Георги Майоров

Само година е разстоянието от първата книга „Грехопадение” (2019) и младото дарование София Милева изтрезняло влиза в „102 минути” (2020) с 46 стихотворения пълнокръвна лирика. Стил класически духовит. Реализъм до болка, катарзис до разголване на душата.

Опалила жарта на Южна България, поетесата добре очертава силуета на своята поезия. Сякаш толкова е въздишката до втората й книга. Не защото е нетърпелива. Перото иска да я види как е пораснала, как е жабуркала пресола за избистряне на махмурлука от живота, за да се окъпе в лъчезарие.

102 минути. Това не е часово време. Това е час и 42 минути календарно пространство, в което се случва любовта като мълния. Сублимирала в кристални изваяния, по които страстта е драснала своите душевни контури и изпити до глътка желания.

Събрала и разпиляла всичко. Среща между ангел и демон, в която се живее и умира. Поезия изгорила тялото и от пепелта извадила чистото лице на поетесата.

Мълния, която възкресява дух и тяло, страсти и неволи. Мерило - колко сърцето може да издържи между систола и ударите на любовта, между истината и лъжата, между светостта и греха. Влезли за изповед в катедралата на живота.

В която принцът на обичта не винаги се задържа. В която не търси причастие, а хазартно пиянство. Където в дискоса не пуска милувка, а обира последните грошове. С желязна младост, а няма сили да обича искрено. И София изписва: „Писано ми беше да го срещна, / за да ме убие със забрава”" („Черно”).

Лиричното лице се намира между началото и края на всяка среща, на всяко изживяване с чистотата на повика и с кошмара на отчаянието. Водопад от влюбване и разлюбване. Насъщен хляб и отрова. Усещане и безчувствие. Свят на синтез и разпадане. Състояние на живот и тление. Изпита чаша не от двама. Забрава и напомняне с прискърбна яснота: „Любов, която си върви, / не искам никой да ми връща” („Вратите”). Градеж на дом и сриване, на вяра и неверие, в които:

На ръба на света любовта се държи,
а боли и умира отляво. („На ръба”).

Остава само в „спомен красив” да живее. За който спомен сърцето казва да не минава оттам, където се е влюбила. Но сърцето няма воля: „Даже след двеста лъжи, то отново обича”. Просто не може от пулсиращо да стане на камък.

София Милева не познава изстиване. Тя самата е замък, превзет и непревзет, непредаден на други и „няма във друг да се влюби”.

Признава, че след него „един не погледнах в очите”. Излишно „пръстенът златен тежи й”. Тя не може да бъде „просто следа по врата от червено червило”. На може да върне тези 102 минути на любов и покруса.

Стихове сякаш с Багрянината болка родени, с Багрянините чувства обагрени, на Лора свредел сърцеед.

Изповедни и прости. Плод и жалост на устни. Любов неподвластна на време, на сезони и спуснати щори. На божествени двери и врати с разхлопани панти, където се влиза с амброзия и се напуска с отрова.

Където самото „сбогом” е равно на смърт. И самите демони крещят: „Дяволът не става за приятел”, раните се лекуват само с обич, а дългове с „шамари и скандал” не се изплащат.

Дори „след страшно убийство”, София Милева е жива. Никой не може да убие нейния поетичен глас. Той телом и духом е жив във нея, даже минала нежно през ада, „който светът го нарича обичане”.

Свят, който с бездушие като дренче изтегля гнойта на временно пробилия цирей. А „небето от ужас мълчи” и неискани сълзи отронва.

Това се случва, защото поетесата не може да тлее като въглен в огнище на вечерна камина, плиснат с вода, в нощта да не лумне пожарът. Не знае защо е такава. Но поезията й отговоря: „Животът е адски красив, / дори да ме буди нещастна”. ( „Живея го”).

Затова авторката в своята „Голгота” пита:

Продава ли се някъде сърце?
И кой лекува смъртоносни рани?

Аз считам, че тези въпроси са излишни. защото тя е открила другия наркотик - поезията. Която я лекува, възнася и спасява от всички злини и премеждия, храни я като с хляб, макар и скъпо платен. А „най-истинската вяра е неверие”, дори когато и „вселената е влюбена във тебе”.

Нейната дарба не е случайна: „Всяка сутрин събуждам се влюбена” в поезията, а пък той се събужда обичан”. Това не е конкретният „той”.

Това е стихът на нейния свят, в който във бели нощи бълнува себеотдаване, за да събуди бакалския живот за пречистване. Същевременно като любовник не оставя „място по мен нецелувано, / не остана и вкус неопитан”.

Сякаш небесен поет държи й ръката и с трепетни устни пише рими по нея с откровено признание:

А мен ме научи животът да пробвам от всичко,
до кръв да целувам, до кокал плътта да дълбая.
И даже когато ме мразят, до смърт да обичам,
дори да не зная защо, дори да не зная. („Кой те научи”).

Ако искаме да дадем отговор кой я научи да бъде поет, отговорът е еднозначен - болката в живота, в който поетесата искрено влиза като в храм за изповед.

И небето ще й прости всички прегрешения. Пак небето ще я води по млечния път на словото, за да прави всичко „красиво по земята”.