Панко Анчев

За две тези на проф. Петър Мутафчиев и тяхното продължение в по-ново време

1.

Най-голямото и най-важното събитие в историята на българския свят, определящо и днес характера и същността на българската съдба е покръстването на българите през IX век. Това е повратен момент в българската история, защото от тук насетне ние ставаме част от една велика и могъща цивилизация, духовен свят, култура, просвещение и начин на мислене. И то веднъж и завинаги! Никой друг исторически факт не е толкова категорично значим и необратим както покръстването на българите и превръщането на християнството в официална религия в България.

Модерната епоха обаче, след като оспори цивилизационните права на Средновековието, обявявайки го за мрачна и бездуховна епоха, постоянно храни подозрение за значимостта на решението на св. цар Борис-Михаил Покръстител. За българската реалност и днешната историография християнството в неговия източен вариант, наречен православие, е поставено на прицел и оспорване. Нещо повече, не са малко историците, които смятат, че то ни е донесло огромни щети, които са дошли напразно, тъй като българите не са се християнизирали реално, а само формално, и са останали езичници или поне носят в себе си и изповядват две религии: езичеството и християнството.

Фундаменталното значение на християнизирането се полага в същността на цялата наша последваща история, в която най-трагичното събитие е падането на България под османска власт, забавеното икономическо и политическо развитие по време на робството и премеждията ни след Освобождението, та чак до наши дни. Проф. Петър Мутафчиев (1883 - 1943) формулира тази наша драматична история като „история на възходите и паденията”.

Този драматичен модел на нашето историческо развитие (особено през средновековието) Мутафчиев отдава на „духа на византизма”. Т. е. той произтича от приемането на християнството и по-тясното обвързване на българския свят с византийския. От тук ни спохождат всичките следващи беди. А те не са никак малко и дребни. И други са разсъждавали върху проблема, но сякаш Петър Мутафчиев дава най-системно и обосновано тълкуване. Като сериозен учен той знае, че аргументите в подкрепа или в отрицание на едно или друго твърдение непременно трябва да са мотивирани и включени в система от факти и обстоятелства, вътре в които историческата истина трябва да се търси. Тя се проявява понякога в един само аргумент, но най-често е въплътена във въпросната система - особено когато е свързана с цивилизационния избор на народа, със закономерностите и причините, поощряващи или възпиращи явленията. Това важи с още по-голяма сила, когато се отнася не просто до отделни факти, а до цяла система от правила и закономерности, които обуславят историческия ход в неговата цялост или в отделни негови епохи.

И той определя тази система с понятието „византизъм”, което означава неотменна привързаност към една цивилизационна система или културна общност и която се е превърнала в политическа зависимост.

България, българската култура, дух, политическа система, държавно устройство, начин на мислене се вписват след покръстването към византийската цивилизация и култура и живеят и до днес в нейната цивилизационна зависимост. Проблемът тук е дали и как да оценяваме този безспорен факт и дали той може да бъде смятан за най-важна и фатална причина за нашето съществуване.

Цивилизационният избор не се прави по волята на един или друг владетел и държавник. За него не се изисква и не е валидно политическо решение. В крайна сметка, формалното начало се дава с такова решение, но то е само за да се обяви изборът, а не за да се осъществи. В случая с покръстването актът на св. Борис-Михаил Покръстител приключва дългия процес на християнизиране по българските земи, започнал с апостолския поход на Христовия ученик св. Андрей Първозванни веднага след Св. Петдесетница и учредяването на Христова Църква. Този процес е дълъг, свързан с гоненията, които първите християни навсякъде по света преживяват. Никой не приема Христовата вяра насилствено. Точно обратното, те биват насилвани и убивани, за да се откажат от нея.

Св. цар Борис-Михаил Покръстител издава акта за обявяване на християнството за официална държавна религия и създаването на Българска църква, след като в България християните са достатъчно много и дори са преобладаваща част от славянобългарското население. Единствената съпротива, която среща, е от страна на аристокрацията. Очевидно християнските закони, които Светият цар заимства от Византия, не са им били изгодни и са ограничавали тяхната власт. И едва ли някой ги е принуждавал да стават християни. Това е невъзможно. Християнинът е човек със свободна воля и приобщаването му към вярата е по тази именно воля, която Бог никога не отнема от него.

