СПЪТНИЦИ

Илия Михайлов

Седим с дядо Минко в празната автогара. Ей така, някак съвсем естествено, като сармички в кутия от сладолед на втория рафт в български хладилник. Запознаваме се, докато двамата чакаме автобусите си. Още с първите реплики усещам как се докосвам до човек, който, без да знае и вероятно без да иска, е останал недосегаем за социалните мрежи. Пази у себе си онази наслада от непосредственото живо общуване, която у много от нас, днешните „модерни” хора, някак е започнала да закърнява, чакайки за поредния ъпдейт.

Старецът ме гледа в очите, докато говори бавно и внимателно. Сякаш му доставя удоволствие да чува гласа си и всяка една своя дума. Разказва ми живота си. Стар ерген е.

- Не успях да се оженя - казва с примирена тъга, докато почуква виновно с бастуна си по една напукана плочка пред нашата седалка. - Имах си една Анастасия, но… Така и не можах да я убедя, че си струва да извървим пътя си заедно.

Бил земемер. Пенсионирал се и отишъл да живее „в гората”, както сам се изразява. Станал хижар. Посрещал и изпращал туристи. Живеел с техните радости, проблеми и тревоги. Там - в планината - намерил утеха за своята самота. Споделил я. Опитомил я.

- Планината е… - спира за миг дядо Минко. Сухата му жилеста ръка стиска платнената му носна кърпа. После довършва:

- Планината е като майка. Може да те утеши, когато си тъжен. Да те приюти, когато се луташ. Да ти се скара, когато си безразсъден.

Навън зимната януарска сутрин щипе по бузите със студените си пръсти първите смелчаци, дръзнали да излязат по улиците толкова рано. Тихо е и дори чуваме гласа на диспечерката от гарата, която обявява пристигането и заминаването на поредния влак от и за някъде.

- Мен ако питаш, човек е произлязъл от планината - нарушава краткото си мълчание бившият хижар.

Някакъв мъж се приближава до кафе машината, която стои наказана в ъгъла. Спира се пред нея и без да гледа, натиска копчето с желаната напитка. Докато чака, проверява най-недискретно дюкяна на панталона си и се почесва по брадичката. После взема чашата си и бързо излиза навън.

Поглеждам си часовника и казвам:

- Дядо Минко, аз ще тръгвам. Беше ми много приятно.

- Тръгвай, юначе! - отговаря ми той. - Отивай да учиш децата! Всеки си гони времето. А то, пусто да остане, все не иска да чака…

После се усмихва добродушно. Сгъва на две измачканата си носна кърпа и я прибира в джоба си.