от смях и гняв, смесени по такъв начин, че трудно можех да отделя едното от другото. Не успях да го направя и тогава, когато най-сериозно бях поканен на - е, кажи ми сега как да го назова? - на огледа на кандидатките. Беше долна гавра с всичко човешко; макар че е минало доста, време., поскърцвам със зъби, подражавайки на писалката си. Върнах се с няколко общества назад там, сред преметения и подреден двор на Зидаря. Търпях само защото можех да помогна на тези нещастници.

На нещо като естраден подиум се покачиха една подир друга шест моми, чиято хубост бе попрецъфтяла, но все още хващаше окото. Всички те решително искаха да се харесат: по лицата им, поели огромно количество помади и пудра, грееха изкуствени, насилени усмивки, по телата им се мъчеха да се засмеят пъстроцветни басми, а ръцете, ушите и гърдите им тежаха от евтини, но лъскави дрънкулки. Трябва да ти призная, че и в тази смразяваща сърцето обстановка потрепваше малко слънчице: на нозете си до една нашенските пепеляшки носеха протрити и може би затова мили и симпатични цървулки.

Четиричленното жури, което наблюдаваше трагикомедията, бе заело място на метър от естрадата. Натурализираните българи бяха в стихията си: след като очите им свършваха работата си, заваляваха въпросите от една предварително подготвена унизителна анкета: име, презиме и фамилия, възраст и професия, вероизповедание, роднини до девето коляно, колко от тях са в чужбина и къде, навици и привички, умения от областта на ръкоделието, намерения, предпочитания, изисквания и… мечти за бъдещето. Всичко се отбелязваше старателно с плюсове и минуси върху противножълти листове. Изобщо нашите органи са изостанали в това отношение и могат сериозно да се поучат от Американците; тук, както забелязваш, се бъркаше и в сърцето.

Последва практически изпит. Той се проведе в два кръга. Първият - пране, готвене и почистване на нарочно хвърлената за целта в ужасен безпорядък стая, плюс подреждане на маса и сервиране. Вторият - шиене, бродиране на гергеф, хващане на бримки и кърпене (О, богата Америко!), плюс гледане на болен човек - ще ти спестя подробностите по последната точка, те са отвратителни. Но ми се иска да ти лризная, че ако аз бях участвувал в конкурса, щях да го спечеля. Не само защото водя добре своето малко домакинство…

Ще приключа с факта, че най-внимателно отклоних всички шансове за успех на която и да е от кандидатките, изтъквайки дори несъществуващи несъвършенства. След което американската част от журито се оттегли недоволно, нацупено и гордо в покоите си. На двора, върху подиума, бе сложен обед: момите гълтаха с настървение и през сълзи това, което бяха сготвили, и сегиз-тогиз си отправяха мълчаливи, изпълнени с ненавист погледи. Когато приключиха, те бяха изпратени от смазания от тъга търговски пътник на гарата: последното, което влизаше в сметката, бе цената на билета за връщане.

Прибрах се със замаяна глава и дълго пуших в леглото си, мъчейки се да пропъдя натрапващите ми се картини от случилото се. И тъй като не успях да сглобя нещо свястно като решение - очакваха ме още два подобни сеанса, - успокоих се с поговорката, че утрото е по-мъдро от вечерта. Събуди ме Начо, който ползваше почивен ден след уморителен преход от обществен и частен характер до София и обратно:

- Ставай! Ставай бе! Ставай, че назрява международен скандал, ако вече не е късно!

Разбутах тълпата пред къщата на Зидаря и хлътнах в почистената през деня от момичетата стая. На леглото, заобиколен от ридания, лежеше Джони. Изглеждаше безжизнен; бе пребит от бой. Двете му ръце бяха обгърнали шията на… Цветиния манекен, женския.

- Кой го направи? - извърнах се и запитах глухо шепнещата тълпа, която започваше от вратата и бе изпълнила двора. Отговорът бе мълчание…

Иначе по-гласовито същество от моята улица не познавам. Три сезона тя дере гърло, за да я чуят и удостоят с внимание, а през четвъртия си отдъхва и събира сили за нови музикални изяви. При това не говоря за обичайните шумове, които я кръстосват ежедневно на длъж и шир, а за гастролите на чужди трупи, които идват тук за различно време, от няколко часа до няколко месеца, провеждат концертите си, получават хонорара си и си отиват с пожеланието да я видят отново следващата година.

Парадът на гласовете се открива през пролетта. По дворовете още личат златистите, звънтящи гилзи на минзухарите, чиито куршуми са разстреляли безжалостно студа, капчуците още предат безконечните си сребърни къдели, прахът на платното още шупва и шуми, преди да изсивее под слънцето, когато, разчорлен и разгърден, бос и весел, следван от рояк черни дрипави хлапета и напета жена в розови шалвари, с дебела, ръчно свита цигара между устните, по улицата минава циганин и отпява дрезгаво:

- Стари вещи купувам!… Стари вещи купувам!…

Това чудновато заклинание има прекрасен ритъм: натъртва се на първата дума, която се разчленява и удължава прекомерно, втората я следва топло и гальовно, завладяващо, а последната се изрича набързо, възглухо - сякаш онзи, който си е наумил да предлага, може да се откаже от тази възможност.

Едно строго определено и несменяемо място край бункера бързо се превръща в нещо като пазар, където си дават среща невъобразими подробности от бита на улицата. Докато циганката обикаля от къща на къща, гледа на ръка и проси, изтъквайки на преден план голотията на народа си, докато тъмните, шавливи очи на циганчетата шарят из дворовете и набелязват удобни обекти за дребни кражби, това място се изпълва с вехтории: от смачканата капела до подпетените обуща, от спукания чайник до непоправимо пробитото цинково корито, от лепената десетки пъти велосипедна гума до случайно намерения карбуратор на издъхнал нейде наблизо автомобил - той ти напомня за техническия, нали? Циганинът стои в центъра на тържището, ожесточено жестикулира, клати глава, сумти и простенва, цъка с език и възмутено плюе, блещи очи, мръщи се и се кръсти, кълне и се моли, сочи с раздразнение и погнуса предмета, подложен на оживено обсъждане, и успява да свали цената му така, че и двете страни са доволни - винаги лъганата и невинаги печелещата. Най-ценната вещ, която се продаде по този начин беше бронзовият бюст, притежание на Величко старшината - за лев и половина…

След него и пак на същото място се настаняват калайджиите. Те пристигат, преди улицата да се е събудила, тъй че викът им се чува и в най-потайните ? кътчета:

- Калайджията!… Калайджията!…

Идват по трима; слизат от Родопите и това се чувствува по облия шуртящ, гънещ се в единствената си извивка изговор на думата. То се разбира и от това, че първите им клиенти са жените на Зидарите. След тях към малкия стан, привличащ неудържимо децата, потича поток от вехт, смачкан, мазен и нечист метал в най-разнообразни форми. Майсторът оглежда всеки съд мълчаливо, върти го в черните си, опушени длани, взема дървено чукче и му нанася леки, пренебрежителни удари, приевива очи и без да откъсва погледа си от него, съобщава цената, като никога не забравя и добавката в натура към нея: бутилка олио, калъп сапун, кило газ, самун хляб… След това мнозинството затаява дъх: съдът приема с охкане и съсък киселината, ливната скъпернически от пазеното като нещо свято тумбесто шише, и с явно облекчение стиската влажен пясък, подхвърлена му щедро, така, сякаш му се прави благодеяние. Сега вече мнозинството има право да размени някоя и друга приказка: най-малкият от тримата е започнал вихрения си танц по дъното на съда, за съжаление ограничен от оскъдното пространство, предоставено на нозете. Отстрани разнасят отровния си дъх дървените въглища, а край малкото огнище е разтворило в очакване на своя час ламаринени устица духалото. Часът, когато ще влезе в действие калаят, разтриван старателно с топка памук, пръскан ситно-ситно с нишадър… Накрая майсторът обръща към слънцето творението на ръцете си, хапе устни, въздъхва едва чуто, радва се едва забележимо, защото вижда как лъчите тичат и се блъскат в надпревара върху полираната, искряща, недокосната още от никого повърхност.

Пак тогава, с навити като на рибар крачоли на панталона и с тиха, бегла, почти безшумна походка на улицата се появява човек, презрамчил шарена торба, понесъл на гърба си завързани с лико снопчета пръчки, а гласът му е простинал, в него сякаш хрупка пясък:

- Шишета обличам - дамаджани правя!…

Ще седне той в тревата край платното, разперил широко босите си крака, ще извади от торбицата си мешинена кесия, ще я разтвори и ще бляснат пред любопитните погледи шест различни по широчина на остриетата си ножчета. Ще разплете после две от снопчетата си, едното бяло, другото нашарено с различните нюанси на червения цвят, и бързите му ловки пръсти ще заиграят върху стъклото, за да не може да разбере то как ще го оплетат в пъстра, чудно красива мрежеста обвивка. Кошници най-различни ще плете мълчаливецът, за пазар и разходка, с капаци и без, а тази пролет ще му се наложи да изпълнява и по-голяма, по-сложна поръчка. Защото съм кум, защото имам очи и защото не съм забравил задълженията си. Ха-ха-ха, какво ли ще измисли за подарък кумицата?…

Други викове, този път женски, ще заместят отишлия си безмълвно, така както бе и дошъл, кошничар. Сочно и свежо, смешно завалено ще се гонят из въздуха, ще си съперничат непоколебимо и ще събират моите хора накуп те:

- Гребени!… Игли!.. . Дилафи!… Ръжени!….

Но тук ще липсва магията на непосредствената направа, тъй че стоката, макар и да не е фабрична - гребените са от кост и копито, привличат със здравината си и с матовия си блясък, иглите са ковани, а дилафите и ръжените още и горени на жив огън, - все пак буди подозрение…

Така ще ни отмине кратката, заета повече с подготовката за нещо предстоящо пролет, за да ни хвърли като късове тесто в пещта на дългото, димящо и изнемогващо лято.

То идва с нови звуци, но е далеч по-бедно от обграждащите го сезони, защото през четирите му месеца е на мода нейно величество потта: тя се лее щедро по скелите, в работилниците, из градините и го върши безшумно - потта говори най-малко за себе си, тъй като твори, а истинското сътворяване не обича да се тупа в гърдите. Все пак парещият делник се разнообразява от две постоянни нашествия, които радват повече децата. Първото от тях заявява началото си и краткото си присъствие с мелодичен, извикван на равни интервали, привлекателен и с примесените в него чужди интонации зов:

- Боза, бозааа!… Сладка бозааа!… И резлива!

Висок мъж с походка на княз, с румено лице, увенчано от рижи коси, с два лъскави гюма в жилестите си ръце - това е Албанеца. Той преминава бавно по улицата, която се юрва към него боса или по налъми, и го обсажда от всички страни. Гъстата кафеникава течност бързо променя местожителството си, излива се колкото се може по-продължително в зажаднялото гърло, точи се и пълни подложените порцеланови или поцинковани купи. Албанецът работи мълчаливо, лицето му е каменно, сякаш издялано там, във високите планини на страната, която, кой знае защо, е напуснал. Той добре ще запомни къде е изчерпил съдържанието на гюмовете и след няколко часа викът му ще проехти тъкмо оттам…

Друг един вик ще му съперничи открито, въпреки че това е съвършено излишно. Защото е малко да се каже, че е очакван с трепет белият като оцеляла от зимата пряспа сняг мъж, който тика също така бяла, разсечена от сини надписи „Сладолед” и „Снежко на пръчка”, повторени по няколко пъти, количка. Всъщност това са и призивите, които издава пискливо и смешно нежно червендалеста бабанка с тънко птиче вратле и малки квадратни мустачки. Всичко около количката хапе и ближе, гълта и смуче, а по желание и с минимална добавка към цената изпразва и по чаша ледена, светеща жадно зад потното стъкло вода…

Най-богата на звуци обаче е есента. Това е времето и на моторната резачка на дърва. Тя се настанява трайно на улицата и я оглася със сипкавия си, протяжен, накъсан от пукане и звънтене вой: заканителен, преди желязото да впие насърдени, лудо въртящи се зъби в дървото, лаком, когато започва да хлътва като нож в масло в него, задъхващ се от нетърпение, когато то я обгръща и стяга в безпомощната си, затова здрава прегръдка, победоносен, когато упорството му е преодоляно и могат да се видят двата идеални, топли още, рохкави среза. Децата се въртят около машината, а по-големите помагат и при запалването на мотора, то става с платнен, излъскан ремък, и после, когато зачервеното му гърло започне да киха и да търси спасение в предоставените му освежителни глътки вода. Единствен законен бог тук е собственикът на резачката, който съзнава висотата на положението си и работи бавно, отмерено и точно под ореол от синкав, стелещ се на парцали дим. Когато привърши, той отбира две от най-хубавите по негова преценка дървета, пълни кофа със стърготини и бърза към следващата, очакваща го къща.

Пак тогава на не по-малка почит се радват и юрганджиите. Те правят нещо като разузнаване седмица преди да седнат по турски пред платната, побрали облаците на добре набитата с точилките дреб. Чудно хубава е музиката на несложните им, приличащи на лири инструменти, носещи тромавото, лишено от поезия име дръндало. Ласкаво и стенещо, смеещо се или плачещо се носи този звън във въздуха, в който се закачат, играят и прелитат власинки и паяжинки. Стоиш, гледаш и се чудиш как простата дървена бухалка може да изтръгне от едничката груба струна такова вълшебство. Мисля си, че подобно излъчване имат телата на хората, когато се трудят и когато любят.

