Диана Димих

Из „Сторих път на заек” (Миниатюри в проза), „ЕСЕКСЕС Пъблишинг”, С., 2021

СИНЬО

На Митко Тотев

В тази късна есен алеите изглеждат разширени - с оголели над тях клони. На пейка в Борисовата градина доближихме китарист с микрофон и уредба за оркестров съпровод. Наблизо - кутия за онези минувачи, които са склонни да прекъснат съботната си разходка, оценявайки гласа му. Да поспрат и послушат или мимоходом да пуснат монета, банкнота.
Последните сухи и хладни предзимни дни. Дървесните корони над пейката поемат звука, задържат го, придават му нови модулации и го пускат плачевно в сърцата наоколо. Черни, нагънати клони - японска графика. Музикантът докосва струните, гласът му се плъзга по тях, тихичко простенва, глъхне, вълнува. Руската песен на Любе „Позови меня” не ни дава да отминем. След крайните акорди - поклон пред кутията за дарения, което си е поклон пред певеца. Той благодари. Нататък ни изпровожда английска мелодия. На връщане, след дългата разходка, свойски му кимваме. Спира ни непозната нашенска песен: ерген на кон буди задрямала в тревата мома - да не опали слънце бялото й лице. Следва „Ваше благородие” на Булат Окуджава. Забавят крачки и други като нас, привеждат тяло пред кутията, пред гласа.
Харесвам есенните багри - жълто до кафеникаво, оранжево и керемидено до прегоряло зелено. Но сега почти ги няма. Само тук-там надвисват сводове пожълтели корони на стари дървета - златисти ореоли. Скоро очите ми ще си почиват и сред белотата на снега. Колкото и да обичам небето с бездънната му синева, синьото в дреха не ми допада. Студенее. Прави ме бледа. Потръпвам от него. Днес и небето е сивкаво, дори синьото е избягало над мътните облаци.
Оглеждам певеца. Оваляна скиорска лента на челото, току над очите. Проредяла коса на около 40-годишен, невисок мъж. Музикантската школовка умело движи пръстите, но не това задържа слушателите. Една душа витае над струните, един артист изтръгва от тях затрогващи звуци, подлага ги на гласа и като ездач го извисява в тенорова гама, после му дърпа юздите и го приглушава баритоново, интимно прошепва на всичко наоколо - на хора, дървета, облаци - душа в душа. Това, точно това спира минувачите, свити в шалове, ръкавици и вдигнати яки.
Едва сега се вглеждам в дланите и пръстите на музиканта. Посинели, чак морави. Как ги размърдва в този студ? Откога ли седи на пейката? Ние ходим бързо и пак на моменти потръпваме, а той не е станал от часове.
Разбрах защо не обичам синьото. Цвят на вледенените пръсти, които дърпат струните в края на ноември. За да създадеш нещо красиво, минаваш през страданието…
Мелодични песни, препасани с бледа, сивкава лента, превързана с премръзнали пръсти - предколеден дар за нас, слушателите.

——————————

ИЗГРЕВ НАД РЕКА ВЕЛЕКА

Ранното ставане е преоткриване на света. Този изгрев доказва, че Земята няма нужда от нас, от погледа и оценката ни. Дали белее зиме или ръждавее наесен - все е хубава. Независимо от присъствието или отсъствието ни. Ние сме тези, които се нуждаем от природата и необяснимото й чудо. От морето, реката, небето, слънцето, месечинката, простора и любимите хора до нас. Не само като част от пейзажа, а като ключ към емоциите и откривателството - на себе си и съобществото с огромния, загадъчен и неповторим свят…
Затова нощем гледай примигващите звезди, а не мижавото цветно осветление-затъмнение в бара. Така, чрез звездното небе, осъзнаваш вечността и безкрая, в които можем да оставим и своята малка следа - светлинка, която да пътува и след нас. Всеки сам решава дали има потребност от това. Или да се превърне в изгоряла цветна лампичка, някъде там, сред другите, в гирляндите от отминалия празник…

