ПАТРУЛИРАЩИТЕ КОННИЦИ
Както бяхме седнали във фоайето на известен лисабонския хотел, видяхме как отдалеч, изчаквайки за асансьора, ни маха млада жена, види се, спътницата на професора от столичен университет, с когото случайно се бяхме запознали на рецепцията. След година и половина пандемията още не се беше разминала и тук продължаваха да се изненадват на малцината българи, дошли от другия край на Европа. Ваксинирана и подготвена за изпитанията на съдбата, тази симпатична двойка напомняше на двата бели гълъба, кръжащи над паметника на Маркеш де Помбал, когото можехме да наблюдаваме през стъклата. А разказът на професора беше колкото странен, толкова мъдър и поучителен.
***
„Къде сте хукнали по панаири и изложби, не виждате ли, държавата се тресе, хората скандират по площадите, протести, пандемията се шири, а вие чак за другия край на Европа сте се запътили” - промърмори касиерката на факултета, докато броеше скромните банкноти за командировъчните на групата, определена за предвиденото по проекта пътуване.
И по целия път до Терминал 2 на софийското летище, а сетне и в салона на самолета, докато погледът ми се рееше над безводни плата и пустинни местности, а някакви ивици на реки прорязваха жълтеещите равнини, продължавах да усещам очите на възрастната жена, забити в слепоочията ми.
Останалите ми по-млади спътници вече бяха задрямали; трудно е да летиш на десет хиляди метра нависоко призори сред белите преспи на облаците, докато другите на земята сладко спят или се стягат за уморителния и напрегнат делник. При това маската ти е на лицето и се чудиш дали няма да се задушиш в иначе сладката дрямка на път за Франкфурт, а оттам към брега на океана, когото всички край мен отдавна бленуват. Те нямат угризения, искат нещо ново да видят, да докоснат с очите си света, а щом и най-скромните възможности се отворят, биха заели пари от приятели, за да доплатят стаята в хотела, разходите за храна, метро и автобуси, и разни дребни разходи; защото колко му трябва на човек, дори и да се стиска по пътя, по-добре е, отколкото да кисне в свирепата жега на столичния град, сред задръствания, блокади на кръстовища и няколкомесечни безплодни пориви, с наивните надежди, че нещо може да се промени в свирепия вълчи свят на новия живот. А него добре го познавам, още в деветдесетте на миналия век, при първия огромен митинг, с разветите знамена на надеждата, но и с недоимъка, празните рафтове на магазините, купоните, рекета на мутрите и силовите групировки. И още митинги, протести, ярост и развети национални трикольори по площадите бях преживял, крещях против корупцията и олигарсите, и много пъти сменях разочарован работа, и се местех ту в провинцията-ту в столицата, нали рано или късно ставах неудобен. Но годините, господа, си казаха думата и днес, с посребрели коси, с все още стегнато тяло и скромни евро банкноти в джоба на ризата, ограден от доверчивите лица на младите си колеги, щях да попътувам към далечната и бленувана синева на океана, към онзи град с чужда реч, който ме успокояваше дори в дни на тъга, самота, разочарование…
Нима исках да спася и себе си, и тези млади преподаватели поне за малко в дните с уплашени и все по-затварящи се в себе си хора, с хилядите странящи един от друг непознати, с освирепяващите по улиците, с разтворили лакти в автобусите, с навъсените и зли лица, сякаш изправени пред края на света…
За какво бяха всичките ми усилия? Да бях поел отдавна натам, където хората поне получаваха прилични доходи и можеха да се порадват на света, да пътуват, да снимат, да пишат… Какво му трябва на човек? Вярно, и в държавата, откъдето идвахме, беше време най-сетне нещо да се промени. На техните години смятах, съм станал част от тази промяна, после се заредиха разочарования, дойдоха и раздели със скъпи на сърцето ми хора, сам отново и отново трябваше да изпивам докрай горчивата чаша; нима не ми се полагаше да се докосна до нещо красиво, кротко, безметежно, а и ново тук, сред мекия покой на онези великолепни паркове, градини, шадравани, дворци и музеи, край площадите на великата река Тежу, изпъстрена с яхти подобно на бели чайки, запътили се към естуара, откъдето започва великият и безбрежен океан…
