Валентин Найденов

Из сборника с разкази „Болница с бял кръст на покрива”

Човекът който уреждаше разрушенията, остана доволен от двамата. Те упорито криеха своята образованост, като по този начин си мислеха, че се сливат с останалите бараби. За техния менажер по разрушаването това нямаше голямо значение. Въпреки всичко, още в първия момент той оцени усилията им да изглеждат простовати и груби; те знаеха, че мозъкът  излъчва съвсем слаби електромагнитни вълни. Така около мозъка се създава лепронно поле.

За начало им предостави една паянтова къщурка. Разрушиха я с радостта на капризни и глезени деца. Щом получиха пари - те се изкъпаха, поръчаха си такси и отидоха в крайпътния ресторант по магистралата, където отсядаха жадните за любов шофьори на междуконтиненталните рейсове. Ядоха до насита.

После си извикаха две момичета от съседната маса. Изчакаха да ги предизвикат и показаха с натренирана лекота, че не е за предпочитане да се занимават с тях. Даже не удариха никого, просто подхвърлиха и превъртяха мераклиите с черните мустаци. Управителят се възхити от тези господари на положението, които нито пиеха, нито пушеха, опустошаващи едри късове печено месо.

Щом се навечеряха, отведоха момичетата в оредялата горичка зад мотела. Момичетата им се отдадоха. Любеха се прави. Върнаха момичетата на мустакатите, поръчаха си отново такси, все така мълчаливи и нахакани. До тук всичко приличаше на филм.

В студентската си квартира се усетиха уморени и самотни. Все пак заспаха без надежди и планове.

И двамата се събудиха в утрото със самочувствието на бъдещи хирурзи. Загубили всички шансове да продължат следването си в медицинската академия поради слаб успех, Христо и Петър предусещаха, че това е последното им лято. Просто бяха победени от желязното правило: не е важно да си умен и силен, важното е да бъдеш упорит и прилежен.

Ето, и тази сутрин те предпочетоха да си поспят до насита, но човекът, който ги беше наел вчера сутринта, не разполагаше с такова търпение. Все пак им провървя. Пред антикварната книжарница едва се крепеше чистичко и спретнато старче, с оръфана папионка на сини точки, ожълтена от употреба панамена шапка.

- Това е моята къща - посочи им бамбуковият бастун на старчето горния етаж над антикварната книжарница.

Работата беше лесна и проста, нямаше нужда да се разрушават стените, старчето беше продало пространството над покрива.

- Ще трябва да съборите покрива, да струпате и запазите керемидите.

Гласът му, съвсем естествено беше на бивш господар, с национализирана фабрика.

Старчето невъзмутимо отключи антикварната книжарница, посочи им в килера купчина нови инструменти.

- И внимателно -  рече старчето - не искам нито една керемида да счупите. Ще приспадам неустойка.

Двамата мълчаливо кимнаха. Това се хареса на старчето и то се задълбочи над старинен ръкопис.

Решили да не се учудват на нищо, сега Петър и Христо се изненадаха. Къщата нямаше покрив. Единствено през мъничката цепнатина те се убедиха, че покривът е метален, даже има дръжка към небето. По-късно се убедиха, че това е вратата на железния сейф.

- Да - обясни им старчето - аз имах фабрика за огнеупорни сейфове.

- Отваря ли се вратата? - попитаха почти едновременно двамата.

- Искам керемидите да бъдат цели и непокътнати - сръбна от каймаклията кафе старчето.

Даже не се ядосаха на неговата надменност. Небрежни като болшинството от млади хора двамата през останалата част на деня профукаха за дребни неща остатъците по джобовете на тесните си якета. Мускулите им се гмурнаха, наподобяваха на едри риби, враснати една в друга идеални форми.

Естествено и двамата имаха родители, с които бяха вече скарани. Надвечер им премина отново мисъл да обиколят крайпътните ресторантчета. Хазяйката им напомни, че не са платили наема за месеца. Дребната женица ги увери, че бойлерът гълтал електричеството като ламя. След като се освежиха с хладен с душ на излизане, им беше напомнено да донесат бележка от Медицинска академия. Кварталният полицай й напомнил. Те обещаха да донесат бележка за адресната регистрация, досетиха се и двамата за телефона, но бяха решили да си останат горди. Родителите им имаха възможност да уредят все нещичко…

Около осем часа вечерта почувстваха нетърпимо скимтене в коремите си. Ръмженето премина в лай, когато кучето подуши дъх на скара. Тогава се досетиха, че съществува и студентски стол. Беше късно. Ненадейно на Петър спря електронният часовник. Човекът, уреждащ разрушенията, беше пожелал да купи вчера електронния часовник.

- Подарък ми е за рождения ден - отговори му Петър. Все пак някъде към полунощ съумяха да продадат часовника.

Парите им стигнаха за два дена. После се досетиха за антикварната книжарница. Старчето даже не им напомни за покрива. Беше му все едно, защото всички разрушители си бяха опитали силите. Отбра няколко стари издания, спомени от младостта на майките им, двамата даже не си направиха труд да върнат не купените книги, а ги напъхаха в първото боклукчийско кошче.

Продадоха и кожусите си. За нещастие не се сетиха да платят квартирата. Щом останаха на улицата, за пръв път използваха услугата на градската баня. Щом влязоха в банята стана много тихо, даже се чу шуртенето на водата от устата на малкия купидон.

Родителите продължаваха да бъдат упорити, убедени, че гладът е направил маймуната човек. И така, двамата хлътнаха в джунглата на големия град. Нощта беше топла, пловдивска, и това им даде възможност да прекарат нощта до брега на реката.