Есента обаче се свързва най-вече със селото, което изпраща тук многобройни посланици на добрата си воля. В праха на улицата меко нагазват каруци и аз с неприкрита възхита установявам колко богата е земята ни. Дребни кончета теглят непосилния товар от това, което е родила тя: кръгли или издължени, жълти като луни пъпеши; шарени, издути до пръсване дини, най-могъщата представителка на които е разрязана и поставена на видно място, а захарта на кръвта й свети рехаво и мамещо; къдрави, сякаш току-що излезли изпод машата на фризьора зелки; груби и грапави, самодоволно изтегнали се и пухтящи от теглото на излишните килограми тикви; мътно пробляскващи, спукани от сладост кехлибарени, мастилени или алени зърна, полазили по гроздовете; сякаш излезли от пазвите на свенливи моми ябълки, а до тях - земните им сестри - по-бледи, по-неугледни и безформени; порои от чушки и домати, от патладжани и краставици… А над всичко това във въздуха витае мирис на зрелост, в който се откройва острият дъх на керевиза - той пък, незнайно защо ми напомня новогодишната елха със суетнята около нея…

Отстрани на каруцата крачи селякът - лицето му е спечено като буца сбръчкана и жадна пръст. Той спира колата пред всяка къща и не вика, защото стоката говори сама за себе си, сръчно борави с кантара и докато паланзата тежи в едната му длан, пръстите на другата местят ловко петелчето по сивкавата скала, изглажда старателно банкнотите, първата е отъркана о брадясалите му страни, и ги дипли в завързания с канап омазнен портфейл, после тръгва отново, за да спре след миг и да повтори това действие. Докато той продава плода на своя труд, едно момиче, което е започнало да се момее, с едва наболи гърдички и срамливо лице; следи отвисоко всичко около себе си и току придърпва бежовите си рипсени чорапи… На обед селякът ще нахрани първо кончето, ще подгъне крак където намери, ще нареже хляба и сланинката с ножчето си и тъй ще помине с момичето си. След това ще продължи, този път по-евтино, защото е минало време и стоката не е толкова прясна…

А преди в небето да засвети първият сняг, улицата надава един последен вик, сподирен от топлия и вкусен мирис на пърлено. На двора от грухтящото животно остава само локвичка кръв, заобикаляна внимателно от преяли кучета и котки.

Това е. Пиша ти го по няколко причини, най-главната от които е, че този свят е обречен, той ще си иде безвъзвратно. Първата стъпка в това отношение, колкото и странно да ти прозвучи, направих аз. А защо? Чети нататък.

Макар и рядко, по разни поводи споменавам тримата частници, които водя на „отчет” (частната собственост ражда ежедневно и ежеминутно капитализъм!): Зидарите и Самохода. Знаеш, че професията на последния няма нищо общо с фамилията му, нещо повече, напълно я отрича. Той излизаше на работа в късна вечер, когато всички се връщаха вкъщи, зажаднели за заслужен през деня отдих, а сутрин улицата нямаше нужда от будилник - звънчетата в гривите на конете я будеха точно в шест.

Самохода е едър, мрачен, затворен в себе си човек. Две неща във властните, отдадени до самозабрава и с изключителна обич в делото си хора са ми правили и продължават да ми правят много силно впечатление.

Първото: те постепенно, бавно, но сигурно приемат във физическия си облик черти, които издават безпогрешно това, на което са се отдали. В лицето на Самохода имаше нещо наистина конско: то бе барачесто, масивно и въпреки това издължено, в устата му бяха разположени два реда здрави, жълти като царевични зърна зъби, при среща с непознат или малко познат човек като че се наостряше и в това се съзираше една непонятна смесица от агресивност, плахост и покорство, а гласът му бе сипкав и без да влага дори минимум въображение, събеседникът му можеше да каже, че наподобява пръхтене.

Второто: те, без никакво съмнение, налагат своята власт над партньора си. Отначало душата на партньора се дърпа назад, мята се и се съпротивява с всички налични сили - но това е съпротивата на звяр, попаднал в здрав капан. Идва време, когато тя, без даже да съзнава, притихва смирена и е готова за опитомяване и дресиране. С други думи казано, започва да живее друг живот; живота на съжителя си… Жената на Самохода доказва по недвусмислен начин този мой извод. Това се отнася в голяма степен и за синовете му, близнаци на по осемнайсет, които живееха така безшумно и незабележимо, че улицата едва ги разпознаваше.

А сега ми разреши още една малка скоба. Забелязал съм, че младата душа, подложена на опитомяването и дресирането, за което говорехме, мигновено реагира, когато усети първия полъх на свободата в ноздрите си: тогава тя чупи с настървение и удоволствие оковите, изправя превитите си рамене, вдишва с упоение сладкия въздух и се превръща в… двойник на тирана, в чиито ръце е била мека като пластелин.

Усещам, че се усмихваш, защото споменавам толкова пъти думата душа. Знаеш, че съм върл материалист, но ела при мен и поживей с отец Лаврентий поне месец време, тогава ще те видя… А защо наистина не ми погостуваш?…

Любовта на Самохода към конете беше фантастична. А те действително бяха красавци, заслужаваха това. По-красиво животно (срамувам се от тази дума!) едва ли съществува: големи, тъжни и влажни очи, от които се стича на едри капки светлина и мрак, меки и чувствени бърни, които докосват внимателно зелените стръкове, сякаш се извиняват на тревата, царствена шия и топла, развяна от вятъра на движенията грива, стройни, тънки и бързи нозе, чиито струни изтръгват от земята накъсания ритъм на дълбока и тъмна мелодия: такава е мелодията на тамтама… Самохода се грижеше за тях като за деца. Имаше точно пет вида гребени и не можеше да се довери на нито един налбантин от града; подковаваще ги сам. Спеше близо до тях, дори се твърдеше, че спи с тях, но това беше, разбира се, безвкусен махленски фолклор. Всяка неделна вечер, защото в понеделник те почиваха, той ги водеше на баня в Марица. То бе едно прекрасно изживяване. Конете се стъписваха пред водата, сетне нагазваха предпазливо в нея, така малкото дете опитва с крак първия сняг в живота си, и обръщаха очи към своя стопанин. Той им кимаше с насърчителна усмивка и те се отпущаха с пръхтене в дълбокото, а във въздуха около тях потрепваше едва забележима пара. Самохода се събличаше гол, сякаш с това доказваше правото си да бъде равен с тях, влизаше в реката и това бе началото на един вълшебен ритуал, чийто достоен завършек бе разресването на гривите вече в плиткото на поруменялата - може би от смущение - река.

Повече от любов бе това чувство, бе приятелство плюс любов, а то бе ограбено по най-подъл начин.

Помня, беше понеделник: ден, в който подреждах мислите си за всичко, което вече бях успял да свърша, и всичко, което ми предстоеше за цяла седмица напред, кошмарен ден, в който се люшках от страданието, че ям хляб без кора, до надеждата, че все нещо може да се оправи, когато забелязах непознато досега оживление на улицата. Тя се стичаше към къщата на Самохода, пред която десетина минути по-късно видях изправени един срещу друг, настръхнали и решени да влязат в бой до смърт светещият от чистота черен файтон на Самохода и една червена лека кола, стъпила предвзето елегантно върху облите си каучукови нозе, бляскаща с оцъклените си стъклени очи и с издължените си метални форми, готова да се довери на всеки, който седне зад волана ?.

- Самохода умира! Удар! - дочух, докато разблъсквах тълпата, заобиколен от разтревожени лица.

Имам един извод за подобни случаи, който искам да ти открия тъкмо сега - хората са лоши в доброто и добри, когато по пътя си срещнат злото: тогава те застават рамо до рамо, сплотени като никога. И нищо не е в състояние да ги раздели и преодолее…

На просто, сковано надве-натри легло, покрито с чул, лежеше тялото на Самохода. Очите му бяха затворени, а гърдите му се надигаха и падаха отривисто, като при това изпущаха стон след стон; стенанията приличаха повече на скриптене, на скърцане със зъби, отколкото на обикновени въздишки. Готов съм да се обзаложа, че те бяха израз на безсилен гняв, който нямаше никога да се уталожи. Повиках навън женицата, която седеше до главата му - объркана, смалена, нещастна. От несвързания й разказ научих, че близнаците използували отсъствието на баща си, в този ден той бил отишъл да купува сено от близко село, продали конете неизвестно кому и къде и веднага ги превърнали в куп боядисани в червено железа. Противно на очакванията, Самохода не реагирал на жестоката новина по най-подходящия и изпитан многократно в такива случаи начин. Той просто се вцепенил сред двора, дълго гледал глупавите лица на синовете си, които пристъпвали от крак на крак и смутено бърборели един през друг:

- Кво пък сега - едни коне! Кво пък сега - едни коне! - и най-неочаквано поискал да се подпре на земята…

По-късно, когато потърпевшият се съвзе и вече напълно оправдаваше фамилията си, а събитието бе поизтляло в забележителната памет на улицата, срещнах се и разговарях с него. Той ми каза:

- Моята свърши, дотук беше. Вече съм много стар, за да захващам да уча някакъв друг занаят. А и конете, виждам, загиват, отиват си… Сковал съм си една масичка, столче съм си приготвил - ще продавам билети от лотарията. Кой ли не го бива за тая работа, но на мен ми приляга като пострадал, а и не ме е срам, защо… Само дето не зная дали ще се спират при мен, та съм заръчал на Делчо, така и така, чичовото, измайстори ми няколко рими, иначе кой ще купи, ами…

Но да се върна отново в понеделника. Линейката отдавна беше вдигнала Самохода, а аз още стоях сред пустия двор и гледах смръщено купчината сено, разтоварена в единия му ъгъл, и изправената до нея туба за бензин. Гледах и си мислех с колко ли неща трябва да се прощаваме по пътя си нататък. Съзирах някаква жестокост в неизбежната необходимост да се къса със старото изведнъж и завинаги и да се приема новото на доверие. Нямаше ли да породи това болката - първата и естествена причина на недоволството? Нямаше ли да зейне пропаст между тези, които са отгледали с търпелива мъка бъдещето, и между самото бъдеще по-страшна пропаст от раната има ли?…

А Самохода изпълни това, което бе намислил. След като грижливо разглоби файтона си и го внесе в яхъра, при частите на онази, държавната кола, той седна на главната улица и минувачите чуваха от утрин до мрак пръхкавия му, сякаш недоволен от нещо глас. Лотарийните билети, които потрепваха върху масичката, бяха затиснати с подкова…

Ето защо направих онази, първата стъпка, за която ти споменах: поисках улицата да бъде павирана!

Иначе животът по нея продължава да тече без съществени сътресения: понякога се вдига по-голяма вълна, но не толкова мощна, че да удави, да разруши обиталище, да причини разрив без изход…

В началото на тази есен щеше да стане голяма беля; добре че се случих наблизо и я предотвратих. Знаеш вече за варницата и за багера, който върти неуморно стрелата си и тъпче ненаситната й паст с пясък. Тъй като реката преди тромавите, продължителни дъждове почти пресъхва, вечно шетащите из нея деца търсят по-дълбокото, за да се изявяват като плувци. Такива места изобилствуваха около багера, издълбаните ями там достигаха до два метра дълбочина. И бяха опасни, защото не можеха да се предвидят. Забелязал съм, че децата напълно съзнателно се навират в опасността - за да докажат, че не са деца…

Чух стреснати, задавени от страх викове и за секунди смъкнах дрехите си. Хвърлих се напосоки в обезлюдената вода. Струваше ми се, че минава вечност, докато шаря по огъващото се пред очите ми неравно дъно. Успокоих се едва когато гърдите на извлеченото от мен и безжалостно мачкано от ръцете ми телце се повдигнаха, едва когато от устата му потече мътна вода. Беше Левко, син на един от каикчиите, които кръстосваха Марица и вадеха хляба си от нея; хляб, подяден от багера. След като се успокои, детето ми каза:

- Усетих, че нещо ме вика, чичо. Нещо голямо, нещо страшно. Вика ме и ме хваща така, че не можех да мръдна. Най-напред очите ми се напълниха с вода- тиха, пълзяща, зелена. Отсякоха ми се ръцете, а главата ми - като закована; ни насам да я шавна, ни натам. И вървях, и вървях, и пясъкът се хлъзгаше, тичаше под краката ми. Отварях уста да викна, но гласа си не чух. Пропаднах някъде, после нищо не помня. Какво беше това, което ме викаше, а?…

Вечерта намерих пред вратата на квартирата си две низи едра мряна. Върху среброто на всяка от рибите светеха по няколко рубинени капчици кръв. Гледах ги, радвах им се, мръщех се: и изведнъж ми се стори, че вместо с люспи, те са облечени със стотинки. И ги върнах…

Седмица след произшествието върна „своя” медал и техническият. Стана след много ходене от моя страна, след много препирни и увъртания. Отговорните другари, с които разговарях, имаха един съкрушителен довод:

- А вярата в нас? Какво ще се случи с вярата в нас помислихте ли?… Не можем да си го разрешим. Вярата в нас е нашият най-голям капитал!

„Кои сте вие? И кой ви е дал правото да се отъждествявате с най-чистото и светлото, на което се служи безименно и беззаветно?” - идеше ми да изкрещя при всеки разговор, но вместо това опонирах спокойно и тактично:

- Точно по този начин ще върнем вярата на хората. Защото сега тя е излъгана. Има ли нещо по-жалко от излъганата вяра?…

Успях. Партийното събрание, на което Начо обяви последвалото решение, посрещна вестта с гробно мълчание. С извръщане на всички присъствуващи към мен. И с буря от ръкопляскания. Не, не си мисли, че съм славолюбец. Това бе една хубава победа на улицата; можех ли да бъда равнодушен към радостта й?

А заведеното по случая с Хари Суинга следствие не даваше резултати, въпреки старанието на младия колега, натоварен да го води. Бях държан настрана от хода му и се досещах защо е така. Търпеливо изчаках да ме повикат за „справката”. Срещата между двама ни стана в средата на декември. В стаята бе горещо и душно; в печката трополеше огън, върху рогата на закачалката, изправенa до вратата, висяха и изпущаха пара два мокри шинела, а в пепелника вече имаше десетина смачкани фаса. Младокът вдигна към мен очила, изправи се и се здрависа приятелски, ръката му бе слаба, с тънки дълги пръсти, посочи ми стол, засмя се:

- Е, накрая да те видя и теб!

Не се познавахме, но фамилиарността му не ме подразни; учтивостта между другари по оръжие винаги е подозрителна. Колегата явно притежаваше добър нюх, защото побърза да добави:

- Познавам те от няколко месеца. Всички, с които разговарях, те споменаваха и трябва да ти кажа - не мимоходом. Затова си разреших по-простата форма на обръщение. Не е зле, нали?

