МНОГО ПЕСНИ РОДИНАТА ИМА
Из „Сърце като слънце” (1978)
ЮНОША
Свети слънце над тъмен въртоп -
златен камък от детската прашка.
Вие кръг над юнашкия гроб
лекокрил сокол, птица юнашка.
Ако стъпя на връх извисен
на възбог, до небето ти синьо
и те викна през ясния ден,
ще ме чуеш ли, мила Родино?
Устремил съм към тебе сърце,
всяка мисъл към тебе ме носи.
Аз се вглеждам във твойто лице
с много песни и с много въпроси.
Ако стъпя на връх ековит
и застина смълчан и тревожен,
чувам белия плясък на Вит
и дълбокия тътен на Рожен.
Потъмняла Марица тече
сред поле, изгоряло от жажда,
и училищно звънко звънче
през гори и реки се обажда.
Аз на своя връх стъпвам сега -
от родината клетчица жива.
А над мене внезапна дъга
полукръг седемцветен извива.
Аз съм лъч от това зарево,
със което България свети.
Аз съм клонка от яко дърво,
вбило корени във вековете…
ЖИТЕНО ЗЪРНО
Заслушайте се в тихото му слово:
- Изстрадах зимната тъма,
разкъсах ледната земя.
Здравейте, хора, аз дойдох отново.
Облякъл съм си дрехите зелени,
поемам си от светлината дъх
и упорито разлюлявам връх.
Нали не сте забравили за мене?
Потънаха във дън земя студът и мракът.
С тревите и с цветята идвам аз,
живот - класило жито, житен клас -
на жетвата и на трапезата ме чакат.
НИЕ СМЕ С ИМЕНА НЕИЗВЕСТНИ…
Роден край,
вдън душите ни млади
твойто
пролетно слънце
пламти.
Роден край,
ти простори ни даде
и за силни криле
висоти.
Ние сме с имена неизвестни,
едва почнал е нашият път.
Но сърцата ни с Ботеви песни
и с Вапцарова вяра туптят.
А родината поглед е впила
и се пита за всеки от нас:
Кой ще е с Кралимаркова сила,
с глас Орфеев,
с Димитрова страст?
Кой от нас върху блеснала сцена
ще изправи гяуровски ръст
с песента - на света подарена,
но израсла на българска пръст?
Кой от нас - с размах и с възхита,
с четка Майсторова
окрилен,
ще възпее с могъща палитра
на България новия ден?…
ВОЙВОДАТА
Цял век,
а сякаш ден,
откакто Ботев мина.
Остави
дом рожден,
другари
и Родина.
Проправи ясен път
сред върхове бурливи.
Остави да туптят
в нас
двайсет песни
живи.
Но гроба му в тоз край
недей да дириш само -
тук никой го не знай,
легенда е смъртта му.
ПОГЛЕД ОТ РОЖЕН
…Родопите -
море възвряло
и в облачните висини
в най-лудата си ярост спряло.
Стоя сред каменни вълни.
Пропадам
в шеметните
бездни
до петвековния ярем.
Докосвам светлините звездни
на Смолян
и на Рудозем.
БОР
Всяка заран към пътя отправя ли поглед,
тоя бор се изправя пред мен -
като тънка стрела потреперва пред полет,
вечно млад и зелен.
Вечно млад и зелен, той иглици въззима
с връхче синята вис да допре.
Покрай него минават и буря, и зима.
Но погледай добре.
Но погледай добре, твоят поглед те мами -
тежки рани по бора личат,
тука има и старост, тука има и драми,
тука има и смърт.
Тука има и смърт. Ала племе зелено
се стреми към високия свод -
борът все си е млад, както млад неизменно
е самият живот.
ГНЕЗДО НА МЕЧТИТЕ
Посред детски усмивки и врява,
посред витошки светъл венец
пред очи и сърца заблестява
моят млад пионерски дворец.
Ти събираш пътеките вити
и с любов ги повеждаш насам,
ти, орлово гнездо на мечтите,
първа стъпка по пътя голям.
Пионерски дворец, поведи ни
в своя ведър и приказен свят.
Бяла пролет е в твойте градини,
всеки клон се превива от цвят.
В теб научих другарство какво е,
пих от твоята жива вода,
пионерски дворец, детство мое,
моя жарка червена звезда.
Ти събираш пътеките вити,
пионерската обич и плам,
ти, орлово гнездо на мечтите,
първа стъпка по пътя голям.
СИН
На Борко
Малък син или момче голямо -
трудно може да се различи.
Ти равняваш рамо с мойто рамо
и се гледаме очи в очи,
сине мой, от мойта кръв искрица,
връзката червена снемаш ти -
вие се над тебе нова птица
и те мамят нови широти.
