Диана Димих

Винаги съм се чудила, когато някой каже, че няма в дома си копчета, цветни конци или каквото и да е, свързано с домакинството. Гостували сме на трапези, по които едва ли не всички съдове са различни, а ние имахме няколко порцеланови сервиза за 12 души - дълбоки, плитки и десертни чинии, със съответните прибори, също толкова чаши за различни питиета и т.н. У нас събрахме през годините три къщи - бабината, мамината и всички мои покупки през годините, плюс безбройните томове книги, които аз от ученическите си години досега увеличих до няколко хиляди. Икономисвах стотинките за закуски и си купувах филмови списания и книги. След една родителска среща татко случайно погледнал цените на училищния бюфет. „Защо не си казала, че сандвичите са станали толкова скъпи, а ние ти даваме по 20 стотинки на ден?”. Мама изпадна в паника, като пресметна, че само веднъж седмично съм могла да си купя сандвич с кренвирш. Ако знаеше, че изобщо не закусвам… Тогава послъгах и се оправдах с баничките и кифлите, които бяха по-евтини.

Та ползата от трите домакинства, скупчени в един апартамент, са неописуемият брой дървени, картонени и пластмасови кутии с копчета, макари, ибришими, кълбета, разноцветни конци, игли с какви ли не размери, ципове, ножици по всички чекмеджета - всякога да са ти наръки.

И досега знам кой каква игла предпочиташе според зрението си. Баба ме викаше да й вдяна конеца на шевната машина. Покрай нея се научих да държа прав тегел и почнах да си кроя дрехи, да шия и да ги боядисвам по модерния начин - с връзване, та да се получат два цвята. Е, това беше в гимназията и докато следвах, после вече нямах време.

Баба почина, когато бях в десети клас. Тогава от седем години живееха при нас в София. Скоро след загубата й заварих дядо Григор, с очила на носа, да си шие нещо, копче ли беше или разпрано по ризата… Не ме усети - вече не дочуваше. Веднага грабнах фотоапарата и го снимах, както беше приведен, с игла в ръката, но с костюм и пуловер над ризата. Май реших, че с тази снимка съм си свършила работата. Но и досега споменът ме измъчва. Не само когато видя снимката. Щом посегна към дядовата игла с най-широките уши, отново очите ми се насълзяват. Глупаво момиче, казвам си, как не взе да отмениш стария човек! Намираше време за разходки, за четене, кино, туризъм и приятели, а пет минути не можа да отделиш за дядо си! Той можеше и да не приеме помощта, но стигаше му да усети загриженост от единствената си внучка, от готовността й да му даде топлина и обич.

Бил е на фронта през Балканската война, имаше кръст за храброст. Като учител ходел до съседно село пет километра пеш в сняг, виелици и дъжд. На връщане от училище - още толкова път в калта. Преди да стана ученичка и после през ваканциите ходех в родния град на мама при нейните родители (за да ги зарадва, отишла при тях да ме роди, та Кюстендил е и мой роден град). Там често като малка разгръщах със светнали очи учебниците, по които е преподавал дядо. От тях научих за органите на човешкото тяло, за фиордите в Норвегия… Помня красивия му почерк на уравновесен човек, пазя много негови писма и пощенски картички, докато не се преместиха при нас в София. И баба беше учителка, казваше ми френски думи, хвалеше еврейчетата, които били най-добрите математици в класа. На тях двамата посветих първата си книга с разкази и новели: „В памет на милите ми баба Люба и дядо Григор - мои учители по човещина и порядъчност.”

Каква ти човещина! Прояви ли я тогава към родния си дядо? Ех, момиче, който не е подал ръка навреме, после сам, от горчивината в гърлото, разбира какво ни отличава от животните. Те нямат съвест. А всички ние имаме ли? Психолозите оттатък океана ни учат как да живеем и как да мислим, за да успеем. С настървение ни препоръчват да не гледаме назад, само в бъдещето. Да си представяме мечтите си осъществени и така да закодираме в психиката си бъдещите постижения. Да визуализираме желанията си. Да не изпитваме чувство за вина, защото това най-много ни разболявало. Какво тогава, да бъдем дебелокожи и с навирена глава да се смятаме безгрешни, така ли? Дано не са такива всички успели хора, горди само с осъществените си амбиции, загубили по пътя разкаяние, изцедили вредните емоции като мръсен парцал и вторачени в самодоказване, постигнато чрез обезчовечаване.

В трети клас учителката ни възложи да напишем в клас съчинение „Как прекарах зимната ваканция”. Наведохме се всички над тетрадките, заизвивахме глави, а издадените ни устни имитираха движението на писалките. Напражение и зор си е това да пишеш четливо, пък и да мислиш! Другарката Елена Ценева на другия ден разказа, че повечето деца описали различни случки, забавления и действия по време на ваканцията. Само Диана разказала как е пътувала сама във влака, какво е чула и видяла там и как на края дядо й я е чакал на гарата. Прочете последното изречение от съчинението ми: „Милият, едва ходи, а дошъл да ме посрещне!”.

Татко с гордост е запазил много от детските ми тетрадки с подобни добри попадения. Под това съчинение учителката беше написала с червено: „Прекрасно!”.

Аз обаче след време оцених фотографския си подвиг съвсем не като прекрасен, когато снимах дядо с иглата, без да му помогна. Заслужила съм влагата в очите си…