След което сложи пред мен тежката папка с материалите по делото, извини се с някаква неотложна работа и ме остави сам с нея. Разтворих я, запалих цигара и потънах в четене. Шумоленето на хартията бе тъжно; напомняше есен с бавния, колеблив полет на жълти сгърчени листа. Всеки ред от показанията извикваше у мен образа на този, който ги бе давал. Киното не бе нямо; диалогът бе жив, нервен, насечен от моите въпроси. Оттатък ми отговаряха честно, защото не подозираха присъствието ми. Установих нещо, което не мога да не споделя с теб: всеки от разпитваните търсеше в поведението на Хари това, което му липсваше. И с това обясняваше гибелта му. Ще подкрепя малкото си откритие с част от показанията на хора, които вече добре познаваш:

Делчо Поета: „Той е герой. Лудост няма в нас, лудост, а той я имаше. Какво е направил, та е герой ли, питате?… Искал е да поведе, разбирате ли? Е, може и да не е искал, но го е направил. Аз не бих могъл и жалко… Леярната трябва да носи неговото име. На нас сега герои са ни нужни повече от всякога, разбирате ли?…”

Казака: „Не му беше лесно - и преди, и тогава, а и сега. Да, и сега. Защото днес се вижда що за човек е. А човек се не търси там, дето е леснотията. Като свое дете го имах, най-голямото!…

Иван Зидаря: „Сам за себе си отговарям и мога да кажа само това: наше момче беше. Питам се: грешка ли е, че се отдели от другите? И себе си питам: оттогава: дали е добре, че и аз цял живот се деля?”

Муто Гущера: „Беше горделив и прекомерно самостоятелен, гледаше на всичко наоколо отвисоко. Колко пъти съм му викал, абе, момче, превий я малко тая твоя глава, нали затова ти е даден врат - не ще и не ще. Това го изяде според мене… Най ме е страх от хората, дето вземат сами решения: ами нали си има началници, на тях защо им се плаща, нали затуй!…”

А леярите бяха лаконични и единодуши. Всеки един от тях бе заявил, в различни варианти, разбира се: „Ние сме виновни за него. Или не биваше да го пущаме, или трябваше да го последваме…

- Какво ще кажеш? - запита младокът, влязъл в стаята след няколко часа.

- И да открием престъпника, трябва да бъда сурово наказан! - отговорих аз.

- Я остави това! - ядоса се онзи не на шега. - Знаех си, че ще ми го кажеш. Но други ще решават имаш ли или нямаш вина. Извикал съм те да те питам подозираш ли някого?

- И според мен е убийство - изрекох след кратка пауза. - Някой е искал да прикрие нещо - имам предвид саботажите - и го е направил тъкмо навреме и умело. Но не трябва да се бърза. Защото ако се сгреши, ще бъде двойно убийство.

- Тъкмо от това се опасявам - разпери ръце иззад масата младокът. - Но началството бърза, не аз. Иска не голи констатации, а факти.

- Ще ги имаш, обещавам ти - загасих наполовина допушената си цигара и се надигнах от стола. А мисълта ми заграждаше с пулсираща пунктирна линия едно име. На човек от улицата…

А по нея се разхожда трети месец подред веселото същество, което замени Мария Проданова и се чувствува на мястото й така, сякаш е там от две петилетки. Новата библиотекарка, името й е Лили, спечели отведнъж симпатиите на квартала. Коя беше причината: дали усмивката, след която на бузите й разцъфтяваха две очарователни трапчинки, дали двете извити нагоре плитчици, които й придаваха вид; на немирно козле, или пък звънкият й глас, който озвучаваше библиотеката от сутрин до вечер, та радиоточката потъна в прах и забрава - не зная. Но картоните на читателите се увеличиха почти двойно, а кварталът още говори с възторг за първия концерт, даден от новосформирания хор на читалището под нейното диригентство.

Ти се досещаш, че това встъпление не е напразно и непременно ще бъде последвано от нещо значимо. Така е. Преди седмица квартирата ми и моята скромна особа бяха почетени от присъствието на библиотекарката. И двамата бяхме доста смутени: аз - от хроническата неразбория в бекярското ми жилище, тя - от това, което ми разказа. То наистина заслужава внимание, чуй го.

При постъпването си при нас Лили била въведена в работата от виден, познат в града ни културен деятел. Поразгледал той библиотеката, дал своите полезни препоръки, пожелал й приятна дейност, дори се усмихнал, подавайки й ръка на сбогуване. Всичко било повече от нормално. Но на следващата седмица видният културен деятел отново посетил библиотеката, след това - пак и пак. Това вече никак не се понравило на Лили. Защото недвусмислените му погледи били отправяни единствено към нея, е, малко по-горе и малко по-встрани, вероятно от смущение. Подозренията й оформяли най-предполагаемия за една жена извод, когато видният културен деятел разкрил със замах тайната си. При последната си визита той заел позата на прокурор, вдигнал нагоре показалеца си и изрекъл назидателно следните нетърпящи възражение думи:

- Във всяко учреждение, било то държавно, било то културно, което по принцип е едно и също, трябва да има портрет на човека, на когото дължим бляскавите си успехи по пътя към сияйните върхове на бъдещето. Искрено се надявам да не го знаете, но това е установено правило: портретът му - на най-видното място!… Надявах се още, че моето поведение ще ви застави да стигнете сама до тази истина, но това за съжаление, въпреки моята настоятелност, не се получи. Отдавам го все пак на вашата младост и неопитност. В други случаи бих взел далеч по-крути мерки. А сега ще ви помогна…

- И като стана- довърши смръщена разказа си Лили, - разви пакета, който носеше, изкара въпросния портрет, мина зад гърба ми, свали картината, която толкова харесвате, и я замени със снимката. След което внимателно зави в хартията картината и я отнесе тържествено със себе си…

Беше наистина .великолепен пейзаж. Едно поле, разтворило като ветрило браздите си до края на хоризонта, куршумени облаци, разстлали се страховито в огненото небе, и три тополи, топнати като четки в неговия необят…

- А аз, глупачката - смееше се Лили, - съм си въобразявала, че той съзерцава мен. Мошеник!

Още на следващия ден поех с пакет под мишница към дома на видния културен деятел в час, удобен за гостуване. Той ме прие с неприкрита почуда и след кратко колебание ме покани в хола. Докато пиех кафето, сервирано от любезната домакиня, установих, че картината наистина е чудна. Установих още, че тя стои далеч по-добре зад нашата нова библиотекарка: обстановката тук я смаляваше. Разговорът помежду ни не е толкова интересен, за да те занимавам с него; изразът на лицето на деятеля обаче ми доказваше, че съм си спечелил още един смъртен враг. От онези, които забиват ножа в гърба. Културно.

А как е при теб? Пиши ми, имам нужда от твоите съвети. Защото ми се струва, че писмата ми започват да се въртят около подателя си; няма нищо по-опасно и коварно от надутото и лишено от основания себеизтъкване. He се ли случва тъкмо това с мен?

Здравей!”

Звездите са толкова близо до мен, че ако се присегна, бих могъл да си набера един хубав букет. И да го заквася в буркана за мляко, с което вечерях. Но сега съвсем не ми е до това - мисля над прочетеното и се опитвам да бъда строг към този, който го е написал.

Омразата - ето чувството, което не откривам в неможещите да се съпротивляват листи. Ядосвам се, защото за нея се споменава мимоходом и се отминава нататък с махване на ръка. А става дума за стойности, които са над всички нас.

Паспортите върху таблата за сервиране - не е ли повече от кощунство? Простата книжка, която ни прави горди, че сме наследници и продължители, на мястото, отредено за паничките захаросано сладко, посрещащо, подканящо и отпращащо с досада…

Покупко-продажбата на жива стока не е само унижение, предизвикващо снизхождение и усмивка. То е престъпление, което трябва да бъде наказвано за посегателство спрямо всичко, събрано във величието да се наричаш българин…

Мисля за това, но се питам: какво бих направил аз в тези случаи? Готов отговор нямам. А може би той спестява част от истината - перото е по-безстрастно от онова, което искаме да изразим чрез него.

Но колко добре е написал той за конете. Чета го и дочувам: някъде отдалече по паважа се задава тропот на копита - изпод тях проблесват искри…

До болка ме развълнува смъртта на Хари Суинга. Пътят до нея ми припомни „схватката” между ефрейтор Венков и редник Петров - сигурен съм, че нито един неин свидетел няма да я забрави.

Ефрейторът бе красавецът на училището; той сякаш бе роден за униформата, която звънтеше на великолепното му тяло при всяка крачка. Завиждахме му и той разбираше това. Нисък, трътлест, бавно подвижен, Петров бе пълната му противоположност…

Стана така, че още с идването на новия набор училището, което много държеше на художествената самодейност, организира концерт. В него взеха участие и младите войници-таланти. Петров излезе на сцената с флейтата си, поклони се, допря я до устните и съвсем затвори тесните си, дръпнати, монголоидни очи. Вълшебната мелодия ни омагьоса: сребърна и топла, тя извря с тихото шумолене на вода от извор, въздъхна, затрептя и се втурна надолу към нас с устрема на планински поток, вля се в палава, изгаряща от нетърпение, подскачаща между скали и зъбери река, стъпи на каменен праг и се хвърли самоотвержено в кълвящите се облаци от светлина и пара на дъното на кипнал овраг, укроти се и потече бавно, плавно и уморено край зелени хлебни поля, накрая капна тъжно и анонимно в огромното солено око на морето. Докато се връщахме по обратния път и виждахме как от синьото око се е плъзнала сълза, Петров се поклони и се скри зад завесата…

От този ден Флейтата, така нарекохме редника, се радваше на всеобщо уважение. Венков не закъсня да реагира; той погрешно сметна, че естественото ни преклонение пред изкуството ще отнеме уважението ни към собствената му персона.

Извращенията при нас не бяха рядкост. Но ефрейторът обогати сравнително бедната им дотогава гама с неподозирани дори и от най-порочното въображение мъчения; това е най-точната дума. Флейтата нямаше нито минутка свободно време. Всичко - от най-невинното миене на пода до ужасяващото щурмуване на „вражеска позиция” под леглата на спалното помещение в пълна бойна готовност - той изпълняваше безропотно. Сцените наблюдавахме мълчаливо: старите - с равнодушие, по неписано правило те не се намесваха, младите - с боязън. Единственото отмъщение на Флейтата бе това, че вечер отнякъде се донасяше мелодия: дълбока, тръпна, тъжна. Аз се съмнявах дали той го прави нарочно, но то вбесяваше Венков…

В края на снежния декември бяхме вдигнати по тревога. Изнесохме се в планината и скътахме радиоколата между два баира. Екипажът ни се състоеше от шестима души, в това число Венков и Флейтата. Вдигнахме антените, размотахме катушките с кабела до определения пункт, установихме връзка. Последва сладък живот, нарушаван рядко от телефонен звън или от ситното почукване на поредната грама.

До нощта, тъмна, зловеща, виеща в ярусите на антените, когато връзката внезапно се изгуби. Да тръгне по жицата старшината нареди на Венков. Той поиска още един шансов инструмент, сложи автомата си на гърди и тъмнината го погълна. Съмнението за нещо извънредно ни обзе три часа след това; разстоянието до пункта бе само четири-пет километра. Когато старшината потърси с поглед желаещия да помогне на Венков, пръв се изправи Флейтата:

- Аз!

И без да дочака разрешение и напътствия, изчезна зад вратата на станцията. Чакахме и мълчахме. Единствено старшината каза на няколко пъти:

- Ще стане някоя беля - цигари май ще ми пращате! Знаете къде!

Час след тръгването на Петров връзката бе възстановена; никога не сме посрещали с такава радост телефонния звън, както и прозвучалото сърдито:

- Вие какво там бе! Спите ли?

След още един, вече по видело, разтъпквайки се около антените, видяхме Петров. Той крачеше в снега като мечка и носеше на гърба си Венков…

Когато посетихме ефрейтора в лечебницата, той все още бе зле. Мяташе се в леглото, бълнуваше. Повтаряше мътно, завалено:

- Часовникът… Няма ми часовника… Къде ми е часовникът…

Отметнахме одеялото - часовникът бе на ръката му.

Венков се оправи бързо, счупеният му крак зарасна. Но поведението му спрямо Флейтата ни озадачаваше. Той го избягваше, а когато бе невъзможно да отклони разговора, отговаряше едносрично, злобно, сякаш плюеше. Веднъж чухме да му казва:

- За онова там, в планината, ще ти отмъстя. Внимавай! И не се мяркай пред очите ми!

Знаех, те двамата щяха да бъдат неприятели за цял живот. Може би защото бе ограбена гордостта на ефрейтора - и то по най-красивия, ненатраплив начин. Това той нямаше да му прости никога.

май 195…

„Драги П.,

Ако някой ти каже, че е най-щастливият човек на земята, не му вярвай, той лъже най-безсрамно. Прощавам му, защото не знае нищичко за мен. А и едва ли може да обясни щастието си - в повечето случаи то е обградено от глупаво самолюбие и от мнителност, които отделят избраника от простосмъртните; по такъв начин то се саморазрушава, защото не може да съществува вън от хората, единствените му законни създатели.

Аз мога да ти обясня своето. Говори ли ти нещо освен обикновеното си значение, думата гръмоотвод? Не, нали? Така и предполагах. И ще се наложи да ме изслушаш.

Като всяка уважаваща себе си улица, и моята има добрия, изискващ въображение и чувство за хумор навик да прикачва към имената на обитателите си прякори. Почти винаги те така прилепват към личността на смаяния, лишен от възможността да противодейства новокръстен, че много бързо изтикват на заден план същинското му име.. А ако той все пак има непредпазливостта да протестира, прякорът придобива гражданственост светкавично. Тъй че нерядко на улицата може да се чуе:

- И Христо каза.

- Кой Христо?

- Как кой, Тухлата!