Тръпнат мускулите ти наляти,
а по бузите мъхът е чер.
Май остава у дома баща ти
пак единственият пионер -
да го буди дъх на теменуги,
властен детски вик да го зове
и на походи да крачи с други
малки дъщери и синове;
да изстрадва живите им рани
и тъй както тебе досега,
с хляб от живи думи да ги храни,
да им сплита песенна дъга,
да се лута в хиляди въпроси,
лумнали от жарките глави,
твойта връзка алена да носи…
Сине,
аз оставам.
Ти върви!
УЧИТЕЛЮ
Учителю,
в очите погледни ни
с усмивката си тиха и добра,
която стопли детските години
и в дълъг път мечтите ни събра.
Учителю,
ти с думите си можеш
да ни дариш звезди и небеса,
крила на рамената ни да сложиш
и да ни вдъхнеш мощ за чудеса.
Учителю,
зората е огряла
лика ти ясен, погледа дълбок.
България притихнала е цяла,
за да послуша новия урок.
ПЪРВОКЛАСНИЦА
Спряла само за миг на завоя,
тръгваш бавно към детския глас.
Ти отново, учителко моя,
ученичка си днес в първи клас.
Ей ги - сресани и смутени
и сковани от обич и страх
първокласници с нови премени.
Ти вълнуваш се заедно с тях.
Как се казвате, сини кордели,
смешно стригани тъмни глави?
Сред усмивки добри и несмели
всеки своето име мълви.
И повдигат се плахо очите,
и смекчава се изразът строг.
И към прага задружно вървите
с първа песен на първи урок.
Тебеширени бели чертички
се редят върху черна дъска.
И усещат в ръката си всички
твойта ласка и твойта ръка.
Кипва работа спорна и сладка.
Първокласникът бърше чело,
свел лице върху свойта тетрадка,
първи клас - доста трудно било.
Щом за отдих звънецът удари
и разтворят се шумни врати,
към дома тръгват нови другари.
Към дома бавно тръгваш и ти.
Спираш само за миг на завоя -
ех и тая година ще си
ученичка, учителко моя,
първокласнице с бели коси!
УТРО
Всичко се повтаря по вълшебство -
пъстри черги есента тъче
и се вслушва българското детство
в ясното училищно звънче.
Сепва се сред есенна омая
плисната от слънце ранина
и като огромна класна стая
зашумява цялата страна.
Мъдрата си книга тя разтваря -
равнини, балкани, лесове.
Друмища се ширват - от букваря
до космическите светове.
Бий, звънче! Споявай труд с наука,
делото с безстрашната мечта,
както се спояват сърпа с чука,
както стиховете в песента.
Вис
набира
лястовиче ято,
вие се в бездънен небосвод.
Свежда клоните си до земята
ябълка, прекършена от плод.
Бий, звънче! Събирай ново детство,
твоят глас е майчински и строг.
…Всичко се повтаря по вълшебство.
И започва
първият
урок.
РУСЕ
През черни нощи и през бели дни
пътува неуморно Русе,
загледан в робско време, в изпитни
натам, към братята си руси.
В нозете му люлее се вълна
и като баба Тонка в мрака
стои със любещо сърце жена,
която вярва и очаква.
Води от чуждоземни брегове
примамват го със глас сподавен.
Но Русе вдига ръст от векове
на своя бряг висок и славен.
Пътува Русе в нашите сърца,
цъфти със празнични алеи
и с радостта на своите деца
цъфти, обича и се смее.
С очи, разтворени за красота,
с душа от слънце озарена,
пътува и остава в песента
от синята река родена.
„ДРУЖНА ПЕСЕН”
На композитора Георги Горанов
Във едно градче край Осогово,
във един бедняшки схлупен дом
в късна вечер грейна младо слово
и младеж зачете шепнешком:
„Дружна песен нек да екне,
песен, песен на труда…”
От едно градче край бяла Струма
като бяла птица полетя
непокорен глас, крилата дума.
С утрото роди се песента:
„О, вдигнете си челата,
роби, роби на труда…”
С утрото се вдигнаха малцина,
крачеха, опрели рамена,
да проправят през века пъртина,
да подеме цялата страна:
„Дружна песен нек да екне,
песен, песен на труда…”
БАЛАДА ЗА ВТОРИ ЮНИ
Време е!
Станете, братя мили,
поемете си дълбоко дъх.
Ставайте от братските могили,
ставайте от своя Ботев връх.
Стрелвайте се ято подир ято
през избистрения небосвод,
през родината си, за която
дадохте и младост, и живот.
Вдигайте се с рани от куршуми,
с болките на смазаната гръд.
