Поезията на Христо Ботев като нов стил

Панко Анчев

1.

Когато времената узреят за промяна, всичко се изпълва с напрежение, нетърпение и безпокойство. Дори и въздухът се разтреперва и започва да звъни, бучи и тътне от радост ли, от страх ли или от неизвестността, която никой не обича и не я желае. Може по-късно за това време да се говори възторжено и красиво, но то е опасно и на малцина се нрави. Никой не знае какво ще се случи после, когато въздухът отново се успокои и животът поеме по старите си коловози.

За историкът изследовател на литературата точно това време е най-интересно и богато на идеи, проблеми, тайни и значения. Сега именно историята търси новия си път и литературата, като неин най-достоверен свидетел и изразител улавя информационните вълни и ги записва в думите си. Ние можем да уловим тези промени, да определим скоростта и посоката им, да ги погледнем под микроскопа на времето и да ги изучим задълбочено.

Такова време е българското възраждане в целия му период от преп. Паисий, когато през 1762 г. се ражда, до писателите и обществениците от 80-те години на XIX век, когато приключва. Повече от два века вътре в него протичат процеси, които в общи линии са описани и изучени, определени са началните и крайните им граници, но преходите между тях се подминават и пренебрегват. А точно там са техните тайни, чието разкриване ще ни даде ключа за разгадаване и разбиране на много особености и подробности, на които не се спираме, но които са носители на значения от изключителна важност за възраждането. А и за цялата модерна епоха от началото си до ден днешен.

Развитието на българската литература през възраждането е особено драматично, но и удивително целенасочено. То съпътства създаването на българската нация и участва решаващо активно във формирането на българския книжовен език. И дълго време - почти до Петко Р. Славейков търси своя пълноценен изказ, за да изрази човека, който излиза бавно и трудно от средновековието, за да го поеме безкрая на модерната епоха и го направи типичен буржоазен човек.

С Петко Р. Славейков практически приключват дългите спорове за характера на книжовния ни език и за езика на литературата. Славейков чрез своето творчество доказа богатствата и неизчерпаемите възможности на разговорния език. Този език е способен да изрази чувствата, настроенията и мислите на модерния човек - стига, разбира се, да е „на майстор художник в ръцете”, както ще се изрази народният поет Иван Вазов. Такъв майстор художник беше Петко Р. Славейков.

Но езикът на литературата, колкото и близо да бъде до разговорния език, е все пак друга норма и средство за друго изразяване - не на човека от бита. Тази норма се променя по-бавно, ала измененията в нея са доказателство за настъпили нови условия, в които нацията съществува и които налагат тя да придобие заедно с новия си бит и ново битие. И след като с Петко Р. Славейков бе постигната една от най-високите цели на възраждането и единният книжовен език вече е постигнат, българският свят, а с него и литературата ни, трябваше да навлезе в нов етап, в който се подготвя скорошната смяна на епохите. И на езика отново бяха възложени отговорностите да изрази тези промени и да докаже, че в новото битие живее нова личност. Необходим бе нов тип писател с ново съзнание и отношение към литературата и езика, за да стане възможно постигането на тази също толкова висока като предишната цел.

Появяването на Христо Ботев в българската литература стана наложително!

Схемата, която тук начертах, само привидно изглежда толкова елементарна. Всъщност, тя е много сложна, защото в реалната картина процесите са много сложни, а законите, по които се извършват, не са проучени и дори не са описани. Разпадат се старите установки, за да се изградят нови. Те се основават в някаква степен на старите, но елементите им са произведени в други условия и носят различни наследствени белези. Затова и новото, колкото и различно да е от старото, защото е ново качество, съдържа в себе си белезите на една установена в продължително време традиция, която ще се проявява в ново състояние и в нови условия.

2.