- Ами така кажи, за да те разбера!…

Естествено е в прякор да бъде развита съответната фамилия, но това става тук при изключителни случаи - само ако се покрива с някаква отличителна черта на безпомощния обект; Самохода например. Прякорът изтъква не постоянна, положителна негова черта - трудолюбие, деловитост, скромност, сдържаност, точност, а такава, която внася своя неповторима багра в колективния пейзаж: Тончо, пияницата на квартала, сух мъж на средна възраст, с вечно червени като на заек очи и син, кръстосан от многобройни кървави нишки нос, е известен като Гъбата; той попива. И още: за прякори се използуват само съществителни имена - помисли и ще стигнеш леко до извода, че прилагателното предполага размекване, колкото и да е характерно, точно и грапаво. Прилагателното е като сравнението - то е приблизително, вика на помощ и като подкрепления нови свои колебливи събратя и създава бъркотии.

Но да оставим настрана моята филология - отдавна съм скъсал с мечтите си около нея. На мен ми бе отреден прякорът Гръмоотвода. Ето обяснението, което получих от смутения Величко, след като го дочух случайно:

- Защото си дълъг и слаб като мотовилка. И защото обираш всички гръмове, които се силят да паднат върху нас.

Това е поводът за моята голяма радост. Заедно с писмото ти изпращам и един запис: да се наквасиш и набъбнеш като гъба за мое здраве… И тъй като съм човек, комуто перченето не е съвсем чуждо, бих добавил, че гръмоотводите са не само дълги, но и с позлатени връхчета; този факт подчертава не толкова знатния им произход и жертвоготовното им предназначение, колкото несъмненото им благородство.

Древните казват, че щастието никога не идва само. Още едно събитие през месеците, в които не съм ти писал, прибави своята лепта, за да бъде настроението ми добро: най-накрая, след упорито бездействие, ми се падна честта да участвувам в акция, насочена пряко срещу врага. Шепа бивши участници в живота бяха решили да запишат имената си в историята под гнусно дело, което би причинило смъртта на хиляди: бяха решили да отровят водата на цял един град.

Това е една обица, от която ухото трябва да се разтегне и да се долепи до земята. Все още сме на такъв етап, когато трябва да следим всяка погрешна и съмнителна стъпка, за да изключим възможността тя да заличи всичко или част от стореното от нас дотук, а и да даде простор на винаги гладния за нещо извънредно език на мълвата. Последното е повод да ти кажа и това, че ние не сме се научили да използваме както трябва силата на гласността. Ако си допуснал пропуск, който е разрешил на недоубитата още престъпна страст да надигне змийска глава, имай доблестта да го признаеш. И то непременно публично. С постъпката си ще спечелиш много. Най-напред от лицето ти ще изчезне онази тревожна гузност, която се разчита твърде лесно от вперилия в теб очи честен труженик на .благата. После - ще му вдъхнеш вяра, защото този, който признава грешка, е силен и непременно ще се поправи. По-нататък - престъпникът ще се почувствува ограбен, а тържеството му ще избледнее и в края на краищата ще му се отще. А мълвата просто ще прехапе езика си.

Какво правим ние сега, дори когато се случи нещо, което не е в наша власт - земетресение, наводнение, градушка, суша, пожар? Мълчим. Но това е крещящо мълчание, изпълнено от хората със съмнение, даже с негласен протест. Преди време споделих с тебе мисли за родната журналистика. Тя е тази, която е длъжна да се намесва в такива случаи ясно и строго, без паника, но и без излишно размахване на оптимизма като оръжие. Сега тя мълчи, защото е скована от властта на сгрешилия и бягащ от търсене на отговорност приятел. Другата причина е още по-тревожна - тя се гради на дълбоко погрешното мнение, че гласността нанася удари върху нашия строй и прави услуга на вътрешните ни и външни врагове. Аз няма да се повтарям, само ще добавя, че волното или неволно препъване по пътя винаги е било знак за вдигане и хвърляне на камък в канавката и за оправяне на крачката след това.

(Май излезе като изказване на събрание. Но е така. Едно от азбучните ни правила е било и трябва да бъде: истината - в очите!)

А вододайната зона на града бе охранявана по, меко казано, престъпен начин. Пазачът бе старец, който по време на нощните си бдения стискаше в ръцете си вместо полусчупената си манлихера бутилка. Помагаше му полусляпо куче, бракувано от граничарите, предпочитащо съня в тревата пред разходката край бодливата тел: полуръждясала, увиснала на коловете, плачеща за неособено остри клещи или ножици. Изобщо тези немалко „полу” оформяха в крайна сметка едно пълно нехайство, от което онези бяха решили да се възползуват.

Управлението бе надушило предстоящата акция случайно: в навечерието й бе заловен крадец, който се оказал превъзходен славей и изпял - покрай своите подвизи - няколко ноти и за нея. С ужас си мисля, че той можеше и да не избере за обект на поредното си нощно посещение дома, в който се уточнявал за последен път планът за предстоящото злодеяние:

- Четирима бяха. И една жена. Гледам ги от балкона: те - около масата, тя - прислужва. Кафета и сладки. И често се намесваше… Жив дявол, не жена!

Откровенията на крадеца бяха дублирани от прелестно неграмотна, словоохотлива и будеща справедливо подозрение анонимка: явно бе писана от човек, отлично запознат с детайлите на акцията.

…Първият адрес бе четириетажна кооперация в центъра на града. Застанахме от двете страни на вратата, която ни интересуваше, и натиснахме звънеца. След минута се дочу шляпащият звук на чехли и хриплив мъжки глас, глас на заклет пушач, запита:

- Кой там?

Веднага се разбра, че имаме работа с професионален военен. Усетихме око в шпионката.

- Свои!

Последва продължително, гузно мълчание. После пак се обадиха чехлите, нещо вътре хлопна и екна изстрел. Насилихме вратата; тя поддаде и увисна на пантите си. В една от стаите открихме труп, край още шаващите му пръсти с отрязани болезнено дълбоко нокти димеше револвер. Принадлежеше на човек на около четиридесет и пет, с кръгло подуто лице и къса, добре гледана брадичка. Бе облечен в розова пижама, гарнирана с небесносини дантели.

- Сербезов??? - възкликна въпросително началникът, мина с мъка през очите си и ни изгледа поред, сякаш търсеше в нас отговора на въпроса си.

(По-късно научих, че този, който вече нямаше да проговори, отявлен главорез, бил осъден от нас още преди Девети и настойчиво търсен от наша бойна група. Изплъзнал се и след Народния съд, който потвърдил присъдата. Повече от дванадесет години се бе укривал от възмездието - началникът имаше право на това удивление!)

А аз за пръв път през живота си виждах човек, който бе стрелял в сърцето си и този факт ме изпълваше с уважение към него…

В съседната стая, където сновяха безшумно оперативните, стояха прави, вече разсънени, две момчета и жена, която дори не се опитваше да крие ненавистта си към нас. Вече привършвахме, когато тя неочаквано запита:

- Може ли да отидем при него?

И като получи разрешението, хвана за ръце двете си деца, направи демонстративно твърдо крачките до сгърченото тяло на самоубиеца и каза:

- Вижте и запомнете!.

Гласът й бе нисък, гръден, заканителен. Тогава изведнъж си помислих, че и мъртвият ни е враг. Защото в двата чифта очи, които наблюдавах, все още неосъзнатата болка се заменяше с омраза. Тя никога нямаше да изчезне оттам!

Когато джипът потегляше, погледнах към прозорците на кооперацията. Всички те светеха. Но нито в един от тях не видях силуета на човек.

…Втория адрес открихме недалеч, в пресечка на главната улица. Вратата ни отвори благо старче, което сякаш ни беше очаквало:

- Заповядайте, другари!

В тона на произнесеното имаше толкова сладникава мекота - представих си тутакси презрял, почнал да загнива плод, - че нямаше да се изненадам, ако ни беше поканил на късна вечеря или ранна закуска, Но на масата бяха разхвърляни шарените парчета на амфора, щипци, длета и други инструменти:

- Тъкхмо реставрирах и изведнъж - гости! Заповядайте, заповядайте…

Нямаше нужда да го разпитваме какво още е искал да реставрира; той заговори сам. Докато разказваше последователно, с увлечение и твърде подробно всичко около дейността си, аз влязох в другата стая. Погнусата ми отстъпи мястото си на почудата. Защото там, накачени по стените, поставени по мебелите, разпилени дори по пода вървяха, бързаха, звънтяха, шумяха, шепнеха, скърцаха, стенеха, биеха, скриптяха, надвикваха се, гонеха се един друг стотици часовници. Шумът ме зашемети, вдигнах автомата и усетих как първият патрон напуща пълнителя и ляга меко и послушно в цевта, но тръснах глава, опомних се: неговото време в тях бе безнадеждно свършило, не го оправяше и най-вещата реставрация.

Преди белезниците да щракнат около ръцете на археолога, той свали часовника си - и обогати своята колекция с още един експонат.

…Истинска загадка за нас бе третият - инженер в химическо предприятие, изтъкнат рационализатор, чието име не слизаше от доклади и отчети. Жена му, оправяйки смутено косите си, обясни:

- В завода е. Напоследък изобщо не се прибира вкъщи.

Когато влязохме в лабораторията, той, разбрал пределно ясно всичко без думи, обърна към нас уморените си, възпалени от безсънието очи и ни запита:

- Ще мога да работя и там, нали? - И засъбира пръснатите по белите плочки изписани гъсто и с невъобразимо ситен почерк листове; сякаш се местеше в друга лаборатория!…

Съзидание и разрушение - разбираш ли и можеш ли да ми кажеш как се съчетават, как се понасят те в един човек? Вярно е, човекът е разрушение и съзидание, иначе не би бил личност. Но това трябва да става в името на бъдещето. А да твориш, за да убиваш, е фашизъм. И е жалко, когато този процес е несъзнателен: предполагам, че случаят с инженера е именно такъв. А „случай” е термин от практиката на лекарите.

И още нещо, далеч по-миролюбиво: защо на творците никога не им достига времето за осъществяване докрай? Миг или век - това няма значение, след тях остава нещо недовършено. Може би защото цял живот се стремят да докажат по свой, различен начин истината за човека, като малко или много отричат вече наложената от друг творец истина…

Такива мисли ме занимаваха, докато джипът напущаше центъра. А подир четвърт час те съвсем се изпариха от бедната ми глава. Защото навлязохме бавно, триумфално в… моята улица. Друсаше ужасно, но не това имаше предвид началникът, когато се обърна към мен в полумрака и каза:

- Трябва да си оправиш улицата, другарю капитан!

Добре че усетих иронията навреме. Иначе щях да му отговоря, че съм направил постъпки за павирането й. Би прозвучало до немай-къде глупаво.

Вратата ни отвори Муто Гущера: ето ти още едно потвърждение на думите ми за прякорите. Съвсем сериозно, подозирах, че по коленете му има кръв.

(Напоследък се начетох на стихове, в които нашият съвременник непрекъснато коленичи пред паметници и паметни плочи. От Делчо - също. С риск да бъда обвинен в неблагодарност към подвига, ще кажа, че ние не трябва да коленичим, а да стоим там прави. Гръмоотводите - също. Само по такъв начин ще можем да проверим колко по-ниски сме от тези, които останаха в мавзолеите на планините. Не само с една смърт са по-високи те от нас, макар че и това е много!)

Муто, въпреки недоимъка на време, и сега сгъна гръбнак: откри с кучешки нюх началника сред групата колеги, плачливият му глас се втурна към него, заобиколи го, заумилква се - и изскимтя виновно в какво се е състояла неговата задача, как е бил привлечен за нея, колко много съжалява за това. Правеше го, като сочеше изразително купчинката омърлявени от съня деца зад себе си. Сетне отърча в килера и донесе отровата; пазеше се в голяма шарена кърпа с едри възли - така на село пазят парите. Изгледа ни предано и отново завъртя опашка…

- Благодаря ти. Можеш да останеш тук - каза началникът вън, преди джипът да поеме към управлението. Нямах възражения, запалих цигара и започнах да изследвам грапавините по улицата. Беше още тъмно, но развиделяваше: долавяше се застрашителното шуртене на едно ръбато, неудобно, разискрено слънце. Виждаше се, че изтокът вече бе просветлял от лъчите му.

Зает с това недотам приятно начинание, изведнъж се сетих, че в последното си писмо Американците и синът им бяха оставени от мен при едно оплескано с кръв легло; извинявам се пред измъченото ти въображение и се заемам да поправя грешката си. Закъснението прибави към дълга, който имам заради премълчаното около Държавна сигурност и посещенията ми там. Но струва ми се, писах ти, че те неочаквано секнаха. Нещо повече, получих съответното удовлетворение във формата на поднесени по подходящ начин съжаления за допуснатото недоразумение. Запомних добрата мисъл, с която приключи всичко:

- Да се проверяват хората и изпълнението на задачите - в това, още веднъж в това и само в това е гвоздеят на цялата ни работа, на цялата ни политика.

След като пролежа месец, обвит в овчи кожи и охкане, Джони започна да се появява на улицата. Беше измачкан от главата до петите; дори усмивката му, някога разсеяна и небрежна, сега изглеждаше по-възрастна. Моите го отминаваха със съчувствие, сякаш пред тях се клатушкаше размазан от други изживявания спомен - невръстните, известни с неосъзнаваната си жестокост, се смееха скритом в шепите си, големите поклащаха глави; жест, който все повече ми натрапва своята универсалност - в случая вероятно трябваше да означава укор плюс загриженост.

През всичкото това време ме хвърляше в размисъл непроницаемото мълчание на иначе склонния към словоизлияния родител: той или не можеше да ми прости, че не съм направил нещо по издирването на побойника, или замисляше нещо, което не бях в състояние да разгадая. Ала побоят бе колективно дело, пък и каквото и да беше си наумил, едва ли заплашваше сериозно непоклатимия облик на улицата и хората ?.

