Георги К. Спасов

Мисля, че беше събота…да, събота беше. Видя ме на терасата и се упъти към мен. Циганин. Пълничък, широко усмихнат. Като вървеше, занасяше задницата си малко наляво. Опря се на оградата и ме привика дружелюбно с ръката си. Приближих.

- Здрасти, бате!

- Здрасти!

Подаде ръката си за здрависване и аз я поех - няма да нарушавам етническия  мир у нас, който е еталон за останалите балкански народи, я.

- Аз се казвам Гошо. А ти как се казваш?

- И аз съм Гошо.

- А, ама ние сме адаши!

- Адаши сме.

- Адаш, виждам, че на едно място улуците ти не опират един в друг, ей там, на ъгъла.

- Така е. При всеки дъжд там си капе.

- А, капе, направо си тече. Може ли да го видя. Аз съм майстор на улуците.

- Абе да си капе - рекох, - вече съм му свикнал.

- Слушай, ще ти го оправя за 10 лева. Става ли?

Обяснявам му, че сега нямам време, ще пътувам, друг път, някой път…

- А, аз съм отговорен човек. Казваш кога, идвам и го оправям. Ще дойда другата събота, тук ще си, нали?

Почвам да го усуквам по килифарски, показва се и жената, какво има, пита, обяснявам й, а тя, ами да дойде следващата събота, какво пък, 10 лева са нищо. Добре, казвам на адаша, ще те чакам.

Минало-заминало, викам си, този няма пак да дойде, то само бензинът му ще струва повече от 10 лв.

Да, ама не. Ето го моя човек, с него още един, пак циганин, слабичък, жилав и много черен. Двамата отварят свойски външната врата, влизат вътре, черничкият се здрависва с мен, Христо се казвам, представя се той и двамата отиват да оглеждат улуците.

- Адаш - вика адашът, - гледай сега там (и ми сочи нагоре към керемидите) има процеп, значи водата си тече, аз мога да ти направя една поличка от ламарина и всичко ще е о кей. Ще ти взема 30 лева. Значи 10 лева плюс трийсет всичко 40 лева.

Съгласявам се.

Черничкият се качва горе, разхожда се по покрива и след малко съобщава на висок глас, че ей тук, и сочи мястото, имало пробит улук и трябвало да се смени. Адаш, виж какво, имам американски улуци, ще ти донеса и ще ти сменя онзи, прогнилия. И какво ще ми струва това, питам. Ами всичко 70 лева, 40 лева материали и 30 лева труд. Ами не е скъпо, викам си, уведомявам жена си, последната резолираща инстанция, и тя се съгласява.

След малко, не разбрах изобщо как стана, пристигнаха още две коли - една лека и друга по-особена, нещо като бус. Изсипаха се тумба цигани - две жени и трима младежи, всички били някакви роднини. Първо попитаха дали могат да отидат до тоалетната, сякаш точно за това са дошли. После влязоха в градината и започнаха да берат от черешата. Стига де, скара им се жената, опитахте ги, стига, те не са за наяждане. Стана ми малко неудобно, че им се скара, но те не му отдадоха никакво значение. Даже казаха, че са гладни, носели си ядене, само, ако може, водичка, чашки, солчица, такива работи. Дадох им една пластмасова масичка заедно със столовете, те я сложиха в градината, на тревата, седнаха и започнаха да се хранят - заприличаха ми на онази картина от Мане, „Закуска на тревата”. Ха, не бях се сетил досега, че може да се разположа на моравата, като във филмите.

Междувременно на покрива се покатериха двама-трима и започнаха да отковават старите улуци. „Ще ти сложим нови, американски” - обяснява ми Гошо. „Ама нали щяхте да правите само на това място” - казвам и соча нагоре. „О, ама виж, че старите ти улуци не струват, те са за смяна”. Докато се усетя, всичко бе разкулачено, старите ми пластмасови улуци захвърлени долу, водостоците откачени от стената. От буса слезе една жена, май не беше циганка, и извади някакви железни стойки - оказа се, че на тях оразмерявали новите „американски” улуци, а през това време онези горе мереха обиколката на покрива. Бре, рекох си, ама всичко това няма как да струва 70 лева.. Та то само бензинът на колите им…И докато си задавах тези въпроси, онази жена наряза новите улуци и запали буса да си тръгне. При мен дойде башмайсторът Гошо. Адаш, вика, дай ми двеста-триста лева, после ще ти ги прихвана, че трябва да платя на жената. Глътнах си езика. Аз си правех сметка да му дам 70 лева, а сега той ми взема 200, и то като част от онова, което после трябва да платя! Адашът взе парите и отпраши нанякъде с жената.

Отгоре на всичко един от „майсторите”, докато придърпваше керемидите, изпусна една и тя падна върху главата на Христо, който беше слязъл долу да изрязва ъглите на улуците. Притича жена ми, донесе ракия, бинт, превърза го, ама на момчето не му минаваше, та единият го качи на колата и отидоха на лекар. След около 3-4 часа се върнаха. Христо изглеждаше по-добре и се зае отново с улуците.

