Пенка Чернева

Мили дядо Дико, пак сядам да ти пиша. Защо ли? Прочетох предишното си писмо и ми стана малко неудобно, малко тегаво. Тръгнала съм да те занимавам с моите влюбвания и разлюбвания, с моите търсения на акорд в разбиранията, на синхрон в сърдечните трептения. Ти сигурно си имаш далеч по-големи грижи - нали голямото се вижда от разстояние. Затова целувам ръцете ти и ги оставям да редят ноти по небесното петолиние.

Когато ми разказваше как са се раждали безсмъртните ти хора, маршове, шлагери и народни китки, ти ми каза нещо, което не зная дали тогава успях да предам с достатъчна сила:

- Не искам да ги бъркат с някакви други народности, - рече ти, маестро, - затова пускам по една алена нишка да се знае, че е българско…

В килима от звуци, по който вървим. В завивката от звуци, с която се загръщаме. В тъканта от звуци на нашата човешка същност. Да има по една алена нишка, та да се знае.

Не зная знае ли се, дядо Дико. Затова ми е болката и затова сядам пак да ти пиша.

Дълго време не бяхме чували името ти. Дълго време бяхме приемали твоята музика като нещо, което ни е дадено заедно с въздуха, водата и слънцето, като нещо, което си вземаме заедно с хляба, солта и виното - просто за да живеем. Доста по-късно научихме, че ти си я създавал за нас именно с втъканата алена нишка. Затова с почуда сме си казвали, като я чуем дори за първи път: ама ние я знаем тази музика, знаем я, откакто съществуваме, тя си е в кръвта ни.

Сега да ти разкажа за един случай от моето прашно детство. Мястото на действието е Петте кьошета в моето родно село. Имаме си такова място, където се събират пет улици. На едното кьоше е моята къща, на отсрещното е селският магазин, по диагонал е училището и така нататък. Времето на действието - когато имаше радиоточки и една такава кацна току под покрива над магазина. Та от тая радиоточка се лееше цялата програма на Радио София - кеф ти новини, кеф ти репортажи, кеф ти концерти и радиотеатър. Веднъж свирят хора и ръченици и ние с приятелката ми играем, та пушек се вдига. Хорото само ни кара, нали е в кръвта ни. Не щеш ли, задават се двама погражданени съселяни, напълнили са чантите и бързат да се приберат в града. Но се развеселяват от гледката, която представляваме, спират до нас и питат:

- Какво правите, момичета? Играете ли, играете ли?

- А, нищо не правим, само си клякаме по хулицата, - казва моята адашка.

И до ден днешен не мога да си обясня защо го каза. Впрочем мога. Първо, не играем хоро, а си клякаме, сякаш да клякаш като жаба е някак си по-престижно. Второ, не къде да е, а именно по хулицата си клякаме и квакаме. И това в край, в село, където буквата Х почти не се употребява! Там се казва оро, убаво, леб, амбар, урка и така нататък. Отгоре на всичкото и Я не се употребява, освен вместо АЗ. Как така ще клЯкаме!

Сигурно се сещаш, дядо Дико, че сме “клякали” на някое твое хоро. И не сме били чак толкова малки, че да не се сети приятелката ми да се престори на каквато не е и да каже, че прави не това, което прави. Да знаеш колко много хора в днешно време се държат като моята адашка едно време!

Слушам радио, а оттам някаква чиновничка обяснява, че не знам колко си “животински единици пашуват”. Сигурно си мисли, милата, че звучи адски модерно, по европейски. Прилагаме чуждоземни матрици, насаждаме чужди формати. В България вече всичко „се случва”. Не става, не се осъществява, не се изпълнява и прочее - а “се случва”. Иди обяснявай разликата между „прави се” и „случва се”. Опитай се да докажеш, че ти не може да случиш другиму нещо си без негово участие. Както не може някоя друга държава да случи благоденствието на нашата.

Понякога си мисля, че целокупна България кляка по хулицата. Пък някои по-красиви и качествени направо сядат по площадите.

