МАЛКИЯТ
Определено не съм от хората, които обичат да пътуват, но наскоро ми се наложи да отскоча по работа в едно отдалечено селце. Пътят до там беше сравнително запазен и приятен. В колата ми бе добре, понеже работеше климатик и звучаха стари песни.
Замислих се колко сме облагодетелствани в днешно време откъм технологиите - ако не беше джипиесът, със сигурност щях да объркам посоките.
Седиш си ти в колата, настанил си се удобно и хоп - поглеждаш машинката и тя, без да ти говори, всъщност казва маршрута. Може би след някоя друга година ще направят робот, който седи на предната седалка до теб и ти прави компания.
Докато се усетя и пред мен се появи табела с името на селцето - Мъково.
Трябваше да намеря един стар цех за дунапрени. Пътят се разстилаше на три посоки. За миг се зачудих накъде да поема, но отдясно мярнах една жена.
- Добър ден, госпожо! - учтиво поздравих аз.
Жената кимна с глава и продължи по пътя си.
- Извинете, къде е цехът за дунапрени? - продължих с любопитството си. - На къде да поема?
- Минавате оттук - посочи тя. - После направо и накрая на улицата, надясно. Той е точно до моята къща.
- Благодаря ви! Ако не е проблем, мога да ви закарам до там. Хем ще ми бъде по-лесно така.
- Става, момче! - любезно се усмихна тя.
Жената беше към шейсетгодишна, пълна, но видимо здрава. Лицето й беше изтормозено от живота, но пък някак си детинско.
- От тук ли сте? - запитах аз.
- Да, синко, тукашна съм - отговори жената.
- Май селцето е доста обезлюдено? Не видях много хора из улиците.
- Мъничко е, да. Стотина души сме общо. Но е хубаво - спокойно село е. Имаме си всичко в магазина, пък другото, каквото бог дал.
- Права сте - каквото бог дал! - повторих аз.
Като стигнахме до къщата й, отваряйки вратата на колата, чух странен звук. Нещо между човек и животно: „Ъ-ъ-ъ… Ма-о-о-ау… ма-о-у”. Този шум се повтори монотонно на няколко пъти.
- Какво беше това? - запитах аз. - Все едно има някакво животно наблизо.
Жената замълча.
- Не е животно - каза с леко притеснен глас тя.
- Странно… А какво е? - попитах отново.
Тя помълча известно време, след което сподели, че това е синът й.
- Синът ви ли? - изненадано отбелязах аз.
- Да. Болен е… Не може да говори както трябва, а по-скоро издава звуци, подобни на мучене. Аз си го разбирам - поде тя.
Ледени тръпки побиха по тялото ми. Това мучене звучеше доста страшно на моменти…
- Извинете, че питам, но от какво е болен?
- Парализа - отсече жената. - Не може да се движи, нито да говори. Издава си звуци, които разбирам само аз. Ама ние сме си свикнали така. По цял ден си лежи и от време на време се изправя на леглото.
- А как е станало така? - зачудих се. - От катастрофа нещо или…? (не знам от къде ми хрумна това).
Женицата въздъхна тежко и заговори:
- Не, не, така си се роди. Докторите го объркаха нещо. Ама си го гледам аз. Другият ми син почина, мъжът ми също. Всички… само ние с малкия останахме.
Стоях като втрещен. Какво нещо е майката само. Шейсетгодишна жена, а вика на болния си син „малкият”. Сама, в такова малко село, без болница, без МОЛ, без никакви удобства. Съдейки по полусрутената къща, май живееше доста бедно. Но пък за сметка на това беше борбена.
Стана ми задушно и тъжно. Бях изцъклил едни очи все едно някой дявол ме бе изплашил. Повече не можех да стоя. Майната им на дунапрените.
- Спорен ден, госпожо! И всичко добро! - поздравих аз и тръгнах да се връщам.
- Бог да те закриля, моето момче! - усмихнато отвърна тя.
Слизайки надолу, набързо прехвърлих разговора в главата си. Живеем в света на роботиката, а мъката непрестанно е сред нас. Преследва ни, дебне ни, връхлита ни. Отвсякъде. Може би трябва да сме по-смирени и истински. Тя, мъката, така или иначе все някога ще ни намери…