Завесата на тази загадъчност бе вдигната от автора ?. Умилителен бе неговият български, който все още не можеше да изтрие наслоеното по себе си влияние на чуждата реч. Послушай:

- Дай работа на мое поколение! Ама не каква да е… Стол не щем, стол броени пари носи. И мотика не щем - като рохко яйце е, ще се калбучне, ще се счупи, ще се разтече - тогава?… Машина? Не, машина, не; мазни сини дрехи, мръсно потно лице - къде отива фасона?… - Дай нещо такова, по така, нещо по иначе… Да работи само за пенсия!

Стоп! Ето защо мразя задоволените, осигурените, обградените от вълните на живота. Те ми приличат на безлюдни острови. И какво има на тях? Един фар - заслугите на татко и мама; фарът може да бъде монета, може да бъде и орден. И две декоративни палми, на които се полюшва люлка. В люлката те ще проживеят от биберона до службата. Службата те естествено ще възприемат като биберон - и ще продължат да смучат. Знаеш как се наричат онези отвратителни паразити, които се забиват в жива плът, за да се хранят с течността, дала цвета на знамената ни… - И нито за миг никой около тях не ще предположи, че те са нещастни. Защото са самотни, безкрайно, непоправимо, ужасяващо самотни…

- А какво може? - запитах, като се постарах да не променям своята предразполагаща го физиономия. Старецът бе откровен до циничност:

- Нищо. А този, който не може нищо, мисли. Вие, питам те, драги ми господине, защо взехте властта?… Ще мислим, но когато го правят повече хора, е по-добре, нали?

Вместо да го изритам, аз го отпратих мирно, тихо и с обещание. В следващите седмици бях обстрелван от невинно въпросителните погледи на стария, в отговор на които повдигах рамене. Той приключваше немите ни разговори с лесно преводим жест: „Е, нищо. Що е време, пред нас е, приятелче!”

А в края на март или в началото на април, вече не си спомням добре, посрещах гости: Американеца, поколението му и бутилка с чуждоземен етикет. След като бутилката бе преполовена и това видимо се отразяваше на движенията и думите ни, старият вдигна ръка и каза:

- Мислихме и така, и иначе, едва не се поболяхме от мислене тримата. Но измислихме…

Той отпи скъперническа глътка от парливосладникавата течност, помълча известно време - точно толкова, колкото бе необходимо, за да бъде събудено докрай вниманието ми - и продължи:

- Мислене без очи пет пари не чини, туй от байо ти. А какво видяхме, след като се понапрегнахме, господине? Много нещо. Всичко се мени толкоз бързо, че не смогваш да му се начудиш. Гледаш вчера някой си овчарин е - с гега маха, кучетата напъжда към стадото, сетне го дои тъй, че да ти се доплаче - офицерин днес, с извинение, станал, отръки му иде, понаучил се е, значи, ще го бъде, а и формата скърца-скърца, та чак блести… Друго гледаш: вчера някой си в док облечен, одве над машина превит, френски ключ в ръце върти и пъшка от зор, а мине ли някой господинчовец покрай, спре, та се озърне и изплюе подире му - днес в костюм притегнат, с чиста риза и чепик лъснат, с чанта и с поглед висок - директор! Тази дума от дирек ли иде, от тор ли, питаш се. И се замисляш - дошло е време у циганин бяло мляко да търсиш… Тъй ли е?

Старият направи нова пауза, а аз нищо не разбирах и вече не посягах към чашата. Той обаче бе решил да ме мъчи докрай:

- И не само се случва, но и бързо-бързо се променя и забравя, драги ми господине. Та искаме да помогнем на властта, а и защо да си кривим душите, пари от помощта да изкараме. Сега всичко зависи от тебе. Трябва ни разрешително. Дай ни го - и си гледай кефа. Няма да те изложим.

Разкисках се, но тутакси прибрах усмивката си там, откъдето беше излязла. Защото синът, който вече час седеше като пън или се поклащаше ритмично на стола, извади отнякъде нов-новеничък фотоапарат и се прицели в мен…

Подир седмица в градинката на квартала се разхождаше горд и наперен като петел Джони Окото; както винаги, улицата бе експедитивна. Около триножника, поставен в географския й център, по всяко време на деня се тълпяха хора.

Още две молби от професионален характер имах през тези бурни предпролетни дни. Първата бе на Зидарите. Те се вълнуваха, но не го показваха:

- Рекохме повече да не се делим. Прогледнахме. Започва завод да се гради, викат ни. Ще идем. Не ни подновявай документа, няма смисъл.

Исках да науча нещо повече, но се отказах; и така знаех причината. Тя носеше името на човека, който за мен бе вече символ.

А втората? Слушай:

- Пребивам се от мъка бе. Цяла нощ бъхти като черен дявол, а денем се валяй в чаршафите. За нищо друго не помислям, за оназ, благата работа де - хептен… Ти ли си, питам се, дето като тръгнеше из улицата, всичко живо мръзнеше от завист и прочие страх… А-а, така не може да продължава. Рекох си: свой е, преди от един хляб ядяхме - той от единия край, аз - от другия. Няма, да ме остави да погина мърцина той, не е такъв човек.

Не може да не си разбрал кой е източникът на тази тирада. Молбата му бе от ясна по-ясна: крайградското ТКЗС имаше нужда от пазач, искаше се протекция. Дадох му я - едва ли някога щеше да забрави униформата и приятния гъдел на желязото, допряно до хълбока. Отнетата власт дразни повече от всичко на света. Може би защото справедливо или несправедливо ощетеният съзира в нея частица свобода и възможността да я ползува. (Пиша ти това и потръпвам от отвращение; сякаш свободата е к… и всеки може да спи с нея!) Той греши фатално! Колкото повече власт имаш, толкова повече си обвързан и не принадлежиш на себе си…

Не мога да ти кажа дали сгреших, когато реших да му възвърна самочувствието. Но в очите на следователя, който ме посети след месец, прочетох обвинение. Поне тогава, когато той извади от чантата си кърпа и от нея изпадна късче олово. Случаят е от интересните и ще те заинтригува.

В почивката между две смени работникът X тръгва към заводския стол с двамина свои приятели, като оживено разговаря с тях. И изведнъж пада като подкосен на земята. Суетенето трае секунди. Когато го вдигат, кръвта вече тече от дълбока рана в гърдите. Операцията е дълга и сложна, рискована, но успешна. По-нататък следствието вдига безпомощно ръце и слага папката с делото на рафта: единственото, което се установяваме, че е стреляно от „Бердана” - оръжие, отдавна излязло от употреба у нас. Но следователят който сега седи срещу мен и барабани с нервни пръсти по масата, не се примирява с неизвестността и като минава по трънливия път на съмненията, открива…

- Него ден отидох на работа и тръгнах из градините. А пък там дърветата бели, бели… Стана ми едно хубаво на душата, весело и волно: да викнеш и да запееш. Тогава видях децата. Катереха се и можеха да счупят някой клон. Вдигнах пушката и стрелях само веднъж, във въздуха. Колкото да ги сплаша… - прочетох в показанията на Величко.

В папката бе подшит още един документ, който крещеше срещу ми:

- Бивш старшина, той винаги се е справял отлично със службата си. Наказания няма. Настоявам да бъде назначен за пазач в повереното ви ТКЗС. Гарантирам за него.

Гледах каруцата, която се отдалечаваше по улицата и отнасяше Величко, свел ниско глава, тих и тъжен. Гледах я и се питах: какво беше убил куршумът, прелетял десетина километра, за да открие случайна нищо неподозиращата си цел? Отговорите, те наистина са многобройни, се лутаха в мене и се блъскаха в един извод: съдът го оправда, но вината щеше да го гори цял живот. Тя бе началото на браздата, която той се наемаше да сложи в своето село.

Около това събитие се шумя ден-два, но шумът утихна, лишен от най-важното: фактите. Само Начо знаеше нещо и в една топла привечер го видях застанал като въпросителна на вратата на квартирата ми. Обаче тя ,бе последвано от спасително многоточие, за което искрено му благодарих.

Сещам се, че отдавна не съм ти писал за помощника си - ето няколко капки мастило за него. Той, както знаеш, пътува, пътят се отразява изключително благоприятно както на външния му вид, така и на духовното му здраве; бледен спомен е онази, мълчаливата ни свада. Кога тръгва на път се разбира по това, че мъкне със себе си тежка кошница, предназначението на която е скрито зад прозрачната ципица на насмешливото ни съзаклятничество. Произходът на кошниците е също добре известен: те са от балоните, които преди време трептяха в небето над улицата. Тази домакинска дейност на огняря зачестява през месеците януари и юни - тогава не бива да се губи нито минута за подробности като мензата например.

От столицата освен празните кошници, Начо носи и пресни новини. Миналия месец ме събуди малко след полунощ, за да ми каже трескаво:

- Пленум, браток, пленум: го-ляма работа! И на нашата улица изгря слънчице.

Въпреки всички промени, Начо остава верен на себе си. Този път сръднята беше заради дръвчето. Ако на улицата й е нужен герб, без колебание бих сложил върху него зеленото му чудо: високо и гордо, с бухнали коси, светли от небето, сведени над пръстта, с гладко право стебло, по което, усещах почти физически това, неспирно, шеметно протичат сокове, свързват корените с короната - и се ражда великото предчувствие за майчинство…

- Ти бе, като поиска да павират улицата, не помисли ли, че ставаш убиец? Като нищо ще го ликвидират, окото им няма да мигне. Оправданието им го знам отсега, чувал съм го вече: малкото им пречи да видят голямото. Нали? Не мога да те гледам! - И е прав.

И за Пленума е прав. Най-сетне на мястото на кумирите застана народът.

Тъй че имах достатъчно причини да бъда щастлив. Но животът е живот, защото във врящото му жилаво тесто се смесват по невероятен начин сладкото и горчивото. Както и да го гласиш, той си тече по свои, алогични закони. Не казвам, че е неуправляем - казвам, че хората не са еднакви. Можеш да облечеш цял народ в едни и същи дрехи, можеш да му дадеш една и съща цел, но как ще изравниш ръста му? Ще повториш Прокруст ли? Убеден съм, че именно от това ложе хората излизат не само сакати, но и решени да поправят злото. Особено ако онзи е замахнал не откъм нозете…

Мисля, че Пленумът е голям и по тази причина.

Предполагах, че съм завършил една страница от живота си тук, бях я задържал в дланта си, за да ? се порадвам, когато видях, че някой нанася бележки по белите полета отстрани и зачертава с червено мастило най-свидното ми изречение…

Веднага след сватбата на Делчо и Мария извиках с писмо Цвета Лудата. Тя се отзова на молбата ми неочаквано бързо. Вървеше в черното си монашеско облекло смирено, отговаряше на поздравите с боязън. Доскорошните й съкварталци я отминаваха набърже, сякаш се опасяваха да не бъдат спрени и заговорени. Цвета се съгласи от половин дума, отключи дори музея на сина си. Гледаше ме кротко и беззлобно, изсмя се на предложението за наем, отбягваше обясненията. Примирение се бе разляло по цялото й същество - подозирах, че тя вече е далече и от спомена…

Наблюдавах с интерес живота на младото семейство, което се нанесе в тъжната къща и успя да я оживи. Мария разнасяше наедрял корем от магазин на магазин и изобщо бе пример на домакиня. Делчо, от своя страна, скъса с немарата в облеклото си, понапълня, захвърли сантимента и настрои решително лирата си на патриотични мотиви. В резултат на което негови стихове се появяват чат-пат в градския вестник, а Мария веднъж сподели, като се смееше и прикриваше устата си е ръка:

- Откакто сме се оженили, нито едно стихотворение не ми е посветил. Разлюби ли ме, успокои ли се, раздвои ли се между мен и това (тя посочи корема си) - не зная, но е факт.

Подхвърлих нехайно на Делчо това, а той като че ли имаше готов отговор:

- Когато човек чака дете, трябва да слезе на земята. Все ми се струва, че то чува какво пиша, не е без значение, нали?… А знаеш ли какво ме съветва тя? Намери си някоя, казва, да те вдъхновява. Няма да ревнувам, ще се правя, че не виждам. Заради поезията го направи. И го казва съвсем сериозно!

Няма що, проблеми, освен подготовката на пелени и дрешки, съществуваха и тук. Но те щяха да се разрешат, мислех си, в най-красивия от миговете на един прекрасен ден. Мигът, в който бъдещето щеше да стъписа с първия си вик този стар за него свят и да размаха под носа му малки, но свити и готови за бой юмруци. Той дойде, но не такъв, какъвто го искахме…

Пред родилното бяхме само двамата. Делчо се разхождаше насам-натам смешно възбуден, неспокоен, сядаше на пейката до мен, отпиваше глътка ракия направо от шишето и ми задаваше по някой въпрос. Например:

- Когато човек свърши, оповестяват за това навсякъде - по фасадите на къщите, по оградите, по стълбовете. А защо не го правят, когато се роди?

- Защо името се дава веднага след раждането? С какво го е заслужило късчето месо, което пищи, сякаш протестира - кой да го чуе? Ами ако самото име не заслужава тази чест, а?

- Залата там сега е бяла, нали? А не бива. Белият цвят е най-страхливият от цветовете… Във всичко там трябва да има някакъв смисъл, защото се ражда живот! А те - бяла зала, бяла манта… бяло знаме!..

И отново ставаше, а движенията му напомняха нестинарски танц; като да стъпваше по жарава. Вярваш на предчувствието. Никога няма да забравя безкрайната минута, в която от вратата срещу нас се откъсна смалената фигура на възрастен лекар, бавно, непохватно и спънато тръгна към пейката, приближи се и произнесе насилено бодро няколко изречения, последното от които избухна и взривната му вълна помете всичко наоколо:

- Операцията е наложителна. Цезарово сечение… Има опасност за майката!

Делчо трепна, олюля се, но остана прав, очите му се издължиха и кипнаха, ръцете му понечиха да се вдигнат към тях, но паднаха като отсечени надолу, надежда бе вкопчена в трескаво прохлипаната едничка дума:

- Докторе!

(Каква жестока и щастлива участ е пътят на хората в бяло, боже!)