2.

Легендата, че болярите и синът на св. цар Борис Владимир са се разбунтували, понеже били против християнството, се поддържа упорито. А фактът, че славянобългарите са християни вече в продължение на два века след образуването на държавата им, се подлага на съмнения и изисква доказателства. И ту биват намирани, ту не. Подчертава се винаги, че недоволните боляри, начело с големия син на цар Борис Покръстител и наследил неговия престол Владимир, организират бунт. Бунтът, както разказва и легендата, завършил с жесток погром и с ослепяването на непокорния син. Но най-нови проучвания на това време, които са дело на проф. Анчо Калоянов, доказват, че бунтът не е срещу самото християнизиране, а за отделяне от Източната църква и приобщаване към диоцеза на римския папа. Затова и Борис I жестоко наказва изменника.

Петър Мутафчиев разглежда християнизирането на България като чисто политически акт, който води до засилване влиянието на Византия върху нашата държава и по същество поставянето й под тежка идеологическа и политическа зависимост. Тази зависимост се осъществява особено остро чрез Църквата, духовниците и книгите. Християнството въвлече българския свят „в един космос, какъвто бе Византия”. Но от друга страна, смята Мутафчиев, бе невъзможно „да се присадят на българска почва и истинските ценности на изтънчената византийска култура. Тя имаше корените си в класическата древност, а тъкмо наследството на тая последната оставаше непонятно и непостижимо за един народ като българския, който едва чрез християнството влизаше в стадия на истинската цивилизация.” (подч. м. - П. А.)

Но „политическите намерения” на цар Борис I в провеждането на християнизирането на държавата най-малкото са свързани с това да направи понятни и постижими за народа „истинските ценности на изтънчената византийска култура”". А и през средновековието народът няма оня достъп до култура и цивилизация, какъвто придобива в модерната буржоазна епоха. Нисшите социални слоеве имат друга функция и друга култура. И никой не се и старае да ги приобщава към културата на висшите съсловия. Ако на някого в държавата на цар Борис I му е чужда тази прословута „истинска цивилизация”, това са аристокрацията и духовниците.

Подчертавам това, за да извадя твърденията на Петър Мутафчиев от причините за „възходите и паденията” на средновековната българска държава, за които той говори. Народът не участва в управлението на държавата, нито формира обществено мнение. Той живее друг живот и неговият живот е далеч от властта.

Петър Мутафчиев нарича причината за българската нерада съдба „византизъм”, а не „Византия”. Той смята, че до покръстването езическият характер на новообразувания народ го държи нащрек и го кара да не забравя, че срещу себе си има един силен и коварен противник, който не гледа на тебе като на съсед, а като на враг именно заради езическия му характер и неспособността му да се приобщи към „високата цивилизация”. Тогава у българите е повече онова, което ги отличава от Византия и особено от византизма и което те в никакъв случай няма да позволят да прихванат и да им се подчинят. И категорично заключава: „Самозапазването и още повече развитието на християнската българска държава бе възможно - и сега вече в още по-висока степен, отколкото по-рано - само в борба срещу Византия.”

Но когато България официално става християнска държава, смята Петър Мутафчиев, това вече е невъзможно да продължава. България по неизбежност се приобщава чрез християнството и християнското устройство на държавата към традициите и нравите на империята. Или по-точно, България заема вече от доскорошния си враг „всичко, на което според техните (на българските държавни и духовни водачи - б. м., П. А.) разбирания тя (Византия) дължеше своето превъзходство.” Това означава преди всичко „денационализация”. България бива „измъкната” от собствените си водачи от естествените си пътища, за да започне да повтаря чужд опит. „Средновековната българска държава вършеше измяна към самата себе си.”