——————————

ХРАНИТЕЛНАТА ВЕРИГА

Гладните дребни врабчета и милите сиви гугутки всички ги обичат, защото са беззащитни.
Гълъбите - нахални, бързи, силни - нападат бедните гугутки, пъдят врабчетата и изкълвават всяко тяхно зрънце.
Черните гарги из града - непохватно едри, клюнести, грачещи - всеки се извръща от тях с отвращение или им шътка, защото разгонват гълъбите и гугутките и лакомо грабят всеки залък, дори трошиците на малките врабченца.
А когато ние, хората, сме дръзки, груби и с габаритите и наглостта си плашим всичко по пътя си, когато изяждаме и изпиваме колкото за петима дребни и бедни… Когато имаме дълги носове като клюнове и ги завираме в чуждата паница… Когато с апартаментите, вилите, джиповете, лимузините, яхтите, самолетите, джетовете и глезотиите си заемаме на земята място за три села… Когато с образованието, знанията и машинациите си не само не помагаме - вредим на хората… Когато с изказванията си грачим грозно, омразно и гневно налитаме околните…
Тогава какво?
Къш! Къш!

——————————

МИСЛИ ЗА БАЛОНА

За да изживееш нещо неземно, трябва да стоиш над ежедневната баналност. И да си готов да останеш във въздуха дори след приземяването. С тихата усмивка на щастието, че си летял. Въпреки прозрението, че заедно с теб, крилете ти са издигнали нагоре и раздут балон. И ако той се е разхвърчал на парчета, падайки с трясък, гняв и омраза, когато се е спукало самолюбието му, поне е станало ясно, че е обичал най-много себе си. За него твоята енергия е била само скоростен лост, сенчест навес и гарнитура на собственото му безценно „аз”.

——————————

СТАРИ ПЛЕТКИ

Мнозина имат живот като пуловер от домашна прежда - с конци от разноцветни кълбета, остатъци от стари плетки, снаждани, навързвани, разплитани… Отломки от спомени за минала цялост.

——————————

СЛУГИНЧЕ

В Националната галерия за чуждестранно изкуство в София има портрет от Христо Станев „Слугинче” (1934).
Това тъмнолико, одухотворено девойче със средиземноморска хубост, със сигурност можеше да е инфанта от прочута европейска династия. С такова подкупващо чисто, красиво, открито и умно лице, пред прага на женствеността… Стига да беше с дантелена рокля, заровило нежни пръсти в козината на породисто куче пред камината. И ако художникът беше прославен чужд майстор на четката. Тогава портретът щеше да завоюва световна известност.
А нашето момиче от миналия век най-много тайно да червенее от задевките на господаря си, ако не и нещо повече. И да си остане слугиня, дори след като я задомят. Ще свежда глава над тенджерата в дома на мъжа си, докато повехне. Макар с такова благородно изражение да е достойна за наследница на влиятелен трон.
Само съдбата решава кой къде да се роди - в колиба или в дворец.
Пък и да изглеждаш - не значи да си…
Не се отнася за инфантите. Тогавашните и днешните. Дори да не изглеждат, потеклото ги прави… да са. Поне в преструвките на околните.

——————————

КУЧЕШКИ ОРКЕСТЪР

През деня от време на време се дочува кучешки лай - при минаване на пътник край оградата, каруца, бездомно куче или вмирисан клошар.
Но по залез е друго. Целият квартал край вилата ни ечи от техния лай. По този кучешки оркестър разбирам, че идва краят на светлия ден. Всяка вечер към мръкване едно от друго се палят, надлайват се. Дават си някакви техни знаци - да се сбере глутницата, макар че са заключени по дворовете. Кръвта на вълка кипва в тях. Открай време мракът е време за дебнене и нападане. В хор се джавкат привечер, когато дивото в тях се изостря. Загряват за свирепия нощен скок към гръкляна на плячката. Атавизъм. Макар да са на ясла при господаря си, по древен ловен инстинкт се възражда онова пранаследство, запазено под козината им - от вълчите времена.
От сивите предци.

——————————

НА ПЛАЖА

Бях на море с голяма компания. Познати от близка квартира идваха при нас на плажа. Жените с часове не млъкваха. Още от първия ден разбрах какво надговаряне ме чака и обявих, че сядам по-нататък, за да мога да чета, а те да си говорят на воля. И така - всяка сутрин. На плажа прочетох три книги, написах разказ. Веднъж един от мъжете подхвърли укорно:
- Е, където си бодваш чадъра, те и там говорят.
Затапих го:
- Аз избирам да седна до семейни двойки с голям стаж, които са си омръзнали и уста не им се отваря.

