Иван Енчев

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани,
гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори!
Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце,
ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи!
/Българи от старо време, 1867/
Любен Каравелов

Не прилича ли нашенската българска участ на съдбата на един обязден балканджийски кон?..

Какъв ти кон?! - Облак слязъл на зелената поляна сред балкана!
С къдрава шарена панделка на главата. С грива - за приказ! Очите му - виж ги! Сякаш са откраднали слънчевия поглед на момък пред сватба! Целият пламти - сресан от чистия гребен на утринните вихри!
Пращи от сила! Ей сега да хукне в луд галоп! Всичката шир е негова! Всичкият кър на свободата го кани тъй да се втурне към най-високия хоризонт, че да го прескочи като вихрушка!
Без никакъв пазач или пастир. Далече от тъмния обор. Далече от скучната зоб. Съвсем свободен. Извън суровия закон за вързан кон. Волен като степен вятър. Хич не го е еня за часовника на слънцето - заран ли е, пладне, или залез.
Без коняр и каруца. Без юзда и самар. /За яздене мек като памук от копринен юрган/. Без амуниции. Без хамут. Без камшик. Без никакви огради…

Но той знае поуката хитра: „Не се насилвай да надскочиш хоризонта си. Прескочиш ли го - Бог да ти е на помощ!” Знае нрава на своя скрит издалече господар. По неговия кеф и в пожара ще се втурне като хала за едната паница зоб и потупване по гривата.
Участ конска - цял живот той тропка и слушка най-покорно. Дори когато страда, пак се хили с едри конски зъби.
Съвсем безгрешен, непорочен, а обречен на пожизнена присъда. Няма да вкуси своето свещено право, дадено от Бога, защото го препъват най-жестоките вериги - невидимите. /Само младите жребци и кобилки знаят къде го стяга подковата/.
В сърцето му какви ли камшици плющят?! В очите му какво ли слънце плаче?! В душата му каква ли буря вилнее?! - Буре с барут да беше, с гръмотевица щеше да взриви съня на свободата си!..
Де да беше гръмотевица! - Окастрен дъб стърчи сред тъжната поляна. Без никакъв клон за пъргави катерички. Без капчица очакване за славеи на любовта. Без надежда за плодородие.
Де да беше облак-хала! Хубав кон - ама спънат. Не създава радост по своя път. След себе си оставя само халосни текмета и вонящо пръхтене. Преживява с участ впрегатна.
Как да му се възхитиш?!
- - -
Нима не прилича този спънат кон на нашенския български Преход, който крета като грохнала костенурка през чакъл и пустош? Вече години наред той пъпли все към тучните ливади на демократичното благоденствие с четирилистни детелини, лицемерно обещавани от толкоз много неудачни държавни управници. Пъпли и крета, вместо да препуска с устремния вятър на истинската промяна. Пък народът покорно си дума: „Трай, коньо, за зелена морава”.
Участ ли е, да я хвалиш?! Участ ли е, да я яхнеш и пришпориш!..
А часовникът тиктака ли, тиктака! Бие той като камбана за нашествие! От този звън ли оглушахме, братя българи? Как ще се избавим от опустошението на духовната разруха, ако не разкъсаме веригите на нашето самоволно разпятие?
Винаги е време за трезви избори! Три пъти да мерим - един път да режем!