Тази „измяна” се отразява най-тежко върху духовния живот в българското царство. То придобива напълно „византийски” облик, тъй като е подчинено напълно на християнството и Църквата. То „робски подражава” и категорично се обезличава - пак според констатацията на Петър Мутафчиев: „Няма през Средновековието друга литература тъй много откъсната от народния живот, както това бе с литературата на тогавашна България”. Това е доста смело заключение, основано на непознаване характера на средновековната ни литература, а и изобщо на литературите на народите през средновековието. „Откъсната от народния живот литература” няма абсолютно никакъв смисъл, когато се отнася до средновековна литература. За това стана дума малко по-горе. Такава пряка връзка, каквато изисква историкът, не е възможна нито през античността, нито през възраждането. Защото тя не е общонародна и не изразява индивидуалната личност и чрез нея обществото. Тогава все още не се е формирало общество от рода на това от модерната епоха, защото класовото разслоение е толкова дълбоко, че не позволява преминаване от едно съсловие в друго по никакъв повод и причина. Поради това и културите са най-малко две: на двете основни съсловия в средновековното общество.

3.

Без да уточняваме какво специално означава понятието “византизъм”, няма как да не признаем, че влиянието му върху средновековната българска държава и нейната култура е голямо. И може би в някои отношение не съвсем ползотворно. Ала България принадлежи на византийската цивилизация и е нейна законна наследница.

Периодите на възход и падения са напълно характерни и органично присъщи на средновековните държави. Съперничеството между държавите тогава се осъществява чрез войни и военни действия. Силите си мерят войските, а не икономиките и идеологиите заедно с техните пропаганди. Разбира се, силата на една армия се формира преди всичко от мощта на стопанския живот и способността на централната власт да подчини аристокрацията на идеята за могъщество. Войската е организация на живи хора, които не могат постоянно да бъдат напрегнати до крайност и напълно откъснати от ежедневния живот, който обикновено водят в мирно време. Това е допълнителен фактор в случаите на отслабване военната мощ. Въпрос на военна организация и обезпечаване с материални ресурси е гарантиране сплотеността и боеспособността на армията. През Средновековието липсва военна техника и всичко е съсредоточено в умението на ръцете, здравината на краката, подвижността на добитъка и способността на пълководците да избират стратегии и тактики в боя.

Затова и тезата на Петър Мутафчиев за пагубната роля на т. нар. „византизъм” е пресилена и невярна.

По-продуктивно ще бъде да се изследва защо Византия е толкова враждебно настроена към държавата ни и към българите изобщо. И защо българската държава не се е решавала да тръгне срещу Византия и да я покори и завладее. Само недостатъчната военна мощ ли е причината или има и други причини? Върху този въпрос рядко се е разсъждавало.

Без съмнение в историческото развитие на всеки народ и държава се редуват периоди на възходи и падения, но те не са възходи и падения изобщо, а на определени фрагменти от обществените системи или на целите обществени системи. Тяхното измерване изисква конкретни „мерни единици” и критерии, защото дори поробването на народа или изгубването на територии още не е знак за упадък. Както и военните победи не са достатъчно основание да твърдим, че държавата и народът са в подем.

Петър Мутафчиев твърди, например, че царуването в продължение на 40 години на св. цар Петър отслабва неимоверно държавата и я подлага на последващ упадък, довел до падането й под властта на Византия. Трябва да най-напред да се подчертае, че царуването на св. цар Петър е епоха на духовен подем, през която държавата и народът са укрепвали във всяко отношение. А в сферата на духа и литературата напредъкът е видим. Строят се много църква и манастири, преписват се книги, създават се нови творби. Ако това се бе случило в контекста на буржоазната епоха, щяхме да видим изобилие от нови художествени творби, картини, театралното дело щеше да бъде в разцвет, както и образованието и цялата култура. В случая разцветът се бележи именно с усиленото строителство на храмове и манастири, както и с увеличаване броя на духовниците.

Тук стигаме до един много важен за Петър Мутафчиев проблем в средновековна България, чието решение според него аргументира тезата му за възходите и паденията й. Този проблем е богомилството. Според него богомилството е израз на открита вътрешна съпротива. Т. е. то е политическо, а не само „верско”. Но това е доста преувеличено твърдение, което използва по-късен модел в християнството, наречен „протестантство”. В протестантските религиозни движения действително има силен елемент на протест срещу начина, по който функционира и проповядва Западната църква. То недоволства от морала на католическите духовници, а и на цялата църква, в която все повече надделява човешкото.