С такива мисли гледах през илюминатора облаците и когато най-сетне започнахме да се спускаме към летището във Франкфурт, се зарадвах на широките магистрали, огромната река, огромните високи сгради, забити сякаш от невидима ръка. Престоят с прикачването беше само час и в краткото време трябваше да побързаме към ръкава - вход за следващия самолет, до него трябваше да се доберем едва след километър коридори с малките куфари ръчен багаж, оглеждайки се за електронни табла. Летището, колкото и да бе кръстопът за множество полети, сега изглеждаше някак уморено и пусто без обичайните многобройни пасажери; вместо тях по-нагъсто бяха разположени служителите с предпазни шлемове, напътстващи случаен пътник да постави незабавно маската си или отвеждаха заблудил се пасажер. Нямахме време дори за кафе, а в полето от София бяха раздали само минерална вода и младите ми колеги все още пускаха хапливи реплики по адрес на авиокомпанията, че съвсем е закъсала, щом минава с по една студена…
Веднага щяха да ги опровергаят. Щом се качихме на самолета за Лисабон, стюардеси с широки усмивки започнаха да раздават кафе, сандвичи и соковете, а и гледката през илюминаторите ставаше все по-пъстра, някак синьо-зелена - летяхме над Средиземно море, над зелените гребени на планини, аеробусът се провираше през ослепително къдрави и искрящи от снежна белота облаци; реки се виеха сред пожънатите посеви, докато накрая застинахме над Океано Атлантико.
Тук пилотите, види се, по предварителен сценарий, извиха плавно самолета, за да застине над естуара на река Тежу, мернаха се отдалеч познатите очертания на Лисабон, мостът „24 април” и в далечината още по-дългия му събрат „Вашку да Гама”, под самите криле вече беше могъщата фигура на Христос Властителя, отвисоко младите ми колеги снимаха Паметника на първооткривателите, манастира „Жеронимуш”.
- Господи, толкова е хубаво, че ще се разплача! - шепнеше кестенявата асистентка от съседната катедра, която в последните месеци работеше неотлъчно до мен в кабинета ми по проекта. И ето, макар и със скромни средства, и дори с подкрепа от заплатите ни, той се осъществяваше…
Самолетът се спускаше все по-ниско над лисабонските квартали, над базилики, площади, булеварди с корони от палми и някакви екзотични дървета, над Праса ду Комерсиу с фигурата на конника-крал Дон Жуао I, недалеч от Праса Росио, Площада на реставраторите, с криле почти облиза крепостта „Сау Жорже” и накрая изви към Парка на нациите с Планетариума, за да се приземи меко на летище „Портела”. Колкото и пъти да бях виждал тази гледка, отвисоко тя всеки път си оставаше неповторима. Накрая, при изгасянето на двигателите, пасажерите възнаградиха екипажа с ръкопляскания. С тях, протегнала над седалката длани, пляскаше и Диана. Едва сега забелязах, че има хубави ръце. Очите й святкаха с онзи огън, който като че ли и аз на времето притежавах, и всеки път сякаш наново се раждах… Косите й искряха на слънцето, което надничаше през илюминатора, тялото й потръпваше. Боже, дори само това, че един млад човек може да зарадваш, си струват месеците усилия, безсънните нощи.
На изхода на летището ни чакаше трансфер, микробус щеше да ни отведе към полупразния хотел. На рецепцията се зачудиха, че чак от България пристигат туристи, които не се боят от пандемията, разпределиха ни в единични стаи, а такива този път имаше достатъчно, и след указанията ни пожелаха приятен престой. Обясних, че в края на август сме дошли да посетим „90 anos FEIRA LIVRO Lisboa” - деветдесетото издание на лисабонския Панаир на книгата, който още заранта щеше да отвори врати и за стотици гости, а и за любопитни любители на нови и непознати четива, прелетели от другия края на Европа.