Христо Ботев произлиза от цялото възраждане: от преп. Паисий, св. Софроний, Г. С. Раковски, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Петко Р. Славейков и др.; той много прилича на тях по различни свои качества и творчески характеристики, по стила и езика си дори. Трудно е да се каже дори от кого повече е взел. И в същото време той е напълно различен и е просто друг поет, какъвто преди не е имало. Преди той е бил невъзможен, защото друг е бил типът личност и друго е обществото. Тях са ги изразявали техните поети, писатели и публицисти. Думите тогава за били достатъчно, за да бъде възможно с тях литературата да свидетелства за времето и да изразява и внушава неговите идеи. С тях съобщава, обръща внимание, съветва, призовава, внушава. Тя е, така да се каже, рупорът на революцията. Все още вестниците са съвсем малко и няма кой друг да изпълнява нейните функции освен литературата и писателите. Тя затова и прие да си служи с разговорния език като литературен, за да бъде достъпна и лесно разбираема. До Петко Славейков нейната художественост е все още по-близо до средновековната естетика отколкото да може да се нарече модерна. В много случаи авторите биха могли да не се афишират, а да си останат анонимни. Защото не се отличават кой знае колко едни от други като творчески индивидуалности.

При Ботев обаче е друго. Още при Петко Р. Славейков можем да говорим да ярка и неповторима творческа индивидуалност, която търси и в много случаи намира своя стил, чрез който по свой начин да изрази идеите на времето. Но и своите.

Новото естетическо съзнание не желае да се изразява с думите и стила на старото. То принадлежи на нов тип творческа индивидуалност, която е болезнено чувствително, себична не понасяща да бъде една от многото, а държи непременно да се откроява, за да бъде забелязана.

Този тип творец на словото вече е факт и той определя от тук насетне духа и характера на българската литература.

По тази причина твърдя, че вече се извършва дълбок поврат в националния литературен процес и в отношението към писателя като творческа индивидуалност. От тук насетне литература се променя радикално. Друг е вече писателят, друг е неговият език и съзнание за себе си и в себе си. Друга е и системата от литературните жанрове. Всичко това е търпеливо подготвяно дълго време - от времето на преп. Паисий до 70-те години на XIX век. Преображенията са дълбоки и радикални.

Тези преображения обаче не могат да се осъществят и да станат факт, ако го няма живия писател, който да ги въплъти в словото си и покаже чрез него какво се е случило. Затова те не се забелязват, преди той да се появи и пренареди целия литературен процес преди себе си. Някой все пак трябва да излезе от общата маса, за да се въздигне и открои над нея. Този „някой” ще е качественият скок от едно състояние в друго. За да се започне новата епоха в литературата.

Литературата до Христо Ботев почти не си служи с метафората. Тя е все още в сянката на средновековната естетика, според която словото трябва да бъде истинно, да е ясно, стройно, мелодично, разбираемо, а не провокиращо и впечатляващо с ефекти. Думите не могат да бъдат нещо повече от истината. Тяхната сила е в истината, която носят в себе си и изразяват, за да стане достояние на хората. Защото чрез нея говори Бог, а не егото на автора. Сега обаче егото има нужда да заяви за своето съществуване и да покаже, че от него зависи съдбата на отечеството и народа. Думите вече въплъщават и изразяват индивидуалната душа. Тя е авторът, свидетелят, изразителят.

Тя е центърът на новия свят.

„Новият свят” е общност на свободни хора. Това е най-важната му характеристика, по която той се отличава от „света на робството”. А свободният човек говори със свой глас и не повтаря онова, което други вместо него са съчинили. Свободата обаче в новото време се свързва със саможертвата и готовността да отхвърлиш робството; с омразата срещу поробителя и любовта към отечеството. Защото тя е преди всичко политическа и не се дава лесно и трябва да бъде извоювана. Затова е необходимо едновременно силно да обичаш и силно да мразиш. Така повелява животът.

Когато силно обичаш и силно мразиш, всички останали чувства са крайни и драматични. Личността вече не е способна да се смирява и прощава. В нея бушува огън и страсти, които не се потушават лесно. Те трябва да се изживеят изцяло, за да стихнат евентуално и за да настъпи душевен мир. Такъв човек се бори за всичко и докрай. Той не признава да бъде някъде в средата, да не е първи или да измолва онова, което му е необходимо. Неговият живот е само в настоящето, в мига. Цялото друго време се е въплътило в традициите, отечеството, рода, идеала. В тях то е непокътнато и е неприкосновено - никому не е позволено да го поставя под съмнение, а още по-малко да го поругава и да го пренебрегва.

3.