Но в IX или ХХ век в Източната църква такива елементи няма. Богомилството е ерес - при това доста радикална. Макар че в нея няма почти нищо самобитно. То е дуалистична ерес, повтаряща в много отношения други предишни еретически движения, с които Източната църква успява да се справи, разобличавайки погрешността на учението им. В българския си вариант „православното протестантство” на богомилите е резултат по-скоро на богословско невежество и неумение да се вникне в дълбочината и същността на християнското богословие. То придобива влияние повече заради моментната слабост на Българската православна църква, която очевидно тогава не е имала достатъчно добри проповедници и пастири, за да покрие целия си диоцез. Така тя не успява да обясни на обикновените богомолци защо „светът в грях лежи”, защо злото надделява в практическия живот над доброто.

Средновековният човек не оспорва политическата власт и не иска да я разрушава и отменя. Но изпадналите в ерес християни забравят, че „всяка власт е от Бога” и дерзаят повече отколкото им е позволено и дадено като послушание. Пресилено да се говори за богомилството като „социално-политически мироглед”. Дори е нелепо, защото религиозното съзнание не може да бъде заменено със светско, секуларно и в никакъв случай с политическо.

4.

Тезата на Петър Мутафчиев, която тук искам да анализирам, според мене е най-уязвимата и показваща как смесването на подходи и представи от една по-късно епоха върху друга по-ранна - особено ако са качествено различни заради социалните системи, които ги представят, води до привидно интересни и убедителни заключения, ала всъщност са напълно погрешни. Тази теза Петър Мутафчиев е формулирал по следния начин: „Поп Богомил и свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история” (Вж. сп. „Философски преглед, г. 4, 1934, кн. 2, както и в „Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност”, С., 1994, с. 357 - 369).

За Петър Мутафчиев религията, в това число и християнството, е нещо като мироглед, философска система, начин на мислене, произтичащи от начина на живот на хората, от условията, в които живеят и се трудят. Тя не е Божие откровение, не е учение, завещано от Господа, а резултат от човешки труд. „Една вяра, подчертава Мутафчиев, се заменя с друга само когато е престанала да съответства на духовните нужди, израснали върху почвата на една нова действителност.” В този смисъл той смята, че славянобългарският народ, който започва да се формира след създаването на славянобългарската държава, не е имал нужда през IX век от нова религия, понеже не е бил в духовна криза, от която е трябвало именно чрез нова религия да излиза. Петър Мутафчиев не приема твърдението, че още от първите векове на новата ера по българските земи се е разпространявало християнството и то е било вяра и религия на голям брой хора. Според него то е наложено насилствено, преждевременно и поради това не успява да замести езичеството и традиционните религии на славяните и прабългарите.

Народът останал чужд на християнството с неговите догми, „тържествена, но пуста обредност”, на неговата същност и смисъл. Тази теза Петър Мутафчиев, а заедно с него и други тогавашни и по-късни мислители поддържат и налагат като характеристика на средновековието и средновековния българи. В тази „драматична” за Петър Мутафчиев и неговите съмишленици обществена ситуация съпротивата е неизбежна. Защото „духът на отрицанието” вече бе покълнал у тази, които насила бяха накарани да станат християни. А те според Мутафчиев са преобладаваща част от народа.

Богомилството е идеологическата и религиозната форма, в която тази съпротива се проявява и обосновава. То „с вярата си в творческата сила на злото (Мутафчиев  изписва тази дума с главна буква! - б. м. П. А.) представяше същинската религия на отчаянието”. И затова получава толкова широко разпространение по българските земи. Но то не е реформаторско учение и не проповядва социални преобразования. То само отрича земния свят. Това е оспорване на догмата, установен от всеправославните събори, които изработиха Символа на вярата и определиха 12 пункта, с които се определят истините, които християнството представлява и разяснява на вярващите. Богомилството ги оспорва почти всичките. Но аз мисля, че то прави това поради невежество, а не заради някакво особено вникване в догмата, за да открие в него неясноти или грешки.

