ЛОДКАТА
От месеци в града цареше хаос. По улиците се стреляше. Падаха бомби, разрушаваха домове. Много магазини бяха затворени и когато минавах покрай тях имах усещането, че зад тежките метални рулетки се крият мъже, готови да стрелят.
Страхът смразяваше кръвта ни. По цели нощи не заспивахме. Аз и двете ми сестри се свивахме до мама и не смеехме да помръднем. От време на време само татко излизаше и се връщаше късно вечер.
Носеше по нещо за ядене, но то беше толкова малко, че не можеше да стигне дори и за една от нас. Разделяхме го по равно. Преглъщахме едва-едва и се ослушвахме дали няма да доловим нови изстрели или избухване на бомби.
- Докога ще е това? - мълвеше мама.
Тя вече не изричаше тези думи, които беше произнасяла много пъти, но ние ги усещахме, виждахме ги в очите й, които приличаха на черни ями.
Ръцете й трепереха, беше отслабнала, превърнала се в сянка, и дори не чувахме стъпките й, когато пристъпваше бавно в единствената ни останала стая.
Другите две бяха разрушени от бомбите. Свивахме се в ъглите и стаята ми се струваше огромна. Тишината ме смазваше.
Седнала на пода, обвила коленете си с ръце, не смеех да помръдна. Времето, пълзеше едва-едва. Опитвах се да си припомня дните, когато ходихме на училище. В класните ни стаи беше слънчево и светло.
В тъмнината пред мен невидим вълшебен лъч осветяваше лицето на едно момче, което може би ме обичаше, но не смееше да ми признае това.
Аз също го обичах, но и аз не му го казах. Очите му бяха тъмнозелени, а косата му - черна и къдрава. Не мога да забравя това момче, но и няма да го видя повече.
Виждах и мургавото лице на учителя ни, искрящите му очи, чувах плътния му глас. Често ни казваше: „Доброто винаги побеждава!”
Беше ли сигурен в това, или искаше да вярваме в доброто. Къде ли бяха сега - той, учителят ни, и момчето с тъмнозелените като смокини очи.
Седях и си повтарях: „Доброто винаги побеждава!”, макар че отдавна не вярвах. Долавях болезнения шепот на мама: „Докога ще е това?”
Един ден татко каза:
- Край!
Край? Краят на войната ли?
- Реших! - продължи твърдо той. - Вземете най-необходимото. Две или три малки бохчи и да тръгваме.
- Къде? - прошепна мама.
Тя никога не го питаше за нищо, но сега попита плахо.
Той не отговори. Размърдахме се. Взехме някои вещи и храната, която имахме.
Излязохме, тръгнахме след татко. Минахме по тесни улички, покрай изоставени къщи и полуразрушени сгради. Стигнахме до морето. В малък залив имаше самотна лодка.
Татко я избута до вълните.
- Качвайте се и Бог да е с вас - продума сухо.
- А ти? - попита уплашена мама.
- Аз оставам! - гласът му прозвуча по-твърдо и от хладна стомана.
Седнахме в лодката. Мама хвана веслата. Татко остана на брега, а фигурата му ставаше все по-дребна и по-дребна.
Не помня колко време вълните блъскаха лодката и колко пъти слънцето изгря и заляза. Забелязаха ни от един параход. Моряците говореха на непознат език. Взеха ни на парахода. Учителят ми май беше прав. Доброто ни спаси.
