Георги К. Спасов

Книгата „Побързай!” има едно неподозирано предимство в сравнение със своите печатни посестрими. Текстовете в нея се появяват спонтанно, като рефлексии на конкретни съприкосновения и възпоменания - поне в началото е така. Авторът им Илия Михайлов ги споделя с приятелите си във Фейсбук и има възможността да ги тества чрез техните отзиви - а те не са нито малко, нито формални, „приятелски”, а искрени, и най-често - израз на изненада, възхищение, подкрепа и очакване на още изяви. Ето как това свободно интернетпространство ни показва нови имена, извън официалната карта на културата у нас, която, убедили сме се, отъждествява столицата с цялата страна. Въпреки това обезлюдяващата Провинция продължава да излъчва свои достойни представители - и не само в сферата на културата, а и като образци на човещина, съпричастие, отчаяна деятелност - въпреки условията, въпреки съпротивата, въпреки пренебрежението на държавата. И пак тук, където за наводненията са виновни дъждовете, а за отнесените покриви вятърът; където е закононарушение да защитаваш дома си от крадци и насилници; където старите хора се превръщат в основно население и са принудени да се учат как се работи с компютри, за да говорят или да се видят по скайпа с децата и с внуците си; където живеем ние - не само защото са ни отнели възможностите за друг избор, но преди всичко защото така искаме… та ето тук, в нашия „затънтен” край, както преди седмица го определи един шопски псевдодемократ и новоизлюпен професор - май беше Евгени Дайнов, се случват събития - нека да бъдат наречени дори с онова снизходително „регионални”, които ни радват, които укрепват самочувствието ни и ни дават надежда, че ние живеем в по-добрата България, не като жизнен стандарт, разбира се, а като нормалност, като нравствена съхраненост.

Но да се върна към конкретния повод за нашата среща.

„…Три жени си говорят нещо много важно и чоплят семки. Една от тях се плясва по крака, за да прогони нахалните сезонни нашественици - комарите. После и трите вдигат глави нагоре към небето, осеяно с големи звезди, които гледат като безброй любопитни очи.

Просветва малка искра. Един от мъжете, които играят карти на близката пейка, пали поредната цигара, докато неговият партньор псува тихо късмета си след поредното раздаване.

Весела глъчка оглася кварталната вечер. Група деца играят на криеница. „Царски път! Царски път!” се чува отнякъде. Мижащият вика някой хлапак, който така добре се е скрил по време на играта, че дори сам не може да се открие.

Като мълчаливи горди стражи блоковете бдят над тази провинциална идилия.

В судокото от прозорци тук-таме някои светят все още.

Чува се телевизор - последните новини за деня на Първа програма.

Сънят бавно прегръща всички. Само един човек с колело бърза за нощната си смяна.

Късчета детство. Пазя ги. Все още…”

Позволих си този по-дълъг цитат от книгата на Илия Михайлов, защото смятам, че той е ключът - или поне един от ключовете - към неговата непокварена сетивност и специфична наблюдателност. И защото Старата махала не е само „негова”, защото все още - и вярвам, така ще бъде винаги, Старата махала, или селото, или кварталът - онези малки, но толкова скъпи територии на нашето Детство, ще ни будят със своята невинност и с първите ни лични открития. Все още Старата махала е онова магнетично пространство на детските вълшебства, което привлича носталгично разказвача, защото там, в мъглявината на прекрасни видения, манастирът Шаолин  е все още жив, а децата възсъздават драматичните случки от филма за него; унгарският цирк все още не си е тръгнал; защото кучето Барби го е научил на любов, а и на болка от изчезването й; защото там са корените на нашето създаване като човеци - и затова е толкова важно с какво те са поливани: с любов или неприязън, със съчувствие или омраза.

Илия Михайлов има дарбата на проникновен наблюдател, който умее да създава атмосфера чрез привидно незначителни детайли. Отново съм изкушен да се мотивирам с един пасаж от „Задушница”:

Избърсах с ръка запотения прозорец на кухнята и облачната есенна съботна сутрин влезе по-смело в стаята. През квартала сновяха върволици от мъже и жени, въоръжени с малки теслички, мотики и кофи за вода. Някои отиваха да почетат паметта на своите мъртви, а други се връщаха. Спираха се за миг, разменяха си найлонови пликчета с вафли, холидейки и пластмасови чашки с варено жито и бисквита отгоре. Група малки циганчета се разминаха с една жена с черна забрадка и с мъж, бутащ голямо колело със заварена на него детска седалка.

Имах чувството, че в такива дни целият Пазарджик се изнасяше към „Младост”. (Какво странно име за квартал, който се намира близо до гробищата!)

Още тогава, преди повече от 20 години, проумях, че смъртта може да обединява хората по извратен начин, да ги кара да се чувстват поне за миг равни, нищожни и преходни. Да ги подтиква да съжаляват и да си спомнят, да страдат и да са щастливи, защото този път тя не бе избрала тях.

