ПОСЛЕ
Шофьорът подпря големите си космати ръце на волана. Умореният му поглед се спря за миг на ръчния му часовник с метална верижка, а рунтавите му вежди се повдигнаха нагоре. После облегна плешивата си глава на седалката и затвори очи. Вратата на спрялата му съвсем близо до тротоара зелена кола беше отворена. Стори ми се дори, че долових смесен мирис на цигари и евтин ароматизатор, който се носеше отвътре заедно с приглушените звуци на народна музика.
Любувах се на тази гледка, седнал в кварталното кафене срещу спирката на пазарджишката Държавна болница. Чаках автобуса за Пловдив. А мислите ми си играеха на „Не се сърди човече”, надпреварвайки се да се прескачат и бутат една в друга: „Получи се хубав час днес с 10. клас. Възкресихме Одриското царство”. „Не съм събрал още всички пари за учебните тетрадки. Другата седмица трябва да ги поръчам”. „Да не забравя да подсетя пак моя клас за документите за стипендия”. „Трябва задължително да бием „Лестър Сити” в събота. Сигурен съм, че този сезон най-после титлата ще е на „Анфийлд”. In Klopp We Trust!…” Какви важни умозаключения и сърдечни терзания! Но така е - всички носим различни неща в душевния си джоб. Обща е може би само несигурността, с която проверяваме от време на време дали всичко в него си е на мястото. Става сложно, когато нещо, за което си свикнал да се тревожиш, изведнъж изчезне или приеме друго агрегатно състояние.
На съседната маса до мен седяха една възрастна жена с къса коса, подпряла ожуления си бастун на стола, и една дама с тежък грим и около половинвековна житейска история. Мълчаха известно време. После по-младата въздъхна и каза:
- Нали вече ти обясних бе, мамо! Тук ще те гледат добре. Ще се грижат за теб.
Възрастната жена преглътна тежко.
- Ще ти е трудно в началото. После ще свикнеш - продължи дъщерята.
- Кога „после”? - успя да промълви майка й. - Колко от това „после” ми остава?
- Не говори така, мамо!
Един човек с работен гащеризон прекъсна мислите ми и техния разговор. Поръча си едно дълго кафе със сметана, оглеждайки мръсните си обувки, докато чакаше поръчката си.
- Поне да можех да взема Снежка с мен - промълви отново възрастната жена. - Какво ще стане с нея?
- Знаеш много добре, че няма как да разрешат котка в старческия дом.
Мълчанието, което до този момент си играеше на улицата с пожълтелите нападали листа, отново се върна за момент на масата при двете жени. Погледна ги сякаш в очите, а после по-младата отново го изгони, поглеждайки към колата и нейния шофьор.
- Ще тръгваме, мамо, защото Митко е изморен. Бил е нощна смяна.
Майката понечи да каже нещо, но успя само да премести бастуна си от другата страна на стола. Погледна настрани, а помътнелите й старчески очи се наляха със сълзи.
- Моля ти се, мамо! Стегни се! Знаеш, че няма как. Ако беше приписала къщата на нас…
Усетих как някакъв горчив вкус се разлива в устата ми като чуждо чувство за вина върху полираната маса на съвестта ми. Допих последната глътка кафе и станах. Чувствах, че трябва бързо да се отдалеча от това място. Не исках да чувствам и да мисля нищо. Щях да го направя „после”. Отправих се към спирката, пресичайки неправилно. Беше точно навреме. Белият автобус се задаваше от другия край на улицата.