Христо Ботев е един най-ярките и убедителни защитници на тезата, че историята не ни е отпуснала много време за подготовка и осъществяване национално-освободителната революция. Затова се е заел да ускори в словото си историческото време, за да заслужим правото на свободна държава и културен възход. Нетърпението му търси подходящите словесни лостове, за да премести народа от сегашното му положение в бъдещето, за да се вдигне и влезе в решителната борба. Това е синдромът на изоставането. Той се проявява най-напред в „История славяноболгарская” на преп. Паисий. По-късно ще се проявява у Г. С. Раковски и Петко Р. Славейков. Ще се проявява и след Освобождението. Затова и историята ще се ускорява с различни средства, за да се наредим до другите европейски народи. Пенчо П. Славейков се опита да стори това чрез думите и изразите си, за да придобием своя епос и чрез епоса да покажем националното си величие и смисъл.

При Ботев е по друг начин.

Преди да бъде извършена с оръжие и с политически средства национално-освободителната революция, Христо Ботев осъществи първата естетико-художествена революция в стила на българската литература. Неговата революция беше най-убедителното доказателство, че българският свят е достигнал онази степен на модерност, която му позволява да придобие съзнание за своята свобода и да я извоюва. Но думите се изпълниха със съдържание не по волята на поета, а защото вече се бяха родили в общественото мислене и говорене; те бяха станали категории на идеологията и търсеха този, който ще ги намери и постави в литературата. Условията за тази промяна вече бяха настъпили.

Като съставна на буржоазно-демократичната революция революцията за национално освобождение на България е открито и подчертано атеистична. Това определя и характера на българската литература от Възраждането, която ги изразява и свидетелства за тях. Още Раковски проявяваше разколебано съзнание и това го караше да определя открито борбите за църковна независимост като политически, а не религиозни. Като него бе и Петко Р. Славейков, който остро бичуваше гръцките архиереи и свещеници и подмяташе колко са безполезни свещениците. А Любен Каравелов открито ще заяви: „Свободата не ще Екзарх, иска Караджата”. Но техните позиции и думите, с които ги защитаваха, все пак бяха премерени и не принадлежаха на войнстващи безбожници, какъвто ще се прояви Христо Ботев.

Идеята за човека без Бога все повече завладява българския свят и го подчинява на себе си, за да канализира и революционните борби, които той води. Напред се извежда силната и храбра личност, любовта към отечеството, рода, дома, но не и към Бога. И не Бог се измолва свободата, а от смелостта и саможертвата на хайдутина и бунтовника.

В стихотворенията „Борба”, „Гергьовден”, Моята молитва” Христо Ботев развива своята безбожна идея и противопоставя на Бога и Църквата силата и храбростта на бунтовника. Бунтовникът се е освободил от „заблудите” на религия и Църквата и затова е толкова уверен в себе си. Уверен не само в силата си, но и в своята правота. Народът също трябва да се отърси от заблудите и предразсъдъците си, за да погледне истината със собствените си очи и с тях да открие своята правота и високата цел, на която трябва да служи. Никой преди Ботев не е говорил с такава неприязън за неща, които за средновековния човек с религиозно съзнание са кощунствени и заслужават анатема:

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от Бога било начало

на всяка мъдрост… Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи святи, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря -

„Бой се от Бога, почитай царя!”

(„Борба” - подч. м. - П. А.)

„Лъжа и робство на тая пуста земя царува” обобщава поетът и причината е в християнството и Църквата. Следователно, когато се борим срещу лъжата и робството, сме длъжни да отречем и отхвърлим причините, които ги пораждат. Логиката на поета е проста и затова и толкова убедителна и примамлива. Това е буржоазната логика, с която се доказва „робската психика на народа”, неговото „примирение” с унизителното му положение в модерния свят.

Тази логика е развива в същия сатирично-изобличителен план в стихотворението „Гергьовден”. Тук се тръгва от означението в християнството на Божия народ като „стадо”, което Господ пасе чрез тези, които е поставил да ги ръководят. Поетът изважда думата (а и понятието, което тя означава) от реалния религиозен контекст, в който се употребява от християните, за да ги принизи до овчето стадо, което безропотно и унизително върви след овчаря на заколение. Така той опростява смисъла и значението на думите и понятията от една действителност, за да ги включи с новия им смисъл и значение в различен от предишния социален контекст. Това освобождава огромна естетическа и художествена енергия, която прави убедително внушението на поезията. Внушението разколебава религиозното съзнание и дискредитира вярата. А празникът на един от най-почитаните Божий угодници в Православието бива представен в стихотворението като вакханалия на лъжата, робството и лицемерието:

На - днес богати и сиромаси,

пиени там - те песни пеят

и хвалят с попът Бога и царят…

Ликуй, народе! Тъй овце блеят

и вървят с псета подир овчарят.

