Ангелина Бакалова

За да пристъпиш към подобна задача, наистина ти е необходима тишина - дълбока, всепоглъщаща, почти медитативна. Тишина, която е напълно откъсната от земните „трусове”, от емоционалните „капани”, от „примамливите” за човешкото око гледки.

В този смисъл , независимо дали по чисто рационален или интуитивен път, Светозар Аврамов е направил добър избор за заглавието на поредната си поетична книга.

Ала след тишината идва часът на истината. Часът, в който трябва да чуем собствения си глас. Трябва ни смелост, за да си отговорим на редица екзистенциални въпроси. Смелост, за да си бъдем съдници. Защото само ние знаем каква е мисията ни тук, на земята, и само ние имаме право да съдим за собствения си живот.

Осмата поетична книга на Светозар Аврамов е тематично свързана с предходната /„Есенна любов”, 2017/.

Тя включва три цикъла творби , обединени от умението на автора лично да преживява „катаклизмите” на времето, в което живее, и с цялата си чувствителност да се „разтваря” в тази реалност.

Стихотворенията са писани през последните три-четири години и за разлика от някои други поети Светозар Аврамов не прехвърля творбите си от книга в книга.

Да отделим лирическия „Аз” от автора , мисля, че е некоректно. Самата форма на изразяване , както и голяма част от заглавията на творбите, водят към подобно заключение. Така стихотворението „Безсъние” задава мотото на цялата книга - „не си живял напразно!”.

Интересна е гледната точка в тази творба. В нея поетът се дистанцира от Аза и безпристрастно поглежда своя живот. Намирам за обективен извода.

Защото смятам, че няма добър, лош, щастлив, грешен, мъчителен живот. Има опитности, които душата придобива по пътя на своето израстване. Опитности, които можем да имаме, само облечени в материята.

В този смисъл разбирането „не си живял напразно” е не само откроено в началото на книгата, но се превръща и в неин тематичен център.

А изводът вероятно е направен в преломен момент, когато осезаемо разбираме, че тялото е тленно и някой ден душата ще го изостави /„Болница”/.

Може би тогава човекът смело се изправя „пред самотната вселена”. Заглавието на първия поетичен цикъл всъщност е едно предизвикателство. Защото възможно ли е глобалното пространство да е „изтъкано” от самота, ако в него трайно си свързан с майката, детето, любимата, приятеля?

И ако от това пространство, отразено в умален модел в душата ти, извира обич към човека? И ако съзнанието ти е будно за това „какво си взел от света” и „какво още трябва да му дадеш”?

Ако имаш ясно изразено отношение към понятия като чест, достойнство, истина, доброта, творчество? Ако мисълта и словото ти са свързани не толкова с битието, колкото с философията на живота? Мисля, че стихотворенията, включени в цикъла „Изправен пред самотната вселена”, дават отговори на тези въпроси.

Приемам поезията на Светозар Аврамов за изповедна, силно лична и искрена. Затова вярвам на признанията му - „и никого до днес не съм излъгал”, „с достойнство сдържам своя вик”, „и тихите предателства надмогвам”.

Това са признанията на приближаващата мъдрост. Мъдрост, на която е ясно, че в кръговрата денят сменя нощта, радостта - скръбта, възторгът - унинието. И макар че доверието на поета е „възнаградено” с лъжа, добротата му е притисната „в ъгъла”, а за верността си е „хванат” в капан, той следва сърцето си.

Любовта е основата, върху която е изграден животът му, тя тъче посланията на „В есенната тишина”. Тя има своите специфични лица - към любимата, синовна, братска, бащинска, приятелска…

Любовта на поета към жената / отразена в цикъла „ Докосни ме с крилата на ангел” /е тиха, ненатрапчива, всеотдайна. И тук/ както и в предишната му поетична книга „Есенна любов”/ жената е изобразена като ангел, светулка, видение, небесен знак, спасение.

Тя идва с музиката на Рахманинов, Шопен, Григ. Носи дъх на цвете и в същото време е недостижима. Акцентът е върху емоциите на Аза. В тях освен радостта от изживяното присъства и мъдрото разбиране, че онова, което е отминало, няма как да бъде върнато в началната му свежест и чистота.

В жената поетът търси не физическото, а духовното присъствие, въплътено в доверие, подкрепа, споделеност на радости и болки, общност на нравствени и етични виждания.

Спотаена тъга и удовлетворение. Носталгия по отлетялата прелест и благодарност. Непоправим оптимизъм, верен на идеала, че тя, „безсмъртната любов”, все пак ще се появи - тук и сега. Или в някой друг живот?

Любовта като вътрешно присъща и неизменна част от живота на човека намира своето продължение в последния цикъл на книгата - „И този свят с любов да съхраним”.

Уединението, „оттеглянето” от външното, самовглъбяването са характерни за поетичния свят на Светозар Аврамов. В тях са корените на онази дълбока вътрешна устойчивост, където чувствителната му душа се приютява след поредния „сблъсък” с грубата материя.

Там той отделя „белите” от „черните” зърна на своя живот. Там с критично око отново и отново препрочита страниците на земното си животописание.

В няколко стихотворения, посветени на майката, се очертава нейният образ - любяща, отзивчива, силна и мъдра. Дори на деветдесет тя живее с тревогите на своите деца и внуци, вярва в невинността на своя син и за него е готова да влезе в огъня.

Творбите изразяват християнска почит и уважение към майката, човешка благодарност за нейната всеотдайност, възхищение пред извисения й дух, чиста обич на душа към душа.

Неслучайно книгата е посветена на нейната памет, с дълбока признателност за духовната им близост. Онази майчина мъдрост, която поетът желае да постигне, е изкристализирала в отношението към дъщеря му.

Някога „вълнолом” за житейските бури, днес той се е оттеглил, защото порасналото момиче не чака да бъде спасявано. Бащата знае, че е по-добре да оставим детето да научи своите житейски уроци, отколкото непрекъснато да му подаваме ръка за помощ.

Така то се превръща в силна личност, готова да се справи с житейските предизвикателства. Избягвайки словесната и емоционална разточителност, Светозар Аврамов разкрива здравите и трайни връзки майка-син, баща-дъщеря, брат-брат.

В основата им са безусловната любов и доверие. Те изграждат и отношението към приятелите. Към тях той няма никакви претенции за благодарност, а само за разбиране.

Единствената надежда е, че поне глава от него няма да обърнат.

В контекста на тази чиста любов естествено се вплитат нравствените теми, свързани с честта, достойнството, предателството, лицемерието, лъжата и отношението на човека и поета към тях.

Поетичният изказ на Светозар Аврамов е непосредствен, емоционален, немногословен. Освободен от умозрителност, затормозяващи сравнения, сложни епитети.

Посланията са ясни, свежи и искрени, изкристализирали в разнообразни поетични форми - класически и свободен стих, сонет, хайку…

Словото му се отличава с мелодичност, в която звукописът е отличителна черта, а метафоричността провокира читателското въображение.

В „есенната тишина” Светозар Аврамов отговорно „поставя” знаците на своето „пътуване” през земното пространство.

И смело застава пред читателите не само за да ги направи съпричастни на това пътуване, но и за да се огледа в тяхната интелигентна чувствителност, за да свери самооценката си с тяхната, за да утвърди СЛОВОТО като форма на живот.