После всичко следва добре познатия вече алгоритъм на съществуването - всеки нарамва на гръб своя егоизъм, натъпква малките си грехове и неудобни истини по тайните си джобове, преглъща обратно почти повърнатата злоба и завист и продължава напред заедно с живота си.

Като истински  властелин на вълшебна пръчка Михайлов докосва с нея всичко около себе си и то оживява: тихата 100-метрова улица на името на Михо Стефанов, касиерът на революционния комитет в Татар Пазарджик, основан от Дякона Левски; автобус №44 с обичайните му пътници;  изхвърлената „като неудобна мисъл” цигара, подминавана с присмех или безразличие от коли и камиони, превърнала се вече в спомен, „както хората, които идват в живота ни и го напускат по една или друга причина”, изоставената стара къща, погребала в себе си тайните на един живот; непотребният трабант, останал като самотен символ на една отминала епоха; портретите, които само изглеждат безмълвни, но с които той си има своя „приказка” - и го прави естествено, непатетично, понятно, ето защо и Левски, и Ботев, и Георги Брегов са приземени до човешките си измерения. Алегорията е негов любим похват, чрез която не само обогатява образно повествование си, но и вдъхва живот на абстрактни понятия, които стават по този начин по-разбираеми, а и по-усвоими като поведение.

Всички, които следим появите на Илия Михайлов във ФБ, сме се убедили, че той е особено чувствителен към миналото ни: постоянно ни напомня за годишнини от рождението или кончината на известни български актьори, писатели, общественици. Но той не забравя и т.н обикновени хора, които е имал възможност да опознае - това са негови приятели, негови учители/като рано напусналия ни Иван Керезов/, улични певци и музиканти - като Малкия Мук, свирещ на тенекиена кутия…Като истински разказвач Михайлов умее да провиди скритите послания на известни и познати  места в града ни, с които сме привикнали.

Неусетно стигнах до Колоната. Тя ме гледаше с цялото си великолепие и фалически подтекст…

Като един истински Александрийски фар тя умело направлява потока от съдби в градското море от ”хора, стоки и капитали”, гара разпределителна за нашите Вчера, Днес и Утре. Помни толкова много случайни и нарочни срещи. Присъствала е на безброй тъжни раздели. Чувала е и знае толкова тайни. Виждала е какво ли не. Често минаваме покрай нея, без да я забелязваме, заети със себе си и ежедневните си задачи. Възприемаме я като част от градския пейзаж, а тя е нещо много повече -  символ и парченце идентичност, късче от Пазарджик.

И колко е хубаво, и по пазарджишки познато, когато в навалицата от хора чуеш онова нежно и вълнуващо: „И аз те обичам! Ще те чакам при Колоната!”

Приел професията на учител като свое призвание, Илия Михайлов има лично мнение за проблемите в образованието ни, за учителите, за учениците. Прекрасен е неговият аналог на прословутото „Плажно масло”, произнесен пред абитуриентите - ето само някои от попътните му пожелания:

…Не убивайте детето у себе си, защото един ден то ще ви потрябва и вие ще го повикате, за да се „докоснете” до някого или нещо.

Избягвайте да искате и да давате съвети. Обикновено човек търси съвет не за да се вслуша в него, а за да получи кураж за това, което вече си е наумил да извърши.

Не забравяйте от къде идвате, за да знаете къде ще отидете!

Никога не поглеждайте човек отвисоко, освен ако не му подавате ръка, за да се изправи.

Винаги намирайте време, за да кажете на любимите си хора, че ги обичате, вместо егоистично да се успокоявате, че те вече го знаят.

Помнете, че времето е нагъл крадец, който вече ограбва вашата младост. Не се опитвайте да го хванете, защото е невъзможно. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали…

И т.н. В книгата го има.

Илия Михайлов е пределно откровен с читателите си. Той не се колебае да сподели тъгата си, ако е тъжен, радостта си, ако е радостен, надеждата си, ако има такава. Това саморазголване понякога върви по ръба на сантименталното и драматичното. Но именно то го прави толкова автентичен, неподправен, болезнено искрен - и затова му вярваме.

И затова текстовете от тази книга по особено интимен начин ни приобщават към нейния автор. Има една кратка история за беден и самотен старец, на когото Илия Михайлов подарява ябълка, защото е Коледа. А старецът избърсва с ръкав ябълката и му казва:„Коледа си ти! Коледа са всички добри хора по тая грешна земя!”

Мисля, че имаме всички основания да приемем текстовете в „Побързай!”…не, не като коледен подарък, а като пролетна честитка, която ни пожелава да бъдем добри, да си вярваме, да се обичаме, да се усмихваме…и, разбира се, да не забравяме - никого и нищо. Какво повече ни трябва?

——————————

Представяне на дебютната книга на Илия Михайлов „Побързай”, 2018 г., изд. „Беллопринт”, Пазарджик