(„Гергьовден”, подч. м. - П. А.)

В обикновените думи Ботев е вложил много злъч, за да ги изопачи. Но тази злъч е художествено овладяна и подчинена на естетиката на поезията.

4.

Най-важната идея в поезията на Христо Ботев се изразява с думата „свобода”. Свобода на личността и на народа. Заради тази идея поетът отрече Бога и християнството, заклейми лъжепатриотите, подчини любовта на борбата. Свободата е и най-висшата ценност за новата личност. Нищо не е по-велико и по-ценно от нея. За модерния човек тя е фетиш и смисъл на живота му. Тя е и знамето, под което буржоазният човек отрече средновековието и го обяви за мрачна и бездуховна епоха. Буржоазната свобода е свобода на действието и мисленето, на личното решение какво да се прави, а не на личния избор между доброто и злото, между Бога и сатаната - както е за средновековния човек. За буржоазния човек тя е право на избор на отношение, постъпки, действия, решения, а не вътрешно състояние.

Буржоазният човек е прагматичен, капризен, егоистичен, нетърпелив, честолюбив и  капризен; той иска да притежава, да има - и то веднага, защото няма време да чака. Животът за него е кратък, бързо преминава и затова постоянно се бори за нещо свое и срещу някого, който оспорва правото и свободата му да притежава. В лирическия персонаж на Христо Ботев вече се проявяват тези нови качества. Все още те не са го обсебили напълно, но са оформили неговото ново „аз”. То изстрадва всеки миг от своя живот.

Но и своята свобода!

У Ботев свободата е не просто политическа, заради която народът се готви на бунт и революция, а и лична, която му дава правото да живее, но и радостта от живота. Той вече я е заслужил, узрял е за нея и е осъзнал цената, която трябва да заплати, за да я придобие и притежава. Защото той и близките му я изстрадват, докато се борят за нея. Защото не им я дават даром. Цената й е смъртта на младите, красивите, пленените от любовта към майката и любимата, борците. Тази цена е задължителна и я плащат най-добрите и най-големите патриоти, докато обаче са все още млади и не вкусили от сладостта на живота. Саможертвата не е християнското мъченичество в Христовата любов, а проявление на страстта за свобода и неприкосновеност. Никой не може да притежава човека и да му налага своята воля. Не-свободата е издевателство над човешката личност, поробване, лишаване от възможността да живее. Тогава е по-добре да умреш и да покажеш на живите, че животът им е недостоен и нетърпим и колкото по-рано го осъзнаят, толкова по-добре всички. Саможертвата е осветяване на пътя към свободата.

Свобода, любов и смърт са едни и същи желания на готовия за собствената си саможертва борец и бунтар. Това са трите състояния, в които той може да живее. За сега най-реалното му състояние е смъртта, с която ще заплати свободата и любовта на другите. В началото на 70-те години на XIX век словесният израз на доведените до крайност чувства и състояния изпълва думите с напрежение, което още не е достигнало предела си. Но формира нова представа за света и човека в него:

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни…

Там… там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез писни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!…

(„До моето първо либе”, подч. м. - П. А.)

У кой друг поет до Ботев ще чуем и видим такъв тътен, песен, пищене на куршуми, бездни, кървава напитка? Ботев тук е преодолял материята и е събрал невидимото и нечуваното, за да покаже една нова реалност, в която вече живее не само неговият лирически персонаж, но и доста други хора като него. Тази реалност сякаш излиза от едно старо битие, преобразена и очистваща се от старото. В нея звуците звучат различно: „но кълни, майко, проклинай”, „и на глас тичам народен”, „куршум пропей над село”, „гора зашуми”, „песни хвръкнат в небесата”, „пием, пеем буйни песни”, „чуй тоз гарван, де там грачи”, „гарванът грачи грозно, зловещо / псета и вълци вият в полята”, „зимата пее свойта зла песен” - това са звуците на природата, гласът на човека, песента на новото време. Те не са художествени приумици на поета, нито модернистични образи и метафори, а разлюлялата се земя заедно с цялата вселена, приемащи звуците от преизподнята.

5.