И дългоочакваната сутрин дойде. Закусвахме в празния ресторант на хотела, който някога се пръскаше по шевовете от ранобудни обитатели. Всичко за закуската се носеше опаковано, дори и цитросовите плодове, неизменна част от ястията. Сега, без хорското оживление, с маските на мълчаливите сервитьори и необичайната тишина, едва-едва пропъждана от носталгични фадо изпълнения, салонът сякаш тъгуваше и същевременно се радваше на малката българска група, докато ние си допивахме кафето и хапвахме припечени филии с бъркани яйца и пържен бекон, тукашен хотелски специалитет.
Побързахме да излезем на чист въздух. Паметникът с внушителната фигура на Маркеш де Помбал, зареял поглед в бъдното, ни накара да се извърнем. Бели гълъби кръжаха над монумента и площада, сякаш ни кимаха отдалеч. Поехме първи към току-що отворените врати, оглеждахме павилионите с книжна продукция на португалски и чужди издатели, библиотеки, книжари, някои дошли и през океана да покажат нови издания. И както вървяхме по павираните алеи на парка „Едуардо VII”, внезапно зад нас се чуха конски копита. Извърнахме се, бяха двама униформени. Поставили предпазни маски на лицата си, те яздеха бавно и ни оглеждаха. Види се, нямаха забележки, всички носехме маски срещу проклетия вирус, а и спазвахме дистанция един от друг.
Конниците от охраната приблиха и успяхме да ги разгледаме, единият бе добре сложен мъж към петдесетте, с кепе и бинокъл в ръка, широк колан на кръста и уверено вкарани в стремената ботуши. От време на време обхождаше с бинокъла огромния парк с десетките павилиони, които трябваше да наблюдава, види се, на длъж и на шир. Другият конник бе слаб и елегантен. С небрежен жест отмести кепето си и разпиля коси върху раменете, съвсем като моята спътница в самолета. Леко плясна по гривата своя кон и той покорно мина с кротка походка край нас. При разминаването видяхме, че е млада жена в униформа, необичайно изглеждаща върху седлото. Тя свали наполовина бялата си маска и забелязахме лека усмивка в крайчетата на устните й.
Диана, ентусиазираната асистентка, която най-много ми даваше рамо за осъществяването на проекта, а още повече и за самото пътуване до Лисабон, леко ме побутна и се засмя:
- Професоре, грациозната дама не ви ли заприлича на амазонка в местна униформа!? И с тази бяла кожа, колко много се различава от мургавите си колежки долу при портала!
- Да, така е - кимнах дружелюбно. - Добре че езикът ни е труден и няма да ви разберат. Но все пак да внимаваме, лисабончани знаят и други езици освен английския. Нали?!
Младата жена леко се приведе над гривата на коня си, сякаш опитваше да оправи юздите, сетне постави маската само пред устните си, а погледът й беше вперен към двама ни с изражение и загадъчна усмивка, с което сякаш ни даваше някакъв знак. С Диана се погледахме.
Ездачката отмина, но при разминаването показа ясно лицето си, в което имаше някаква особена радост, сякаш се срещаше с много близки хора. Дружелюбни, но и малко особени са тези португалци, продължих да си мисля, заслушан в равномерните, чаткащи по ситните калдаръмени блокчета на алеята конски копита.
Диана изглежда не мислеше като мен. Дръпна ме за ръката, после посочи към дамата на коня, после огледа и конника, избързал пред нея и промълви едва чуто, със замислен поглед: „Само че, професоре, тези двамата са ми познати от някъде, но защо точно сега всичко ми е тъй размазано пред очите и не мога да включа този мой екран на спомените…”
- Защото, Диана, когато се съберат ужасно много впечатления, мозъкът има нужда да си почине. Хайде, не се напрягайте повече, а погледнете каква великолепна продукция от детски издания ни показват приятелите от Бразилия…
Така се опитвах да отвлека Диана от мислите й, а тя продължаваше да нарежда едва чуто, по-скоро на себе си, че тези двамата на конете са й познати, а споменът е твърде осезаем, обаче не идва изцяло и наведнъж, а само я тревожи и едва ли ще й даде покой, ако не си спомни…
Останалите от групата ни вече се бяха запътили към Жардим Ботанико - ботаническата градина на парка „Едуардо VII”; още по време на закуската в хотела се уговорихме, че първо там ще направим посещение, преди да дойде обедно време и експозициите на всички книжни павилиони да заработят с пълна сила за стотиците читатели и гости. Може би щяхме да присъстваме на някоя от срещите с португалски писатели, които обещаваха да раздават автографи на книгите си. Но сега бе редно да се насладим на непознати растения и редки птици край живописните шадравани и изкуствените потоци с бистра, бликаща сякаш от планински скатове вода.