——————————

СТОРИХ ПЪТ НА ЗАЕК

На вилното място комшията Жоро припряно викна на жена си Ленчето:
- Я виж, виж какво минава!
Досетих се, че е заек (леговището му е в нашето място на баира) и се изправих над мотиката. Тогава Жоро подвикна и на мене. Прелетял край съседите, Зайко вече се промушваше през нашата трънлива ограда. Отдръпнах се от пътечката между доматите, да не го стресна. Той се защура за миг, но прецапа през малините, през нахвърляните плочки, мина до мене и търти покрай стълбите нагоре. За миг се пъхна в леговището под къпинака, но съзна, че и там няма спасение, та се изгуби нагоре към Пешовото място. После Данчо Моската ми викна:
- Що не го тупна с мотиката! Щяхме да го опечем на огнището…
Не ми се печеше - затова му сторих път.

——————————

ПРИРОДНИ УРОЦИ

Пред мене диша бодливият листак, сенчест и влажен. Напеченият баир е пълен с пъплене, стаени зайци и пърхащи сипки, които учат малките си да летят. Неумелите птиченца имат на гръбчето по-тъмни перца, на ивици. Майката кацне върху колчето на оградата и оттам викне малкото си. „Сип-сип” - подмами го и то прехвръкне подир нея. Тогава тя се скрие и чака. Невръстното се озърта, зяпа с човка, клатушка се на оградата, тревожи се изоставено, вика майка си, а тя мълчи. Таи се. Когато то проплаче накрая, тя се обади окуражаващо и рожбата, без да мисли, хвръкне след гласа й. Ако не го беше изтормозила с мълчанието си, нямаше да я последва в неизвестността, на такова голямо разстояние. Помежду им няма пристани - ни колче, ни вейка, ни камъче - само ливада. Трябва да прахвръкне целия зелен безкрай, подмамено от майчиния повик и подгонено от страха.
Хвърли някого в дълбокото, за да го научиш да плува.

——————————

ПОДКВАСА

При квасене на мляко традицията отрежда важна роля на звуковите вълни. С малкото пръстче пробваш температурата на прясното мляко. Ако издържиш до седем, готово е - нито горещо, нито изстинало. Във филджанче сипваш лъжичка подкваса - кисело мляко, разбъркано с малко от прясното. Сега е време да цукнеш звучно с уста, дърпайки въздуха навътре, докато сипваш подквасата в топлото мляко. Звукът си върши своето. Завиваш съда плътно с нещо вълнено и след няколко часа млякото е готово. Кисело, с жълт каймак, може и синкав цвик да изплува отстрани.
С млякото - лесно. Но аз по-трудно се подквасвам. Ако не ми се захваща, може дълго да се каня да свърша нещо. Трябва да си улуча температурата. След време, стигна ли определен градус на готовност, цукна ли на себе си - всичко ще бъде наред. Цукването е моето решение, началото, като удар с камшик - да подкарам кончето. Започна ли веднъж, ще стане, ще се подкваси намерението ми!

——————————

РЕАЛНОСТ И ИЗМИСЛИЦА

Гледам филм по телевизията. На екрана мъже се веселят на дълга маса, посръбват. Пиперлии думи изричат в разтоварващия полумрак, далече от женски очи и уши. Мечтана свобода!
Изведнъж се чува яростен кучешки лай. Мъжете не трепват, ни най-малко не реагират. Що за режисьорско решение! След секунди осъзнавам, че не от телевизора, а през отворения зад мене прозорец долита вечерната свада на съседските кучета. А филмът е нещо съвсем друго. Тече си край нас, от нищо независим, по другия коридор - на фикцията.
До такава степен сме погълнати от паралелната вселена на медиите и фалшивата реалност на измислицата, от другия свят, имитиращ или фантазиращ действителността, та често това уж наше изкуствено създание замества истинския живот и обърква възприятията ни - сън ли е или ние принудително го обитаваме…

