Георги К. Спасов

„Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Еньовото кафене”, а палтото на непознатия е „оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено”.

Спомнихте ли си този христоматиен разказ на Йордан Йовков за странния човеколюбец Серафим? Който все спастрял по някоя пара, за да си купи ново палто, и все ги подарявал на изпаднали в нужда хора - като Павлина, която търси помощ за болния си съпруг, и в крайна сметка все си оставал със старото палто, кърпено след всяко добротворство?

Не знам защо, но когато четях втората книга на Илия Михайлов, аз го припознах като Йовковия герой - отворил очи и уши за болките на хората около себе си, готов да им помогне - с думи или със средства. Същата безкористност, същото човеколюбие, същата чувствителност. Заговорих за автора, а не за книгата му, защото аз-разказвачът на истории в „Когато вали” е самият Михайлов - неизменният пътник в автобусите между Пазарджик и Пловдив, учителят, възпоменателят, влюбеният съпруг, мислителят…

Той има дързостта, пък и достойнството да защитава професията УЧИТЕЛ като призвание, а училището си - като кауза; да настройва децата си „средновековно”, да ги убеждава, че русалките съществуват само ако вярваш в тях… И аз, докато го четях, се настроих някакси „илийямихайловски”.

За него АВТОБУСЪТ не е средство за придвижване, а уникално социално средище, в което може да получиш първата за деня усмивка от кондукторката, да научиш от шофьора, че добрината е като фасула, „просто нещо, дето е тук при нас, между хората, само дето никой вече не й се радва и не я цени“; да чуе горчивите думи, че любовта не е достатъчна - поне за момичето - за общо бъдеще и че няма шанс за зародилия се от нея живот…

Михайлов обича „да отваря стаите на детството”, да си спомни дървените кончета във фризьорския салон, които са го спасявали от страховете му; самият той да изживее конфузни моменти, когато прибързано упреква младия човек в просия заради един лев, който обаче по-късно му е върнат; но и когато сам ще предложи пари на непознат, който трябва да пътува до Русе, защото…сме хора; да се впечатли от постъпката на момче, което отстъпва мястото си на възрастна жена…

Да вмъкне в книгата си поредица от своеобразни ВЪЗПОМЕНАНИЯ за баща си, за бабата на съпругата си, за леля Сийка, за жертвите на Холокоста, за проф. Георги Бакалов, за алпиниста Боян Петров…

И сега, както в първата си книга „Побързай”, Илия Михайлов включва свои кратки срещи, нещо като художнически ескизи на различни хора - като онзи мъж, приличащ на герой на Стайнбек, с изпито и брадясало лице, който ще му признае, че е бил на два пъти „там”, в отвъдното, чрез своите два инфаркта, за да се убеди, че „тук” е по-хубаво и да го посъветва: „Животът е хубав! Не бързай да го живееш!”;да съпреживее хубавото време с една усмихната продавачка, да се докосне до драмата на самотния човек, който живее само с умната си котка Мая; да беседва с циганина Филип  по екзистенциалния въпрос дали има щастие, докато Валечка - тази неизменна спътница на разказвача, просто му подава пластмасовата кутия с боровинки, и той си взема няколко от тях, и „грубата му ръка стана лилава от сока на боровинките”…понякога, да, понякога добротата е наистина проста като фасул; с бръснаря бай Гошо, с мечтателя Юри, който вярва, че „звездите могат да говорят, стига само да разбираш техния език”, да се вслуша в нечий чужд разговор, за да съизживее трудния ден на дете с разведени родители; да покаже многоликостта на „женския” празник 8 март; да усети студенината на големия град, в който все пак може да се намери и добър и отзивчив човек като Мишо…

Учудваща и очарователна е тази спойка между автора и съпругата му, между Илия и Валечка. Вероятно любовта не е единствената, която свързва ДВАМАТА, макар да е фундаментална за връзката им. Но те са сродени и с добрите си сърца, с хармоничността на рефлексиите си, с прецизното си познание на човека и дейното им съчувствие към ежедневието му.

Книгата завършва с РАЗМИСЛИТЕ на Илия Михайлов за лятото, за лудостта, за онази далечна лодка от борови кори, за детския Дед Мороз, за някогашното кино, за дъжда, който ни навява размисли за другите, а и за себе си, за  нежната домакиня, която може да бъде и той…

Откровеното отъждествяване на автора с разказвача придава на текстовете му журналистически, репортажен оттенък. Те биха били интересна провокация към зрелостниците с поставена задача да определят стила им. И всеки, който има някакъв досег с художествената литература, би ги определил като „художествени” и принадлежащи към сферата на естетическото - просто защото ще се срещне с деликатни детайли, с красиви метафори и неочаквани сравнения, с едно тотално охудожествяване на света наоколо; защото в тези текстове човешките същества са само една от възможните форми на живия живот и трябва да имаш сетива, за възприемеш автобусите и автогарите като одухотворени субекти, както и „персонажи” като мухи, кучета, мравки. Ето някои кратки описания и сравнения:

„Пазарджик сякаш се чувстваше удобно в прегръдката на тази красива зимна вечер”;

„Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари - сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо замлъкна”

„После светна зеленото и ние потеглихме, докато един слънчев лъч плахо се опитваше да си намери място при нас в колата”

„Вътре е тясно и тъмно като душата на скъперник”

„Истината - чиста като детска сълза и проста като шопска поговорка”

“Вятърът подхвърля нагоре и настрани пожълтялото листо, като косатката, която си играе с полужив тюлен”

„Нестихващите аплодисменти на дъжда и вятъра”

„Малчуганите изхвърчаха като коркови тапи на Нова година”

„Замирише ли ти веднъж на печени чушки - спукана му е работата на българското лято”.

Илия Михайлов е млад човек, но със своите точни и детайлни описания, с неочакваните си асоциации и съпоставки той създава усещането за мъдрост и преживяност. В този смисъл текстът му „Пътят към храма” е показателен. Пътят НАГОРЕ, към МАНАСТИРА - символ на духовното ни прозрение и самопознание, е един от вечните мотиви на човешкото изкуство. И би било чудесно и омиротворяващо, ако можем в края на земния си път да обобщим телеграмно живота си:

„Прийдох! Видех! Отидох си! Успокой, Господи, душата на грешния твой раб Евтимий!”

Един почти куриозен и твърде красноречив пример за непредвидимите посоки на творческия процес е рисунката на Катрин за корицата. Тя толкова допадна на Илия, че той подчини всички свои търсения на заглавия да са в съзвучие с нея. И го намери. По същия начин той стимулира и останалите художници-ученици от училището си, включвайки ги като своеобразни съавтори на книгата си. Още едно доказателство за умението на Учителя да приобщава учениците си към една висока кауза.

И сега, накрая, ще се върна към началото:

„ - Хубаво си е то, мойто палто - продължи той с някаква особена радост в гласа си. - Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може да се представя и пред бога.”

Серафическият Михайлов вече има своето палто от щедро добротворство - и като художествено творчество, и като житейско поведение. Новата му книга е поредната „кръпка” към това палто, което се превръща в негова неизменна духовна и човешка визитка. И ако трябва да перифразирам една библейска мисъл - „по палтото му ще го познаете”.

——————————

Илия Михайлов, „Когато вали”, изд. „Беллопринт”, 2019 г., Пазарджик