При входа на ботаническата градина с бюста на английския крал Едуард VII, посетил в началото на ХХ век португалската столица и станал вдъхновител за нейното изграждане, имаше езеро, из което пърхаха птици и разплискваха някак игриво и грациозно водата, сякаш улавяха любопитните ни погледи. Поехме по алеите под покритита с просторни навеси Жардим Ботанико, снимахме редки тропически дървета и растения, водоскоци, езерца с патици и още някакви чудати водни птици, обагрени в пъстри цветове, а Диана вървеше неотлъчно до мен и продължаваше да говори тихо, повече на себе си, че двамата униформени на конете са й познати, при това от България, и колкото и да не ви се вярва, господин професоре, все пак имате думата ми, дори и съм готова на бас да се хвана, че са от моя скромен провинциален град, отстоящ на цели двеста километра от София, обаче какво търсят тук и при това на коне, със солидни униформи на лисабонските служби, отговарящи за обществения ред, това не мога и не мога да проумея.
Възразих, че е твърде възможно хората по света да си приличат, за пример прочетете романа на португалския писател и Нобелов лауреат, покойния Жузе Сарамагу, който ни представя великолепна драматична история за двойник, при това с послания към забързания съвременник, който тъй е обсебен от себе си, та не вижда колко е сходен забързания му делник с човек, когото дори и не е виждал; и какво би се случило наистина, ако все пак срещне непознат, буквално прекопиран по образ на самия него, и колко опасно би било това при внезапни обстоятелства и още по-неочаквани, дори съдбоносни решения…
Сред тия мои не съвсем ясни разсъждения Диана ме помоли да поседнем на пейка до малък водоскок и отново се зае да ме убеждава, че е чела романа и онази хипотетична история с двойника не би могла да има нищо сходно с евентуалната й среща със съграждани, пък било то на другия край на Европа. При това този, по-възрастният конник, тя го е виждала в една необичайна ситуация, която много иска поне на мен да разкаже, тъй като се знае, че наред с другите си професионални качества моя милост е и великолепен слушател, умеещ да прояви разбиране и съчувствие към свой по-млад колега…
Заслушан в ромона на гласа й, който се сливаше като някаква красива музика в едно с мелодията на водоскока и пърхащите в езерцето птици, кимнах и я помолих да продължи.
Чувството на споделянето ми бе познато след години на неразкрити чувства, разочарования, раздели, самота.
Нямах смелост открито да кажа на Диана, че не би получила мир в сърцето си, ако не размени с друг, на пръв поглед случаен човек, своята тайна. Разбира се, това е опасно начинание, затова споделящата трябва да се отърси от всички предразсъдъци на събеседника - възраст, пол, йерархия и да започне своя разказ. Тук, на пейката до водоскока в дъното на Жардим Ботанико. Едва тогава споделянето би могло да се превърне в друго чувство, което човек на моите години не би могъл и пред себе си да признае. Това е насърчително, особено когато симпатична млада дама е на път да изповяда мисли и да потърси упование в събеседника, което пък би могло да се окаже насърчителна причина за неочаквано сближаване или там на каквото би могъл да се надява мъж с посребрели коси, макар и все още добре сложен, със запазения притаен огън на тялото, който би могъл да се разгори, защо пък не…
Какви си ги мисля, тя търси съчувствие и съпричастност, а вместо нея се навивам за неща, които само в едно разпалено въображение биха могли да си проправят място.
Тук Диана прекъсна разсъжденията ми и гласът й заромоля, омесен с музиката на водоскока:
- Не ви ли се струва, че младата жена върху коня приличаше на амазонка?
- Ще се съглася, че е така - кимнах. - Лисабонска амазонка. Само че не е мургава, а лицето й е като онези бели облаци над река Тежу…
- Да беше свалила докрай предпазната си маска… Когато мина край нас, тя сякаш чуваше и разбираше какво си говорим за нея…
- Така ви се е сторило. На чужда земя съвпаденията имат вече някаква друга стойност.