——————————

И ТОПЛИНА, И ГРИЖА

Беше през ученическите години, когато модата ни строяваше по-добре от всяка униформа - черно поло до черно поло. Веднъж, сбутани в купето на пътническия влак, в желанието си да бъдем модерни, зъзнехме от есенната влага, а лелката отсреща премяташе бързо куките и виненият цвят на плетката избиваше чак по бузите й. Как да не й е топло - облечена беше с блуза, елек, че и жилетка отгоре, все от дебела домашна прежда. Поогледа ни над очилата, каза нещо по адрес на силоновите „тенекии”, дето са ни стиснали за гушите, и взе да се съблича - първо жилетката, после елека. Метна ги безмълвно в скута на съученичките ми, а за мене направи най-голямата жертва - забучи куките в кълбетата, прехвърли торбата до краката ми и загърна раменете ми с недовършеното плетиво. Да стои три часа със скръстени ръце - това е истинско наказание за една селска жена!
Майчица българска! Всички деца по земята са нейни. Като квачка ги брани под крилата си.
Десетилетия оттогава, а видя ли груба прежда, сякаш отново разлива топлина по тялото ми недоплетената блуза и ме сгряват майчински добрите очи на непознатата от влака.

——————————

МОЙ ВЕТРЕ

Бях стихнало езеро, с плаващи есенни листа, жълто-кафяви -прегоряла болка. Ти се огледа в кротката повърхност, видя себе си, посегна и погали своя образ. Появиха се леки очертания като от първите капки на плиснал дъжд. Разширяваха се, окръгляха се, плъзгаха се нататък. И отнасяха листата.
От твоя досег въображаемите капки сякаш станаха порой и сред водните кръгове ти съзря мамещи отражения. Задъхано се гмурна надълбоко, събуди подводни течения. Заплува из моето хладно усамотение, затопли, смути. Забравен бриз гальовно премина от бряг до бряг и прогони мълчанието на водите. От каменистото дъно се надигнаха вълни и дълго браздиха тихия сън на дълбините. Възродените им въздишки протягаха овалите си нагоре, към твоята игривост.
Помнех отдавнашни ветровити сезони, но сега, сега… дали имам сили за нови гонитби с въздушните, ласкави подскоци от вълна на вълна? Ами неочакваните бури? Затова боязливо се стаих в скалните си подмоли, където доскоро проспах безброй лета. Хилядолетия ли още са ми отредени да тъна в безветрие?
Силен мой ветре, не ми давай покой…

——————————

ПЕТТЕ ПРЪСТА

Преди време гледах документален филм за Джеляледин Мевляна Руми по повод 800 г. от рождението му. Роден в гр. Балх в Афганистан, твори в турския град Коня. Философ, суфи, поет, мислител, търси Бога, намира го в един човек - Шамс - и в любовта към него, в единението помежду им.
Имаше интересни цитати. „Всички заедно правят едно.” Да, едно цяло сме - човечеството и природата, енергиите, вибрациите и Вселената. И различните религии. В кадър от филма една туркиня посочи петте си пръста, които са различни - за да ги направим еднакви, трябва да ги подрежем - значи да ги осакатим. После каза, че в Турция, когато искат да подчертаят нещо красиво, събират върховете на пръстите. Те се изравняват - този жест и там, и у нас означава едно и също - одобрение, възхищение от нещо добро и хубаво. Дори ние, българите, ги докосваме до устните си като пъпка на роза, целуваме връхчетата им и след това разтваряме пръсти - те разцъфтяват като цвете.
Целувката и красотата са еднакви за всички. Щом си приличат оценките ни за доброто и хубавото, значи в същността си не сме различни.
Ние, хората на тази земя.

