СТРАХ
Още от малки децата в нашите села слушаха много легенди за началото и края на света. А вече като юноши се питаха дали има рай, и ако има, къде се намира той. Старите хора им разказваха, че светът се състои от две части - едната, която населяваме и лошо устроена и другата, населена от хорските души и светът на мечтите им. Тези две части били разделени от огромна планина, стигаща до звездите и чиито върхове били вечно обгърнати със зелена светлина. Дори назоваваха нейното име - Кафдаг, а по-учените разправяха, че той представлява верига от планини, които се намират в края на земята и я опасват. Образувани били от зелен хризолит, поради което небето има синьо-зеленикав оттенък. Планината Каф, която е невъзможно да бъде изкачена от хората, се счита за краят на света; отвъд нея започва истинският живот. Тя е границата между видимия и невидимия свят.
Но реалният факт, с който децата се сблъскват в първите си стъпки по тази земя, е страхът. С него родителите карат те да кротуват в люлката, да не остават сами, да се прибират навреме в къщи, да вярват в Бог; внушават им, че светът, в който живеят, е пълен със злини. А и самите те постоянно живеят в страх. Страхуват се от градушката и от сушата, защото опропастява хляба им; страхуват се от акциза, който отнема залъка им наполовина; страхуват се от вълците, които отмъкват овцете им, от лисици и порове, от светкавици и мълнии, които осветяват като огнен камшик облаците и се спускат ниско над върховете и много често убиват хора и животни. Търсейки спасение от поройните дъждове те се свиват под естествените козирки на огромни скали, който висят над дълбоки долове, в които придошлите води падат с грохот. Страх от всичко, а на страха очите са големи и на хората често им се привиждат само вампири и таласъми. Старците не само вярват в истинността на това, но убедено посочват случаи и имена на хора, които са срещали, патили или са възнаграждавани от зли и добри сили.
- -
В един есенен следобед Кемал, вече ученик в прогимназията, се прибра вкъщи. Отдалече забеляза хора, събрали се пред къщата им, което го изненада, а и малко го изплаши, но когато сред множеството забеляза братовчеда си Хамид се успокои и се зарадва. Зарадва се, защото Хамид е войник и очевидно е дошъл в отпуск и ще се видят. Затича се към него и го прегърна.
- В отпуска ли те пуснаха, батко? - попита той и продължи - Я колко си възмъжал - възхити се той на външния му вид и го погледна още веднъж, но този път с възторг и изумление - А знаеш ли само колко красив те прави тази униформа?!
- А ти как си, Кемал? Върви ли училището?
- Добре съм батко! Още сме в началото на учебната година, но мисля, че се оправям с материала, колкото и да е труден.
- Аз никога не съм се съмнявал в тебе - каза Хамид и двамата братовчеди още веднъж се прегърнаха.
Не можеха да се наговорят. Кемал питаше за големия град, за тамошните хора, а Хамид се интересуваше от учението му, за учителите и другарите и това продължи докато си легнат.
Нощта бързо се изтърколи, на изток изплу зората и изгонвайки мрачните есенни облаци слънцето отново изгря над селото. Хамид и Кемал се събудиха бодри и освежени, измиха се със студената вода, която баба Емине беше донесла от кладенеца в Бунарджик, закусиха и в утринната прохлада тръгнаха към познатите места - Кавгалъдере, Каваклък, Сиври, Дрангосдере, Акямач, Беджене, Токадъж, Шахтане, Саарлар, Учка, Гърма…
Надвечер, когато се върнаха от дългата разходка, ги посрещна Захир, бащата на Хамид и му каза:
- Синко, облечи си войнишката униформа. Сложи и карабината напряко на гърдите си и с Кемал отидете на мегдана, за да те видят хората какъв войник си станал.
Хамид, като прилежен син, веднага изпълни желанието на баща си. Хвана карабината, застана мирно, изопна се като струна, направи няколко маршови стъпки и се спря пред баща си, който крепко го прегърна.
После с Кемал отидоха пред кръчмата на мегдана близо до порутеното вече кафене на Шекер Али, за да се види със съселяните си и им се похвали с войнишките си дрехи. Там от приказка на приказка стана дума и за духове, талъсъми и вампири.
- Душите на умрелите излизат нощем от гробовете и отмъщават на хората за сторените им злини. - каза авторитетно Шукри, синът на селския ходжа.
- А ти виждал си духове? - наежено попита Хамид.
- Човек може да не се срещне с тях, те просто съществуват.
