Янчо Михайлов

На Янко Манолов

Тянко Миланов имаше тежката участ да бъде брат на писач на стихове и лакърдии. А брат му бе заявил пред дядо си още като ученик в долните класове желанието си да стане писател.

- Ще станеш, чедо, ще станеш! - бе казал дядо Милан. - Я, нема да станем, оти не знам буквите!

Затова родителите на Тянко и Милан бяха възложили всичките си надежди за нормалност върху по-малкия си син. Е, тайно се надяваха брат му да влезе в правия път, след като се ожени, но уви, надеждите им се оказаха напразни. Тъй като „краставите магарета се надушват” Милан взе, че се ожени за поетеса.

Тянко, за разлика от брат си, който четеше много и имаше почти енциклопедична обща култура, не поглеждаше книги. Изчиташе само спортните колони на вестниците и решаваше кръстословици.

Батко му Милан често водеше в къщи своите литературни приятели да опитат от гъстото хубаво вино „алжирка”, което правеше баща им и Тянко неусетно се сприятели с някои от приятелите на брат си, които той смяташе за по-нормални от другите. Веднъж един от приятелите на Милан му подхвърли на шега:

- Тянко, ти няма ли да ставаш поет като брат си?

А Тянко му отвърна:

- Един луд в семейството ни стига!

Брат му и негов приятел бяха решили да издават ръкописен вестник, в който да описват събития от литературния живот в града. Тъй като спореха за името на вестника, потърсиха съвет от Тянето как да се казва изданието им.

- „Двоен лист” - изтърси, без да се замисля, Тянето.

- Защо „Двоен лист”?

- Понеже ще го списвате на двоен лист от тетрадка.

Предложението на Тянко бе прието единодушно, без да се подлага на гласуване и той бе избран за главен редактор на вестника. От вестник „Двоен лист” излезе само първи брой в един eдинствен екземпляр, който днес е изгубен за поколенията. Само една малка дописка е оцеляла в паметта на един от авторите на броя:

„Наскоро издателство „Самиздат” пусна от печат първата стихосбирка на младата, но не дотам известна поетеса Минка Пенева. Стихосбирката всъщност представлява  един цикъл, озаглавен „Вятър в покоя”. Главен лирически герой е вятърът. Той е навсякъде - и в покоя, и в движението, и в морето, и на сушата, но най-вече - в главата на авторката”.

Повечето от общите приятели на Тянко и Милан от литературните кръгове измряха. Пресели се във вечността и брат му. Приживе не се погаждаха много. Тянко се дразнеше от мързела и непрактичността на Милан, от това, че с месеци не навестява възрастната им майка, която се бе оттеглила в родното им село, отстоящо на тридесетина километра от града.

Сега Тянко е вече пенсионер и запълва липсата си на социални контакти с почти ежедневно седене в бистрото до музея. Завърза приятелство със собственика на бистрото и седи неизменно и зиме, и лете на служебната маса. Понякога клиентите на бистрото го вземат за негов собственик и той се чувства важен, и се разпорежда на сервитьорките. През лятото зорко наблюдава през шестдиоптровите си очила гларуса Георги, кацнал върху каменния римски саркофаг в двора на музея, и се опитва да предоврати вероломните му набези по масите на клиентите. Рядко успява. Случва се гларусът да отмъкне мезетата на клиентите барабар със забодените в тях вилици.

Често си спомня за брат си и неговите приятели - един от един по-големи чешити. Жалко, че няма таланта на Милан, за да ги опише. Понякога вкъщи поглежда към некролога му, подпрян на вазата с цветя върху шкафа и след като си е налял ракийка, понечва импулсивно да вдигне наздравица, но се сепва, въздиша тежко и отлива от чашата си на пода. И сякаш чува гласа на брат си:

- Тяне, батьовото, не хаби материала!