Янчо Михайлов

- Как си, бай Димо? - попита Тошко Чевермето своя по-възрастен колега.

- Като се опаря, скачам - отвърна троснато бай Димо.

- Кахърен нещо ми се виждаш.

- Какво няма да съм кахърен, моят калпазанин зарязал училище. Поет щял да ми става. Почти през вечер ходи в клуба на културните пиенци. Сигурно там са му размътили главата.

Бай Димо беше станал късно баща. Първата му жена беше починала от рак. От нея нямаше деца. Роднини бяха му направили сгледа с една разведена жена също без деца. Взеха се, макар и да бяха наясно, че не са един за друг. Може би, единственото, което ги свързваше беше произходът им - и двамата бяха  деца на бежанци от Одринска Тракия, и двамата бяха останали рано сираци: той - на дванадесет години без майка и баща, тя - на девет години - без майка. Бай Димо беше властен и деспотичен човек, искаше всичко да става по неговата воля, а жена му - тиха и покорна, и горе-долу живееха в хармония.

Синът на бай Димо Милчо бе високо хилаво момче. От малък все боледуваше, даже веднъж за малко да го изтърват. Заради неговата кекавост баща му го беше нарекъл Копринчо. Също от малък Милчо все четеше. Взимаше книги от три библиотеки. Бай Димо го гонеше навън, за да си играе на улицата с нормалните  деца от махалата, а не да се кьори над книгите. Не стига това, ами във втори клас взе, че прописа и стихове.

Бай Димо беше завършил едва второ отделение. Единственият стих, който знаеше беше: „Сняг се сипе на парцали, веят бури, веят хали”. Много се дразнеше, че синът му се е увлякъл по такива непрактични занимания като четенето на книги и писането на стихове. Пък сега да вземе да напусне и училище. Вместо да си хване занаят, поет ще ми става, нехранимайко такъв! Бай Димо беше пратил почти насила Милчо в техническо училище, сякаш не виждаше, че синът му няма никакъв интерес към техниката. Милчо ходеше формално на  училище, почти не учеше, в  часовете четеше под чина художествена литература, както и книги от философи като Платон, Лао Дзе, Монтен и др. Едвам избута първи курс. Откакто пък започна да посещава  литературен кръжок към едно читалище, престана да отваря учебниците. Чуеше ли от другите кръжочници, всичките по-големи от него - работници, служители, студенти, за някоя новоизлязла книга на интересен автор, веднага я намираше в библиотеките и я прочиташе. Запозна се и с утвърдените поети в града, издали по няколко книги. Някои от тях го приеха под свое покровителство, хвалеха го колко е талантлив и той взе, че им повярва.

Напоследък се бе увлякъл по руските класици - Достоевски, Чехов, Куприн, Бунин. В един от предговорите на книга от Иван Бунин прочете, че той не бил завършил средно образование, защото решил да се самообразова и Милчо реши да тръгне по същия път, забравил, че не е от дворянско потекло като Бунин, а че е потомък на преселници от Одринска Тракия, започнали тук от нулата, израсли в недоимък, живеещи постоянно със заеми и едва свързващи двата края.

След като бай Димо почина, Милчо узна от своя първа братовчедка колко мизерно е живял на младини баща му. Не че по-късно бе заживял на широко. Баща му като ерген често гостувал на по-голямата си омъжена сестра, която отделяла някой залък от семейната трапеза и за най-малкия си брат. Веднъж не се появил няколко дни и разтревожената му сестра пратила съпруга си да види защо Димо е престанал да ги навестява. Димо живеел в малка паянтова стаичка с пръстен под, наследство от родителите им. Зет му го намерил лежащ болен и полузатрупан от снега, който навявал през рехавия покрив.

Бай Димо беше твърд и суров човек. Не споделяше нищо за себе си и не се оплакваше. За разлика от сина си, който и пред най-малките трудности веднага вдигаше белия байряк.

Желанието на бай Димо Милчо да усвои занаят не се сбъдна, но все пак малко преди да умре бай Димо успя да види сина си студент.

- Бай Димо, ще стане ли човек от Милчо? - попита го веднъж по-възрастен приятел на сина му.

- Имам надежда - бе отвърнал бай Димо.

Милчо не стана поет, но успя да се реализира в областта, в която работеше. Най-вече благодарение на  жена си, която успяваше да го подтикне да върви в правилната посока. Ако зависеше от него, той би се оставил да го влачи течението. Колкото по остаряваше и се доближаваше до годините на баща си, толкова повече разбираше какво голямо разочарование е бил за него и какви душевни мъки му е причинявал. Добре, че неговите деца, които бяха целенасочени и устремени, не му създаваха никакви проблеми. А пък бай Димо, ако можеше да го види отгоре, сигурно  щеше да каже:

- Добре, че това момиче взе моя непрокопсаник и го направи човек, иначе пак щях да се ядосвам с него!