Петър Мутафчиев твърди, че богомилството се е разпространило сред общества с проблеми и неспособни да разрешат трудностите си. Но то не е социално-политическо учение, за да бъде възприемано като идеология, която може да помогне за възстановяване целостта на обществения организъм и устройване на държавата по нов и по-добър начин. Богомилството, след като не намери достатъчно разпространение по българските земи, защото Църквата успя да го разобличи и да се справи с него, бе прието там, където поместните църкви не бяха достатъчно здрави и силни. Католическият свят се превърна за него като добро място. Но католическият свят сам вече се бе отклонил от догмата и живееше по своите човешки правила и закони.

Петър Мутафчиев упорито смята, че богомилството е изиграло достатъчно голяма и пагубна роля в историческото развитие на българския народ, опорочила е неговите съпротивителни сили и го е обрекло на дълги векове страдания. Защото, както той подчертава, „то можеше да подкопава и руши, но не бе способно нищо да съгради”. Ако разглеждаме тази ерес като социално учение, заключението на професора е вярно. Но то е просто едно отклонение от догмата на Църквата и Църквата го анатемоса. Тя отлъчи и осъди тези, които го проповядват и изповядват, защото са извършили тежък грях и не са се покаяли и не са поискали прошка за деянията си.

5.

Петър Мутафчиев смята, че средновековният български свят е бил изправен пред строго очертани и обективно съществуващи в нашата история дилеми: византизъм, богомилство и „дълбоката и безусловна вяра”. И трите според него не са предлагали реално избавление от трудностите и тежките противоречия в обществения свят, които го отслабват до крайност и по същество го обричат на разпад и гибел. Защото и трите рушат, а не предлагат съзидание.

Тезата изглежда изградена от реалности, ала е основана на произволно събиране на разнородни исторически явления, както и на неразбиране на средновековието, религиозното съзнание и начина на мислене на християнина, който живее в Църквата.

И ето как Петър Мутафчиев обяснява подвига на св. Йоан Рилски да поеме пътя на монашеството: „Надарен с вътрешна сила да победи жизнения инстинкт у самия себе си, Иван Рилски бе използвал тоя свой дар, за да устрои личния си покой; прозрял смисъла на човешкото съществувание в нравственото съвършенство и сближението с Бога, той намери по-друго средство за постижение на тая цел от това - да се откъсне и отдалечи от себеподобните си , от тия, на които би могъл да служи за пример, упование и поддръжка.” (подч. м. - П. А.)

Монашеството не е бягане от обществото, от хората и суетата на света поради неприязън към тях и желание за усамотяване и душевен покой. Монашеството е подвиг, приближаване към Бога, молитви, покаяние, пост, изпитание за душата и тялото. То няма нищо общо с романтичния порив за бягство от обществената реалност и търсене на смисъл в античното или средновековното минало, нито със символистичното „затваряне в кула от слонова кост”, каквито ще се появят през XIX  век. Защото просто не е бягство, а стремеж към постигане на съвършенство чрез пост и молитви, покаяние и потискане на страстите. Монашеският подвиг не е отказ от борба срещу злото. Точно обратното, то е апология на доброто, приближаване до Бога и отричане на сатаната. И е повторното раждане на човека чрез отърсване от греховете.

Бързото разпространение на монашеството в средновековна България се оценява от Петър Мутафчиев като „последица от недъгавостта на нашия живот”. А св. Йоан Рилски е жертва на настроенията, които създадоха и разпространиха монашеството. Авторът стига твърде далеч в своето богоборчество и антихристиянство. За него е напълно неразбираемо как е възможно да има хора, които да се молят постоянно и да смятат, че вършат нещо полезно и необходимо. Това е проявление и доказателство за ниско обществено съзнание и чувство за отговорност пред обществото. Той отива и по-далеч, като укорява Църквата, че е изменила на призванието и мисията си и се е отдала на леност и безотговорност.

Петър Мутафчиев лансира своите тези през 30-те години на ХХ век, когато в българската култура протича процес на равносметка на времето след Освобождението и всеобщото увлечение по европейското и общочовешкото. Но и протичат остри социално-политически борби, породени от дълбоките икономически и политически трансформации в българското общество и държава. Социално-икономическата и политическата система навлиза в период на дълбоки и същностни изменения, които ще подготвят рязката смяна на посоката на развитие през 60-те години на ХХ век. Сега зреят тези условия, но е необходимо да се подготви обществото и личността за тях и да се настроят те в нов дух и с нови изисквания. Очевидно е, че Църквата и православието тепърва ще пречат на тези процеси, ще разколебават хората, ще ги карат да се съпротивляват.