Като нова социална душа Ботев е изразител на новото социално битие. То не се е още улегнало, не е влязло в норми, устройва се - намества се и търси формите, в които да се разположи на човешкия бит. Ботев е първият поет, който усеща този предисторически взрив и му придава художествено изображение и израз. Този предисторически взрив създава новата личност. Лирическият персонаж в поезията на Ботев е тази именно личност, която започва да доминира в българския свят от 70-те години на XIX век. На нея й трябват нови думи, за да изрази своя нов начин на мислене и поведение. Тя, както никоя личност преди нея, притежава болезнена необходимост да се изразява, да споделя идеите, заради които участва толкова активно в обществения живот.

Необходимостта от бунт и революция се мотивира от лошия и несправедлив живот на българите. Всичко в него е потискащо и вредно, опасно и зласторно. Човек напразно хаби сили, за да го промени, ала злото е толкова надълбоко влязло в абсолютно всичко, че е невъзможно просто да се живее. Ботев повтаря, че напразно изтича младостта на младия човек. А това е огромно нещастие и срамен знак за същността на действителността под робство. Страдат всички, но най-много поборника и неговата майка, която на стари години не може да се радва на деца и внуци, а мъчително очаква страшната вест за гибелта на своето чедо. Пред нея единствено се оправдава хайдутинът-поборник. Той е суров и безмилостен към поробителя, но нежен и внимателен към майка си и любимата. Тази „двойственост” на лирическия персонаж придава морална същност на борбата и показва колко добри и възвишени са българските революционери:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестни ази

и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?

(„Майце си” - подч. м. П. А.)

Погубването на младостта е една от най-жестоките последици на робството. „Мойта младост слана попари” е вопъл на една мъка, която се слива с мъката от страданията на майката за своето чедо. Млади и стари изпитват тегобите на живота и няма да получат заслужената радост, докато този живот е робски.

Христо Ботев развива тази теза в цялата си поезия и натоварва думите с метафоричен смисъл. Метафорите обаче са лесни за разгадаване, защото думи приемат новия си смисъл от самия живот, а не биват измисляни и самоцелно оцветявани с шокиращи значения. „Младостта съхне и вехне”, но тя вече е „люто язвена“. Каква само градация на състояния и страдания!

Младостта е контрапунктът на идеята за освобождение и бунт. Кой успява да преодолее егоизма й и да се отдаде на общото дело, е човек нравствен и благороден. Но са необходими огромни сили да пожертваш не живота си, а своята младост. Загинеш ли, то е веднъж завинаги. А пожертваната младост е за цял живот. Носталгията по нея ще тегне до самата смърт и старините ще бъдат още по-тежки и неутешими. Стихотворението „До моето първо либе” е избликът на тази бъдеща носталгия, която бива преодоляна от младия бунтар заради спасението и освобождението на „сиромасите”. Избликът на неудържимите чувства ще бъде приет и осмислен от думите, които поетът натоварва с тяхната енергия, в стихотворението „На прощаване”. Решението е взето и връщане назад няма:

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но … стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

(„На прощаване”, подч. м. - П. А.)

Каква е тази сила и откъде извира тази енергия, която прави младия човек толкова всеотдаен и безразсъден, та да изповядва решението си такива думи? Какъв трябва да си, за да се решиш да тръгнеш по такъв „страшен път” и да го наречеш „славен”? И то не защото отиваш към своето лично щастие и благополучие, към своето осъществяване като личност, защото „аз може млад да загина”?

6.

Отговорът на този въпрос поетът Христо Ботев дава в стихотворението си „Обесването на Васил Левски”, писано през 1876 г. „На прощаване” е писано през 1868 г. Изминали са осем години между двете творби, а сякаш вече са се сменили две епохи в българската поезия и общественото и естетическото съзнание на българския свят. Толкова различни по дух и настроения, по начин на изразяване са двете стихотворение.

Трагизмът на предишните Ботеви стихотворения бе съпроводен с една романтична приповдигнатост. Но този трагизъм не бе безнадежден, защото бе преодоляван от готовността за саможертва в името на свободата. Сега обаче е дадена непрежалима жертва, която е толкова голяма, че дори и надеждата за свобода и избавление от робството не може да я надмогне и прежали. Светът е покрусен. И сякаш е настъпил неговият край.