——————————

ЖИВА КУКЛА НА ВИТРИНАТА

Беше преди четири десетилетия. В театралния живот на Великобритания още не бе заглъхнала разигралата се драма - закриването на един от най-известните лондонски театри „Олд Вик”. Основан през 1818 г., той дълго е играл ролята на национален театър, затова решението на правителството да съкрати субсидиите за него предизвиква основателните протести на английските културни среди. Страстите се разгоряха отново, когато станаха известни подробностите около продажбата на театъра. Повече от половин милион долара е заплатил канадският бизнесмен Едуин Марвиш за сградата на „Олд Вик”, а възстановяването й ще му струва поне още един милион. В подобно положение на „подхвърлено дете” се бе озовал и Самодейният младежки театър в Лондон. Спасиха го от закриване капиталите на „майката-осиновителка”, петролната фирма „Тексеко”.
Шестдесетте театрални сцени, създали самочувствието на лондончани, че техният град е театралната „Мека” на света, намаляват една след друга. А с това трудно могат да се примирят почитателите на театъра в страната на Шекспир. Но има и още нещо. Освен че лондонските театри непрекъснато спускат завесите си за принудителни ваканции, без работа остават и десетки актьори, за които това е професионална и материална трагедия.
Тогава още не знаех, че почти десетилетие по-късно, след 1989 г., същата съдба ще застигне и българския театър, че и нашите актьори ще бъдат изправени пред избора дали да гладуват или да започнат някакъв бизнес, нямащ нищо общо с нещата, които умеят най-добре и за които имат Божия дарба. По-късно и на българска почва щях да се чудя „кое е по-достойно за душата”: принудителното решение на артиста да потърси друго поприще или гордостта му да остане в позата на отхвърлен, но верен на единствената си обич - сцената? И днес, във времената на коронавируса, си задавам същите въпроси. Достойно е да си горд, но това не е ли и отказ от борба, самопредаване? А привидното унижение да откриеш ново препитание всъщност не е ли съхраняване на една безценна артистична душевност в тялото на оцелял и борбен човек? Лутах се между тези два пътя, но знаех, че всеки сам избира по кой от тях да тръгне. Този избор е много труден и до него се достига след мъчителна борба със себе си. И все пак повече се възхищаваме на романтичните герои и се прекланяме пред гордия самотник, отколкото пред гъвкавия жизнелюбец…
С тези мисли през 1981 г. навлязохме в блестящия Уест Енд - квартала на театрите, развлеченията и големите търговски улици. До късно не секваше гъмжилото по „Пикадили”, „Оксфорд стрийт” и „Шеринг Крос”. Изградени през минали столетия, тези широки улици с масивни сгради са непроменени и досега.
В късния следобед се сляхме с тълпата по Оксфорд стрийт. И докато тема на разговора ни продължаваше да бъде съдбата на старинния викториански „Олд Вик”, станахме свидетели на една сцена, достойна да бъде разиграна в първокласен театър. А всъщност беше част от „живата реклама” на един от големите търговски центрове.
Върху белия фон, зад високата шестметрова витрина, единственото цветно петно беше куклата-манекен, облечена в червена блузка и тесни дънки. Неочаквано скованата кукла се размърда и с отсечени движения обърна красивия си профил към минувачите. Трудно беше да се разпознае в първия момент дали куклата е механична или манекенът е жив - толкова силна илюзия създаваха вдървените жестове на изразителното тяло. Широко отворени очи с дълги кукленски мигли и по детски издадени устни. Руж по бузите. А ритмичните движения като тиктакане на часовник отронват грация и тъга…
Куклата е жива!
Тълпата зяпачи расте. Възклицания. Целувки към девойката. Тя отвръща на целувките с невиждащ поглед. Постепенно заучените жестове преминават в овладяна импровизация, защото спонтанните ръкопляскания трябва отново и отново да се приемат с лек поклон, а главата да се извие към витрината, за да разчете изписаното отвън с пръст върху обдъханото стъкло „Браво!” Момичето притваря клепки с благодарност, но не раздвижва устни в усмивка, защото фирмата не плаща за усмивки, а за убедителна пантомима. Ролята на пластмасов манекен трябва да се играе без отклонения. Изразът на лицето трябва да е миловиден, но застинал. Очите да не виждат нищо със замъгления си куклен поглед. И движенията нито за миг да не изглеждат живи. Затова „куклата” неспирно повтаря мъчителните, но изящни конвулсии на добре настроен механизъм. Напрежението на ставите расте и живата плът сякаш ей сега ще се раздроби: ръцете с разперени пръсти, пречупените лакти, превитата талия, вцепененото привеждане на главата, замислените, невиждащи очи… Само тъгата в тях е жива.
А за нозете, с малките им куклени крачки, не е ли тесен стъкленият кафез на витрината?
Тълпата вече не е тълпа, а публика. Сеирджиите стават зрители, увлечени от вдъхновението на актрисата, която превръща витрината в сцена. Момичето благодари за овациите с ръце на гърдите и широко отворени очи на манекен. Свежда глава в ритъма на часовниково махало и продължава ролята си. Сеансът не е свършил.
„Олд Вик” спусна завесите си, но животът откри друг театър - за красивата и тъжна пантомима на една оживяла Копелия. Безплатно представление за минувачите. Етюд на несбъднати илюзии - за изпълнителката.
Отдалечаваме се онемели и си мислим за отчаянието на таланта - щом ражда толкова болка у другите, със сила ли е зареден или със сълзи? И ще разбие ли някога мъртвия си аквариум за глътка въздух от голямата, истинска сцена?