В този смисъл тезите на Петър Мутафчиев са напълно в духа на една нова пропаганда и начин на мислене за историята и традициите. Те обаче се предшестват от твърденията на Боян Пенев за значението на християнството и християнизирането на българската средновековна държава в историята на българския народ и неговата култура. Той също лансира идеята, че това покръстване е насилствено, поради което народът не е приел органично Христово учение и е запазил своя езически характер. Но Мутафчиев извежда богомилството като един от най-важните фактори в българската история и го показва като контрапункт на „официалната Църква”. Всичко това не почива на научни доказателства; то показва, че не се познават същността на средновековието, средновековният човек и религиозното съзнание.

За съжаление и в наши дни тези заблуди не са изчезнали и продължават да владеят главите дори на видни наши учени и литературни критици. Ще дам само един пример. В книгата „Записки от „прехода”" (С., 2020) се възпроизвежда дневников запис на покойния наш академик Петър Динеков от 17 септември 1990 г. В него той пресъздава разговор с Тончо Жечев за тогавашната актуална политическа обстановка и за личните си душевни и мисловни терзания в онова време. Петър Динеков споделя с Тончо Жечев, че отдавна мисли да напише статия под заглавие „Самотни в нашето време”, в която да разкаже в каква самота живеят хора като него и Тончо Жечев, колко ниско са паднали нравите и каква убога мисъл е завладяла нашите интелектуалци, а и цялото общество. Академик Динеков пише: „Но все още моментът е такъв, че няма къде да напечаташ подобна статия. „Самотността” е също израз на борба. Дадох пример със самотността на Иван Рилски. Обратният случай е неговия съвременник Презвитер Козма, който се бори по друг начин - открито, сред обществото, с остри аргументи. Интересен е паралелът между тези две личности на нашето средновековие.

Тончо се запали по тази моя идея и ме помоли да напиша статия в „Септември” (става дума за излизащото тогава списание на Съюза на българските писатели „Септември” - б. м. П. А.), нещо подобно на статията на Петър Мутафчиев за Иван Рилски и Поп Богомил. Разбира се, не става дума за повторение. Тончо добави: това противопоставяне на двата типа личност продължава и по-нататък в нашата история, до най-ново време.” (с. 215) Тук тезата на Петър Мутафчиев добавя към социалния си план и то за времето от средновековието лично отношение на модерния и дори съвсем съвременния човек. В хаоса на социално-политическите промени винаги се намират хора, които не участват в тях или се чувстват чужди и не споделят нито патоса, нито дискурса, още по-малко резултатите и целите на тези промени. Но тези преживявания слабо, за да не кажа никак, кореспондират с времето на св. Йоан Рилски Пустинножител и  Чудотворец. Самотата на модерния човек е едно, животът в уединение на монаха е съвсем друго. И никакви сравнения не могат да се правят, ако искаме да спазим валидността на допустимите сравнения.

Самият акад. Петър Динеков определя жанрово „Беседа против богомилите” на Презвитер Козма като „публицистика”. Но това определение е нелепо, защото „Беседа против богомилите” е проповед, произнасяна в храма от духовник, а не борческа и пламенна статия в периодично издание или лично отношение по явлението и проблема, които поставят личността на поп Богомил и богомилската ерес.

Проблемът за самотността на днешния човек би могъл да се разглежда в сравнение с други времена, но те трябва да са от модерната епоха. Защото средновековието и средновековният човек са напълно различни от модерния човек и епохата, в която той живее. Затова и смятам, че намеренията на Петър Динеков и Тончо Жечев да докажат, че всичко или поне този проблем, произтича от средновековното минало на българския свят и така да се обоснове тезата, която и Петър Мутафчиев развива, достигат до неверен резултат.

6.

Виждаме как погрешният подход и неверните представи за средновековието и средновековния човек, но най-вече заради грубия рационализъм и атеизъм, водят до ефектни, ала погрешни изводи и заключения.

И няма значение дали този подход и представи са на дилетанти или титулувани учени и изследователи! Резултатът от него са неверните изводи и теории.