Къде е твоята алена нишка, дядо Дико? Срамуваме ли се от нея? Или друг ни втълпява да се срамуваме. Забравяме ли я? Или някой отвън ни зомбира да я забравяме. Или направо я късаме? Защото някой от някъде така ни нарежда. Толкова млади хора напускат страната - дали се сещат в бързината и в заслепението си на тръгване да пъхнат в куфарите с надиплени мечти по едно Дикоилиево хоро? Я „Дунавското”, я „Добруджанското”, я „Дайчовото”, „Елениното”, „Искърското”, „Пайдушкото”…

Вчера реших да изнеса урок по патриотизъм на малкия си син. Пуснах да послушаме „Я кажи ми, облаче ле бяло”. Аз се разплаках, синът ми се умълча. Мълча, мълча, па каза:

- Видя ли, мамо, едно време като не е имало джиесеми и интернет, хората са питали облачетата къде са им децата.

После снизходително сложи ръка върху моята:

- Но ти не плачи, мамо, дори да отида много надалече, аз ще ти се обаждам често…

Като беше още по-малък, сестра му го ядосваше, че е Шук-шун-шупче, не помня какво и откъде беше това, а той гневно тропаше с краче:

- Не, българинче съм!

Утре почвам да го уча да играе хоро. Сигурно ще се справи, защото е много добър в хип-хопа. Българинче да се наричаш…

Съзирам опасност обаче аз пък да отида в другата крайност. Да почна да пиша, както се говори в нашия край. Нали го знаеш нашия край, дядо Дико, беше хубав и интересен край с многоцветни хора. Сега е северозападнал край с европейско признание за водеща сиромашия. По тая причина ти сигурно посрещаш там Горе много народ, долетял преждевременно. По същата причина други надиплят надежди в куфарите и заминават. Не ме разбирай погрешно, не ги виня, само ми се ще наистина да взимат със себе си по едно хоро с алена нишка, което да им напомня, че има и обратен път. А тези, които остават тук, какво друго да правят, освен да стискат зъби. И приказката им такава, през стиснати зъби.

В интерес на истината, хората от нашия край винаги са се пазели да не говорят някак си глезено, лигаво, превзето, блудкаво. Затова съзнателно са огрубявали изказа си. Твърд говор, чудновати думи, остри състояния. Тича мой съселянин при фелдшера-другокраец и вика: идвай, докторе, че Пешо се забакна! Какво значи забакна? Как какво, зашлекна се. Докато се разбере, че Пешо се е задавил. Или задушил… И прякорите грубовати - има Принца, но има и Клефука, и Клензата, каквото и да значи това. Не знам значението на думата, с която баба ми се разнежваше: бабината богалинка. И само отвреме навреме някой ще се изхвърли: от любов към фразата. Един съсед като искаше да каже за някого, че е прост, го наричаше зелена еуглена. А един братовчед твърдеше, че църквата ни е прототип на “Александър Невски”.

Не са прави шоумените да характеризират нашия край днес главно с непрекъснатите сексуални намеци и откровени цинизми и вулгаризми. Има го и това, разбира се, но по-тънка и фина е работата. А защо не вникнат по-дълбоко в днешната му философия: „Да съм жив веднъж да умра, ще се родя”. Не се наемам да разкодирам това умопомрачително словосъчетание. По твое време можеше ли нашенец да изрече подобен вопъл, дядо Дико?

Накрая искам да ти се извиня за нещо, маестро. И аз, пишейки ти това писмо, почнах силно да те придърпвам към само един български регион. Много си ни скъп и затова те искаме главно за себе си. Никой не ме е упълномощавал да го казвам, но си мисля, че милата регионална прегръдка пречи да се види в цял ръст твоята фигура. А тя е огромна. Българска! Ти беше казал кротко на онзи сприхав началник вместо да ти завижда, да извади и той от сърцето си - ако може - поне една мелодия, която хората да помнят и след неговата смърт. А твоето сърце се оказа чудодеен извор на вечна музика. И аз мечтая да видя паметник на Дико Илиев в сърцето на България. Макар че би трябвало всеки българин да те къта в специално място в душата си.

Дали е така, обаче? Страх ме е от разредения разтвор, в който се превръщаме. Тревожи ме измененото лице, с което тичаме към световния океан. Гневи ме псевдото, което ни поглъща и ни кара да клякаме по хулицата.

А може би не съм права?

На пазара аха да се сблъскаме със случаен разсеян събрат. Със сетни сили се сещам, че е земляк, но кой?

- Здрасти! Забравил си ме, нали? - изпреварвам го аз.

Лицето му просиява.

- Как да та забрава, като не моа да та запомна!

Тука сме, дядо Дико! И синът ми вече мести правото хоро. Не се къса туй, що е алено.