——————————

ГРАДСКИ ЧУДЕСА

Преди много години двама телефонни техници поставяха вкъщи втори контакт за телефона. Бяха съвсем млади, отскоро постъпили на работа. Накрая единият вдигна от масата отдавна изключения апарат и го понесе към контакта да го изпробва. И изведнъж той… иззвъня в ръцете му, без да е свързан с мрежата. Момчето се втрещи в черния телефон, с преметнат през лакътя кабел.
Като сигнал от космоса апаратът продължаваше да звъни - упорито, натрапчиво, задъхано. Грабнах го от ръцете му и го включих. Проведох накратко разговора и като оставих слушалката, обясних на техника, че имаме допълнителен звънец в антрето. Оттам сме чули сигнала, защото инсталацията е свързана с този звънец, независимо че апаратът е изключен. Чак тогава той се размърда от вцепенението си. Даже му казах: „Няма страшно!”. Почувства се неудобно, засрамен от реакцията си.
Може би всеки е така гузен, когато е измамен в чудото. Когато срещата с нещо невероятно се окаже лесно обяснима. Затова делниците, които започват с мечта и приключват с чудо, никога не тежат. Чудото е онзи „отворен финал” на деня, който направо прекрачва към празника на душите. Сигурно затова този случай и досега стои като скулптура в съзнанието ми - момчето с черния телефон в ръка, застинало сред звънтящото пространство. Това вкопано в земята тяло, което лови и излъчва извънземни сигнали от нещо непознато. И шнурът до краката му, безчувствен и напрегнат, като побягнала от кошницата на индуски магьосник змия, която не може да се изтръгне от властта на свирката му…
Подобно „магическо” преживяване имах и на гроба на Иван Вазов в столицата, близо до древния храм „Света София”. След скорошния летен дъжд плочите, паважът и топлият надгробен камък дишаха запъхтяно. Стоях до рамката, очертаваща късче Вазова земя с теменужки и си мислех, че неговата земя е цяла България. Само България, защото е много негова. Над това теменужено парче влажна пръст погледът ми отпочиваше без посока. Сякаш го бях закачила на пиронче - да се отцеди тежестта му, да си отдъхне.
И тогава нещо ми се мярна отпред. Стръкче теменужка се клатеше напред-назад. После спря. Друга теменужена главичка започна да прави поклони, после трета, четвърта. Привеждаха се почти до земята, отърсваха дъждовните капки и пак се изправяха. Като че ли цветята се кланяха на поета…
Признавам си, краката ми бяха готови да побягнат. Но мисълта искаше да разбере! Сред първото стряскане се окопитих. Суеверните тръпки се търкулнаха по кожата ми и потънаха в земята. Там някъде се криеше и причината. В земята - влажната къща на безброй животинки, които прокопават тунелчета из корените на цветята. Те разклащат теменужките и ги карат да се кланят.
Тайнството е разгадано. Очарованието на мига е преминало. Няма чудо. Има пълзяща жива материя.
Но поклонът на цветята остава в мене. С вдъхновената тръпка на чудото. С отворените широко очи, вярващи и невярващи, които искат да задържат мига на тайнството и едновременно трескаво търсят логическото обяснение.
Без това надбягване между разума и емоцията, между видимото и невидимото, между реалното и ирационалното, нямаше да сме хора на ХХI век. Проникнали в космоса, овладели електронната памет на машините и все пак тъгуващи за чудеса.
Ако нямате в спомена си такова нещо, желая ви още днес, още сега среща с някое чудо. Нека то не ви прави гузни от измамената надежда. Разгадавайки го, ако можете да отнесете и запазите завинаги радостта от досега с него - това ви стига.