Иван Енчев

Откъс от романа „Студено кафе”

„И ангелът ми показа чиста река с вода на живота,

бистра като кристал, изтичаща от престола на Бога и на Агнеца…

И аз, Йоан, гледах и чувах това…”

Откровение на св. Йоан Богослов, 22: 1, 8

Водопадът!

„Усмихва се! Белият дъх на цяла поляна пролетни кокичета! Жива вода! - възхищаваше се той. - Огън и лед! Бълбукаща  лавина от бели пламъци! Красота, запалена от дъжд и сняг!”

В този слънчев неделен ден Панчо Петров отново беше дошъл в Бачковския манастир, за да се пречисти от тинята на порочното ежедневие. Често пъти идваше тук, когато се почувстваше самотен и му докривееше от нещо. Красотата на сребристата водна феерия в рекичката на изток от манастира го зареждаше с положителна енергия. Беше настроен философски. Гледаше как заедно с кипящите речни струи отгоре до долу просветваха като падащи звезди бляскави рибки и чезнеха в дълбокия поток на времето. Безвъзвратно.

„И човешкият живот е един водопад! - мислеше си Петров. - Времето, определено за живот на всеки човек, тече като бърза река от мигове, секунди, минути, часове, денонощия - капка до капка. Отвесна река, стрелната безвъзвратно по стръмен склон на висока планина. Още с раждането си от извора тя хуква надолу - и спиране няма! - чак до бездънния океан на смъртта ни…

Водата тече, видоизменя се, и отново, и отново. Кръговрат - безкраен и могъщ, велик и прост  като капка вода - съвършен до божественост… И човекът е като водата. Тялото му ту се ражда, ту умира, но духът му се преражда. Непрекъснато се обновява, за да създава нов живот…”

За момент Петров се разсейваше с нещо друго и отново разсъждаваше: „Човек живее едновременно най-малко четири живота. Първо: настоящия, с действителните събития. Второ: миналия, със спомените. Трето: бъдещия, с мечтите. Четвърто: историческия, със собствената преценка на събития и факти. Като четири будни разклонения на една голяма река тече той, човешкият многостранен живот.

Първият поток на живота ни е най-широкият, най-пълноводният. В него бълбукат тежко талазите на нашето ежедневно настояще. Той влече и пяна, и тиня, пясък и камъни…

Вторият поток мъкне вълните на спомените ни като трупове на изкоренени дървета, стъбла на мъртви и живи треви…

Третият поток бърза през проломите на битието да забие порива си в хоризонта. И все не достига докрай. Пред него се изпречват все нови цели, желания, възможности, препятствия…

Четвъртият поток влече като разчупени пролетни ледове исторически факти от миналото на нашата нация: надгробни камъни, папируси, икони, кръстове, монети… Тракийски гробници и могили…”

Панчо Петров беше убеден патриот, националист и традиционалист. Гордееше се с българската история. Точно по тази причина с въодушевление посрещна завръщането на цар Симеон Втори през 2001 година, надявайки се това да стане нов вододел в родната история, както например Балканската война през 1912 година. Много скоро се разочарова и от тази своя надежда за успешен преход на българското общество към демокрация.

Ала нищо не можеше да се сравни с усещането му, когато нагазеше в потока на своите спомени. Там се щураха толкова стари вини. Едни: дребни пъргави рибки. Други - цели акули! Искрят зъбите им! Ще те разкъсат за едната хубост.

Той минаваше за мълчаливец. Доста странен човек беше. Направо особняк. Често обичаше да разговаря без думи. Дори когато останеше насаме с най-обичните си хора, не намираше думи, за да приказва. Не ги и търсеше. Говореше само с мислите си. Хората, които не го познаваха добре, често пъти го намираха за горделив, студен, дори надменен. Пък не беше тъй.

Думите се притаяваха в душата му. Не ги пускаше из кафеза им. Сякаш се страхуваше да не ги омърси със самото им изговаряне, когато трябва да изхвръкнат навън из устата му - като бели гълъби, на които предстои да бъдат омърсени, оцапани, опушени с прахта на битието.

Мъчеше се да даде любов на всичко около себе си - на хора, на цветя, на животинки, дори на пчели, мравки и всякакви други буболечки, на които гледаше с една неописуема набожност, макар че беше умерено религиозен човек.

Понякога приятелите му незаслужено го отбягваха.

Малцина го разбираха…

И той продължаваше да припка насам-натам като работлива пчела. От това бръмчене по обществени проблеми не му оставаше нито капчица мед, нито друга някоя благинка, освен прозвището Панчо Устрема, дори подигравателното Санчо Панчо.

Една вечер записа в бележника си:

„Студено ми е. Лятото ме огря издалече като звезден дъжд посред нощ. Стопли само очите ми, но не и кръвта ми. Моето лято е безморско, безплажно, безгорско, безцветно. Бог - високо, цар - далеко. Честито ново правителство! Пак ни излъгаха да гласуваме за чужди интереси. Наше е само кафето в устата ни.”

Градът, в който живееше, продължаваше да мирише на тиня. Блатото смърди най-силно през лятото.

2009