РОДИНА
Из цикъла „Родина” (1947)
И аз се влюбих в тебе,
о, аз без теб не можех.
Най-хубава за мене
ти беше на света.
И често вечер кротко,
под звездните кервани,
навеждах се и дълго
целувах ти пръстта.
(„Родина” - 1926)
Все тъй съм аз при тебе
през всичките години,
Родино, майко свята,
ти, родна моя пръст!
След бури и след кърви,
след гнет и тежка мъка,
ти сне венецът трънен
и и жъртвения кръст.
И плаках аз от радост,
дълбоко развълнуван,
когато се развяха
червени знамена.
И робът чер въстана,
разби окови тежки
и тръгна като буря
към нови времена.
То беше пак Септември,
то беше късно лято,
то беше велелепен,
съдбовен, чуден ден, -
когато ти сред рози
ликуваща прошепна:
О, ден на свободата,
бъди благословен!
Тогава аз те видех
без сълзи във очите -
о, тез дълбоки, тъмни,
най-хубави очи!
И твойта вечна мъка,
и твойта тъмна горест
навеки се стопиха
и станаха лъчи.
Ти беше цяла в рози
и в бели гладиоли,
накитена ти беше
със хиляди цветя,
и плаках аз от радост,
и в шемет, и в омая
навеждах се и дълго
целувах ти пръстта.
О, колко много стрдах
през всичките години!
И мене върла буря
без милост връхлетя.
Разби ми тя живота,
сърцето ми разкъса,
душата ми остави
без лъч и без цветя.
Но само аз не страдах
и само аз не плаках -
сред стонове горчиви
бе твоя цял народ.
И дрънкаха синджири,
и свиреха куршуми,
и тъмен бе и хладен
надвисналият свод.
От черните чумбери
селата почерняха.
То беше скръб безкрайна
в разбитите сърца!
Посърнали девойки
и хиляди вдовици,
и сироти деца.
И в тази скръб народна
забравих твойта мъка,
забравих и съдбата,
която ме срази.
И станах брат на всички,
за правда що се борят,
за правда и простори,
за пролет и зори!
О, тез години тежки,
усилни и размирни -
те няма да се върнат
по твоя вечен път!
О, него само пролет
с цветя ще го засипва
и щастие, и радост
по него ще блестят!
Блести, всевечно радост!
Цъфти безкрайно, пролет!
Ликувай в светъл празник,
мой български народ!
Шуми ти, лес в Балкана!
И пейте, волни птици!
Просторите разгръщай,
небесен ясен свод!