И все пак, тя имаше същата стойка, коси, тяло и лице като онази моя съученичка от гимназията, която, придружавана от баща си, ходеше на хиподрума да язди. Самата тя ни канеше, вземах някоя приятелка и отивахме да се наслаждаваме на конете, на ездачите, които минаваха в лек тръс по поляната, която заместваше манеж. Радвах се на тези часове, и дори тайно завиждах на момичетата, които се обучаваха в езда. А тази моя съученичка от гимназията идваше с баща си всяка събота и с месеците ставаше все по-добра на седлото. Само как стоеше на седлото, истинска амазонка! С изпънато тяло, леко приведена, дъвсем като младата жена на коня по алеите на парк „Едуардо VII”…
- Обаче момичето от гимназията ви е българка. Това ми напомня, че преди векове назад нашите млади жени също са били на кон, когато са пресичали Дунав и са кръстосвали на длъж и на шир днешните ни равнини…
- Колко сте романтичен! - погледна ме тя и с интерес заби очи в тялото ми, което, струва ми се, ставаше за пръв път от съвместното ни пътуване през тези два дни. Какво ли щеше да означава това…
- Бащата на съученичката ми, който впрочем удивително прилича на патрулиращия конник по алеите на книжния лисабонски панаир, яздеше като истински състезател… - продължи тя, като продължаваше да ме изучава с дълбоките си кафяви очи. - Беше офицер и някакъв малък шеф на полицията в градчето ни. Хората говореха какво ли не за него; имал награди от конни състезания, обичал много да угажда на дъщеря си, но не пропускал и своя кон…
- А съпругата му? Тя къде е в тази история…
- Тя… Беше ги напуснала отдавна. Живееха сами и ездата на баща и дъщеря се оказваше някаква тяхна разтуха. Нещо като придобит през годините навик. Е, поне повечето ни познати мислеха така.
- Но?… Какво се случи с тези двамата?
- Ще ви прозвучи невероятно, но един ден, когато всички гимназисти бяхме на дискотека, в изпълнения с цветни светлини салон влезе същият този господин, уж да види дъщеря си, която празнуваше рожденния си ден с нас…
- Какво толкова?! Всеки родител би го направил. И би поднесъл подаръка си пред всички, тъкмо да й повдигне духа и самочувствието пред съучениците.
- Познахте, направи го. И ние ръкопляскахме, сетне започнахме да танцуваме и забравихме за него…
- Е, млади хора, дошли да се веселят…
- Но не беше никак нормално това, което последва. Нали ви казах, че след дъщерята имаше още едно същество…
- Говорите за коня!
- Точно така. И на финала на песента, която бавно заглъхваше от апаратурата, по стъпалата отчетливо проехтяха копита. Бащата въведе коня бавно, приближиха към бара и му поръча кофа кола, а за себе си халба бира!
- Шегувате се!
- Нищо подобно. Конят изпи цяла кофа с кола, скромният иначе полицейски шеф глътна бирата си, сетне помаха на дъщеря си и на нас, които крещяхме от възторг, и двамата, имам предвид човек и кон, бавно поеха към изхода…
- Звучи невероятно кон да пие кока-кола - усъмних се.
- Напротив, това си е факт, отразен и в местните медии. Конят бе научен от стопанина си на всякакви глезотии. Дори повече от тези, които прилагаше спрямо своята дъщеря.
- Но изглежда историята не свършва дотук!?
- Отново познахте. Още на другия ден гръмнаха и столичните медии, тъкмо бяхме в зората на демократичния преход. И за да избегнат скандала, големият областен шеф уволни конника от дискотеката. Писаха в пресата, наказанието било заради превишаване на служебните задължения…
- Не вярвам обаче смелият господин да е останал дълго безработен.