- Добре де! Като не са се срещали хората с тях, защо разправят, че са лоши и всяка нощ излизат от гробовете? - не отстъпваше войникът Хамид. - Това са пълни глупости. Няма никакви духове. Само ни плашеха и ни плашат с тях, за да сме послушни. Аз вече съм войник и не вярвам в такива неща.
Един, малко по-възрастен от тях, Ферхад, се надигна от мястото си и се обърна към войника:
- Що хортуваш, бре момче! Защо гневиш Бог? Недей така, бе холан!
Хамид се разгорещи и се разпени:
-Ти, бате Ферхад, си живей с твоите духове, а не ми мъти главата.
Станалото от тук нататък е трябвало да стане. Присъстващите там, окуражени от приказките на Ферхад, в един глас казаха на Хамид:
- Добре де, щом си толкова сигурен, че няма духове, можеш ли сега да отидеш на гробищата и да забиеш войнишкия си нож на първия гроб?
- Ще отида, разбира се, защо да не отида?! Но искам да се обзаложим, че ако се върна до половин час, утре ще ми изгладите униформата и лъснете ботушите ми.
- Добре! - съгласиха се останалите.
Речено-сторено. Хамид стана, пооправи войншките си дрехи, затегна колана, измъкна ножа от канията, огледа го и след като го целуна, каза:
- Ето го! Вижте го добре. Искам като се върна, всички да отидете на гробището и да ми го донесете.
Залогът си е залог. Хамид тръгна към гробището с увереността, че ще докаже на съселяните си, че не съществуват никакви духове - нито на гробището, нито където и да било.
Есенната вечер със своята тишина и с влажна хладина легна на земята. На небето весело трепнаха звездите, а луната с резкия си диск сякаш се усмихна. Нощта беше спокойна и светла. Това още повече вдъхна увереност на младия мъж и той пое смело натам, където тръгна. Когато нощта погълна Хамид, хората останали в селото влязоха в кръчмата, за да го изчакат, а и най-важното - да се убедят в истинността на думите му, та веднъж завинаги да прогонят страха си от суеверията.
Хамид дойде на гробището, застана до първия гроб, огледа се наоколо, пое дълбоко въздух, извади ножа от канията и го заби с всичка сила в средата му. Удовлетворен и горд, реши да се изправи, но нещо го дръпна към гроба. Направи втори опит: същото. За трети опит не му останаха сили и обзет от страх, че духовете са го хванали заради това, че им нарушил покоя, се строполи върху гроба.
-Трийсетте минути се изнизаха, а Хамид още го няма. Защо ли се бави толкова? - обърна се Ферхад към селяните в кръчмата.
- Мисля, че ще дойде. Всички знаем какъв смелчага е - каза един с небръснато лице и избелели дочени дрехи.
И всички зачакаха с надеждата, че Хамид всеки момент ще отвори вратата и усмихнат ще каже:
- Ето ме! Какво ви казах? Ето ме, жив и здрав съм пред вас!
Да, но нищо такова не се случи.
Секундите и минутите изброиха един час, после втори… Селяните се притесниха, завайкаха се, но от страх не посмяха да отидат на гробището да видят и разберат какво се е случило, но все пак набраха смелост и вкупом тръгнаха натам. Отдалече още, светлата нощ им помогна, забелязаха, че Хамид е легнал по очи и не показва никакви признаци на живот. Уплашени, те спряха и един от тях каза:
- Аз не отивам!
Това всели още по-голям страх в останалите. След няколко минути същият глас отново се обади:
- Да извикаме имама! Нека той да отиде да види какво се е случило там.
И без повече уговорки всички тръгнаха към джамията, защото по това време имама обикновено се готви за нощната молитва. Когато му казаха какво се е случило, той само промълви:
- Вай! Вай!
И после ги поведе към гробището. Божият човек с уверена крачка отиде до гроба, за да се увери дали войникът е жив или мъртъв. Оглеждайки лежащия върху гроба младеж, протри ръце и промълви: „Нямало духове, а?! Ето ти доказателство. И когато имама ви казва нещо, трябва да му вярвате, защото Бог вижда всичко и наказва неверниците”. След това се наведе, повдигна главата на войника и когато видя, че ножът е забит в крайчеца на войнишкия му шинел, извика: „Вай, вай!”. После извади ножа от пръстта, скри го в дълбокия джоб на расото си и тръгна към чакащите го селяни, за да им съобщи, че духовете са взели душата на войника.
- Не бързай, имаме! - провикна се глас откъм гроба.
Имамина се обърна и видя как Хамид спокойно върви към него и… се залюля, свлече се на земята и изгуби свяст.