На утрото имаха доста измъчен вид, това не притесни човекът от разрушенията. Той беше сгънал под мишницата си отърканата си чанта. Момчетата познаваха матовите чанти на своите родители, ала никога не бяха се замисляли за стойността на тяхното предназначение. Човекът прегледа скицата на квартала с надменността на самолюбиво парвеню, отгоре на всичкото беше и циничен. Отговори, че няма къщи за разрушаване.

- Няма подходящи къщи - вие сте особен случай.

- Защо? - попита Христо.

- Аз не се занимавам с превъзпитание - отвърна с възможна мъдрост. Очите му бяха воднисти като на водна, жълта змия. - Можете да опитате с някое друго изкуство - дообясни им човекът, това занимание е преди всичко за низшите духом.

Тогава момчетата за пръв път усетиха, че нямат сили да подхвърлят и преметнат човека. Той преспокойно прибра плана от разрушенията в овлажнения мрак.

- Бас държа, тоя няма да живее дълго - каза Петър.

- По-дълго, отколкото всички заедно - отвърна Христо.

-  Нали ви казах, - добави човечето, - вие нямате никакво бъдеще при мен.

И за да парира неочаквания удар от юмрука на Христо, предложи:

- Защо не опитате с къщата на Андон. Тъкмо занимание за интелигентни деца. Той искаше да допълни: тъкмо за деца на интелигентни родители, но се отказа. Опита с два пръста долната си челюст.

Момчетата от задругата се хилеха мръсничко, подръпваха от цигарките и покашляха, напомнящи на болни коне, че не са сами.

Двамата искаха да им обяснят, че могат да взривят цял квартал, даже град, знаем всяка хватка за контриране, защитаваха се те. Какво е една къща за нас. Разбира се, окуражи ги човечето и сви на руло чантата. Важното е да знаеш, преди да разрушиш. Опитайте с тънкия занаят. Тези всичките са специалисти  по ординерното, опитайте с къщата на Адам.

- Тъй, тъй - съгласиха се барабите - всяко пиле е можело да бъде запъртък.

Старчето вече подреждаше мъдростта на витрината. Но кой се интересува от мъдрост, когато е гладен!

От съжаление човекът им предложи една кирпичена къща. За гладния стомах това беше отчайваща сухоежбина, бъхтаха с кирките, едва смогнаха до обяд да сринат покрива и две от стените. Надвечер се скараха за една нищо и никаква прогнила греда. Гредата беше повод за дрязгата, нито Петър, нито Христо искаше да я помести. Сбиха се, удариха се доста жестоко, непозволено. Всичко което бяха научили от каратето и джудото, показаха на пленените от животински възторг бараби.

В болницата имаше храна, но не можеха да дъвчат, наместиха им челюстите, закърпиха раните, все пак не бяха се изпочупили. И двамата сънуваха, че се любят с момичета.

По болничните коридори се отбягваха. Вече се мразеха. Една руса сестра ги пазеше. И двамата започнаха да флиртуват с момичето. Внезапно ги изписаха. Озоваха се отново на улицата. Вече се дебнеха. Тръгнаха след момичето към антикварната книжарница. Старчето отново им посочи инструментите и каза:

- Опитайте.

Изкачиха скърцащата стълба. Спря ги желязна врата на огнеупорния сейф. И двамата почувстваха, че могат да станат приказно богати, ако съумеят да отворят вратата. Тогава няма да разрушават спомени.

Инструментите бяха нежни, фини и здрави. Усъмниха се, че са от извънземен произход, което беше истина. Момичето се грижеше за светлостта в очите и на двамата.

Опитаха незабавно с дързостта на касоразбивачи, после започнаха да работят с търпеливост, на която би завидяло и старчето, което тълкуваше старинни ръкописи.

Най-накрая сполучиха, отвориха вратата на сейфа и видяха една бяла мумия. Чувстваха се по-глупави от всякога. Медицинската сестра беше слязла тъкмо при старчето.

О, те много по-късно щяха да научат  тайната на тази мумифицирана жена, голямата любов на старчето от неговата младост. Тогава старчето е бил млад мъж - ловка маймуна, пресметлива и хитра, решила да направи най-големия влог в съкровищницата на своята памет.

Медицинската сестра им пошушна, че за да разбереш философията на нещата няма смисъл да притежаваш силни мускули, даже не е необходимо и да си гладен.

- Анатомията на човека е едно, анатомията на обществото друго - съгласи се старчето.

После сестрата ги посъветва да постъпят по най-прозаичния начин. Така и сториха. Занесоха мумифицираната жена в Медицинска академия.

И те наистина станаха приказно богати. Вече знаеха нещо от тайната на Ева.

Имаше ли значение, че малко преди да узнаят тайната, и двамата отново бяха приети в Медицинска академия. Имаше ли значение, че старчето Адам нямаше близки и щом отнесоха бялата мумия, то добросъвестно затвори очи над старинния ръкопис, описващ начина по който ще бъде открита бялата мумия на Ева - от двама провалени студенти и едно русо момиче, със същото име като нейното.

А епилогът е кратък: постъпиха със старчето като със самотник, спуснаха го във вана с формалин - за урока по анатомия на студентите, а бялата мумия заключиха в един стъклен шкаф. Скоро добросъвестните и трудолюбиви студенти изучиха анатомията на старчето Адам, остана накрая един гол скелет. И като в древна сага поставиха скелета за вечни времена срещу стъкления шкаф на бялата мумия - Ева.

От една любов какво друго остава.