- Точно така. Намерил си работа в международния терминал на софийското летище като охранител, а след бала ни дъщеря му тръгна с него. Казаха, записала се да учи, но къде и какво, не научихме. Разбра се само, че при една акция на летището спасил важни документи и пари на някакъв португалски дипломат, който за благодарност му уредил добра работа в чужбина. Е, така говореха хората от градчето. После нищо не се чу ни за бащата, ни за дъщерята…
Унесени в разговора, бяхме станали и бавно приближавахме към изхода на ботаническата градина. Зад нас вървяха останалите от българската група. Вляво от изхода беше широкото езеро, в средата на което, върху малко островче, оградено с бели камъни, бе разположена скулптура на полугола млада жена. Все едно си почиваше след уморителна езда. Извърнахме глави и поехме към близкото кафене с неколцина маси на открито.
- Кафето е от мен! - обърнах се към останалите. - Ние сме първите посетители на „Парк Централ”, а той е на стратегическа позиция спрямо самите павилиони с книгите. Може и отново да зърнем яздещата португалска амазонка…
- Нищо чудно… - усмихна ми Диана и едва сега забелязах, че има и красиви черти на лицето, които ми бяха убягнали. И тези изразителни, пълни с някакъв дълбок копнеж очи, които продължаваха да ме изучават. Дали пък не си въобразявах…
Настанихме се на масите с големи сенници, които пазеха и августовска жега, бавно настъпваща откъм река Тежу. Веднага ни обслужиха. Към поръчката добавиха и по каничка мляко. Зад кафене „Парк Централ” се простираше поляна, а в края бяха наредени дълги метални огради, върху които имаше изправени огромни пана с реклами на португалски издатели. Едва забележим вход позволяваше да се премине към павилионите с книжните експозиции на парка.
Вдигнах очи и видях същите охранителни конници, които преди повече от час бяха минали край нас. Те приближаваха към кафенето и ни забелязаха, но не се впечатлиха. Пъргаво се смъкнаха от седлата и привързаха конете към два от пилоните, крепящи крайните сенниците, сетне седнаха на отдалечена от групата ни маса и свалиха предпазни маски, край тях нямаше други клиенти. Поръчаха си кафе, сок и традиционния португалски сметанов сладкиш - паштел де ната.
Докато патрулиращите конници бавно и с наслада отпиваха от кафето и хапваха от десерта, Диана ги наблюдаваше с широко отворени очи. После ме дръпна за ръката. Мъжът, който изглеждаше на не повече от петдесет, кимна на младата ездачка и стана, пристъпи към задницата на коня, смъкна малка бяла кофичка, после направи знак и подвикна леко: epregаdo da mesa! Сервитьорът услужливо пое симпатичния малък съд, а конникът седна на мястото си. Скоро младият емпригаду да меса се завърна, показа пълната с някаква тъмна течност кофа и по знак на патрулиращия мъж в униформа я поднесе на коня му.
- Обзалагам се, че пие… - скочи Диана и от възбуда хвана дланта ми. - Сещате ли се?…
- Види се, имаш среща със земляци, за която и не си предполагала! - минах най-после на „ти”.
- Не може да бъде! - вцепени се тя и продължи да ме държи за ръката, без да усеща, сякаш търсеше някакво потвърждение на съмненията си.
- Обаче си е факт. Навиците трудно изчезват, дори и да отидеш на другия край на Европа, дори и години да минат.
- Какъв послушен кон! - обади се колега от групата. - Обаче той… той пие кока-кола!
Останалите ни сънародници наскачаха, за да гледат невероятното събитие, извадиха мобилни телефони и захванаха да снимат, като възклицаваха и говореха на висок глас. А Диана най-сетне пусна дланта ми и скочи:
- Хрумна ми нещо!
- Дали обаче идеята е добра?… - опитах да охладя ентусиазма й. Какво ли бе намислила… Но тя не се сдържа, полуизвърната като красивата мраморна статуя на острова в езерото при Жардим Ботанико, размята дълги кестеняви коси и изкрещя:
- Който освен нас тук се чувства българин, моля да си вдигне ръката!
Двамата униформени в дъното на заведението се ослушаха и спогледаха. Изглеждаше, че се двоумят.
- Невероятно! - изкрещя Диана, извърната към нас. - Видяхте ли, те разбраха какво им говоря…
Просто случайност, може да са научили по някоя нашенска дума, минават туристи от цял свят - възрази колегата, който се бе обадил преди малко. - Пък и тук повечето служители са полиглоти, какво има за чудене.
