Георги Михалков

Беше юнски ден. Слънцето се усмихваше. Небосклонът се синееше като прозрачен копринен шал. Дърветата покрай железопътната линия приличаха на стройни войници в права редица, а далече зад тях планинските хребети се издигаха като развълнувано море. Влакът минаваше покрай малки села с къщички като бели гъби, а на електрическите стълбове щъркеловите гнезда приличаха на широкополи сламени шапки.

В купето седяха Минко, майка му и възрастен мъж с дълга бяла брада и много светли сини очи. Минко го гледаше с любопитство. Приличаше му на вълшебник, излязъл от загадъчна приказка. По едно време мъжът погледна Минко и го попита:

- Как се казваш, момче?

- Минко - отговори малко плахо.

- Минко. Предположих, че имаш хубаво звучно име. На колко си години?

- На осем.

- Чудесно. Вече си голям. Какво обичаш най-много?

- Обичам да играя на електронни игри.

- И това е хубаво, а обичаш ли да четеш?

Минко замълча, но майка му побърза да отговори вместо него.

- Трябва да признаем, че не обича много да чете.

- Разбираемо е - усмихна се мъжът. - Компютърните игри са по-интересни. Сега децата почти не четат, а едно време ние изчитахме всички детски книжки в читалищната библиотека.

- Е, това време отдавна мина - каза майката на Минко.

- Времето мина, но книгите още ги има - добави белобрадият мъж. - А за какво мечтаеш? - обърна се той пак към момчето.

Минко го погледна учудено. В големите му черни очи проблесна насмешка.

- Не мечтая - отговори.

- Как така?  Какъв искаш да станеш като пораснеш?

- Не знам.

- О, това не е добре - продума загрижено мъжът. - Всеки трябва да мечтае. Защо живеем, ако не мечтаем. Мечтите са най-хубавото нещо. Те ни карат да вървим, да пътуваме, да летим, за да ги постигнем.

Минко се замисли. Може би мечтите са желанията. Нещо, което искаме да имаме, но още го нямаме.

- Знаеш ли - усмихна се дружелюбно мъжът. - Аз правя кутийки за мечти. Ето, ще ти дам и на теб една кутийка. Когато решиш, че ти трябва мечта, отвори я и мечтата веднага ще се появи.

Сега Минко вече се засмя. Този дядо явно го мислеше за много наивно малко момче, а Минко вече беше във втори клас.

Белобрадият дядо извади от чантата си малка дървена кутийка, красиво инкрустирана и я даде на Минко.

- Заповядай. Това е една от моите кутийки за мечти.

- Благодаря - каза Минко и взе кутийката.

- Нали запомни, когато поискаш мечта, отвори я.

От този ден и от онова пътуване минаха много години, но Минко запази кутийката. Тя стоеше на рафта с книги и от време на време я поглеждаше и я отваряше. Спомняше си за странния старец, за пътуването с влака и понякога му се струваше, че отвори ли кутийката, започва да мечтае, а мечтите го понасяха надалече и необикновена светлина го озаряваше.