Чакахме, а времето летеше като щуро покрай нас и съвсем не ни забелязваше. Един блуждаещ поглед - това бе Делчо сега тук, до мен. Може би беше слязъл в тъмните недра на своя род и се изкачваше с мъка нагоре през дни, години и столетия. През смърт, сватби, рождения и пак смърт. До сподавено изречените от същия онзи лекар думи - човек може да свикне с всичко, с нещастието на другия - никога:

- Опитахме се да направим дори невъзможното. Но не успяхме, не се съсирваше кръвта. Кураж! Имате син…

Останах през нощта при него. Убедих се, че не ме бива да успокоявам. На сутринта взех Мария. Изпратия цялата улица. Не го оставих сам повече от седмица, докато детето бе в родилното. Настанихме го в най-слънчевата стая. Там, където бе музеят на Цвета. Радвах се на тъжната и светла радост на Делчо. Мислех си, че болката ще го направи повече поет; колко съм суров, нали? И най-накрая отидох да се наспя както трябва вкъщи.

След полунощ ме събуди Начо. С новината за Пленума.

Състоя се и първото партийно събрание за разясняване на неговите решения. В началото то бе нормално - хората бяха привикнали да мълчат и да приемат без умуване спуснатото от горе. По-нататък обаче се разбра, че те имат какво да кажат - и без да разискват миналото, от което ги делеше само крачка, заговориха за бъдещето. Съществуват такива прецеденти в историята, когато няма вчера и днес - живее се направо в утрешния ден. Това става обикновено след революция…

Вече потривах длани от удоволствие, когато се случи нещо, което ми напомни, че всеки идеалист е наивник; а аз съм непоправим идеалист. В самия край на събранието в клуба влязоха… четирите деца на Муто Гущера и жена му. Облечена в черно, с черна кърпа около жълтото си, съсухрено, туберкулозно лице, тя ги побутна с ръце и погледи и те, препъвайки се и шумно подсмърчайки, се изкачиха на трибуната и се наредиха зад гърбовете ни. Сетне без капчица смущение оправи кърпата си и святкайки гневно с очи, произнесе следната съдържателна (пиша ти го без ирония) реч:

- Проста съм, от политика не отбирам. И не от хубаво и за хубаво съм дошла. Дойдох да ви харижа тези четирите, щото мъж ми гние в тъмница, а дома ни хляб, ни катък към него има… Ей тоя, дългият, дето всичко му е бащиния и от устата му мед капе, да ми каже приема ли ги или не. Лесно му е, няма ни дете, ни коте, и на държавна софра е… А аз, аз какво да правя?

Спря и впи жълти като църковни свещи, дълги и слаби пръсти в дървото на катедрата - видях как венчалната й халка едва се държи на безименния. Клубчето онемя. Само Начо се осмели да отрони едно нищо незначещо за момента:

- М-да-а! Ситуация!

Но тя го изгледа унищожително и като бръкна в пазвата си, измъкна снопче шарена хартия, завързано с ластик:

- Мъ-же!… Страх ви гони думите навътре, кво ли си викате сега: отгде се взе пък тая… Като кост на гърлото ви ще бъда, колчем седнете да плюскате вкъщи. Затова казвам: ако ми върнете парите, дето си взехте назаем, прибирам си децата. Ако не - халал да са му…

И метна снопчето пред мен - то съдържаше тридесетина нови червеникави облигации. Станах и с пресъхнали уста изрекох:

- Сестро, вземи си децата и си върви. Ние тук ще решим какво да правим. А мъж ти, добре знаеш, е виновен. Но ние няма да те оставим да гладуваш.

Сухото презрение в погледа й бе допълнено повече от убедително; под нозете ми вече нямаше почва:

- Като отец Лаврентий си. Обещаваш рай, а къде е той?

В следващите дни установих колко трогателно милосърдна е улицата. Без много приказки тя се завтече към Гущерите със съдове и вързопи - те се връщаха непокътнати по обратния път, сподирени от думите:

- Просяци не сме. Заем сме дали - да си ни го върнат!

Изпаднах в неловко положение - сумата не беше малка, а пари и имоти моя милост няма; едничък недвижим имот ми е България, но той е със седем и половина хиляди съсобственици. Към това трябва да се прибави още една дребна подробност: той не се продава. И се реших, отидох в управлението. Началникът ме изслуша търпеливо. Трудно му беше с мене. Задавах му непрекъснато сложни въпроси. Но ме търпеше. Колко още, не зная. Каза:

- По-страшни жертви от безкръвните няма!

И скърпихме някак си прокъсаната дреха. Парите щяхме да връщаме на месечни вноски - заповедта, с която Начо обличаше униформа на старшина и се назначаваше на служба при мен, бе вече в сила. Спестяваше ми се едно неприятно задължение - да го уговарям. Той щеше да губи време само за един подпис - и пак щеше да пътува до София.

- Какво излезе от цялата тая работа? - себе си питаше началникът, не мен. - Че престъпникът е на заплата при нас. Чиновнически погледнато, разбира се. Ако някой научи каква сме я сторили, ще хвърчат най-малко два чифта пагони…

На другата утрин раздрънкан автобус ме отнасяше към близко село на север от града. А вечерта пъшках под тежестта на огромен чувал, метнат с яд на гърба ми от двама здравеняци, пред дома на Гущерите. Защото именно те изгребаха до зрънце кооперативния си хамбар и им се плачеше. А аз благославях наум агитаторските си способности, добити в годините на кооперирането.

Присъствувах на разпита на Муто. Твърде показателен от психологическа гледна точка разпит. Оказа се, че той е авторът на анонимката за предстоящата и провалена вражеска акция. Обяснението?

- Написах бележката заради теб. Сън ме не ловеше напоследък; подпирах с очи тавана и виждах, как ми подаваш сина в онази нощ, при тръбите. Мразех те като никого на този свят, защото обърка и без туй сбъркания ми живот. Мразех те, псувах те, но пак виждах нощта, фенерите, хората, които те слушаха, копаеха и трошаха тръбите… Не пожали нищо свое тогава ти, майната му каза на всичко - майната му казах и аз… Само че от бележката печелеше ти, а аз губех - нямаше да ми простят нито вашите, нито тези, с които бях тръгнал като сляпо куче. Знаеш ли какво е това сляпо куче? Рови под земята, унищожава, но да прогледне - никога! Мразя те и сега, ще те мразя и на онзи свят, щото милост за мен няма да има. И да не ме запиташ, ще ти отговоря: гордостта ти не мога да търпя!…

Муто разпръсна и мъглата около смъртта на Хари: опасенията ми, смътни, лишени от светлината на фактите, се потвърдиха:

- Бутнах го, защото бе подразбрал кой прави белите при нас. Не бях и помислял да го сторя, сам се навря в ръцете ми; опълчи се срещу бригадата. Никой от моите не разбра нищо… Беше с гръб към мен, работеше. Улесни ме. Ако му бях видял лицето, нямаше да посегна. Как щях да живея по-сетне с очите му в очите си?…

Не, не беше дрипа този човек, този мерзавец, този убиец, който накрая свирепо и заканително, отчетливо произнесе:

- Не смейте да пипате децата ми!

Случилото се след събранието обсеби времето ми от понеделника до съботата. В деня, когато дори и господ си е почивал от уморителното сътворение на света, реших да се отдам на приятна, мечтателна леност; започнах да ровя и подреждам личната си библиотека, която застрашително набъбваше и ако продължаваше да увеличава постъпленията си със същите темпове, скоро щеше да ме изгони от къщи. Помагаше ми Лили - можех ли да предположа, че след това и в мое отсъствие тя щеше да преобърне стаята ми и да я подреди така, че едва да я позная? Наченахме от Вазов; кой знае защо, академиците-умници го бяха отрекли преди време - може би защото ги бе раздразнило определението патриарх?

(Знаеш ли, ние, българите, повече от всяка друга нация сме склонни да отричаме. Стремим се да докажем, че всичко започва точно от нас и точно сега. Дразни ни чувството за корените: не се виждат - защо ни са. А не си даваме сметка, че без тях дървото ще залинее, ще изсъхне… Базовото коренище е могъщо, разпростряло се е из цяло Българско, филизите му са избуяли във всяка душа и топло, грижовно я загръщат. Всеки намира там себе си. Кое произведение на Вазов ще надживее събратята си, запитах някога Начо, „Чичовци”, отговори той без колебание…)

Тогава трясна изстрелът. Трепнах, вслушах се, но не последва друг. От опит зная, че когато изстрелът е самотен, някъде разстрелват нещо единствено: човек, път или посока. И е страхлив, иска да се прикрие. Кратка е следата му, която парва небето на гърдите или гърдите на небето.

(Питал съм се защо убийците се целят винаги в гърдите. Отговорът ми е горе-долу сносен. Защото в този миг жертвата няма нищо друго освен гърди. В които шава (като Марица) и шуми (като Балкана) сърцето. И докато несъвършеното тяло полита към пръстта, то я пита с последните си стихващи удари: Достойно ли живях? Докрай ли? И това ли е краят?… Няма нищо друго - само сърцето. Сърцето - ето човека!)

Усещам, че мислите ми са накъсани и дрипави… Да, в тези дни бях при Мариола, попадията на Лаврентий. Видях я в алеята на първенците в двора на тъкачното предприятие: тя ме гледаше от портрета щедро усмихната. После видях как от парцалите стават черги. Такива, в които се бършат кални обуща, за да не се цапа празничният хол. Изведнъж дълбоко в мен трепна мисълта, че моята участ е подобна. Една завидна участ!

Звукът от изстрела дойде откъм крайградската горичка и аз се втурнах нататък, изоставяйки Лили. Тичах и все по-ясно долавях глухо бучене. Преди да стигна до нея, видях как срещу ми пълзи като стена мътна, запенена, сърдита вода: Марица бе излязла от бреговете си. Нямаше време за губене - минута след това тичах обратно.

Стъпих на улицата. И първият човек, който се изпречи пред погледа ми, беше Казака. Той въртеше в ръцете си градинска мотика, работеше като бесен; искаше да огради малката си къща от досега на стихията и редеше копка подир копка лъскава пръст около нея. Освен наивност, в безполезното му блъскане съзрях още нещо - бавно, много бавно българинът щеше да престане да се чувствува собственик на дребно. „Моето” щеше да стои над всичко в него още дълго време…

Прекъсвам писмото си, имам много работа. За нея ще ти пиша по-късно.

Здравей!”

Оставям до себе си предпоследното писмо и в мен нахлува един изненадващ, но закономерен извод: прочетеното дотук ми доказва по неоспорим начин, че неговото присъствие на неговата улица е почти незабележимо. А колко промени предизвиква то. Може би хората му са имали правото да го назоват Гръмоотвод - та ние не забелязваме тези полезни творения на човешкия гений дори когато небето над нас трещи и се раздира от гняв и безпомощност.

Това ми навява мисълта, че нашата работа трябва да бъде изкуство. И също като него, безшумно и търпеливо, трябва да вършим необходимото си дело.

Много повече от мислите и изводите са въпросите ми. Какво бе длъжна да изкупи дарилата бъдеще Мария чрез смъртта си? Престъпление ли е начинът, по който държавата връща дълга си към Гущерите?

И още веднъж свалям шапка на Начо - без такива хора донкихотовците не биха могли да съществуват в този свят. И светлината би била по-бедна. Казва ми го човекът, чийто живот четох досега: да не се живее чрез другите е ни повече, ни по-малко смърт! Пленумът, за който само се споменава, не би бил възможен без Улицата. Той и Тя са били подготвени за него. Улицата - ето априлския пленум на Гръмоотвода!

А старият Американец е хитър, с усет на истински бизнесмен. Смешни, но не и безвредни са разсъжденията му. Представям си Джони зад фотоапарата - и това ми напомня нещо…

В един неделен ден получихме покана да посетим градския младежки клуб; там бе организирана вечер на интернационализма. В групата, която трябваше да представи училището, бях включен и аз. Приех без особена охота. Защото средното си образование завърших като частен ученик и дългото общуване с учебниците бе изострило апетита ми към художествената литература. Удоволствие изпитвах от книгите на съветските автори за войната. Сега трябваше да се откъсна от „Волоколамското шосе” на Бек, за да чуя един скучен доклад, едно учтиво приветствие, едно обещание за дружба, и да похлопам с длани в знак на одобрение. Оказа се обаче, че ако не интересно, мероприятието е полезно.

Вярно е, изтърпях как да е двата часа, но след тях бяхме поканени в квартирата на местна младежка деятелка: две двойки, аз и Ули.

Ули беше дошъл у нас от Западна Германия. Да види страната ни, да я почувствува и, дай боже, да я нарисува. Беше около двадесет и пет годишен, рус като руска степ наесен. Бе седнал така, че виждах профила му, взет сякаш от антична монета. За него знаехме, че мрази Берлин, че обича Берлин - и това се оказа достатъчно за една вечер приятелство.

А в тази вечер аз изпаднах в необяснимо състояние: възприемах всичко около мен някак по иначе - състояние, вероятно присъщо на хората, които мислят в образи, преди да вземат перото, четката или длетото. Гледах например как немецът седи край масата и ми се струваше, че върху нея блести не виното в чашите, не резените на доматите в чиниите, не гроздето във фруктиерата, а България. Слушах го как говори за своите сънародници и.усещах как не вярва, че му вярваме. Позирахме му и улавях как всеки един от нас мисли как ще изглежда там, в немския скицник. Някакъв кран в кухнята не бе затворен добре, водата капеше по остатъците на това, което беше на масата. Капеше така, сякаш върви човек и се озърта…

И ето, вече всички сме се вторачили от скицника в Ули, а той примижава, като че се готви да стреля. Няма нужда, процеждам вътре в себе си. Черният молив и бялата му ръка са ни пресътворили - гумата може съвсем спокойно да ни изтрие. Ули гледа петимата немци от листовете, петимата немци го гледат оттам услужливо и чувствено, а той им се заканва шеговито…

Сбогувах се набърже. Изобщо не забелязаха, че желая да си отида и че съм излязъл - бяха заети с Ули. Вън вятърът шеташе, събаряше листата, тревожеше птиците, не му беше до шеги. И току се провикваше: ууу-ли? ууу-ли?

