Боян Ангелов

В стихотворенията от “Психология на дъжда” поетът Красимир Власев внася не само елементи на носталгия и не единствено пластове печал, но и дълбочинната философия на обикновените наглед неща.

Всъщност те само изглеждат обикновени и конкретиката става сцена, върху която се случват покруси и покаяния, радости и несбъднати блянове.

Още в първото стихотворение от книгата приковава вниманието ни откровението:

… Аз бях готов
да го упътя, доколкото помня адреси,
стига само да не търсеше своята първа любов,
или самотно дърво, на което да се обеси.

Темата за “малкия “и самотен човек е основна за не малко от съвремените наши поети, но много малко от тях могат така да я интерпретират, че да докосне най-чувствителните фибри на читателското възприятие.

Без съмнение Красимир Власев успява по възхитителен начин да пресъздаде така необходимата за чувствителния човек дихотомия на споменния синкретизъм.

Потапяйки ни в калейдоскопа на чувствени размисли, този проникновен поет съгражда светове, в които нравственият максимализъм придобива особено предназначение.

Не трябва да бъде отминат и стремежът му с малко думи да опише житейски състояния, които имат биографичен, ала и аксиологичен оттенък. Защото поезия без етически отправки към събития и обикновени наглед случки би останало съвсем встрани от стойностната литература.

Без да очертавам темите, застъпени в “Психология на дъжда” бих искал да пресъздам пластична представа за впечатленията ми от включените творби.

Първото впечатление е прецизност и отговорност пред поетическото изкуство. Авторът умее да отрази своите съзерцания еднакво професионално и посредством филигранните драперии на класическия стих, и чрез хладната умопостигаемост на свободния стих.

Ала хладността тук не е физическо състояние, нито емоционален градиент, тя е интелектуално надграждане на чувствените ипостаси и превръщането им в нравствени императиви.

Бих допълнил, че в някои в стихотворенията си Красимир Власев стига по неподражаем начин и до медианата, свързваща размислите му с емоционалните предели на живота.

Пожелавам на поета Красимир Власев да следва все така неотклонно своя път, извел го в просторите на откровенията, които дават упованието,че словото остава най-висшата сила на мирозданието, а звукописите му моделират психологията на дъжда и логиката на красотата.