Залавянето и обесването на Васил Левски са поразили, разколебали и отчаяли водачите на българската революционна емиграция в Румъния. Тя изведнъж се е видяла изпразнена от смисъл и съдържание. Те едно са си представяли и надявали, а изведнъж и сякаш с един замах властта обезглавява революцията и нищо повече от покруса, мъка и скръб не настъпва. Гибелта на великия неин водач е най-тежкото изпитание пред нея. Такива изпитания не се преживяват и преодоляват лесно.

Стихотворението „Обесването на Васил Левски” е свидетелството на българската литература за вътрешното състояние на революцията и нейните първи водачи, за една трагедия, която (заради обзелото ги отчаяние и покруса) поставя под съмнение изобщо нейното бъдеще. Трябва да си даваме сметка за това, което се е случило тогава, когато всички са смятали, че часът на бунта настъпва заедно с края на Османската империя.

Краят на борбите за църковна независимост, настъпил след приемането на Устава на Екзархията, поставя в подобни положение редица нейни водачи измежду политическите личности. Те са смятали успеха на борбите за огромен политически успех и за отваряне на възможност за създаване чрез Църквата дори върху нея на един „прототип” на бъдещата национална държава. Архиереите и духовниците обаче са останали верни на каноните на православието и не са позволили подобно „политическо инженерство”. За мнозина това означавало тежък удар върху революцията. Но никой не е бил изгубил надеждата и увереността, че сега именно започва решителния етап на борбата за политическа свобода.

Обесването на Васил Левски е страшно събитие! Думите в стихотворението  са свидетелството за него и за това какво се е случило в българската история. Те плачат за този, който издъхна не в бой, не в  сражение,  а предаден от свои. Това бе непосилен удар за мнозина от водачите на революцията. Пред нея бе поставено изпитанието изобщо за бъдещето й. Това трагично събитие разтърси и българския свят. Българската литература свидетелства чрез Христо Ботев за това какво се е случило в него и колко объркана е била и революцията. Свидетелството изискваше думи, които да запомнят трагедията. И литературата ги намери. Тя знаеше цената им и не ги насилваше и измъчваше. Но беше длъжна да им придаде чувството, което мнозина изпитваха. Стихотворението „Обесването на Васил Левски” бе това свидетелство и съсъдът на тези потресаващи души. Поетът Христо Ботев само ги изпълни с трагичните чувства, изпитвани от революцията, и ги подреди в удивителна симфония, равна по сила, звучене и въздействие на симфониите на Лудвиг ван Бетховен.

Няма я вече онази сила, която призоваваше майката да бъде твърда и да се гордее със смъртта на своя син, паднал за своите братя сиромаси. Тя жално и милно плаче. Това „жално” и „милно” е огромно вътрешно напрежение от скръб и безутешност. Изкушеният от думите и в думите (какъвто съм и аз) ще нарече това драма и трагедия, отчаяние и безутешност, Ботев толкова точно и трогателно го е определил: жално и милно. Какъв може да е този плач? В него няма думи, нито звукове, а само сълзи, сгърчване, отпуснатост; така плаче човек, който толкова е плакал, че вече не знае какво се е случило. А всъщност знае и го съобщава със своя плач без думи и нареждания. Сълзите и без думите са достатъчни.

В поезията на Ботев чуваме интонации от народната песен. Те са постигнати чрез стилизации, а не са обикновени заемки от фолклора; не са следване на неговия дух и традиции. Все още народностният дух в литературата се отчита при наличието на елементи от народното творчество, което се счита неговата еманация. Новите поети (особено Петко Р. Славейков) стилизират тези елементи и ги въвеждат в поезията си, за да покажат, че продължават традициите и спазват техните изисквания и норми за художественото слово. Ботев стилизира по особен начин. Неговият стих е музикален и звучи като народна песен, ала не като използва неравноделните й тактове или думите и изразите, а като въвежда в стиха си нейната хармония на звуците. Това го постига с повторения на отделни думи, с използване на архаични словесни форми, характерни за народната песен или просто като описва някакво „фолклорно събитие” - напр. хоро на мегдана, свирене на кавал, събиране на седянка, ритуал някакъв. Буржоазният човек изпитва в себе си пробуждане на национално съзнание и във времето на Ботев го свързва с традициите на обикновените хора, които той вече нарича „народ”.

Словото на Христо Ботев преобразява българската литература, извежда я на ново равнище и окончателно я утвърждава като литература на модерната епоха.