Минах по коридора, дневалният, опрян о пирамидата, ме поздрави сдържано, съблякох се и легнах. Разтворих Бек. Потопих се в ужасите на войната. И в мен отведнъж бликна откритието: а не е ли така, защото…

Имам още нещо за Джони. Вече бях курсант в училището и при излизането си в града можех да си позволя да отида на ресторант с колеги. Избирахме си една и съща маса, обслужвана от един и същи сервитьор: Светльо, наш връстник, който непрекъснато, дори когато работеше, учеше чужди езици. Свикнал беше с нас, ние - с него; голяма бе изненадата ни, когато една неделя до нас застана друг, възрастен келнер. Разпитахме за Светльо и го намерихме в стола на консервната фабрика, където сега се трудеше като мияч на съдове. Той ни обясни:

- Абе сяда на масата страшно изтупано чиче - веднага си личи, че е от оня свят. И като почна да поръчва, свят да ти се завие. И се муси. И се хили. И праска английски - само за мен работа.

Всичко върви добре, но на съседната маса кацна пеперудка с басмена рокличка. Ние, пейзаните, се намирисваме през девет села: Кво искаш, мойто момиче? А то хубавко, свитичко: Нещо за обед може ли?

Да, ама моят човек живна. И почна да се налива - а вече беше се натъпкал. И почна да я кани при себе си с пръст - нежно! Кипнах вътрешно, пръча му с пръч, викам си, и минавайки покрай него с четири чинии вряла супа, го чувам да казва по български:

- Може ли да плати една любов?

Може, може, рекох. И го тряснах по тиквата със супите. Веднага се ощави. А аз, на правилен английски:

- Вече е платено, господине! Благодаря! Пак заповядайте!

Дохвърча управителят, преви се доземи, такова - извинявайте, онакова - прощавайте. И маже пачата по лицето му със салфетка. Адски кеф! Уволни ме, вместо да ме почерпи. Верицата му чуждопоклонническа! - завърши Светльо и се усмихна…

Звездите в прозореца ми започват да бледнеят. Остават най-ярките. Сред тях съзирам как плахо потрепва с мигащата си светлинка един балон. Виждам една мечта, която може да лети. Има ли нещо по-прекрасно от летящата мечта?

септември 195…

„Драги П.,

Удоволствие ми достави писмото ти - кратко и радостно. Така е, свикнахме да живеем радостта си бързо. Промените около нас и вътре в нас следват с шеметна скорост и ни хвърлят от едно състояние в друго - няма как дори да се обърнем, да се огледаме, да отделим значимото от нищожното; правим го в движение, много често нескопосно. Оттук и грешките ни, от които не е застрахован никой - ако река да го сторя за себе си, няма да стигнат авоарите и на най-богатото ни ДЗИ. А и в този институт мога да застраховам само живота си, който сам не струва и пукната пара. Съгласен съм с тебе за „новото време, което шета по света”. С една уговорка - докато се променят хората, трябва да изтече много вода…

А улицата, макар и за десетина дни, бе венециански канал в истинския смисъл на думата; децата не ходеха, а биваха откарвани на училище с лодки. То бе луд, неистов възторг! В същото време родителите им се тюхкаха и псуваха със сцепени от притеснение устни - стените на къщите се люшкаха застрашително и при най-слабия полъх на вятъра, по-паянтовите направо рухнаха, брадви кълцаха изтърбушените тинясали мебели, по-голямата част от покъщнината отиваше на сметта.

Сетне водата се оттече, хората запретнаха ръкави, отзова се на късата ни, скрепена от подписи молба за помощ и генесето - и закипя упорен труд. Тъй че улицата ми се поднови - ако дойдеш за празника, както обещаваш, не ще видищ нито една стара или неизмазана сграда.

През венецианския, почти ренесансов период на улицата към детската радост присъедини своята и Начо. Заради вишната. Веднъж, подпрял се на лопатата, с която участвуваше усърдно в трудовия ден по почистването на платното, той ми каза:

- Ти си учен човек, не може да не знаеш: кой изхранва Египет от векове насам, та и сега. Проста работа бе, като се разлее онова ми ти речище, за Нил ми е приказката; па като се прибере в коритото си - хвърляй семето, жъни и яж. Така стана тя и тук! То е божия благодат за дръвчето, да знаеш!

(Между другото този Близък изток пак дразни нашите „идейни приятели”. Дано само няма война, защото ми мирише на барут!)

Последва дълго и богато, прелестно лято. Денят на улицата бе пълен като никога. Той започваше в ранни зори - малко преди неспокойното слънце да прокара палава ръка през косите на мрака. Обикновено тогава ставам, слагам чайника на примуса и събличам стъклото на прозореца от тензухеното му одеяние.

И виждам Мариола: тя е при чешмата сред църковния двор, по потник и опърпана домашна пола. Гледам как насапунисва ръце, лице и шия с калъп сапун за пране и подлага горната половина на могъщото си тяло под дебелата струя - дори потръпвам, защото и потникът е мокър. Докато тя, пръхтейки и подскачайки от крак на крак, върши това, по улицата се задава с олюляваща се походка морен и черен, бившият й съпруг, връща се от огнярното. Тя го оглежда развеселено, изпъчена и разкрачена, с розово лице и пешкир около врата, и усещам как в очите й бълбука смях. Поздравяват се: той, мърморейки смутено под носа си, тя - подкрепяйки кръшните си думи с дълбок, церемониален поклон. И се разминават…

После по улицата се плъзгат, като подскачат и подрънкват, два велосипеда - отиват на работа жъм строежа на завода Зидарите. Едри, гордо сложени на седлата, с издадени повече от необходимото напред гърди, с димящи, залепени на устните им цигари; те въртят педалите и всяко тяхно движение излъчва достойнство и независимост. На багажниците са прищипнати два неголеми пакета - обедът им…

Подир половин час улицата опустява - последният, който напуща пределите й, е Делчо; той вече е редактор на заводска многотиражка; вестникът му гъмжи от стихове. Страда от хронично безсъние, защото най-малкият ни жител е особено гласовито същество. А и Поета не може да се довери изцяло на майката на Мария - ето я, излиза с леген, допрян до кръста, а от ръцете й капе седефена пяна…

За съвсем кратко време улицата оживява след още половин час; тумбата на децата я превзема и оглушава с нескончаеми викове и препирни, които заглъхват по посока на Марица….

Вече е осем, там, по водата, се полюшват като капнали листа каиците. Брадясали, мокри, мълчаливи мъже натискат внимателно саръците о дъното, за да отведат плоскодънните си съдове до най-подходящото място. И започва ритмичната игра на ситата: въпреки зашеметяващата конкуренция на багера, тези хора направиха добри пари през последните месеци…

Пия едри глътки от ободряващата течност и записвам в разтворения на масата пред мен бележник задачите си за деня. Обикновено те носят имената на хора и предмети. Веднъж там беше отбелязано името на Мария Величкова, т.е. Метреса - и сега тя шета с бяло боне на главата си в кухнята на един от градските ресторанти. Друг път пък бе изписана с едри и разкривени букви думата „бункер” - и той изчезна, под ударите на кирките…

(Тухлите, от които беше построен той, употребихме най-рационално. Пролежали години в земята, те като по чудо бяха запазили своята здравина и якост. Водната стихия бе съборила кварталната ни фурна - от тях я вдигнахме отново.)

А на страницата, която ме измъчваше денем и нощем седмици наред, бе надраскана и заградена няколко пъти с червено мастило дума, която не ти говори нищо, но интригува: Врачката. И за да разбереш всичко, налага ти се да изтърпиш една недълга предистория.

Незнайно кога и как се бе посяло тук семето на Делевите. Някои с основание твърдят, че улица още не е имало, когато е изникнала тяхната къщурка-гъбка, до която е долепена барака за зимнина. Единственият син на прегърбената, подпираща се с проста тояжка, рано овдовяла старица, бе работник в Захарната фабрика. В смутните времена около Девети той бил запас в така наречените нови земи. Оттам, за разлика от предприемчивите си набори - Пенчо на Лудата Цвета например, - синът се завърнал с жив трофей: смугло лице, тъмни очи и… издайнически голям корем. Виновен бил гладът и парчето войнишки хляб станало разменна монета. Баналният случай щял да има още по-банален край, но внезапно пламнала любовта. По обратния път синът събрал присмех за цял живот. И старата не се примирила; сумтяла ден-два и се преселила в бараката…

…Бавно свиквам със сумрака - и откривам старицата, сляла се с него. Полегнала е на миндер, покрит с груботъкана черга, и глади черна, сякаш провирана през нечистен от десетилетия комин котка. Котката скача, завърта се няколко пъти около краката ми, като ме гледа изпитателно и жълто, после отново се връща в скута на притежателката си.

- Добър ден! - отронвам едва-едва.

- Господ добър да го стори! - смутена е, затова гласът й е насилено приветлив.

Маса, два стола край нея, огнище - ето мизерната наредба на бараката. Върху масата са нахвърляни тесте мазни карти, ученическа мастилница, перодръжка с ръждясало перце, листове бяла хартия. Столовете са хроми, политнали леко встрани, на веригата в огнището виси опушено бакърче.

- Какво те води насам? - мърда старицата бебешка челюст, в която стърчи единствен, голям, остър, леко закривен зъб. Жълт.

- Да те видя дойдох - не бързам аз и се настанявам на един от столовете; той изпъшква и аз седя на тръни, защото очаквам да се сгромолясам на пода.

- Че какво ще ми гледаш! - пита раздразнено тя, после реже направо: - Тук гледам аз. Да не би и ти да си дошъл… а? - и се вторачва в мен; погледът й е хипнотичен.

- Искам да науча нещо повече за някои хора…

Тя клати глава; мръснобялата й коса пада над сбръчканото чело, ръцете й, облечени в широки черни ръкави, се надигат нагоре, бледите й, изядени от времето устни се разтягат в усмивка:

- Гледам само на хората, които са пред мен!

Мълчим, а в мълчанието има неприязън. Над нея се поклащат сребърните нишки на огромна паяжина и - съвсем като в приказките - там се е притаил паяк-кръстоносец. Мълчанието ми е изтълкувано правилно:

- Е, щом искаш - давай… На развала е времето, есента със зима е бременна - и ще роди… Всичко го казваше до вчера, а вчера куршум лях и Динчо на дъното на саханчето видях. Динчо на Цвета. Нажален и с пушка.

Разбираш ли защо я посетих? Тя от месец насам упорито и при всяко свое пророчество за път и болест, за сватба и рожба добавяше, че скоро ще има война.

- А зимата е бяла, бяла - пустиня съща…

Не стоях със скръстени ръце - от месец наблюдавах движението около бараката, където тя изкарваше от лековерието на хората прехраната си. Няколко пъти при нея хлътваше, озъртайки се… Лаврентий. И понеже чашата на търпението ми преля, повиках го. Гузен беше, но и нахален.

- Попе! - започнах, свъсил вежди.

- Отдавна съм захвърлил расото - прекъсна ме той.

- Но попските си навици - не!

- Какво имаш предвид? - усетих го как настръхва.

- Баба Фанко, разбира се…

…В далечните ремсови години воювахме с позволени и недотам позволени средства срещу религията. Много, много трудно беше в католишките села - по-научени от нас бяха домените, затриваха тутакси стореното с мъка и ни се надсмиваха открито и злорадо. Секретар в едно от тези села бе Ваньо Шилото, момче-огън; разкъсваше се от работа и от яд, че трудът му не спори. Помня добре, бе в края на адски сушаво лято; от небето хвърчаха искри като от къс разтопено желязо, а селяците търсеха с надежда в сърцата си и най-малкото облаче по него. Бе ранна утрин, когато Шилото дотърча в комитета и задъхано, на пресекулки изрече:

- Молебен струват, мамицата им чернокапска! С хоругви, при Деньова могила… Хитри! Щото вечерта се промъкнах в храма им и слушам - радио! Нийде в село приемник, там - да!… Къде са ми били досега очите и ушите - наказвайте ме!… Подир новините женски глас казва: „Над цялата страна - валежи от дъжд!” Панятна?…

Събранието направихме на площада. Народ - гъмжило. Радиото - на видно място. Обявихме конфискацията му. След речите Шилото счупи сребърната му антена о коляното си и изгледа множеството победоносно. Селският луд изигра своя танц на радостта: гол, тънконог, мършав, сякаш току-що излязъл от концлагер. Валеше щедро, като из ведро, и селяните, побутвайки се един друг, крещяха гръмогласно „ура”, а очите им бяха влажни.

Шилото погребахме два дни след събранието. Открихме го сред полето. В устата му бяха натъпкани житни класове.

(Всяка година на този ден съм на гроба му. Със снопче хлебни стебла. Най-прекрасният букет.)

- Защо ме обвиняваш? И в какво? - пита Лаврентий; гласът му трепти, ще се скъса - чувствувам как се мята като звяр, който иска да се освободи от безпощадната хватка на безжалостния капан, а добре знае, че спасение няма.

- В провокация! В предателство! В измяна! Във всичко наведнъж! - не мога да се владея вече, избухвам. И продължавам далеч по-остро - като осил в гърлото: - Ти имаш вяра - ние също. Ти държиш на своята - ние повече. Ти със зъби и нокти - но ние ще счупим зъбите, ще изтръгнем ноктите. Не вярваш ли?

Изсилил съм се, а това при всички случаи е проява на слабост. Окопитва се:

- Хайде де, какво чакаш. Хапи и дращи! - Гласът му е плачлив, но не умолителен. Зная, направя ли още една погрешна стъпка, пропаднал съм. И казвам шепнешком, преглъщайки:

- Искам да чуя истината - защо го правиш?

Малко вероятно е,но е факт: попадам в десятката:

- За да се върна в църквата! - изрича едва ли не на срички той. И всичко ми става ясно…

Най-сигурната опора на религията е страхът. Той бе търсил тази опора. Най-накрая я имаше.

(Извикаха ни в управлението. Кварталните отговорници. Казаха ни: ако се наложи - чакайте повиквателни. Вероятно ще се наложи.)

- Сега-засега си върви вкъщи - и умната. Искам те по-нисък от тревата, по-тих от водата. Разбираме се, нали?