Ставайте с предсмъртните си думи
вдигайте се от самата смърт.
Ставайте с безмълвната си вяра,
с мълниите в чистите очи,
с песента, която от буквара
до последния ви бой ечи.
Ставайте с главите буйнокоси,
с клетвата си в съдбоносен час,
вдигайте се с гневните въпроси
и с непримиримия си глас.
Спираме пред вашите могили.
Дирим с поглед Ботевия връх.
Време е.
Ще имаме ли сили
да застанем редом, дъх до дъх?
ПИСМО
На Дина
Неуморно вълните браздят океана.
На небето вечерница заблестя.
Аз ти пиша писмото си от Хавана
върху палмови живи листа.
Слагам в плика гласа на далечна китара,
зазвъняла под нечии нежни ръце -
една песен добра като приказка стара,
една песен туптяща като топло сърце.
Слагам в плика едно неувяхващо цвете,
взело острия мирис на южната нощ.
Слагам зряла огромна луна да ти свети
от тропичното чудо на звездния кош.
Тук е нощ, а при тебе денят вече шества.
Помежду ни, безкрайни пространства побрал,
океанът кипи… От Сиера Маестра
нито Струма ще видя, ни Дунава бял.
Но усещам дъха ти до своето рамо.
Тоя остров за тебе и мене открих,
той е малък - в сърцето побира се само,
той голям е - не сбира се в стих.
Върху свойто писмо вместо пощенска марка,
вместо кръгло клеймо и печат
аз поставям звезда ослепително ярка
от Хаванския звездопад.
ВАЛС
Всеки клон се е разлистил
всеки клон е нацъфтял
с моя първи и единствен
абитуриентски бал.
В своя кръг ме завъртете,
понесете ме със вас,
рокли бели като цвете,
нежен като ласка валс!
Нека разлюлян салонът
под нозете да трепти.
Над главите ни се ронят,
падат алени звезди.
…Посред валса ненадейна,
тихо-тихо запълзя
и на миглите ми грейна
неочаквана сълза.
Тя потрепва, тя ме пари
и през нейния кристал
вглеждам се към вас, другари,
и към тебе, шумен бал.
Нека, нека се насити
моята душа докрай.
Над липите, над мечтите
вредом властва месец Май.
Ще ни поведе южнякът
в градове и по села.
Нови пътища ни чакат,
нови срещи и дела.
И ще има пак простори
и добро небе над нас.
Но нима ще се повтори
тази нощ и този валс?
Ще остане все разлистен,
с дъх на люляк разцъфтял,
моят първи и единствен
абитуриентски бал.
КИТКА С ЧЕТИРИ СТРЪКА
І
Много песни родината има.
Като бисерни бистри реки
те се втурват през весела зима
и през пролетни млади лъки.
Те се смеят
със жаркото лято,
разлюляват небесния свод.
Те се стрелват
със щърково ято
и се свеждат
от есенен плод.
Аз ги слушам, щастлив и прехласнат.
Светли песни на светла земя
във сърцето ми падат и раснат
като житени златни зърна.
ІІ
Моя Българийо, родна страна,
както сърцето ми,
ти си една.
С тебе и в празник, и в делник ще бъда,
с твойта похвала и с твойта присъда,
с твоята гордост и с болките твои,
с древни юнаци и с нови герои.
Твоята младост у мене е жива,
твоята песен у мене попива.
С нежност и слънце от тебе огрян,
зрънце съм аз върху твоята длан.
Мила Българийо, родна страна,
както сърцето ми,
ти си една.
ІІІ
Ален мак е цветето, което
силните си листчета разпери
и огря в очите и в сърцето
комунисти,
комсомолци,
пионери.
Приюти ги бащината стряха -
сводът над България надвесен.
Стъпките им във една се сляха,
гласовете им - в могъща песен.
Над главите им като жар-птица
жарко знаме в слънцето се мери
и повежда живата редица -
комунисти,
комсомолци,
пионери.
Те вървят, опрели рамо в рамо,
гръд до гръд в далечния си полет,
дъх до дъх в дихание голямо.
А пред тях
лети
самата пролет.
ІV
България
по име
ме повика
и в пъстрия си свят ме залюля
от пещерната глъб на Леденика
до ведрите крайдунавски поля.
Във Янтра търновските къщи раснат,
поели вековечния си път.
В една долина розите не гаснат
и в капчица уханна се топят.
Шуми морето Черно с бяла пяна.
Понася Струма облаци от цвят.
От вик юнашки люшва се Балкана,
от млади гласове - Димитровград.
Къде, къде е твоето начало,
родино моя, ненагледен край?
Сърцето ми България е сбрало
и няма тя
начало,
нито край…