Вече осъзнал напълно сериозността на ситуацията, аз извиках долу момчетата и ги попитах какво ще ми струва всичко това. „Ами, бате, вика единият, това са американски улуци, метърът им е по 25 лева, обиколката на покрива ти е 42 метра, значи смятай, отделно трудът…” И тогава избухнах. „Ей, викам, да се махате от къщата ми! Не съм ви наел да сменяте всички улуци, разбрахте ли?” „Ама, бате, това са американски улуци, те са вечни”. „Какво като са американски, няма да разговарям с тях на английски, я”. Циганетата ме погледнаха особено и не казаха нищо. „Дигайте се!”- повтарям аз, а единият, изглежда по-старши, ми обяснява: „Виж какво, бате, ние вече нарязахме улуците според твоята къща, те вече не стават за друга, разбираш ли?” „Абе тя каква стана - крещя, а съседите, виждам, си намират работа покрай моята ограда, - уж щеше да оправяте улука за 10 лева, после за 40, след това за 70, а сега…сега за колко!?” „Ами, бате, изчислявай!” Както и да го смятам, то излиза над 1000 лева, нито имам толкова, нито съм се пазарил за толкова. Хайде, изчезвайте, не ви искам, повтарям и повтарям, а те си седят, не мърдат, жените отскачат от време на време до тоалетната, едно от момчетата снима двора ми, говори с приятелката си и й казва, че тук въздухът е много свеж…ах, верицата ти! Не ви искам, край, отсичам, ако щете. Исках, казвам, да ми кажете всичко това колко ще ми струва още в началото и аз щях да ви кажа дали ще се съглася или не. А сега вие ме изнудвате. Бате, вика по-старшият, не харесвам това, което казваш. Кой те изнудва, бате. Ами ние си свършихме работата. Ама това са американски улуци. Край, викам, било каквото било, отивате си, шефът ви вече ми взе 200 лева, халал да са му, махайте се… Да, ама не се махат. Ти си добър човек, вика ми един, ще се разберем. Не съм добър човек, крещя, няма да се разберем. Никога няма да ви дам хиляда лева. Добре де, намесва се старшият, ти колко си приготвил. Не съм ги приготвил, но мога да ви дам най-много 450 лева, това е, миналото лято един от вашите ми поиска толкова за цялостна подмяна. А, бате, ама това са американски улуци. Или си тръгвате, или оставате при тази цена, настоявам. Виж, айде да са седемстотин лева, това са американски улуци. Няма да ви дам повече от 500 лева, това е последното. Брей, не мога да се позная, даже и се пазаря! Нека да са 550, вдига цената старшият. Мълча, мълча, пък се съгласявам - само и само да ми се махнат от главата.

След около час идва най-главният - Гошо, намръщен, злобен, съвсем различен от онзи Гошо, с когото се запознахме - неговите го бяха вече уведомили по телефона за намерението ми да ги изгоня. Към него се приближи по-старшият и му каза, че сме се разбрали за 600 лева/даже не ми остави време да го поправя/. Онзи стана още по-намръщен. Слагаме ти нови, американски улуци без пари, каза ми и ме отмина с такова презрение, че ме остави без думи. Отново цялата сурия „майстори” се покатерват горе, а аз се прибирам вкъщи, тегля на жената една майна и се просвам на леглото. Тя, от своя страна, също изкипява, излиза навън и започва да нарежда: вие, жените, марш от къщата ми, да останат само тези, които работят. Всъщност работи само онова, черничкото, то наистина си разбира от работата, явно, адашът Гошо го е наел като „подизпълнител”, а той урежда обектите.

…Мръкна се, а на покрива ми продължаваха да щъкат „майсторите”. Най-сетне слязоха долу, а аз започнах да обикалям и да гледам нагоре, сякаш разбирах нещо. Все пак видях как на две-три места има светли процепи - открих ги, като светех с фенерче, та онова, пак черничкото, Христо, се качи отново и намести керемидите. Седнахме на масата на терасата, за да се разплатя, а Христо ми вика: „Бате, пренаредих ти 40 керемиди, по 3 лева на керемида, общо 120 лева…” Този път не казах нищо. Извадих 600-те лева, дадох ги на Гошо и посочих вратата. Странно, че спряха да спорят. Тръгнаха си.

…Малко след полунощ отидох до тоалетната. Събудих се паднал пред нея, жена ми ме удря по бузите и вика: „Жоре! Жорка!” Целият съм в студена пот, прилазих до леглото и легнах, а тя иска да вика спешна помощ. Ще ми мине, не викай, остави ме, искам да спя… Даде ми вода, смени ми пижамата и лека-полека съм заспал…

На другия ден отидох на лекар, за да разбера, че нищо ми няма, кръвната захар ми била паднала, или ниско кръвно, или дехидратация, или изнемощаване, умора, нерви… такива работи…

ПП: След два дни заваля дъжд и улуците протекоха. Точно на същото място, заради което започна всичко. „Да извикаме майсторите да си завършат работата” - предложи жена ми. „А ти да си чувала, че хората се развеждат и на 70 години!”. „Ама капе!”…

Капело! Да капе! След ден-два ще спре. Но пак да си имам работа с „майсторите”!? Никога! Никогда! Never! Jamais !