Доливам в чашата си чай и разгръщам следващата страница от бележника; на нея е нанесена думата „Бригада”…

…Собственикът на „Изгрев” (ако не се лъжа, бях ти споменал някога, че така се нарича кварталната ни бръснарница), гърбав човечец, който не преставаше да бъбри нито за миг, докато работеше с бръснача или машинката, всяко лято се пазареше с двама цигани и те поемаха с тумбести буркани към Марица. Там, между крайградската горичка и празните пространства, опиращи до улицата, бяха замрели, унили и замислени, папурите на широко разстлало се, раздвижвано само от жабешкото квакане зеленясало блато. Те се завръщаха привечер, а в бурканите се гънеха в изнемога или шаваха, налепени по стените им, белезникавите тела на стотици пиявици. С пиявиците бръснарят лекуваше: най-често ги налепваше по вратовете на нуждаещите се и те падаха от тях след време, преситени от мръсна, ненужна кръв - разправяха, че облекчавало и вдигало на крак болниците. От това блато започваха походите си рояци комари и търсеха препитание из квартала. Улицата се бореше несръчно с тая напаст - по вечерите в праха й димяха малки огнища, а случайно намерената автомобилна гума се считаше за трайно и сигурно противодействие. И епидемиите зачестяваха; почти на всяка порта висяха картончета с червени кръстове.

Председателят на генесето бе категоричен - моите посещения при него завършваха с незадоволяващ ме извод: задачи много - хора малко. Вече имах опит в това отношение - и прибягнах до ход, който може да ти се стори нетактичен и погледнат отстрани, унижаващ човека. Но както се казва - целта оправдава средствата. При поредната ми поява в кабинета му носех на ръце Симето - дете от улицата е поразени безнадеждно от детския паралич нозе; операциите по спасяването им бяха несполучливи.

Председателят онемя. Явно не бе очаквал такъв удар. Спусна клепки над очите си, стисна зъби, помълча. После вдигна глава, изгледа ме помътено, каза:

- Намери си хора и действувай!

Оказа се обаче, че работата е наполовин свършена. Защото срещнах неочаквано силен отпор там, където мислех, че ще бъда разбран - в близката гимназия. Учениците й се готвеха да облекат сините бригадирски одежди, ала мечтаеха за друг обект. Секретарят на десенемето, след като ме изслуша внимателно, формулира отказа си така:

- Другите ще строят град - и той ще остане. Път или линия ще прокарват - ще се помни навеки. А ние блато ще пресушаваме… Влезте ни в положението - виждате ли някаква романтика в това?

Бяха непреклонни, въпреки прелестната картина, която нарисувах пред заседанието на учкома - бели лодки върху сини вълни, а край водите - тенискортове. Размахвах натопената в боите на въображението си четка и прекрасно съзнавах какво си мислят те: този чичко изобщо няма чувство за реалност, изцяло е изпаднал под буржоазното влияние - ние нагъваме в стола фасул чорба и клисав хляб, а той ни залъгва с яхти и бели шорти. Нямаше друг изход - връчихме им комсомолски поръчения…

(Мразя принудата във всичките й форми. Тя предизвиква негодуванието, бързо-бързо заменяно с негласната съпротива. То е като сам да си вкараш вълка в кошарата, без да ти идва наум да броиш овцете. А когато се сетиш да го сториш, вече е късно…)

Сега там, сред блатото, кипеше труд. Триста бригадири настъпваха с кирки и лопати срещу заразата, а в количките се клатушкаше мехуреста, плътна и безжизнена тинята. В тези дни бях нещо повече от общ работник. Избягвах да напътствувам; младостта не обича да бъде съветвана. Разбрах още веднъж, че мазолите по ръцете са свидетелства за честност. И че примитивната техника има несравними предимства пред. машината. Пребитото тяло боли, а болката провокира и търси пътечка към творчеството. Домакинът ми зачисли синя униформа. Ако си тук, можеш да я видиш всяка утрин на тела пред квартирата ми; тя трябва да е чиста.

Много работа се стовари върху плещите и на Джони Окото: той се ориентира светкавично в обстановката и както сам се изразява, запечатва с фотоапарата си мигове от трудовите подвизи на синеблузата армия. Но е омърлушен; ожени се. Булката му, значително попрехвърлила годинките градска мома със зелена, обилно, окосмена брадавица под безформен нос, веднага взе в ръцете си семейните дела и Американците треперят при всяка нейна крачка, угаждат й.

Едно малко произшествие раздруса изпълненото ни с гонитбата на процентите ежедневие - открихме леговището на Единака. Така го нарекоха хората от моята чета.

Сред блатото, на островче с нищожни размери, до което можеше да стигне само опитен, бродил неведнъж из тези несигурни места крак, в колиба, изплетена or камъш, лежеше почти неподвижно тяло. То бе толкова слабо, че по него студентите по медицина биха изучавали превъзходно анатомията на човека. И болезнено жълто - такъв цвят има дъждовникът, когато се плакне в мътни, точещи се бавно и на нишки води. В управлението го отнесохме в одеяло - едва ли костите, съвсем лишени от плът, биха издържали натоварването. Самоличността му, въпреки неизбежното в такива случаи старание, не се установи; имаше единствено очи - голи и големи, окръглени и удивени, уплахата в тях не можеше да се отдели от лудостта…

Седмица след това дотикаха при мен малка женица с торба, в която имаше парче хляб и късче сирене.. Подир мълчанието, което тя ми предостави тъпо и с голяма доза страх, изплака:

- Крие се от Девети насам. От грях се крие. Щото при нас, вкъщи де, една нощ допадна мъж един - мокър, от огън разтресен. Хлябът го докара, подслонът - също. А моят човек го прогони. И се затри… Уплаши се - постове наоколо, сноват, слухтят, тършуват, затова…

В управлението се спогледаха - и без да се колебаят, повикаха Паскал. След неуспешна акция на родопския отряд той се бе откъснал от другарите, лутал се насам-натам, прецапал Марица и видял светлините на големия град. Спасил се като по чудо.

- Не ме ли позна, човече! - питаше надвесен над него Паскал, грамада цяла, а със сълзи в очите. И му шепнеше сподавено: - Като ме пропъди, ти ме спаси, разбираш ли? Ако бях останал още минутка при тебе - край. Защото започнаха да ровят из къщите - щяха да ме открият. А аз по оградите, по оградите - и беж в полето… Не ме ли помниш, а? Ела на себе си, спомни си!…

Вдигнахме го - съвзе се. Позаякна. Изпратихме го в санаториум. На чист въздух и силна храна. Окръгли се. Коремче пусна. Колан не го хващаше - тиранти си изписа. И докато аз се блъсках около блатото, подаде документи, за активен борец против фашизма!

Поглеждам часовника си и подсвирвам от удивление - девет е. Разтичвам се - плакна чашата на мивката, навличам униформата, слагам две бързи четки на отдавна пренебрегваните обуща и изскачам на улицата. Защото на последната страница на бележника, останал разтворен на масата, трепери думата .„повиквателна”, следвана от няколко тлъсти удивителни.

Вървя и в гърдите ми е просторно. Иска ми се да извикам: ето, това е моят свят. Чист, топъл и ослепителен. Като лъч. И не е ли съградено от подобни лъчи нашето слънце?…

На площадчето, върху плочите пред кръчмата се валя старата, проядена от влагата фирма на заведението. Двама мъже, покачени на двуноги стълби, придържат нова табела и я движат по стената, а отстрани жена с ръце на кръста нарежда възбудено:

- Малко по-нагоре! А така… Сега мъничко по-надясно!… Вече е добре!

На табелата се мъдри надписът „Закусъчна” (Каква дума, мили боже!…)

Обхождам с поглед улицата и той опира до Марица - реката вече е опасана с цветни алеи и окована с червеникав зърнест камък. Радвам се, но в тази радост има малко тъга: жалко за децата, мисля си, не ограбваме ли така нещо от детството им?…

И виждам как от двора на църквата ме поздравява с високо вдигната мотика Лаврентий; едва е дочакал изчезването на бившата си съпруга, за да се заеме със своето имение. Гледам го как се мярка сред коловете на доматите с навити крачоли на панталоните, а водата издува маркуча и се провира сребристо и алчно между стеблата, шуми… Знаеш ли, неотдавна съборихме оградата на църквата. Съображенията не са ми известни, но ми се струва, че тя трябва да бъде посещавана. Заради редките икони и красивата дърворезба, които я превръщат в музей.

(В чест на Празника открихме паметна плоча на Марина. Четях бронза върху нея: „Тук живя Мария Иванова Даскалова (Марина)…” и си задавах въпроса справедливо ли е миналото време, което употребяваме за загиналите. Бяхме двамата с Лили. Библиотекарката.)

В управлението ми връчиха повиквателната. Онези са пристъпили към открити заплахи. И дрънкат оръжие. Ще командувам рота. Прочетох списъка на бойците си. Сред тях открих и човек от улицата - Казака.

(Отдавна не съм ти писал за момчето си. Там, в училището, всичко е нормално. Справя се добре и е един от първите. Върна ли се, ще му дам името си. Осинових го, но по причини, които и аз не мога сега да си обясня, се поколебах да направя тази последна стъпка.)

При бригадирите ще бъде Начо. Той все още не е преболедувал. Болестта му ли? От нея не се умира, макар да е неизлечима. Известна е на почти всеки от нас.

Мими го бе заменила с друг. Предпочела бе мъж с положение. Доцент от университета. Вдовец, с деца на нейната възраст.

- Слязох от влака. Не е за мене този влак - това бе краят на оскъдното му признание, което си разреши пред мен.

Само три-четири дни бяха достатъчни на моя помощник, за да се окопити. Той вече нямаше вид на прелъстен и изоставен; зарови мъката дълбоко в себе си. Завиждах му.

Преди месец, улисан в грижи и тревоги, забравих: да пусна писмото - правя го не без угризения. И с малка добавка, според мен - необходима. Защото тук се случиха доста и важни неща, които си заслужават мастилото. Трудно ми е да ги степенувам. Две от тях обаче не мога да не спомена.

Загина Казака… Нощта бе тиха и безлунна; това ми подсказваше, че врагът ще я използува. Направи го веднага след полунощ. Забелязахме лодките късно - тогава, когато онези заемаха позиция в храстите на двадесетина метра от Марица. Пръв от нас се вдигна на атака Казака. Той бе единствената жертва, която дадохме.

В малката застава, където гостувахме преди известно време, открих следи от сина на Лудата Цвета. Тъжни, жалки, крадливи следи. Той просто искал да изостави Родината си. Другарят му от наряда разбрал какво е намислил, когато той бил вече далече от браздата. Извикал го по име и стрелял…

Иначе тук дните работят в наша полза и скоро отново ще видя улицата. Ако, разбира се, не се случи нещо с мен. Впрочем аз нито за миг не съм оставал, без нея. Когато седя край Марица, имам чувството, че в нея плуват къщите, дворовете, лицата, отразени във водите преди не повече от ден. Не е ли странно, че реките са едновременно на всички места, откъдето минават - от извора до морето? И не е ли същото с човека?…

От улицата получих и една „реална” вест: писаха ми (Лили библиотекарката), че са започнали да я павират. Като старателно са заобиколили дръвчето. Иде ми да черпя целия свят.

Здравей!”

Прочетох последния ред, отидох до прозореца и го разтворих. Навън беше вече светло. Ехтеше канонада от будилников звън. Градът оживяваше. Бях пред своя първи работен ден, а главата ми се пръскаше от мисли.

Мислех за Единака. И го сравнявах с охлюв. С животинчето, което се появява в светлия, прелестен час между дъжда и слънцето. Виждах го да крачи гордо с една трицветна дъга, лепната върху гладката му мека, влажна кожа. Да се промъква по пътя и да вири нагоре, към символа на истината, рога като антени. Да се скрива страхливо в къщата, която мъкне винаги със себе си и при най-малката опасност. И да оставя подире си белезникава, слузеста следа - сякаш доносник в прокарал език по лепилото на плика, преди да адресира поредната си гадост!

Мислех за Лудата Цвета и за сина й, който продължава да е герой в нея. Премълчаното от нашите в случая е милосърдие. Но не е ли и лъжа, която може да ни напакости?… Представях си паметна плоча на къщата й, а пред плочата - тя, захласната в епични спомени за сина си!

Не се срамувах от своя произход. И не е поза това, че в мен се разгаряше живото въгленче на мисълта, че всъщност съм син на Гръмоотвода. Отхвърлях решително всички други съображения. Оставях само едно - аз приемах пътя на моя осиновител и може би щях да го продължа. Аз, Петър Казаков, след училището, вместо да служа във военно поделение, завърших школа на МВР.

А защо улицата се нарича „Седем братя”? Едва ли е справедливо. Мислех за всички нейни жени. Не са ли те, които я тласкат към радост или потапят в скръб, водят я към подвига или греха? Случайно ли всяка една от тях носи името Мария? Те са родилките на този ден зад прозореца - не са ли светици?

Мислейки за това, аз всъщност мислех за Гръмоотвода. И се сетих за втория пакет.

В металната кутия, която намерих там, лежеше пистолет. Валтер 7/65. Беше грижливо смазан, а надлъж върху цевта му нечия ръка беше надраскала следното: „Пази последния куршум! 10 IX 44″ - като втората четворка опираше до самото дуло. В пълнителя жълтееше патрон. Един-единствен.

Редом с пистолета бе поставена вехта, самописка. „Хемус”. Отвинтих капачката. Перото й не бе почистено, по него бе засъхнало мастило.

Вниманието ми привлече изрезка от вестник. Ръката на печатаря бе заградила в черна рамка, краищата на която не се допираха съобщението: „На 15 октомври 1956 година загина при изпълнение на служебния си дълг бившият партизанин, военнослужащият…

Застанах пред огледалото и дълго се взирах в отражението си. Отметнах коси; на челото ми пулсираше едър, отдавна завехнал белег. Какво беше писал той?… „Вярвам на белега. И на белязаните…”

После оправих косите си. И се разбързах. Не биваше да закъснявам.

1986