ПРЕМИНАЛ ПРЕЗ СВЕТА БЕЗ БРОНЯ
ИЗЛЯЗЛА ОТ КАРТИНАТА НА БОТИЧЕЛИ
Разбирам колко много си ми липсвала
през всичките внезапно минали години.
Безмилостна лавина ли тогава ни засипа
и нашият живот един без друг премина?
Сега се взираме във есенния залез,
а вятърът погалва мълком дървесата.
И огънят любовен сякаш е разпален.
Ще вземеш ли, лодкарю, пак веслата?
Ще загребеш ли в това езеро вечерно?
Или ще си поплачеш в този ресторант,
когато в скръб потъваш и си в черно?
Дали и тази вечер ще си тръгнеш сам?
А ти, излязла от картината на Ботичели,
разказваш ми за своята житейска драма…
Долавям трепета на дрехите ти бели.
Докосвам бездиханно крехкото ти рамо…
ОАЗИС
Есенната тишина ли ме обсебва,
или съм вече пътник към безкрая?
Когато стигна на живота хребета,
за греховете си дали ще се покая?
Дали все още за всемира вечен
присъствието ми е от значение?
И този свят ще стане ли човечен?
Нима ще дойде просветление?
Прегръщам шепота на тишината,
приют ми дават топлите й пазви.
И продължавам пътя си нататък -
на любовта към светлия оазис…
ЖИВЕЕШ В БЕЗДНАТА НА МОЯ СТОН
Живееш в бездната на моя стон.
И там в искрица се превръщаш.
А аз потъвам неусетно в спомена
за теб и чакам твоето завръщане.
Без тебе дните ми са безутешни,
А нощите самотни са страдание.
Дали ще си простим за грешките,
в душите ни нанесли тихи рани?
Дали към други брегове вървим?
Или един към друг ще тръгнем?
Копнежът ми трепти неутешимо.
Изгарям бавно като нежен въглен.
ВЪЗДИГАНЕ
На Красимира Спасова
Ще мога ли да понеса тъгата,
изгаряща духа ми наранен?
Изгубих майка и баща, и брат.
И само дъщеря ми с мен е.
Но как във този свят раним
скръбта да превъзмогнем?
Ще можем ли да се спасим,
щом милостив така е Бог?
Ще дойде ли приятел верен,
в обятията си да ни приеме?
В очакване ръце разперил,
въздигам се над времето…
ДАЛЕЧЕ ОТ БРЕГА
Докосваш есенната тишина на моя стих.
И дълго в необятното море се взираш.
Нима копнежът може лесно да притихне,
когато неспокойното сърце жадува мир?
А пламъкът отвътре те изгаря като стон.
И тихо молиш любовта ти да се сбъдне.
Дали ще дойде някога при тебе онзи,
когото си обикнала в красивия си сън?
Навярно него разстоянието го смущава
и той във есенната тишина потъва вече.
Или пък в самотата си завинаги остава?
Така далеч от твоя бряг… Така далече.
ПРИБОЙ
Този приказен есенен бриз
ми напомня отново за тебе.
Любовта ми не беше каприз,
ти ми бе като небе потребна.
От житейските бури съборен,
аз събирах душата разбита.
И очаквах спасителен кораб -
да поемем в морето открито.
Ала ти предпочете тихия бряг,
тук дните вървяха спокойно…
„Ще се срещнем ли някога пак?” -
мълчаливо попитах прибоя.
ПРИСТАН
„Не ме натъжавай…”
Из един разговор
Не искам никого да натъжавам.
Достатъчно е тъжен моят свят.
Към твоя бряг се приближавам,
но морска буря тласка ме назад.
И аз потъвам в самота дълбока.
И търся пристан в тишината.
А там с любов ме чака Бог -
и води ме към светлината.
И аз вървя по своя скръбен път -
уверен, съпричастен, помъдрял.
А в далнината вижда се брегът…
Но може би за теб съм закъснял.
ПРЕГЪРНАЛ НОЩЕМ САМОТАТА
За кой ли път като видение
отново бавно се завръщаш.
Но няма да останеш с мене
в осиротялата ми вече къща.
И само споменът сега живее,
прегърнал нощем самотата.
Докато вятърът не ме отвее
завинаги от грешния ни свят.
Аз тихо ще си тръгна, с чест.
С тъга по тебе - безутешна.
Но идвай в мислите ми често -
сред мрака да ми светиш…
ПРЕМИНАЛ ПРЕЗ СВЕТА БЕЗ БРОНЯ
И питаш се на този свят защо си,
потънал в скръбните си мисли.
В сърцето ти крещят въпроси -
защо в отвъдното са близките?
Защо в живота сме така самотни?
Последната любов ще дойде ли?
Ще има ли към светлината брод?
Душата ти ще срещне ли покой?
Но продължаваш в пътя си нелек
да търсиш утопичната хармония.
Дано опазиш в себе си човека,
преминал през света без броня!
ЗАСЛУШАНИ В ХОРАЛА НА ЩУРЦИТЕ
На Елиан
Отдавна отлетяха нашите предци.
Подобно ангели кръжат над нас.
Говорим си за тях с пресипнал глас,
заслушани в хорала на щурците.
Миражите на спомена прииждат,
потъваме сред далнината топла.
И светло притаеният ни вопъл
ни води в детството безгрижно…
Замлъкваме сега пред залеза.
Години като мълнии прелитат.
И ни обзема обич ненаситна,
за майките свещици палим…
