МИНКА ОРАЧКАТА
- Спи ми, баба, спи ми, синко, нани-нани-на!
Баба ме люлее на коленете си. Гледам сбръчканото й лице и си мисля - каква добра бабичка! Над забрадката й са слезли юлските звезди. Светят като очи.
- Бабо!
- Спи де, какво си се разсънил, спи, оти ще те дам на Минка Орачката!
Затварям очи, но зная, че няма да заспя. Дали Минка не е полазила пак на буренака под черницата? Завчера Балкан скъса синджира от лаене. Когато отидохме, видяхме Минка да се брани с камъни от кучето. Майчице, че беше страшна! През нападалите чопели (чопел - шопски диал. - кичур коса, перчем - бел. ред.) коси гледаха очи като на жаба. И образът, и чувалът на гърба й приличаха на жаба - такива напукани и кафяви.
- Бабо!
- Спи де!
- Разправи ми пак за Минка!
Баба почва да разказва, но често спира и гледа дали съм заспал.
- Нанкай-нани!
Минка била тогава по-малка от мен. Майка й ходела по людска жетва, а нея остаяла сама-саминка вкъщи. Къде ще води дете по нивите! Излизала по петляно време, а се връщала с месечина. Минка си играела през денете, а кога огладнеела, си вземала хляб от водника (водник - диал. - зет, който живее в семейството, в къщата на тъста си, приведен зет. - бел. ред.)
Една вечер била с децата по пътя. Прибирали се говедата от паша, та се дигал прахоляк и сламорлук и, нам’как си, задал се общинският бик - нещо си мучел, припкал и риел земята. Изпокрили се децата, запищели майките, ала Минка, доде да се сети да избяга, намерила се пред краката на добичето.
- Заспа ли?
Баба се навежда над мен. Къде ти, ще спя! Изблещил съм очи, като че мен гони бикът.
Дигнал я той на рогата си и я отхвърлил настрана. Не я убил, ала защо й е тоя живот!
Изплашило се милинкото и му трепнал умът. Полудяла.
Дошла си вечерта майката, а Минка я не познава. Трепери и плаче и сълзите така си течат по скута й.
- Минке, чедо - дърпа я старата - погледни ме, маминото, не виждаш ли ме?
Ала Минка я нямало. като човек седи - ни чува, ни приказва.
Доде бе жива клетата й майка, все ще я видиш и сресана, и облечена. Не издържа сиротинката, сгърна си се навреме да не види какво става с момичето й.
Както разправя, гласът на баба стая някак си тъжен. Аз слушам, слушам и ми се доплаква. Вече не виждам звездите, макар че лежа по гръб върху бабините колене.
- Спи ми, чедо!
Гласът й е мек. Няма по-добра бабичка от моята баба Тодорица. Дали да не я целуна по бузата? Само да не ме плаши с Минка!
Минка си няма нийде никого. Носи на гърба си голям чувал. Вътре й е цялата къща: дрипели, хляб, гвоздеи… Ако милостиви хора й дадат паница гостба, тя и нея изсипва в чувала.
Спи, гдето я нощта завари. Как ли не замръзва през зимните нощи! Баба вика, че тогава разравяла снега и спяла по купищата. Топло й било в изгнилия тор.
Чини ми се, че един път на Минка орачката дойде умът. Беше пак вечер и говедата си идеха от паша. Играехме си ние, когато се чуха викове: - Бягайте! Стъписахме се ние, децата, ударихме на бяг. Остана само Тото Генин.
Отгоре, покрай реката при Динчовия хан, припкаше бикът. Стори ми се, че искри излазяха от очите му. Говеда бяха клали там, та кръв беше надушил. Сега беснееше.
- Майчице! - изпищя Тото и захлупи очи в прахоляка. Имаше жени пред вратните - и леля Гена, майка му бе там, но се стъписа, клетата, от страх и така си остана.
Тогава Тото усетил, че някой го прегърнал. Погледнахме и ние. Минка Орачката го държеше и махаше чувала пред очите на бика. Той наруваше яростно, но не пристъпяше. Надойдоха хора с дървета, взеха Тото и прогониха животното и Минка.
- Дало му сила Господ, оти е лудо - бъбреха жените.
Аз плачех на бабиния скут.
- Нанкай-нани-на!
По пътя се чуват звънци от говеда. Някъде нарува общинският бик: Буууу!
- Бабо!
- Какво, пиле?
- А защо никой не отиде да вземе тогава Минка от пътя?
Баба отрива с ръкава си една сълза от очите.
- Изплашихме се, синко. Още ни е мъчно.
Тя престана да ми пее. През клоните на черешата гледат две звезди.
Утре ще дам хляб на Минка Орачката.
——————————
в. „Час”, г. 5, бр. 7, 31.08.1940 г.