- Не е случайност, дами и господа! - надигна се патрулиращият конник и произнесе думите на чист български думите си, което ни втрещи.
След него и младата жена, напомняща на амазонка върху коня си, стана и приближи няколко крачки, впери дълбоките си очи с цвят на синевата над река Тежу, после се обърна към спътницата ми:
- Добре дошли в Лисабон. А вие сте Диана, нали? Е, някога учихме в една гимназия. Мина много време. Важно е, че ви разпознах!…
- Такава си е тя, дъщеря ми! Има око на амазонка! - прекъсна я патрулиращият конник. - Чудихме се много дали пък не ни се е счула нашенска реч, после решихме да свърнем към вас… Да, хубаво е да срещаш българи, пък било то на другия край на Европа. Стопля те отвътре и забравяш…
Макар да пазеха дистанция от групата ни, той махна към сервитьора:
- Сеньоре, за двамата мъже тук от мен по халба сервежа, а за дамите, разбира се, портокалов сок, прясно изцеден, придружен от пащел де ната! И едно българско наздраве за добре заварили…
После часовете се изнизаха неусетно. Сложили предпазни маски, двете някогашни гимназистки не се отделиха една от друга. И ние скъсихме дистанцията. Заедно с колегата от групата докосвахме с огромните си халби бира чашата с портокаловия сок на дисциплинирания патрулиращ конник и се радвахме как очите му греят като слънцето, прозиращо весело през палмите.
Едва вечерта Диана пожела да ми разкаже за невероятните премеждия, през които бяха минали двамата патрулиращи конници, за да се установят на брега на Лисабон. Само че това тя искаше да стане пред бутилка вино от региона на Алентежу, при това в моята стая. Погледът й искреше с онази особена светлина, която излъчват красивите млади жени, когато искат да се докоснат и дори надълбоко да проникнат в гърдите ти, само с едни големи и изразителни очи, търсещи взаимност и топлина след хиляди километри на очакване.
Щяхме да останем без останалите любопитни спътници от групата, които си допиваха халбите със сервежа в лоби-бара на хотела. Почти едновременно вдигнахме чаши с Диана и едва сега забелязах как тя, изправена пред огледалото с леко разголено рамо, и амазонката върху коня, поразително си приличаха. Липсваше им само по лък, колчан стрели и безкрайна българска равнина. Как не бях го забелязал…
През тази дълга и невероятна нощ щях да науча и други тайни. Поне до края на пътуването ни колегите ни нямаше да се усетят за случилото се в стаята ми, а след това, каквото е речено. Може пък на сребреещите ми коси най-сетне щеше да им провърви. Някой да ги разрошва в полунощ, което си е невероятен късмет. Дошъл направо от провидението.
***
През тези дни Лисабон, изпразнен от туристите, но пък някак разведрен с павилионите, щандовете с хиляди илюстрирани книги и минаващите край тях хора от близо и далеч, правеше града някак по-благ, по-спокоен и дори пощаден от свирепата епидемия. В един следобед с Диана прескочихме дори до плажа на Санту Амару, недалеч от курорта Кашкаиш, потопихме се в прохладните води на океана, но той не ни отрезви, тогава тя отново се отпусна в ръцете ми, а вълните милваха разпилените й като нежни водорасли коси. Почти не говорехме. Океанският шепот и безбрежната му шир ни бяха достатъчни.
Когато се завърнахме в София, в средата на следващия месец по новинарските медии се чу за нова вълна, заливаща с щама на вируса западния край на Европа, пламнала и из големите португалски градове. С Диана неволно се сетихме за двамата патрулиращи конници из лисабонския парк „Едуардо VII”. За очите и лицата им, малко тъжни при раздялата с групата ни. И отново си представихме протегнатата ръка на ездачката, махаща ни от края на парка за сбогом.
В този миг си пожелахме всичко, навред, чак до Океано Атлантико и много отвъд безбрежната му шир, да отмине, сякаш никога не е имало нито вируси и карантина, нито изпитания и умиращи хора. И отново с моята Диана да се върнем там, където започна всичко.
